първи

Неотдавна в Литературния институт при Българската академия на науките се обсъди първият том от подготвяната четиритомна марксическа „История на българската литература".1 Обсъжданият том обхваща литературно-историческото ни развитие от възникването на старата българска литература до Паисий Хилендарски. Този научен труд е плод на системните усилия на авторски колектив в състав: Петър Динеков, Емил Георгиев, Велчо Велчев, Иван Дуйчев, Боню Ст. Анге лов и Кую Куев. Трябва да се отбележи още в началото, че всички специалисти и целият инсти тутски колектив посрещнаха с подчертан интерес първия том, затова шестдневното му обсъждане се превърна в истин - ска творческа дискусия, посветена на характерните проблеми, свър зани със специфичните особености на нашата стара литература. Състоя се сериозен разговор за облика, методологията, националната самобитност, литературноестетическата същност, стилните особе ности, художествения критерий, литературните течения и школи и за всички отличителни черти на нашата древна многовековна литература и култура. Почти всички изказали се изложиха своите схващания за определени страни на тази богата българска книжнина, предявиха високи изисквания към авторския колектив идадоха интересни препоръки, защитиха познати тези или изложиха нови оригинални хипотези…

Въздействието на Октомврийската социалистическа революция и на съ ветската художествена литература не предполага само разпространение на идеи, превеждане и четене на книги. Това е може би чисто външната страна на тоя сложен и дълбоко противоречив процес. Но и като „външна страна" тя също има своето място и значение. Не по-малко важно е обаче да се видят идейно-естетическите промени, които настъпват в творческото развитие на отделни наши писатели и в литературата като цяло след Октомври. Нов аспект в това отношение представлява начинът, по който се откликва у нас на първите октомврийски събития. Защото новото изкуство, новото произве дение означава преди всичко откриване на нова форма, от една страна, а, от друга - отказ от „старите“ правила с цел да се изявят новите. И не само това. Никога новото не се ражда изведнъж, обратно - дълго се натрупват ония елементи, от които то ще „кристализира“. Новото наследява и същевре менно издига на по-високо стъпало онова, което е подготвило неговата поява.

Малка България има един от най-изтък натите шекспироведи на нашето време. При всяка среща, която съм имал с представителите на англицистиката от която и да е страна, един от първите им въпроси е бил за проф. Марко Минков. И в това няма нищо чудно. От няколко десетилетия такива авторитетни списания като „Shakespeare Quarterly“, „English Studies", „Renaissance Studies", „Shakespeare Jahrbuch“, „Renaissance Drama" и др. редовно поместват негови студии и научни статии върху Шекспир и английската драма на Ренесанса и Барока. По случай чествуването на 400-годишнината от рождението на Шекспир в седем страни се появиха негови студии в специални сборници, посветени на юбилея. Високата компетентност, научна принципност и взискателност на проф. М. Минков са го наложили като желан рецензент и чуж дестранните списания непрекъснато му възлагат за оценка трудове на други учени. Сред рецензираните от него автори се срещат име ната на едни от най-изтъкнатите учени в областта на шекспирознанието и на драмата на Шекспировите съвременници. Проф. М. Минков е член на Шекспировата асоциация на САЩ, удостоен е с титлата doctor honoris causa от Шекспировия инсти тут при Университета на Бирмингам в Англия. Той многократно е канен да участвува с доклади на световни Шекспирови конференции. Канен е също и да чете лекции в странство. Някои от най-значителните трудове на проф. М. Минков са излезли не само от неговото име на българин, но са и печатани в България. Сред тях е неговата последна книга: „Шекспир. Първи стъпки". В това свое изследване проф. Минков си поставя за задача, както сам той отбелязва в Увода, да разгледа развитието на ранния Шекспир. Макар че първият период от творчеството на великия английски драматург е бил проучван многократно, досега той не е бил обект на такова комплексно изследване, което си поставя за задача да установи основните особености на творчеството на ранния Шекспир, да проследи тенденциите на неговото развитие, да преоцени на тази основа смис ловата и художествената същност на произведенията от този период и да даде отговор на въпроса за тяхната хронология. Книгата се състои от пет раздела: Увод и четири глави. Глава първа, озаглавена „Историческите пиеси", разглежда тетралогията, състояща се от „Хенри VI“, части I, II и III и от „Ричард III“; глава втора е посветена на „Поетиката на историческите пиеси"; глава трета - на трагедията „Тит Андроник“; гла ва четвърта анализира комедиите от първия период („Укротяване на опърничавата“, „Комедия от грешки“, „Двамата веронци“ и „Напразни усилия на любовта"); една притурка е посветена на специалния въпрос за датата на написването на трагедията „Тит Андроник" и на въпроса за нейното единство; накрая е дадена библиография на използуваната литература. Възприетата от автора стратегия да разглежда най-напред смисъла на произведенията, техните първообрази и начина, по който те са използувани, а после различните драматургични структури и преди всичко поетиката на съответните пиеси прави работата и нейната теза ясни и стройни. Проф. Минков е възприел един успешно действуващ метод на разглеждане на произведенията, който е основан на историческия принцип и който гъвкаво се движи от онова, което бихме могли да наречем брадлиевско тълкуване на образи и ситуации, до конкрет ния, лабораторен анализ на стила и строежа на произведенията. Историцизмът в неговия подход се проя вява в разглеждането на условията, които определят идейния и морален см исъл на Шекспировите исторически пиеси. Като проучва как Шекспир използува своите източници проф. Минков показва съотношението межд, Шекспир и теориите на неговите съвременниу ци и едновременно с това извлича характерните особености на Шекспировото полити ческо мислене. По такъв начин той доказваче Шекспир минава отвъд тесните граници натюдорските историографи, чиято главна цел е да оправдаят абсолютизма, и че по същество, неговото становище е хуманистично и прогресивно. Проф. Минков изтъква, че схващането на Шекспир за разглеждания период е различно от това на Хол, че той гледа на този период „, като на поредица от национални катастрофи, дължащи се преди всичко на егоизма на аристокрацията и че при него темата за разногласието се появява по-скоро като обвинение, което има класов, а не политически смисъл“.

Още в първите години след Освобождението творчеството на Лев Толстой ангажира вни манието на българското общество. Причина за това е не само огромният авторитет, с който се ползува руската литература в България, но и безспорните достойнства на големия руски разказвач. Актуалността на съдържанието, жизнената простота на формата, ролята на защит ник на, унизените и оскърбените“ и на вечен търсач на истината за живота правят особено близки на българския читател творбите на великия реалист и хуманист Лев Николаевич Толстой. Много са изказванията на наши културни дейци за мисията на руската литература в България. Георги Бакалов, за когото тя е най-разкошния плод на световната култура", споделя следното: „Никоя литература не е упражнявала тъй благотворно и тъй дълбоко влияние върху българите още от преди Освобождението, още от периода на Възраждането, както руската литература... Идейните течения у нас - и не само в книжнината, но и в обществения живот - винаги са се намирали под непосредственото и дълбоко влияние на руската литература... Руската книжнина бе оня неизчерпаем резервоар на духовна храна за българската интелигенция, без който тя не можеше да си представи духовното съществуване. "1 Особен интерес предизвиква както в цял свят, така и у нас идейният прелом във възгледи те на Толстой. За българина този прелом излиза извън сферата на литературата. В изказани по един или друг повод мнения се изявява позицията на болшинството читатели, че основата, на която се заражда Толстоевото учение, е руската обществена действителност в края на XIX в. Възприето по този начин, творчеството на Толстой оказва въздействие не само със своята художествена значимост, но и като носител на идеи, намерили благоприятна почва за разпространение в следосвобожденска България. В много от изказванията прозира порасналото съ знание на нашите културни дейци за ролята на литературата в живота на народа, а оттук и же ланието им на българския читател да бъдат поднесени най-добрите образци на световното изкуство.

В поредицата крупни научни прояви, посветени на 1300-годишнината от основаването на българската държава, централно място заема Първият международен конгрес по българистика, състоял се в София от 23 май до 3 юни т. г. Огромното значение на този първи и засега единствен по рода си научен форум тепърва ще се очертава в истинските си мащаби; ролята му като мощен тласък за развитието на българистиката в същината и на комплекс от научни дисциплини, насочени към всестранно изучаване на историята и културата на България както в относително самостоен план, така и в контекста на световния историко-културен процес, занапред ще дава нови плодове. Но още сега можем уверено да кажем, че Първият международен конгрес по българистика бе не само респектиращо събитие в културния ни живот, не само богат на ценни приноси научен форум, а и израз на световното признание за ролята на България в историята и днешния ден на човечеството, за приноса и в общочовешкия културен фонд. Дори сухите цифри могат да дадат ясна представа за мащабите на Първия международен конгрес по българистика - достатъчно е да споменем, че в работата му взеха участие над деветстотин делегати от България и още около 50 страни от всички континенти; че в седемте работни дни на конгреса на пленарните заседания, разискванията в седемте секции, четирите симпозиума и трите кръгли маси бяха изнесени близо хиляда доклада и научни съобщения... Но разбира се, колкото и впечатляващи да са тези цифри, те не могат да покажат онова богатство от нови идеи, концепции, гледни точки и пр., което в същност е гаранция за по-нататъшното възходящо развитие на българистиката като поле за все по-тясно научно и културно сътрудничество, насочено към духовно извисяване в името на всечовешкия прогрес. В своето приветствие към участниците в Първия международен конгрес по българистика др. Тодор Живков, под чийто патронаж се проведе конгресът, подчерта: „Няма никакво съмнение, че конгресът ще обогати с нови идеи българистиката, ще даде нов тласък на нейното по-нататъшно развитие. Няма никакво съмнение, че неговият отзвук ще стигне до всички краища на света, където има хора, които по достойнство ценят българската история и приноса на българския народ в развитието на съвременната цивилизация. Вчера вие бяхте свидетели на уникалния наш национален празник - празника на българските и всеславянски първоучители Кирил и Методий и на всички техни ученици и следовници през вековете, празник на българската просвета и култура и на славянската писменост. Нека ни бъде позволено да пожелаем на всички народи по планетата тъкмо такива празници, през които се манифестира с портрети на просветители и кни жовници, писатели и мислители.

В стогодишнината на София тези три години са с особена съдба за нашата литература. Те са неразривно свързани със стъкленото око на Гео Милев и са върхът в творчеството на Антон Страшимиров. В тяхната литературна антология са и три неотделими едно от друго име на - Асен Разцветников, Никола Фурнаджиев и Ангел Каралийчев. Това са години на же ртвените клади, ако можем така да ги наречем. Книгата на Асен Разцветников ни навежда на същото име. Но началото, темата на жертвените клади започва преди книгите, поемите и стихосбирките. В кн. 1 на сп. „Нов живот" от 1 декември 1923 г. са поместени пет стихотворения от Ангел Каралийчев и по едно от Никола Фурнаджиев и Асен Разцветников. Началото на темата, възпяваща жертвените клади, е именно тоя брой на „Нов живот“. В онова време и петимата - Антон Страшимиров, Гео Милев, Асен Разцветников, Никола Фурнаджиев и Ангел Каралийчев - са в София. 1923 г. - Септемврийското въстание бе удавено в кръвта на апостолите си. То така и заглъхна. В столицата обаче идеха новина след Новина, вест след вест. През 1924 г. „Жертвени клади" на Асен Разцветников излиза с корица от Александър Жендов. Това е краят на април. Още преди да бъде пусната в продажба, тя е конфискувана от полицията. Сп. „Нов живот" веднага реагира. В броя от 1 май 1924 г. Георги Бакалов помест ва кратка протестна бележка. В нея той пише: ... ... Жертвени клади". Стихосбирка от Асен Разцветников. Щеше да има такава сбирка. Но до сега още няма. Защото при един набег на полицията в печатницата била конфискувана. Авторът, наш отличен сътрудник, потърсен да бъде арестуван. Да живее свободата на печата! Да живее свободното поетическо творчество!"

Една болка живеела в душата на всеки българин след края на Освобо дителната война - Берлинският договор. По своята несправедливост той надминавал и най-лошите очаквания. Радостта на българските патриоти помръкнала, преди да изгрее. Гняв и възмущение изпълвали сърцата. И наистина, каква победа е тази, когато резултатите и приличали повече на поражение - България разпокъсана на три части - Македония под робство, Тракия васална на Турция и само Северна България свободна, под покровителството на Русия. Навсякъде в страната и най-много в красна Маке дония“ и „прелестна Тракия" се разгръща общонародно движение за пълното e да коосвобождение на българския народ. Ако Руско-турската освободителна война завършена, българската национална революция не била завършена. Борбата за съединението на Източна Румелия с Княжество България, за освобож дението на Тракия и Македония била нейно естествено продължение. Ето защо веднага след Берлинския договор избухва Кресненско-Разложкото въстание, създава се съпротивително движение, което не допуска в Източна Румелия бъдат въведени турски гарнизони. Организира се Тайният революционен митет „Единство", който, макар и създаден в нови условия и в по-масов състав, бил фактически продължение на революционните комитети преди Освобождението. Създават се и така наречените „Гимнастически дружества", в които само в Източна Румелия по време на Съединението се обединяват повече от 60 000 души. В множество публикации се казва, че тия дружества образуват в Източна Румелия едва когато се организира въстанието. Това не е точно така. Гимнастическите дружества са военизирани доброволни организации, създадени с ясната цел да подготвят масова българска армия, ce по инициатива на генерал Тотлебен, тогава главнокомандуващ руската армия на Балканите. Той нарежда членовете на тази организация да бъдат въоръжени (макар и с кремъклии пушки), но с нескритата цел да изплаши Турция, за да се откаже от правата, които и дава Берлинският договор. В Източна Румелия обаче под натиска на Портата и европейската коалиция те били забранени и разтурени още на 30. Х. 1879 г. и отново подновени по време на членове били подготовката на Съединението. Дотогава техните резерва на милицията.