борбата

Една от най-характерните черти на новата българска литература е, че тя се заражда и развива в органическо единство с националните общественоисторически и културно-нравствени процеси. Нейните първи представители са живели и творили с ясното съзнание за голямата и роля в развитието на на родностното самопознание, търсели са различни форми и средства, за да на сочат по верен път творческата мисъл. Епохата от Паисий до Ботев, епоха, в която се залагат основите на националната ни литература, е несравнимо величава по граждански патос и творческо напрежение, по интелектуално-духовни прозрения и художествени завоевания. Борбата за политическа и културна независимост - схващана в цялата й всеобхватност, глъбина и зна чение, е съпътствувана от не по-малко упорита борба за здрави народностни естетически и художествени принципи. С художествено слово, с културнопублицистични и литературно-критически статии, с най-разнообразни в жанрово и тематично отношение писания, хората, обладани от творчески пориви, се стремят да създадат национално-самобитна литература, съзвучна със жизнените потребности, воюват страстно срещу примитивното и ретроградното в обществените и естетическите разбирания. Една рядка всеотдайност и далновидност характеризира делото на тези пионери на националната литературна мисъл. Утвърдените от тях художествени и критико-теоретически традиции са служили за опора и вдъхновение на по-късно вания.

Големите исторически моменти в живота на нацията извикват на живот и великите личности. След въстанието през 1821 г. в Гърция идва Дионисиос Соломос, за да внесе свеж въздух в поезията, и Макриянис, който прави изкуство от прозата на живота си. Костас Паламас събра в многостранното си творчество драмата на елинизма, която се разиграва повече от двадесет века, стана неин изразител, като едновременно е син на своята епоха, боледува с болките и страданията й. Костас Варналис внесе с поезията си устрема на новата класа, която даваше своята заявка, а стиховете му от „Светлина, която изгаря“ станаха причестяващ пламък на революционната борба. Събитията, които ще подпечатат цялата най-нова история на Гърция и ще станат пробен камък за изкуството и поезията, са борбата против фашистките окупатори и гражданската война. В основната си част творчеството на мнозина гръцки писатели стана израз на копненията и настроенията на народа, изразява духовните безпокойства и търсения на нацията, дава верен израз на Съпротивата. Но ако това творчество се характеризира само като отзвук на една борба, се рискува да се стеснят границите на неговите възможности, защото то представлява съществен етап в развитието на прогресивната литература в Гърция, обогатява я с нов художествен опит, нови мотиви и идеи. А едновременно се пре връща и в момент за проверка на идейните и естетическите критерии, за готовността на писателя да служи на народните интереси. Встъпвайки във Втората световна война, Гърция все още носеше следите от диктатурата на Метаксас, омърсила много национални идеали. Войната завари една литература изморена, потънала в себе си. Паламас, стар вече, е замълчал. Сиселйанос живее в своите сънища с идеята за блясъка на древна Елада, който той автоматически иска да прехвърли върху съвременността, без да се съ образява с изискванията на новата действителност. Варналис е забранен от дик татурата и гласът му се чува само от подземията. Мнозина от по-старите поети не искат да напуснат кулите си от слонова кост, да слязат до ежедневието на на рода. Някои от тях „разочаровани от политиката, обществото и идеалите, скъсват връзките с живота. Цялата тогавашна поезия сякаш повтаря по различен начин болните видения на Костас Кариотакис, стиховете на когото носят ореола на ранната му смърт, без да има тяхната сила и първичност. Тази поезия е в плен на старите уроци на западното упадъчно изкуство, подражава му по форма и съдържание.

След военния преврат на 19 май 1934 г. за социалистическата литература настъпват тежки дни. Спрени са почти всички по-значителни революционни литературни издания. Засилват се преследванията на прогресивните писатели. Червеният молив на цензурата не разрешава отпечатването или осакатява много творби на социалистическите автори. Трудностите се увеличават и от съвсем очевидната несъстоятелност и непригодност на левосектантската линия и прибързаните революционни лозунги. Всичко това изправя творците пред големия въпрос за преоценка на дотогавашния начин на мислене и действия и в литературната политика, и в подстъпите към темите и проблемите. Онова, което преди това в „Наковалня" и РЛФ, „Звезда" и „Жупел" се долавя и чувствува спонтанно, сега излиза с най-очевидна и императивна наложителност. Цялото развитие на социалистическата литература и критика вече минава под знака на освобождаване от сектантските и социологизаторските увлечения. Разбира се, най-напред преодоляването на левосектантството се извършва в общата политическа и организационна дейност на комунистическата партия. Още в речите на Георги Димитров по случай десетата и единадесетата годишнина (1934, 1935) от смъртта на Димитър Благоев се заговорва открито за неленинската същност на лявото сектантство. Пълно отхвърляне на сектантството и истински прелом в политическата и идеологическата линия на партията настъпва след Шестия пленум на Централния комитет (февруари 1936). Утвърдил - въз ос нова на забележителния доклад на Георги Димитров на Седмия конгрес на Комунистическия интернационал - работата по изграждането на единния фронт за борба срещу фашизма и войната, за демократични права и свободи като основни задачи на партията, Пленумът въоръжава и отделните партийни групи, и всички дейци в масовите професионални, младежки, културно-просветни и други организации с една истинска ленинска платформа. И резултатите не закъсняват въпреки създадените много по-трудни условия и дълбока нелегалност. Вместо абстрактни апели и необмислени акции комунистите започват истинска масова, конкретна работа сред трудовите хора по градове и села, по фабрики и учреждения, като поставят най-актуалните изисквания за задоволяване на техните мате риални и други най-непосредствени интереси, подготвят добре стачки и протести, без да изпущат естествено и борбата срещу фашистката власт.

Една болка живеела в душата на всеки българин след края на Освобо дителната война - Берлинският договор. По своята несправедливост той надминавал и най-лошите очаквания. Радостта на българските патриоти помръкнала, преди да изгрее. Гняв и възмущение изпълвали сърцата. И наистина, каква победа е тази, когато резултатите и приличали повече на поражение - България разпокъсана на три части - Македония под робство, Тракия васална на Турция и само Северна България свободна, под покровителството на Русия. Навсякъде в страната и най-много в красна Маке дония“ и „прелестна Тракия" се разгръща общонародно движение за пълното e да коосвобождение на българския народ. Ако Руско-турската освободителна война завършена, българската национална революция не била завършена. Борбата за съединението на Източна Румелия с Княжество България, за освобож дението на Тракия и Македония била нейно естествено продължение. Ето защо веднага след Берлинския договор избухва Кресненско-Разложкото въстание, създава се съпротивително движение, което не допуска в Източна Румелия бъдат въведени турски гарнизони. Организира се Тайният революционен митет „Единство", който, макар и създаден в нови условия и в по-масов състав, бил фактически продължение на революционните комитети преди Освобождението. Създават се и така наречените „Гимнастически дружества", в които само в Източна Румелия по време на Съединението се обединяват повече от 60 000 души. В множество публикации се казва, че тия дружества образуват в Източна Румелия едва когато се организира въстанието. Това не е точно така. Гимнастическите дружества са военизирани доброволни организации, създадени с ясната цел да подготвят масова българска армия, ce по инициатива на генерал Тотлебен, тогава главнокомандуващ руската армия на Балканите. Той нарежда членовете на тази организация да бъдат въоръжени (макар и с кремъклии пушки), но с нескритата цел да изплаши Турция, за да се откаже от правата, които и дава Берлинският договор. В Източна Румелия обаче под натиска на Портата и европейската коалиция те били забранени и разтурени още на 30. Х. 1879 г. и отново подновени по време на членове били подготовката на Съединението. Дотогава техните резерва на милицията.