гражданската

а мене гражданската поезия е неделима част от националната поезия, едновременно партийна, патриотична, героична, изразяваща вълненията на народа В моменти на победи или на опасност, чрез образи на отделни герои или на цяла епоха. Такава е поезията на Ботев („На прощаване“, „Хаджи Димитър"), на Вазов („Епопея на забравените"), на Маяковски („Владимир Илич Ленин"), където са вложени вълненията на народната душа, веленията на времето, на борбата за нов живот.

Българската гражданска поезия има сравнително дълга и славна традиция. Тя почва от началото на националното ни възраждане и продължава до наши дни. Най-ярките творби на поезията ни от Христо Ботев до днес носят ярко граждански характер. Разбира се, всяка епоха има свои особености, свои проблеми. Едни са били проблемите от времето на Ботев и Вазов, други са проблемите, които вълнуват нашите съвременници. След Октомврийската революция нашата гражданска поезия отбеляза стре мителен възход. В творчеството на такива колоси на поезията ни като Христо Смирненски, Гео Милев, поетите от 30-те години с най-яркия представител - нашият национален герой Никола Вапцаров, намират ярък израз големите вълне ния, мисли и мечти на народа ни. Нашата революционна поезия от двадесетте и тридесетте години с най-добрите си постижения беше гражданска лирика в най-хубавия, бих казал, в най-благородния смисъл на това понятие. Социалистическият хуманизъм беше душата на тази поезия.

Мисля, че с основание в този разговор биха могли да вземат участие много от българските поети. С богатството на своя литературен опит те биха обогатили нашия разговор. Аз ще се помъча да отговоря на поставените въпроси, основавайки се не толкова на личната си творческа практика, колкото на някои наблюдения върху нашата поезия.

За мене гражданската поезия е преди всичко откровение, преди всичко изповед. Ако трябва да кажем цялата истина - онова, което не е изповед и от кровение в творчеството на един поет, не може да носи святото название „пое това искреност“. Допускам, че тези мисли могат да бъдат атакувани от много позиции, но време е да започнем да назоваваме нещата с истинските им имена. В този сми съл аз не се боя от никакви реплики и опоненти, стига да няма стремеж към изо пачаване на казаното от мен в този разговор. Винаги ми е правил впечатление опитът механически да се разграничава гражданската от другите теми в творчеството на поета. В това няма нищо лошо, особено като имаме предвид и съществуващата жанрова особеност. Лошото и осъдителното е, че веднъж отделена като тема, гражданската позиция на твореца, към нея често пъти се пристъпя като към тема „особена“, тема „спе циална", която може да бъде изграждана с други вид изразни средства. Виждате ли, мъчат се да утвърждават някои, тази тема е близка до вълненията и тежне нията на народа, на обществото, на партията, към нея не може да се подхожда интимно, съкровено. И понеже не може да се подхожда интимно и съкровено, изразявайки и свои мисли и чувства, то подхожда се тезисно, гръмогласно, често пъти суховато неубедително.

Започвам с последния въпрос, защото смятам, че той е твърде важен. Има ли разлика между интимната и гражданската поезия? Колкото и да ни се иска да не виждаме разлика, тя съществува. Не съм съгласен да се нарича интимна поезия всяко стихотворение, което е пропито с интимност. В „Борба“ и „На прощаване“ Христо Ботев е интимен, но едва ли някой ще се осмели да приобщи тези стихотворения към интимната поезия. Когато говорим за интимна поезия, подразбираме онази поезия, която се ражда в сферата на личните отношения. Майка и любима, близки и познати, приятели и другари - ето кои предизвикват у нас интимни вълнения. При цялата си значимост, те не засягат други хора, нито обществото. Може би ще бъда по-ясен, ако посоча за пример стихотворението, посветено на А. П. Керн от Пушкин. То е адресирано само до нея и до никого другиго. Тука светът е затворен между двама души. Гражданската поезия е нещо друго. Когато Пушкин е писал „Към клеветниците на Русия" той не е бил в мислите си само със своята любима, изобщо с тесния кръг от приятели и познати, а със всички люде на Русия, с целия народ, с държавата и с отечеството си.

Големите исторически моменти в живота на нацията извикват на живот и великите личности. След въстанието през 1821 г. в Гърция идва Дионисиос Соломос, за да внесе свеж въздух в поезията, и Макриянис, който прави изкуство от прозата на живота си. Костас Паламас събра в многостранното си творчество драмата на елинизма, която се разиграва повече от двадесет века, стана неин изразител, като едновременно е син на своята епоха, боледува с болките и страданията й. Костас Варналис внесе с поезията си устрема на новата класа, която даваше своята заявка, а стиховете му от „Светлина, която изгаря“ станаха причестяващ пламък на революционната борба. Събитията, които ще подпечатат цялата най-нова история на Гърция и ще станат пробен камък за изкуството и поезията, са борбата против фашистките окупатори и гражданската война. В основната си част творчеството на мнозина гръцки писатели стана израз на копненията и настроенията на народа, изразява духовните безпокойства и търсения на нацията, дава верен израз на Съпротивата. Но ако това творчество се характеризира само като отзвук на една борба, се рискува да се стеснят границите на неговите възможности, защото то представлява съществен етап в развитието на прогресивната литература в Гърция, обогатява я с нов художествен опит, нови мотиви и идеи. А едновременно се пре връща и в момент за проверка на идейните и естетическите критерии, за готовността на писателя да служи на народните интереси. Встъпвайки във Втората световна война, Гърция все още носеше следите от диктатурата на Метаксас, омърсила много национални идеали. Войната завари една литература изморена, потънала в себе си. Паламас, стар вече, е замълчал. Сиселйанос живее в своите сънища с идеята за блясъка на древна Елада, който той автоматически иска да прехвърли върху съвременността, без да се съ образява с изискванията на новата действителност. Варналис е забранен от дик татурата и гласът му се чува само от подземията. Мнозина от по-старите поети не искат да напуснат кулите си от слонова кост, да слязат до ежедневието на на рода. Някои от тях „разочаровани от политиката, обществото и идеалите, скъсват връзките с живота. Цялата тогавашна поезия сякаш повтаря по различен начин болните видения на Костас Кариотакис, стиховете на когото носят ореола на ранната му смърт, без да има тяхната сила и първичност. Тази поезия е в плен на старите уроци на западното упадъчно изкуство, подражава му по форма и съдържание.