хуманизъм

Българската гражданска поезия има сравнително дълга и славна традиция. Тя почва от началото на националното ни възраждане и продължава до наши дни. Най-ярките творби на поезията ни от Христо Ботев до днес носят ярко граждански характер. Разбира се, всяка епоха има свои особености, свои проблеми. Едни са били проблемите от времето на Ботев и Вазов, други са проблемите, които вълнуват нашите съвременници. След Октомврийската революция нашата гражданска поезия отбеляза стре мителен възход. В творчеството на такива колоси на поезията ни като Христо Смирненски, Гео Милев, поетите от 30-те години с най-яркия представител - нашият национален герой Никола Вапцаров, намират ярък израз големите вълне ния, мисли и мечти на народа ни. Нашата революционна поезия от двадесетте и тридесетте години с най-добрите си постижения беше гражданска лирика в най-хубавия, бих казал, в най-благородния смисъл на това понятие. Социалистическият хуманизъм беше душата на тази поезия.

Времето след арестуването на Никола Вапцаров до неговия разстрел поставя с пределна яснота въпросите за смисъла на човешкия живот и непреодолимата потребност от саможертва, за гражданската доблест, за достойната смърт, за другарството и нравствената чистота на една личност, която влиза завинаги в паметта на народа... Към този последен и трагичен период от жизнения творчески живот на поета ще има да се връщат тепърва неговите изследователи. защото този върховен етап доразкрива многостранно и по неповторим начин истинския подвиг на твореца-комунист. Както се знае, Вапцаров бива арестуван на 4 март 1942 г., към три или четири часа рано сутринта, заедно с малкия му брат Борис и братовчеда им Любчо Везев. Предната вечер те са имали среща у дома на поета (ул. Ангел Кънчев 37) с Цвятко Радойнов и са стояли до 11 часа през нощта. Много често Вапцаров е бил принуждаван да спи по чужди квартири, за да загуби полицията следите му. Това отсъствие от дома му започва по-често от началото на м. септември 1941 г., когато Вапцаров поема длъжността ръководител на специалната (минноподривна) дейност при ЦК на БРП(к). Оттогава той става професионален революционер, изпълнявайки B B B решението на партията.

Светлозар Игов е нарекъл втората си кни га „Хуманизъм и творчество". И макар поредицата от статии, които ни предлага в нея, да са споени около проблемите на творчеството, движението на литературния проце с, критиката и нейната поетика, понятието Хуманизъм неслучайно е потърсено като обединително звено. Изповядвайки своето ,, критическо верую", С. Игов отвежда пробле мите на литературата и нейната критика до висотата на общите им хуманитарни задачи, свързани с промените в съзнанието на съвре менния човек, с неговото историческо мислене, психология, нравственост и усет към красотата, внушава, че за изпълнението на тези задачи критиката трябва да води, прогнозира и планомерно да насочва и стимулира разви тието на литературния процес, да върви една крачка пред него, реално да представлява еманация на ръководното творческо самосъзнание на литературата. Тази гледна точ ка говори както за високите изисквания на С. Игов към литературата и критиката, така и за дълбокото му пристрастие към тази област на творчеството, в която той се проя вява не само като аналитик, но и като свое образен мечтател, романтик, идеалист". У нас въобще не е писано много за същ ността и функциите на критиката, за нейната поетика, за професионалните качества, необходими на критика. Но за едно много важно нещо, необходимо на критика, като че ли съвсем не се е говорило. Става дума за критическия идеал, за онази цялостна концепция за живота и литературата, за човека и морала, за историята и изкуството, която според мен е структурообразуващ фактор на критическата личност... Най-съществената съставка на онова, което наричам „критиче ски идеал", едуховната жажда по един социален и морален идеал, превърнала се в критерий за оценка на литературните явле ния и в система, въз основа на която критикът изгражда ценностната йерархия в своето виж здане на националната литература; съзнание а развойните перспективи на литературата, изградено върху обективните развойни за кономерности на традицията... с необхо димо присъствуващата имплицитна представа за историческия - минал и бъдещ - контекст на съвременните художествени явления, които оценява.“

В практическата и теоретическата дейност на другаря Тодор Живков като червена нишка преминава марксистко-ленинската идея за грижата към човека, за многостранното развитие и по-пълната реализация на неговата личност. Найярко тази линия характеризира дейността на Т. Живков и на цялата партия след Априлския пленум на ЦК на БКП от 1956 г., чиято двадесет и пета годишнина се чествува с гордост и признателност. Априлската линия на нашата партия е рожба на творческия дух на марксизмаленинизма, на неговата материалистическа диалектика. Хуманизмът на април ската линия на партията не се изчерпва само с възстановяването и по-нататъшното развитие на ленинските норми и принципи на работа и ръководство, с внимателно и грижовно отношение към хората и кадрите. Величието и хуманизмът на тази линия се изразяват преди всичко с марксистко-ленинското осветляване и разрешаване на назрелите потребности на нашето обществено развитие. С това бяха преодолени не само редица несъответствия и диспропорции в обществото, но се създадоха условия за ускорено обществено развитие, за пълната победа на социализма в нашата страна, за построяване на развито социалистическо общество. Историческият път на социалистическа България недвумислено доказва, че партийната политика е пропита с реален хуманизъм. В програмата на партията, утвърдена на Х конгрес на БКП, дебело се подчертава, че грижата за човека, грижата за повишаването на неговото жизнено равнище и духовно развитие е върховна грижа на партията. Тази линия намери най-задълбочена разработка в редица произведения на др. Тодор Живков и особено в неговия двутомник „За априлската линия", излязъл в навечерието на XII конгрес на БКП. От страниците на двутомника човек научава не само постиженията на нашия народ в 25- годишния период на априлската линия на партията, но и евристичната роля на тази линия за настоящето и бъдещето на България. Защото жизнеността на април ската линия на партията не бива да се измерва само със сегашното равнище на осъществяването й, а преди всичко с решенията, които тя предлага за бъдещето и които показват единствения рационален изход на назряващите социални проблеми. Ясно е, че става дума за онова, което марксизмът-ленинизмът счита за главна цел - освобождението на човека, неговото всестранно и хармонично развитие. Тази цел започна да се осъществява, но далеч не е постигната. Окончателното разрешаване на въпроса ще става толкова по-скоро и по-успешно, колкото по-добре овладяваме и умело прилагаме марксистко-ленинското учение. Само изучаването на марксизма, само възторгът от него, от революционното и хуманното му съдържание не са достатъчни.