Светлозар

През десетилетието, изминало от ранните му прояви в литературния печат до неотдавна излязлата му първа книга, Светлозар Игов се утвърди като един от най-активните представители на младото критическо поколение. Високо при извора" е дебют, който отразява неизбежните увлечения и недостатъци на всяко творческо начало, но свидетелствува и за характерните насоки на младата ни литературно-критическа мисъл, формирана в атмосферата на засилени следаприлски идейно-художествени търсения. Основно нейно качество е съзнанието за новите актуални задачи, които трябва да реши съвременната литературна наука. След преоценката на традицията в светлината на съвременната марксическа естетика - един въпрос, решен в общи линии, след началното усвояване на богатия художествен материал, натрупан през последните десетилетия, възникна необходимостта литературният процес да се свърже с големите съвре менни движения на европейската и световната литература и критика, да се изгради цялостна концепция за многовековното ни художествено развитие. След нихилистич ните крайности в интерпретацията и оценката на някои явления от националната ни литература дойде време за трезва естетическа равносметка, за нови теоретико-исторически обобщения. Книгата на С. Игов не претендира за фактологически открития. Новото според него не е толкова в новите явления, колкото в „новите" очи, с които се гледат нещата". Това изисква не само да се овладее емпи риката на литературния процес, но и да се обогати научноизследователската апаратура. да се преодолее предишната методологическа ограниченост. Авторът, воден от стре межа към задълбочено критико-теоретиче ско и литературно-историческо познание, пле дира за една богата литературоведска мисъл, оплодена от редица аналитично развити съвременни професионални подходи към литературните явления". Този факт сам по себе си определя високите изисквания към неговата първа книга. Текстовете, събрани във „Високо при извора", визират развоя на литературата ни от началните и проявления в ранното Средновековие до съвременните актуални художествени тенденции и закономерности. Твърде разнородни по тематика, те се раз- личават и в жанрово-стилово отношение. Наред с критико-теоретическите обобщения за някои общи насоки на съвременния ли- тературен процес в книгата се съдържат размисли по повод автори и творби от мина- лото, в които строгата систематичност на научния анализ отстъпва пред емоционалната 140 раздвиженост на едно есеистично изложение. Свързва ги преди всичко строгостта на под бора, който трябва да елиминира злободнев ното, маловажното, бързопреходното в тър сенията на автора през изминалите някол ко години, за да се открои значимото, съ щественото в тях. И още нещо - направените констатации, колкото и различни явления да засягат, колкото и да са различни пъти щата, по които са достигнати, са подчинени на няколко общи идеи, които преминават от фрагмент във фрагмент и осмислят съ вършено разнородни на пръв поглед факти, теми и проблеми. Сам авторът ги формулира в послеслова към книгата: от една страна, Идеята за връзката между твореца и националната литература, за отговорността му пред историята и бъдещето; от друга, за единството и приемствеността на старата и новата българска литература. Двете идеи са тясно свързани - но ако първата разкрива способността на критика да види нови неразработени аспекти от индивидуалното проучване на отделни автори, за да им отреди заслужено място в националната култура, втората идея - за цялостност и приемственост на литературния ни развой, има обобщаващо свързващо значение в книгата. Тя представлява за нас особен интерес, за щото обуславя някои интересни критически и литературно-исторически постановки. Присъствието на старобългарска пробле матика във „Високо при извора" прави осо бено впечатление. На пръв поглед изненадващи са размислите по проблеми на литературното средновековие в творчеството на един автор, известен със своя жив усет към новобългарската литература и особено към съвременния литературен процес. В същност при разглеждането на националния културен развой като цялостен и неделим те имат същностно, ключово значение. По повод антологията „Старобългарски страници" С. Игов пише една „, модерна апология на нашата стара литература“, която е по същество апология на съвременния подстъп към средновековното ни словесно изкуство. Тази статия става средоточие на основните теми и проблеми, разработени в книгата. В нея, без да оспорва тезата за прекъсваемостта и скокообразното ускорено развитие на литературата ни, критикът се противопоставя на разкъсването й на два самостойни, незави сещи един от друг периоди. Той припомня сложния синкретизъм на средновековната литература, както и идеологическите и функ ции в системата на феодалното общество, за да да очертае своеобразието й и да отхвърли начините, по които сме я разглеждали досега - като увод към новата, следпаисиева литература. Тя е документ за историческата съдба и духовните търсения на народа ни, но като литература на абстрактното съдържание решава реалните земни проблеми в идеален мистично-религиозен план.

Светлозар Игов е нарекъл втората си кни га „Хуманизъм и творчество". И макар поредицата от статии, които ни предлага в нея, да са споени около проблемите на творчеството, движението на литературния проце с, критиката и нейната поетика, понятието Хуманизъм неслучайно е потърсено като обединително звено. Изповядвайки своето ,, критическо верую", С. Игов отвежда пробле мите на литературата и нейната критика до висотата на общите им хуманитарни задачи, свързани с промените в съзнанието на съвре менния човек, с неговото историческо мислене, психология, нравственост и усет към красотата, внушава, че за изпълнението на тези задачи критиката трябва да води, прогнозира и планомерно да насочва и стимулира разви тието на литературния процес, да върви една крачка пред него, реално да представлява еманация на ръководното творческо самосъзнание на литературата. Тази гледна точ ка говори както за високите изисквания на С. Игов към литературата и критиката, така и за дълбокото му пристрастие към тази област на творчеството, в която той се проя вява не само като аналитик, но и като свое образен мечтател, романтик, идеалист". У нас въобще не е писано много за същ ността и функциите на критиката, за нейната поетика, за професионалните качества, необходими на критика. Но за едно много важно нещо, необходимо на критика, като че ли съвсем не се е говорило. Става дума за критическия идеал, за онази цялостна концепция за живота и литературата, за човека и морала, за историята и изкуството, която според мен е структурообразуващ фактор на критическата личност... Най-съществената съставка на онова, което наричам „критиче ски идеал", едуховната жажда по един социален и морален идеал, превърнала се в критерий за оценка на литературните явле ния и в система, въз основа на която критикът изгражда ценностната йерархия в своето виж здане на националната литература; съзнание а развойните перспективи на литературата, изградено върху обективните развойни за кономерности на традицията... с необхо димо присъствуващата имплицитна представа за историческия - минал и бъдещ - контекст на съвременните художествени явления, които оценява.“