творчество

Твърде различни и сложни са пътищата, по които един писател прониква извъ границите на своята родина. Поел по техните криволици, художникът често полу чава от различни епохи и всред разни народи нови измерения, бива „открит от т кива страни, които неговото време дори не е подозирало. Има нещо твърде харак терно за съдбата на един писател в начина, по който той се усвоява извън роди ната си. По някой път, изразил ярко тенденциите на времето си, създал си непов торим почерк и стил, художникът завладява мощно умовете на своята епоха, твор чеството му се превръща в знаме, лозунг, платформа, а често на края - понеже последната степен от бурното усвояване на един своеобразен талант почти всякога е епигонството - и в литературна мода. Такава съдба имат някои големи худож ници от западноевропейската класика през миналия век (Байрон, Шилер). Има и кива писатели, които остават почти неоткрити от своята съвременност, за да мерят оценка от други епохи или сред други народи. Такава участ има Стенда Често литературната мода открива зелена улица за някои нездрави литературни яв ния, успели да подразнят преходните и най-често съмнителни вкусове на с време. Славата на такива литературни еднодневки, най-характерен пример мек които у нас еможе би Пшибишевски, свидетелствува само за естетическото равн на известни среди през епохата.

Един от основните въпроси в творчеството на Йордан Йовков е въпросът за трагизма в живота и художественото му отражение в изкуст вото. Писателят умее да види и да предаде с неотразима сила трагичното начало в действителността. С най-добрите си работи той убеждава по художествен път, че трагизмът може да се предизвика не само от непосредствените, присъщи на дадено време материални условия и обстоя телства, но и от редица индивидуални качества и особености, придобити през хилядолетното съществувание на човечеството. По този начин Йов ков показва, че тези качества и особености, които в края на краищата са формирани пак при определящата роля на материалните условия (само че не на сегашнате материални условия), имат относителна самостоятел ност и твърде често оказват голямо, дори решително влияние за съдбата на човека. Такова художническо отношение схваща, макар и недостатъчно, икономическите причини, без да игнорира и другите фактори и обстоя телства за съществуванието и проявата на трагизма. То, при все че уве личава опасността от грешки при художественото отражение на действи телността, разкрива големи възможности за всестранното и задълбочено изобразяване на живота. Благодарение на него, в някои от най-добрите си произведения Йовков успява да достигне истински върхове на художествено майсторство при отразяване на трагичното в действителността.

Психологията на художественого творчество въобще и на литературного в част ност е област, сравнително най-слабо разработена от марксистко-ленинската наука за изкуството. До последно време в Съветския сьоз, страната, където главно се създаваше марксистко-ленинската есте тика и теория на литературата, по проб лемите на психологията на литературното творчество почти не еписано. Нещо повече дълго време тези проблеми не се поставяха като задачи за научно изследване. Това обстоятелство не можеше да не създаде известна празнота в науката за художествената литература и по-специално - в теорията на литературата. Изоставането в това отношение става още по-очебийно, като се вземе предвид, че на психологията на художественото творчество буржоазната наука отделя голямо Внимание и тъкмо в тази област тя е съз дала най-сложен лабиринт от безпочвени Философски спекулации. Разбира се, би било погрешно да се каже, че съветското литературознание не е направило нищо за изясняване пробле мите на психологията на литературного Творчество. Такава констатация би била невярна. Още за дореволюционного руско литературознание тези въпроси са представлявали значителен интерес. Достатъчно е да споменем сборниците „Вопросы теории и психологии творче- ства", издавани под реакцията на Б. Лезин от 1907 до 1923 г. в Харков, и големия кръг от проблеми, обхванати в тях, за да се убедим в истинността на тази констатация. Тези сборници, а така също и отделни книги, например трудове като тези на С. Грузенберг (Психология твор- чества", Минск, 1923 г. и „Гений и твор- чество" 1924 г.), ясно показват, че още тогава посочените проблеми, независимо от грешните методологични основи, на кои то са били поставени, са схващани като важна част от общата наука за литературата.

В нашето време, когато значението на художествения превод като съединяващо звено между културите на отделните нации необикновено нарасна, все повече стават основанията да се постави въпросът за самостойната същност на този вид литературно творчество. От повече от 150 години художественият превод в съвременния смисъл на думата е обособен като област със свои цели и задачи, със своя проблематика, със свой творчески процес. В тази област се очертаха творчески личности със своя специфична характеристика, свързана с особеностите на тяхната дейност. В историята на художествения превод се изявиха закономерности, които също говорят за едно самостойно развитие. Създаде се теория на превода, която особено през последните десетилетия значително се обогати и за дълбочи. Ползата от правилното разграничаване на художественото преводно творчество от други близки области е повече от очевидна. Само върху тази плоскост може да се даде отпор на някои неправилни схващания, които се отразяват особено върху теорията и критиката на превода. Не обходимостта от подобно отделяне изпъква особено ярко днес, когато в границите на превода бързо се развива и разширява своя обсег една нова област, от която преводът на художествената литература трябва съвсем ясно да се разграничи - машинният превод върху базата на съвременната кибернетична техника.

„Човек без тайни е като цвете без аромат. Ароматът е тайната на цветето. Моята къща също си има своите тайни. " Началото на повестта „Неделя" - една от последните творби на Йордан Радичков. „Един петел кукурига цяла нощ, всички го чуваме, но в чия баня е петелът - това никой не знае." Ето и първата тайна... Тя може би малко ще разочарова този, когото началните думи са настроили твърде тайнолюбно. Чрез една охлаждаща и интригуваща същевременно ирония писателят сякаш бърза да ни предупреди: не очаквайте нищо необикновено, нищо изключително, никакви героични или трагични дела, никакви дълбоки психологически тайни. И наистина, който ги е очаквал, не ги е дочакал и до последната страница на повестта, изпъстрена с обикновени случки и сценки в една обикновена жилищна сграда през един обикновен неделен ден.

Забележителен труд в литературната наука е появилото се сега второ издание на „Психология на литературното творчество" от акад. Михаил Арнаудов. Този труд е научно-литературно изследване на пси хологичните основи на творческия процес у писателите и на неговия точен, макар и трудно доловим детерминизъм. Акад. М. Арнаудов е усвоил методология, която му дала възможност да направи реалистично тълкуване на творческия процес. Той прилага съпоставянето на противоположни и противоречиви поетични преживявания и мнения, които тъй подрежда, че да изпъкне обективната истина за творческия процес. В Психология на литературното творчество" е използуван огромен материал от поетичното богатство на класиците от 18 и 19 век, като са дадени главно онези признания на поетите, които отвеждат в съкровищата на творческите им мисли и импулси. По редица въпроси на литера- турната психология авторът е открил възможност за по-нататъшно проучване, посочвайки пътя, който трябва да се следва. Обикновено не води дискусии с творците, ала се явява диригент на дискусии, про- ведени между тях. Така осигурява не- подправеност на фактите и оригиналност на тяхната доказна сила. Акад. М. Арнаудов не се стреми към формулировки. За него са от значение индивидуалните особености, които раз- криват и общи характерности, а същевре менно водят до законите на психичните преживявания. Трудът е развит в един много широк план от проблеми. Използуван е световният художествен и психологичен опит, а на места са направени паралели между различните изкуства. Като предпоставки на психологията на творчеството са разгледани проблемите за гения, ра- сата и човечеството, за влиянието на на- следствеността, средата и културата, за Михаил Арнаудов. Психология на литературното творчество. 1965. 120 израждането и неврозите. По тези въпроси авторът е дошел до материалистически изводи. Особено ценен е неговият труд с доводи и доказателства против всякаква мистика, демонизъм, расизъм и невроза, привържениците на които най-често търсят доказателства точно в творчеството на поетите, като една изключително чудна област, в която, твърдят те, законите на обикновения душевен живот са невалидни. Авторът ни доказва тъкмо обратното: творчеството е здраве, труд, постоянство, усърдие, човечност и борба с всичко бо лезнено. „Творчеството е проясняване и душевно пречистване. Как би могъл да стане художникът тълкувател на мисли и копнения у своите съвременници, ако не се издигне над всички вътрешни ограничения и над всичко хаотично у себе си?"

На две последователни заседания Науч ният съвет на Института за литература при БАН обсъди и прие за печат труда на Васил Колевски „Патосът на Октомври“, посветен на 50-годишнината от Великата октомврий ска социалистическа революция. В своята рецензия Ангел Тодоров подчерта значимостта на темата, даде положи телна оценка на труда и направи извода, че влиянието на съветската литература върху българската е една дълбока закономерност за активизирането и развитието на цялата наша култура и литература. От тази позиция авторът разглежда и въпроса за отражението и приемането на съветската литература в българските прогресивни периодични литературни издания от 1917 до 1944 година. Ангел Тодоров направи кратък обзор на застъпения в книгата материал, подчерта неговата широта, систематизация и оценка от съвременно научно гледище. Той охарактеризира изследването като сериозно и компетентно написано. Направи и някои критични бележки.

И при многото изследвания, за живота и делото на Петко Славейков, личността му на общественик и творец с го лямо обаяние продължава да бъде в центъра на научните издирвания за националните особености и бурното развитие на българската възрожденска литература. И това главно поради изключителното значение, което Сла вейков има като създател на новобългарската поезия, като редактор на съдържателни периодични издания и като смел трибун на българската национална свест, запазил самообла Дание при не една несполука в своите разностранни патриотични начинания. Ала не само поради тази важна причина. Случи се така, че в литературата за този наш поет и общественик най-дълго се запазиха немалко естетски, буржоазно-идеалистични, субекти вистични и по същество ненаучни оценки било за политическите и социалните му възгледи, било за отделни негови произведения или - което еособено важно - за основните насоки на поетическото му дело.

Думата „интуиция" в психологията и естетиката се употребява в смисъл на внезапно познание, познание без посредството на понятия и разсъждения момента на самото му възникване. Например ученият стига до решението на задачата, която го занимава, не в момента на интелектуално усилие, не когато стои до работната си маса, а в момент, когато не мисли за нея, когато се разхожда или когато се забавлява, когато се пробужда от сън или когато езает решението на съвсем друга задача. Загадката се разреши - казва Гаус - така, като че мълния блесна пред мене, аз сам не бях в състояние да възстановя връз ката между това, което знаех по-рано, и това, което ме изведе до желания резултат. Решението на загадката, разбира се, трябва да се обоснове, за да има научна стойност. То трябва да се изясни чрез верига от разсъждения, свързващи известното с неизвестното, което е открито. Това обосноваване обаче обикновено става бавно, като се минава от стъпало на стъпало по стълбата, водеща към интелектуално изясняване на постигнатото знание. Кеплер пише за откри ването на неговия трети закон: „Преди осем месеца пред мене блесна първият лъч светлина, преди три месеца аз видях деня, и най-после, едва преди няколко дни бях удостоен да съзерцавам самото лъчезарно слънце. "

На 24 април 1969 г. се състоя публичната защита на дисертацията на Христо Йорданов на тема „Веселин Андреев - живот и творчество". В присъствието на членовете на научния съвет, на научните сътрудници от Института за литература и на много граж дани рецензентите акад. Пантелей Зарев и проф. Ефрем Каранфилов прочетоха своите рецензии за предложения труд, като изтък наха неговите достойнства: съвестно проучване на материала, проникване в съвременните проблеми на нашата литература, сродяване с творчеството на Веселин Андреев, изграждане на точен портрет на една нрав ствена и творческа личност. В своята ре цензия акад. П. Зарев подчерта, че напълно споделя основната концепция на дисертантакрасотата и хуманизмът на социалистическата революция раждат поети и комунисти, достойни за традициите на нашата литература, идващи от Ботев. Той посочи също, че жи вотът и делото на Веселин Андреев са релефно представени и така осветлени, че са превърнати в една правдива апология на комунистическите идеи. Проф. Е. Каранфилов изтъкна, че Йорданов идва до някои инте ресни проблеми за преливането между реа лизма и романтизма, за социалистическия хуманизъм в нашата поезия, за революционния оптимизъм и др.

На 29 май 1969 г. се състоя защитата на дисертацията тема „Георги на Елка Константинова Райчев. Живот на и творчество". Научен ръководител беше покойният наш литературен историк и критик Минко Николов, а рецензенти - проф. Стоян Каролев и ст. н. с. Здравко Петров. Присьствуваха членовете на научния съвет, литературни работници и много граждани. Председателствуващият обсъждането директор на Института за литература Стойко Божков запозна присъствуващите със съдържанието на представените документи и даде характеристика на научните постижения на аспирантката. Завеждащият секцията към инсти тута проф. Георги Цанев представи работата на Елка Константинова, а двамата рецензенти прочетоха своите отзиви. И двамата подчертаха сериозността на извършената работа, проникването в света на писателя и в сложното време на неговото изграждане и творческо осъществяване.

Темата е интересна и многообещаваща Всеки ценител на художествена литература, а дори и обикновеният любознателен читател винаги с удоволствие ще научат нещо за произхода на една творба, за това, как и защо е написана, как я оценява нейният създател, колко истина и колко измислица" има в тази или онази книга, в един или друг герой и т. н. От друга страна, въпросите за творческия процес при писателя, за историята на неговите произведения представляват солидна основа за изучаване както на творческия му път, така и за обобщения върху литературното ни развитие през определен период, а също и материал за психологията на литературното творчество. Така че двата тома „Български писатели за себе си..." безспорно ще достигнат до широки кръгове, ще задоволяват разнородни интереси. Усилията на колектива от редактори и съ ставители (Борис Делчев, Симеон Султанов, Иван Пауновски, Иван Сестримски, Мария Арнаудова, Надежда Тихова, Пеньо Русев и Лидия Велева) са се оказали плодотворни. Основното достойнство на сборника е оригиналността на поместените материали. Съставителите изоставят всякакви тълкувания, преразкази, спомени и др., а с това и неизбеж ните прояви на субективизъм, неточност и противоречия при коментиране на фактите от различни лица. Творците говорят сами за себе си, а това вече определя и редица характерни особености на сборника. Преди всичко неговите съставители са поставени в зависи мост от материала, с който разполагат, т. е. от това, което съществува в архивите или което са получили от самите автори. Така че когато говорим за пълнота и изчерпателност на съдържанието, за броя на представените писатели, една голяма част от бележките остават като пожелания, без да се отнасят за сметка на съставителите. И все пак даже беглият поглед доказва, че в двата тома участвуват с един или с повече материали почти всички изтъкнати фигури в българската литература от Възраждането до днес. Може да се съжалява например, че един крупен творец като Г. Караславов не е разказал повече за началото на своя творчески път, за жизнените източници на своите книги, за работата си при създаване на своя положи телен герой - комуниста от 30-те години. Ясно е, че тежките условия на живот и творчество на нашите най-големи пролетарски поети Смирненски и Вапцаров, както и на изтъкнати творци на нашия пролетарски литературен фронт като Н. Ланков, Н. Хрелков, Кр. Белев и др. не са им създавали възмож ност за творчески самоанализи, оценки, тъл кувания. Липсата на материали за тези творци 142 безспорно обеднява картината на развитието на революционната линия в българската литература (Хр. Смирненски е представен в т. II само с няколко бележки за творчески проекти). Не е безинтересен творческият процес и у някои от майсторите на съвременната поезия и проза, като Вл. Башев, Л. Левчев, Б. Райнов и др. При преглед на съдържанието на сборника възниква и друг въпрос: доколко ценен може да бъде творческият опит при някои средни по възможност писатели, чието дело ес поограничено значение и представлява отминал етап в литературата ни, или при личности, оставили име в други области (например К. Гълъбов). Необходимо ли е да се занимаваме с историята на едно произведение, което не е в златния фонд" на българската литература? Въпросът е особено спорен за съвременни произведения, още непревърнали се в литературна история. Ясно е, че всяко творческо усилие, всеки опит за превръщане на жизнената в художествена правда представлява интерес от гледище на психологията на литературното творчество. В този смисъл въпросът може да се сведе до степенуване на задачите по тяхната важност, т. е. след като извлечем максимума от опита, творческия мироглед и естетическите възгледи на големите" да вървим към обогатяване, допълване, детайлизиране на общата картина на един вековен национално-исторически и социално обусло вен общокултурен и литературен процес. Може би именно в стремежа да се извлече този максимум" в сборника са попаднали откъси от изказвания, писма, предговори и др., които в лаконичната си форма и вън от контекста са често неясни и едва ли разкриват нещо характерно за личността на писателя или за обстановката, при която той твори и издава своите книги (например 3. Стоянов: 1. От гдето минах искат Искандеря... 4. Така също и Искандер стои още. Ако го дадем без пари, ще се намерят мющерии. Елин Пелин: Първата ми книга излезе към 1904 го дина. Д. Димов: Моето развитие като писа тел в тази насока се определя от романите Поручик Бенц“, „Осъдени души“, „Тютюн"). Материалите в сборника са от различен характер - авторски предговори към съчи нения, откъси от автобиографии, отговори на анкети, изказвания, направени специално за случая, лични спомени; някои са написани белетристично, други - в по-теоретичен аспект. Отделните автори според творческата си натура изясняват фактологиче ската страна на проблема, клонят към теоре тически обобщения или създават по-богат емоционален пълнеж. Цялото това разнообра зие прави сборника (независимо от голямата му литературоведска стойност), четивен, инте ресен и занимателен в най-добрия смисъл.

Димитър Димов започва с разкази. Макар да излизат след романа „Поручик Бенц“, те са писани преди това и отразяват най-ранния етап от развитието на писателя. За тия свои два разказа („Севастопол, 1913 год.“ и „Карнавал"), явили се през 1940 и 1942 г. във в. „Литературен глас“, Димитър Димов не обичаше да си спомня другояче освен със снизхождение. От висо тата на „Тютюн“ и дори на „Осъдени души" те изглеждат наивни и сантиментално простодушни. В тях нищо не подсказва за бъдещото развитие на таланта освен може би само едно - и в двата разказа вниманието на белетриста е концентрирано около образа на една силна и обаятелна жена, жена-фатум. Тя покорява всичко наоколо си с неотразимия си чар, но е белязана да стане жертва - в първия случай на международния шпионаж, а във втория - на коварна и неизлечима болест. „Тия прокълнати жени - говори Виктор Ефимич, от чието име се води разказът „Севастопол, 1913 год." — съдържат елемент на опасност, зад който стои смъртта, а понякога ми се струва, че лю бовта и смъртта са две сили, които внезапно се екзалтират . . . Това са думи и убеждения и на самия автор. И в двата си разказа (а понататък и в трите си романа, и във всичките си драми) той ще се среща с подобни прокълнати и опасни жени, ще се интересува от постоянната взаимна екзалтация на любовта и смъртта. Теренът на проявление ще бъде различен - много често чужд (Крим в първия разказ, германски, австрийски френски офицери в първия му роман, Испания в „Осъдени души“ и в разказа „Задушна нощ в Севиля", Чили в разказа „Анатомът да Коста“ и отново Испания в „Почивка в Арко Ирис"), по-рядко български (в „Тютюн“ и в разказа „Карнавал“). Но обстановката е без значение за катастрофичното избухване на страстите, тъй като фаталното и предопределеното у тия жени стои над националната им принадлежност. И Прави впечатление как още от първите си плахи литературни опити и до последните си творби писателят методически, с лабораторно усърдие извършва опити над сроден естетически материал. „Една авантюристка, една шпионка" стои в центъра на разказа му „Севастопол, 1913 год." (В друга една публи кация от 1942 г. разказът се нарича „Шпионката“.) Това е една богата германка с финес, култура, интелигентност, говори няколко езика, много млада, много красива. Ето как я описва офицерът от бившата руска разузнавателна служба: „Представи си едно тънко, бледорусо създание с нежен профил и зе3 сe лени очи. Бялата вечерна рокля придаваше на красотата и една прозрачност, един особен, седефен чар" (Д. Димов, Събрани съчинения, т. І, стр. 214). Същевременно това е и една самка, един вампир", която не би могла да задоволи с плебейски труд в някоя кантора“. Не, тя играе по-голяма игра, това нежно и ефирно създание играе на гоненица със смъртта и затова в кабинетите на врага се постановява то да бъде унищожено. Остава неизвестно „кой мрачен жребий бе тикнал това разкошно създание в ноктите на шпионажа", където играта е между мъже, то значи - на живот и смърт. Епилогът на всяка шпионска кариера е застрелването - пише авторът - и още от началото не крие финала на творбата си, но добавя, че опасната игра осигурява възможности за бляскав и елегантен живот. Така и неговата неназована героиня (тя няма име, тя е просто шпионката) ще изживее своята сетна авантюра с поручика, който е натоварен с мисията да я обезвреди и ликви дира. С живописни детайли е възпроизведена взаимната симулация на чув ства, появата на интимна близост, прерязвана всеки път от съзнанието за дълга. Дори когато двамата стават любовници и зората ги заварва прегърнати, „дори когато телата им замират в спазмите на любовта“, германката и руснакът продължават да си остават врагове, не забравят за строгите правила на играта. „Какво върховно напрежение на ума и волята изискваха тия преструвки, тая безчовечна игра между две същества, които можеха да се обичат наистина, ако не обичаха по-силно родините си!" - отбелязва авторът. Тук за първи път се прокрадва един плах протест срещу войната. Плах, за щото друга една война, още по-изтребителна, бушува по времето, когато излиза разказът, и всичко трябва да се завоалира добре, да не подразни цензурата. Все пак, когато определяме основната идейна ориентация на автора по тази най-ранна негова проява, не можем да не се спрем над два парадоксални факта. Красивата и умна германка бива унищожена от агентите на френското разузнаване в Париж в сътрудничество с руски офицери от разузнаването. А разказът се печата през 1940 г. във в. „Литературен глас“, известен с франкофилската си насоченост. Две години по-късно, през 1942 г., в най-мрачното време на фашизма, разказът бива препечатан в русофилския в. „Мир“. Оче видно за редакторите на двата вестника не е бил без значение фактът, че един млад автор разкрива обезвредяването на агент от германското разузнаване. Ако се пренесем във времето, когато тевтонските пълчища бяха плъзнали по цяла Европа и прегазваха всичко пред себе си, ще схванем най-добре и тънката игра на автора и редакторите с тъпите царски цензори ..

Има една определена закономерност във връзката между царя на комедията, „най-народния художник“, както го нарича Толстой, и вечната му младост. „Тайната“ се крие в народностното начало на произведенията на Молиер, в болката му от социалните несправедливости, в разкриването на злостни, обществено вредни пороци и най-вече в оптимизма, във вярата, че те могат да бъдат осмени и преодолени; че човешкият разум и човешката природа винаги ще тържествуват над догматичната закостенялост, изостаналост и невежество. Тайната е в искрящата веселост на Молиеровите комедии, в свободното използуване на всички форми и средства - от фарса до високата комедия, от ескиза и маската до универсализирането на един човеш ки тип. Молиер (1622-1673) започва от най-близкото, най-простото, най-достъпното - и като материал за изображение, и като сценични средства - фарса. Той има възможност да види италианската комедия с нейните незабравими персонажи - Панталоне, Дзани, Доктора, Капитана и т. н.; да разбере, че зрелището, ритъмът, смяната на шегите, разигра ването на скандални семейни истории имат необикновен успех пред масовата публика. С дядо си той ходи по пазари и по панаири и там се захласва по изкусните продавачи на лекарства, които разиграват цял театър със специално наети за целта актьори, за да продадат едно шишенце. Любимците на тази публика, кралете на парижките булевардни театри Готе-Гаргил, Гро-Рене, Тюрлюпен и Жодле, остават в съзнанието му като сочни и ярки видения, които да ват своето отражение не само в първите му комедийни опити. Фарсът е любим жанр на Молиер докрая - свидетелство за това е „Хитрините на Скапен“ (1671), който той пише, след като е създал високата комедия. Но фарсът, това е една от страните, един от потоците, подхранвали творчеството на Молиер. Освен него той познава културата на своето време. Молиер е един от „просветените" ученици на материалиста Гасенди, приятел на Боало, на художника Минар и т. н. Той следи италианските и испанските комедии и използува немалко от тяхната блестяща разработка на интригата в своите произведения. Нему принадлежи знаменитата максима: „Взимам най-до брото отвсякъде, където го намеря." Молиер е черпил идеи, хрумвания, сюжети, образи от много извори. Но организацията на изразните средства и стилните похвати в името на една нова естетика прави комедиите му неповторими. Общественият и личният живот на човека енеделим в своите трагични и комични краски. В драматургията неговото отражение се обособява в две отделни области, но за теоретиците по Молиерово време комедията няма правата на трагедията. Смята се, че тя отразява повърх ностни проблеми, че нейната интрига се гради главно на нелепи заблуждения и недоразуме ния, които в края на краищата се оправят, а героите остават все така ограничени в дребнавите си цели и намерения, както са били в началото.

От рождението на Добри Чинтулов измина столетие и половина. Но неговите изследователи все още не могат да дадат категоричен отговор и оценка на някои моменти от живота и творчеството му. Спори се за рождената дата на поета, за авторството на отделни негови стихотворения. Неизяснени остават връзките му с революционните среди, отношението му към някои културни политически дейци. Автентичните документи, спомените на съвременници за дейността на Чинтулов в Одеса и България са малко. Недоверчив и плах, по време на Кримската война той изгаря всички свои ръкописи - исторически записки, стихотворения, повести... За делото на първия новобългарски поет остава да говори само част от творчеството му, достигнало до нас в различни варианти, някои от които не възпроизвеждат автентичността на оригинала. За много българи през Възраждането песните на Чинтулов са дело не на индивидуална творческа личност, а на народното поетическо вдъхновение. Поетът не опровергава тази заблуда. Но как се създава и поддържа тя десетилетия наред, в какво се изразява оная зависимост между Чинтуловите литературни творби и народните, която заличава в съзнанието на обикновения слушател границата между тях? Липсват данни как Чинтулов като ученик, студент и учи тел възприема фолклора, кои негови творби задържат вниманието му. Наистина предположения и догадки биха могли да се направят. Най-достоверният източник за изясняване отношението на Чинтулов към народното творчество обаче остава без съмнение неговото литературно дело. Сливен, родното място на поета, еград с богати хайдушки и революционни традиции. Оттук излизат и стават герои на хайдушкия епос Индже, Злати войвода, Стоил войвода, Таньо войвода, Панайот Хитов, Хаджи Димитър... И като гражданин, и като поет Чинтулов не е могъл да не проявява интерес към живота на своите бележити съграждани, към песните, с които народът възпява тяхната борба. Хайдушката песен, особено популярна в Сливенско през Възраждането, както и някои юнашки песни, които слуша тук, му разкриват част от богатството и своеобразието на българския фолклор. Някои от другарите на Чинтулов в Одеса са ценители и популяризатори на народното творчество. Найден Геров събира песни, пословици, народни думи, тъй като е замислил да състави обемист речник на българския език. Димитър Мутев обнародва народни умотворения в сборника на И. И. Срезневски „Памятники и образцы народного языка и словесности руских славян" (СПб., 1856). Одеският възпитаник Иван Богоров издава през 1842 г. първия български сборник с песни и пословици („Български народни песни и пословици, Пеща, 1842").

Коста Странджев е от малцината белетристи в нашата литература, които свързаха творческите си предпочитания със съвремието. Основна тема в пре обладаващата част от неговото творчество е трудът на строителния работник от нашите национални обекти, съвременността. Авторът пресъздава образа на трудовия човек, прониква в неговите мисли, анализира взаимоотношенията на хората, които осъществяват непосредствено грандиозните планове за електрифициране на нашата страна. И това не е случайно. Той познава бита на тези сурови и грубовати мъже. Като редактор на вестник „Водносиловец" от 1953-1959 г. Коста Странджев участвува в строителството на Баташкия водносилов път, непосредствено наблюдава и изучава живота на хората, които прокарват тунели и врамчват водите на планината, за да дадат електри ческа енергия за народното стопанство. Призивът за по-голяма близост до жи вота за него има реален смисъл, реално съдържание. Животът на строителните работници той опознава отвътре, а не от частични командировки с краткотраен или по-дългосрочен характер. Писателят видя суровия, неподправен лик на строителното ежедневие, в празник и в делник бе сред хората с ватенки, с тях общува и споделя радостите и повседневните им трудности и грижи. Това ефактор и условие с първостепенно значение за насоката - идейно-тема тична - на неговото творчество през шестдесетте години, а и по-късно. Обект на неговото художествено пресъздаване са довчерашните селяни, дошли на обекта от различни подбуди. В сборника от разкази „Ние от водната кула" -първата книга на автора - Коста Странджев претворява живота на работниците-миньори в цялото му многозвучие и първичност. Авторът ни среща с явления, събития и ге рои, които в своето многоцветие и неподправеност изграждат цялостна представа за героизма, мъжеството, романтиката на първите години от строителството на електрическите централи. Още в тези първи разкази се изявява афинитетът на белетриста към герои, които проявяват честно отношение към хората, които ратуват за истината, защищават с цялостното си поведение на завършени характери новото, отвоюваното с много труд, и ненавиждат лицемерието. Суров реализъм има в тези първи разкази на белетриста. Авторът просто, безизкуствено раздипля пред читателя правдата на този суров живот внушава истината за него. Няма ретуш, няма смекчаване на действителността. Повествованието излъчва усещането за първична свежест на фактите, на случките и на героите. Всичко - хора, събития, факти - носи аромата на живия живот. Повествователят ни пренася несетно в един свят на хора И 107 с естествено поведение, на хора, които се радват, любят, страдат, роптаят. Проявите, мислите и чувствата на характерите са ситуационно обусловени. От удар до удар на дрезината върху тръбата героят от едноименния разказ прецежда мисли по конкретен повод. В тях се проецира личностото му свето отношение. В поведението на Спас доминира упоритостта, тя обособява героя като характер с определена линия в живота. С неимоверни усилия той стига до своя другар. Ръцете му се превръщат в късове месо, но волята, под крепяна от мисълта за затрупания другар, изтрайва.

У нас са правени и интересни, и оригинални проучвания върху ръкописното наследство на нашите писатели, но въпреки това текстологията като специален дял на литературоведческата наука ще се развива занапред. Именно поради това сметнахме за необходимо да изложим някои наблюдения и изводи от работата ни - като един от съставителите - заедно с Цв. Македонска и Ел. Диловска на Събраните му съчинения и от изследванията ни, посветени на ранното му поетическо творчество. 2 Като се ограничим само с поезията (тъй като в една подобна статия не е възможно да бъдат обхванати и другите жанрове на огромното му творчество), ще се опитаме да подберем само ония примери, които биха представлявали по-общ инте рес за текстологическата теория и практика. Веднага трябва да отбележим, че поетическото творчество на Петко Славейков представлява благодатен материал за проучване. Въпреки че огромният архив на поета - енциклопедия на възрожденската епоха - е загубен безвъзвратно в пожара на Стара Загора по време на Освободителната война и до нас са достигнали само „жалки останки“ (както се изразява сам поетът) от него. Оказа се, че тези жалки“ останки представляват в същност 26 папки с най-разнообразни материали (автобиографични, исторически, етнографски, географски, писма и др.), между които и тетрадки с ръкописи от най-ранните му поетични опити до последните поправки, правени от ръката на Славейков, върху подготвяните за печат от него и синовете му стихотворения. За да бъдат разчетени тези ситни, но четливи редове, за да бъде разкрита тях ната тайна - кога са писани, по какъв повод, с кои известни вече Славейкови стихотворения могат да бъдат свързани, кой беше работил преди това с тях, с чия ръка бяха правени преписи и бележки с различен от Славейковия почерк, трябваше да се изучи животът на поста. Оказа се, че историята на Славейковия архив беше също така бурна и необикновена, както историята на неговия живот. Ръкописите на поета са представлявали постоянен интерес за изследовате лите на неговото творчество. Върху тях са работили преди всичко синовете му - Иван, Христо и Пенчо, — преписвали и поправяли.

Като част от общата философска проблематика, свързана с процеса на самопознанието, тази тема засяга специфичен кръг въпроси от творческата пси хология, докосва редица проблеми от теорията и философията на изкуството. Но тук ще ни интересуват преди всичко разрастването и степените на самонаблюдението като форма на творчество и като проява на творческо самосъзнание; ще спрем вниманието главно на ония страни от темата, които помагат да видим този процес на засилено внимание от страна на художника към собстве ното творчество и към творческия акт изобщо в контекста на съвременните художествени тенденции. Активно променящата се психология на твореца в това отношение не можем да обясняваме само с възродения интерес към есеистично-изповедните Форми или със склонността у твореца към самоанализ. Процесът на самонаблю дение днес е обусловен както от иманентното развитие на изкуството, така и от предпочитанието, което публиката отдава на биографиите на поети пред самата поезия. Съвременният творец не се помирява вече с косвеното саморазкриване, той търси начини да се освободи от посредничеството на традиционния образ, от условностите на жанрове и технически" прийоми. И независимо че всяка творба на изкуството е с нещо автобиографична, всяко произведение на голя мото изкуство еи изповед, наблюдаваме как стремежът към по-пряко разкриване на идеите - предизвикан може би от конкуренцията на киното и телевизията - неминуемо води към пряко саморазкриване на твореца, към изразходване на повече енергия за самонаблюдение. Писателят днес изпитва все повече потребност да каже нещо за себе си, предварително да изясни намеренията и мотивите, които са го водели при написването на дадена творба. Често нарушава традиционната композиция и стилистика с множество реминисценции, с неочаквани лирични и философски отстъпления, с разсъждения върху току-що написаното. И ако някога всичко това е било изнасяно задължително „извън скоби", сега експозицията няма определено място - тя размества пластовете на цялата композиция. Обръщането към себе си става причина за раждането на един нов тип литература, където основен образ и главен герой е сам творецът. Разбира се, това е най-опростена схема на далече посложен и мащабен процес. Неговият механизъм включва още и засиленото учас тие на писателя в теоретическата разработка на художествено-естетическите проблеми. Творецът не иска да бъде само пасивен обект на наблюдение и анализ, от непретенциозните изказвания по повод собственото и чуждото творчество той стига до статии и цели изследвания върху изкуството.

Ha Георги Цанев днешната младеж Пенчо Славейков е известен главно от ученическите читанки и христоматии. Но в нашето културно развитие имаше период, когато той владееше умовете на младите хора и изобщо на ония, които се интересуват от художествена литература. Аз помня години, когато ние, младите хора тогава, четяхме усърдно епическите песни на Славейков и цитирахме стихове от тях не само в любовните, но и в приятелските си писма. Пенчо Славейков учеше младите поколения - пък и не само тях - на твърдост пред несгодите на живота, на преодоляване страданията, на възпитаване на волята за живот и подвиг. В българската литература има много автори, чието творчество е противоречиво. Най-типичните и, бих казал, най-сложните случаи са Стоян Михайловски, Антон Страшимиров и Пенчо Славейков. Между тях особено труден е слу чаят с Пенчо Славейков, тъй като той не само не се бои от противоречията, но, напротив - поиска да направи от тях основна линия на своето развитие, особен вид творческа добродетел - признава ги и дори се гордее с тях. „Пътят му е противоречив - пише той за себе си в очерка „Иво Доля", - защото той търси и пробива сам път и пъртина." И с това подчертава новаторския характер на своето творчество. „Образованите противоречат на другите, мъдрите - на себе си" - цитира Славейков един афоризъм на Уайлд - и продължава своята характеристика: „Да, той е променлив и противоречив като вихър: отдясно, отляво, отгоре и долу - отдето му падне, оттам тласка и сили да събаря." Пенчо Славейков се развива под въздействието на противоречиви фактори. Той се оформява - мирогледно и литературно - творчески - през двете последни десетилетия на миналия век. Баща му, видният ратник от времето на Възраждането, Петко Славейков е упорит борец някога против фанариоти и чорбаджии, а след Освобождението - против консерваторите, против всички опити за създаване на реакционни положения в Конституцията, против диктатурата на Батенберг и Стамболов, против беззаконията на властниците през 80-те и началото на 90-те години. Младият Пенчо Славейков е свидетел на всичко това. Той се ражда и отрасва в борческа семейна среда, близко до народа. И понеже през младините си есвидетел на политически терор, на беззакония и на безскрупулно, хищническо трупане на богатства, той се прониква от отвращение към кариеризма и жаждата за пари, към филистерите. „Обществено-политиче ската атмосфера през тия две последни десетилетия на миналия век оказва такова силно въздействие на оформяващия се Славейков и го предизвиква към отпор дотолкова, че по едно време, току-що привдигнал се от тежка болест, той „нахълтва цял в политиката" - по думите на Мара Белчева. Болестта, за която поменава Мара Белчева, е била наистина тежка и със сериозни последици. До края на живота си той ходил с бастун, трудно се движил 3 Литературна мисъл, кн. 4 33 и с мъка пишел. Но Славейков, който още в младини се отличавал с твърда воля. преодолява физическите си страдания. Когато говори за своята болест, която нарича „тригодишна треска“, той подчертава, че тя го е привикнала да насочи погледа си навътре, в душата. „Неволята си еневоля - пише той на едно място за себе си - и няма на тоя божи свят човек без каква да е неволя, но тя не е вгорчивяла усмивката на устата ми, ни помрачила моя поглед. И аз често деля мегдан със самата веселост. Той си остава жизнерадостен, утвърдител на живота и радостта в него. Нещо, за което има изобилни доказателства в на поезията му.

Литературно-изследователската работа е колкото благородна, толкова и неблагодарна. Да живееш сред книгите, без да се тревожиш от проблемите на съвременността, еневъз можно. През 1974 г. Издателството на БАН издаде сборника „Литературен процес и художестве но творчество", посветен на 60-годишнината на акад. Пантелей Зарев. Но ако отбелязването на един юбилей представлява опит да се направи цялостна оценка на дадено творчество, то съвсем не означава, че творецът в най-скоро време няма да ни изненада с нещо Ново. Няма нищо академично, в обичайния смисъл на думата, във факта, че Пантелей Зарев и като критик, и като литературовед, нито за момент не престава да участвува найактивно в обществения и културния живот на нашето общество. Едва ли можем да си го представим затворен задълго в неговия ка- бинет, изолирал се от света. Твърде често той печата рецензии за новоизлезли книги или статии по литературни и обществени проблеми, които очевидно го вълнуват. Такова активно творческо поведение ангажира и възпитава. Неговата дейност на литературовед е образец на съвременно отношение в изследване проблемите на литературата. В книгата си „НаРодопсихология и литература" (1970) например Пантелей Зарев разработва такива важни въпроси като национална съдба“, „национален характер“ и „национална поетика", които имат водещо значение при изследване творчеството на даден писател. Особено интересни са различните аспекти на стила" във втората част на същата книга, които П. Зарев разглежда като важни компоненти, за езиково-текстовата изразителност и изобразителност" в творчеството на писателя. В сборника „Литературен процес и художествено творчество" са включени разнообразни студии, в които се изследват особе ностите на творчеството на някои наши писатели, проблеми на общия литературноисторически процес, или теоретични въпроси на литературознанието. След обстойната сту дия на Георги Димов „Една богата и плодотворна литературоведска дейност“, в която авторът се е постарал да представи възможно най-пълно многостранното дело на акад. Пантелей Зарев, в сборника с интерес четем Студиите на наши изтъкнати учени и наред с тях изследванията на по-млади автори. Проблемите, които са поставени в отдел ните студии, са свързани с творчеството на писателя и с развоя на литературния процес. Това са теми, които отдавна занимават изследователите и свидетелствуват не само за техните предпочитания, но и за отговорното им отношение към науката, за стремежа им да насочат своите усилия към проучване на значителното, на художествено-ценното в нашата и световната литература. Цялостното дело на акад. Пантелей Зарев е продиктувано именно от тези благородни стремежи. В студията на Георги Димов неведнъж се подчертават аспирациите на П. Зарев да види повече страни на сложния историко-литературен процес". Авторът се спира по-обстойно на значителните трудове на Пантелей Зарев, които показват неговите многостранни интереси. След като прави оценка на книгите „Стил и художественост (1958) и „Класика и съвременност" (1960). най-значителен дял от студията си Георги Димов посвещава, разбира се, на многотомното произведение „Панорама на бъл гарската литература" (т. І, 1966; т. II, 1967; т. III, 1971; т. IV, 1973), което според автора има обобщителен характер за изминатия от литературоведа Пантелей Зарев път. Както Георги Димов, така и Соня Баева в краткия предговор към студията си акцентува особено върху новия подход на П. Зарев, върху неговия своеобразен метод на изследване. Соня Баева пише: „В своето най-зряло произведение „Панорама на българската литература" П. Зарев изхожда от определен аспект за литературата и този аспект, в който я вижда и оценява, е многостранен, многопластов, най-важното - съвременен. Изминаха вече седем години, откакто излезе първият том, и смело може да се каже, че издържа проверката на вре мето. Това е нов по постройка, стил и проблеми научен труд за българската литература. Действително „Панорама на българскат Литература" най-цялостно представи Пант лей Зарев като оригинален и задълбочен и 141 следовател. Тя окуражи нашето самочув ствие с това, че нейният автор съумя да разкрие процесите на нашата литература в контекста на световната. Литературно-историческите прегледи, които П. Зарев прави на десетилетията, се извеждат от нашия исторически живот, разкрива се националната самобитност на българската литература. Пантелей Зарев е от малцината литературоведи, които успяват така пълно да разтълкуват странния, трудно достъпен свят на писателите, да открият нюансите в характера на тяхното творчество.

Името на проф. Романска е добре познато в научния свят. Несъмнен е нейният принос в българската и славянската фолклористика. Ранната смърт прекъсна порива на научните и търсения и стремежи. Новоизлезлият сборник с избрани студии и статии „Въпроси на българското народно творчество" (София, 1976) има за задача, макар и отчасти, да запълни отворилата се празнина от неосъществе ното докрай дело на видната наша изследователка, като събере и представи в едно издание ценните за науката публикации на проф. Романска. Цветана Романска е измежду малцината български учени, които направиха от фолклорните си интереси основен смисъл и център на творческите си усилия. С народното творчество са свързани и най-големите научни постижения на Цв. Романска. Това определя и тематичното единство на излезлите след нейната смърт „Въпроси на българското народно творчество“. Съставителите акад. П. Динеков и Ст. Стойкова са били значително затруднени в подбора на научните трудове на проф. Романска. За нея не бе присъщо издаването на сборници от свои статии. Излезлите от печат книги „Българска народна песен" (1965) и „Славянските народи" (1969) имат характер на цялостни и вътрешноединни изследвания. Изключителната последователност и връзката на творческите усилия на проф. Романска с най-актуалните проблеми на фолклористиката обаче са послужили за верен ориентир на съставителите при подбора на многобройните прояви на нейната научна мисъл. В сборника са включени само фолклорни изследвания, и то предимно от последното десетилетие от живота на проф. Романска. Някои от тях са отпечатани след смъртта й, а „Към въпроса за съвременното състояние на народната приказка и за ролята на разказвача в българския фолклор“, „Фолклористиката и нашата съвременност" се публикуват за първи път по ръкописи на авторката, запазени в архива и. Известна част от статиите са включени в задгранични научни списания и сборници и с поместването им във „Въпроси на българското народно творчество" значително се улеснява достъпът им до българския читател, спомага се за популяризирането на важни за науката идеи и постижения на нашата Фолклористика. Това решение на съставителите да представят делото и чрез последните завоевания на творческата и мисъл актуализира съдържанието на сборника, отговаря на съществена черта от изследователската природа на Романска - да бъде там, където е най-необходима, винаги да е в крак с изискванията на своето време. Бележките в края на изданието, в което се посочват завършените от нейните сътрудници теми, между които особено важен е капиталният труд „Български юнашки епос" (1971), излязъл от печат след нейната смърт, очертават осезателното присъствие на Романска сред научните колективи, в които е работила, дори сега, когато не е между тях. Целенасочеността - другата важна черта в научната дейност на проф. Романска, се усеща в основните „тематични кръгове“, около които се съсредоточава подборът на статиите в сборника: епосът - юнашки и хайдушки песни, историческите предания, българските пословици и поговорки, творческата личност във фолклора, съвременни проблеми на фолклора и фолклористиката, малко изследвани области като детски фолклор, фолклорът, свързан с раждането. И всичко това на широка сравни телна основа; с подчертан усет и интерес към специфичните национални особености на бъл гарското народно творчество. Дори само за главията на поместените изследвания насочват към тяхната богата съдържателност и широ кия терен", по който се движи научната мисъл: „Българските народни песни - някои техни особености и сходствата им с на родните песни на останалите славянски народи“, „Към въпроса за проучването на произхода, разпространението, мотивите и развитието на поса за Крали Марко у южните славяни“, „Сходства и взаимоотношения между българския юнашки епос и украинските епи чески думи“, „Българските народни пословици със социална тематика в сравнение с пословиците на останалите славянски народи" и т. н.

Интересът на Михаил Арнаудов към психологията на литературното творчество се формира в началото на века главно по време на специализациите му във Франция и в Германия. Но като трайно направление в научната му работа този интерес се утвърждава с неговото избиране за преподавател в Софийския университет (1908). След този период на „натрупване" са първите му статии изследвания по психология на творчеството: „Поетът като наблюдател" (1911), „Към психографията на П. К. Яворов" (1913), „Развой на литературната пси хология" (1916) и др. М. Арнаудов разработва психологията на творчеството не като самостоя телна научна дисциплина, а като дял от литературната наука“, предмета, зада1 чите и състоянието на която излага в труда си „Увод в литературната наука". Според този труд „предмет" на литературната наука е самата литература", схваната като „словесно произведение, което никне от творческо настроение и има художествена форма"2 Това определя двата „главни белега" на литературата като предмет на специално изследване: един психологически" - продуктивното състояние, „вдъхновението", и един, естетически", който се отнася до външната, езиковата страна" на готовото дело. „Без творческо настроение и без художествен стил - пише М. Арнаудов - не може да се мисли ни едно истинско произве дение на литературата. В този смисъл литературната наука може да се схване по същество" като „наука за принципите на творчеството" 3 й От така очертания „предмет произтичат задачите на литературната наука. Първата задача се отнася до „психологията на творчеството" в качеството на теория за духовен живот и творчески процес у литературната личност". Втората задача е в областта на литературната морфология“, която държи сметка за „класификацията" на литературните произведения по род и вид, за тяхното „потекло“ и за „насоките на изображението" в литературата като цяло - лирика, драма, епос. Но наред с необходимостта да се разкрият „механизмът на творческия дух", възникването на литературните произведения и формално-стилистич1 М. Арнаудов. Увод в литературната наука. Задачи - история - съвременно състоя ние. С., 1920. 2 Пак там. с. 3. Пак там, с. 6. 4 Пак там, с. 17. ните им качества и особености трябва да се държи сметка и за „първите причини" и „крупнейши явления“, които обуславят създаването на едно или друго произведение на изкуството и израстването на един или друг творец. Тук встъпва в своите права „философията на литературното развитие". С други думи, задачите на литературната наука се свързват главно с „психологията на творчеството“, с литературната морфология“ и с „философията на литературното развитие".

Акад. М. Б. Храпченко е един Oт найизтъкнатите съветски литературоведи, изследванията на когото се отличават с дълбоко теоретично осмисляне на литературните явления и широко използуване на материал не само от руската и съветската, но и от све товната литература. Неговата литературоведска дейност започва още в края на 20-те и началото на 30-те години. Оттогава той е написал редица книги - някои от които, като „Творчество Гоголя" (1954), „Лев Толстой как художник" (1963) - преведена на български език, Творческая индивидуальность писателя и развитие литературы" (1970) са претърпели по няколко издания, въпреки че са отпечатани в огромен тираж. Това показва колко голям е интересът сред литературната и културна общественост в Съветския съюз и в другите страни към изследванията на видния съветски учен. В книгата „Творческая индивидуальность писателя и развитие литературы" (1970), преиздавана през 1972 и 1975 г., Храпченко разглежда такива важни и актуални за съвременното литературознание проблеми като тези за мироглед и метод, за творческата индиви дуалност на писателя и литературния процес, за прогреса в литературата, за типологическите явления в нея и др. Акад. М. Б. Храпченко е учен, който не върви по утъпканите пътища на науката, а винаги съзнателно търси спорните въпроси в нея. Още първият очерк, включен в книгата - „Мироглед, идейност, художествено майсторство", ни въвежда в сферата на дискусиите, които се водят в света по отношение на Литературното творчество. Същото би могло да се каже и за останалите очерци. Проблемът за мирогледа, идейността и художественото майсторство е бил винаги един от най-важните проблеми на литературознанието. Той се е решавал различно - в зависимост от идейните позиции на автора, в зависимост от неговите естетически възгледи. Движението на живота" постоянно е налагало неговото актуализиране. Още повече, че идейната и социална функция на литературата винаги е заемала съществено място в естетиката като наука. И днес много от реакционните учени като французина Ж. Маритен и австриеца Е. Фишер отричат идейността в изкуството и търсят в него изключително ирационалното, за да го обя вят за негова същност. За тях ролята на разума" и идейното съдържание не същест вуват. Затова с основание акад. М. Б. Храпченко разобличава антинаучните концепции на интуитивистите и деидеологизаторите на литературата и изкуството. Съветският учен засяга и въпроса за противоречието между мироглед и метод при писателите критически реалисти. Неговото мнение е, че така, както той се изяснява от марксическата наука, не е в състояние да обясни сложността на литературните явления. Правилно акад. М. Б. Храпченко сочи, че „В. И. Ленин не е отделял Толстойхудожника от Толстой-мислителя" и че „В. И. Ленин неизменно е подчертавал напредни чавите, дълбоко прогресивни начала както в творчеството на Л. Толстой, така и в неговия мироглед“. В постановката за противоречието между мироглед и метод съветският учен вижда нещо несъстоятелно. Той търси противоречието не между мирогледа и метода, а вътре в тях. Същия въпрос М. Б. Храпченко разглежда и в друга плоскост - съотношение на мирогледа и художествения метод“. Съ ветският учен сочи, че е правен не един опит за отричане ролята на мирогледа и за поставянето му в стълкновение" с метода, включително и от съветските теоретици около списание „Литературный критик" през 30-те години. Те именно прокарваха и утвър ждаваха мисълта, че Балзак, Гогол, Толстой и др., макар и да са реакционери", методът им е позволил да създадат гениални произведения. Един от тях - известният Г. Лукач - разглежда именно в такъв план творчеството на Лев Толстой. Акад. Храпченко открива предпоставките в това антинаучно твърдене в идентифицирането на мирогледа на писателя с неговите политически възгледи. Подобни явления съществуваха доскоро и в нашето литературознание - примерът с Вазов, Йовков и др.

Създаването на едно художествено произведение е съзнателна дейност, при която социално-политическите фактори и индивидуално-психологическата нагласа на писателя всякога се намират, макар и в различна степен и на различни нива, в динамично изменящи се и постоянно обогатяващи се връзки. Художестве ното произведение е резултат преди всичко от сложното взаимодействие между обществената действителност и индивидуалното съзнание и това в крайна сметка определя идеологическия характер на творческия процес. Най-общо казано, идеологическият статут на художествената литература се формира вътре в четирите задължителни за всеки автор условия: да твори високоталантливи произведения; да твори с ясното съзнание за ангажирана, в смисъл на отговаряща и съобразя ваща се с историческите обстоятелства литература; при създаването на дадено художествено произведение да пристъпва от точни и последователни мирогледни позиции; да носи отговорност пред този, към когото е адресирана творбата. Тези задължителни условия са присъщи на творческата дейност във всичките нейни форми на реализиране. Природата на художественото отражение, механизмът, в който протича това отражение, както и стойностните еквиваленти на крайните резултати не могат да съществуват извън природата и механизма на социалното и политическото развитие, защото то е оня фактор, който се явява единственият и доминиращ източник на всички идеи, занимаващи писателя в съзнателната му творческа дейност. Но в каква степен тази обществена действителност влияе директно или опосредствувано върху творческата работа, която е и сама „създател" на идеи? Кои са ония вътрешни и външни причини, които и позволяват да внася свои, собствени корекции в частните и в общите проблеми на живота, нещо повече - да ускорява, а в някои случаи да изпреварва конкретната социална практика? Това са ключови въпроси, чийто отговор сочи експлицитно не само собствената идеологическа същност на художественото творчество, но и органограмата на теоретическите изследвания и на техния методологически арсенал. Нашата задача в тази студия е да проследим пътищата и средствата на феноменологическата и екзистенциалистката интерпретация на художественото творчество; казано с други думи: да очертаем идеологическата същност на техните възгледи за литературата и литературния процес.

Съставеният и редактиран от Дочо Леков сборник обединява тематично 12 проучвания, които разглеждат въпроса за връзките с народното творчество на редица от най-видните представители на нашата литература от предосвобожденската епоха почти до наши дни. В уводната работа „Фолклор и литература" Петър Динеков разглежда обзорно връз ките на българската литература с народното творчество. Тя е пръв и все още единствен опит да се очертаят цялостно основните моменти в развитието на тези връзки и в нея са обхванати почти всички наши поети, които са имали отношение към фолклора. А се проследяват и най-ранните засвидетелствувания на литературна дейност у нас. В студията са дадени основни характе ристики и са доловени редица интересни зависимости. Накрая авторът се спира върху въпроса за бъдещите връзки между литературата и фолклора, като изтъква, че „фолклорът е ограничен в художествените средства, с които разполага за обективно опознаване на света, особено за отразяване на сложността на времето, в което живеем. Днес литературата се учи преди всичко от своя собствен опит." Но наред с това той смята, че „фолклорът продължава да бъде богата съкровищница, от която и съвременният писател може да извлече и наистина извлича елементи за своето естетическо формиране като художник". Донка Петканова-Тотева в своето изследване „Близости между апокрифи и фолклор" е отбелязала убедително редица бли зости. С конкретни примери е обосновано сходното изобразяване на чувствата в апокрифите и във фолклора, като е взето пред вид и изтъкнатото вече от други автори изобразяване на психичното в класическите епоси.

Новата книга на Александър Лилов се прие от читателите и от критиката като събитие в културния ни живот. За нея излязоха вече множество рецензии и отзиви от най-изтъкнати наши естетици, литературоведи, философи, литературни критици. И въпреки че в уводните думи на труда си авторът подчертава, че книгата има „теоретико-естетически, а не литературоведски, не изкуствоведски, още по-малко литературнокритически характер" — самият факт, че за нея се отзоваха изкуствоведи, литературоведи, критици, показва нейния цялостен облик и комплексния метод, с който си е служил авторът при изследване природата на художественото творчество. Този комплексен метод е рожба на неговия диалектически подход, на овладяно диалектическо мислене, което му дава възможност да разкрива цялостно, в тяхната взаимна зависимост процесите в художественото творчество. За съвременния етап от развитието на науките е характерно постепенното преодоляване на ограничената тясна специализация и съсредоточаването усилията на близки науки към общи цели, свързано с надмогване на изкуствените граници между тях. Такъв стремеж за синтез се забелязва в цялостния ни съвре менен духовен живот. Ние виждаме как днес все повече се сближават сходните изкуства, как се преодоляват преградите между някои жанрове в литературата, как резултатите от изследванията на множество хуманитарни науки нахлуват в литературознанието. И нещо повече. „Неслучайно най-големите научни открития бяха осъществени на границата между различните науки“ - пише авторът. А би могло да се добави, че и някои от най-значителните творби на съвременната литература са сътворени на границата между жанровете. Това преодоляване границите на тясната специализация, както и стремежът към по-широки синтези предполага и изисква диалектическо мислене, дълбоко овладяване на диалектическия подход в съвременната методология. Книгата на Александър Лилов „Към природата на художественото творчество" е сполучлив опит за такова цялостно изследване на художественото творчество, взаимната зависимост между частите и цялото, движението и развитието. на процесите в тяхната противоположност и единство. Като критикува редукционизма в първата глава от труда си, авторът отбелязва: „За да се разбере изкуството, трябва да се изследват не само частта, но и цялото, не само частта и цялото, но и връзката между частта и цялото, между частите и цялото, между цялото и заобикалящата го действителност. Произведението на изкуството е немислимо извън диалектиката на съставляващите го структурни и функционални части и връзки.“

Светлозар Игов е нарекъл втората си кни га „Хуманизъм и творчество". И макар поредицата от статии, които ни предлага в нея, да са споени около проблемите на творчеството, движението на литературния проце с, критиката и нейната поетика, понятието Хуманизъм неслучайно е потърсено като обединително звено. Изповядвайки своето ,, критическо верую", С. Игов отвежда пробле мите на литературата и нейната критика до висотата на общите им хуманитарни задачи, свързани с промените в съзнанието на съвре менния човек, с неговото историческо мислене, психология, нравственост и усет към красотата, внушава, че за изпълнението на тези задачи критиката трябва да води, прогнозира и планомерно да насочва и стимулира разви тието на литературния процес, да върви една крачка пред него, реално да представлява еманация на ръководното творческо самосъзнание на литературата. Тази гледна точ ка говори както за високите изисквания на С. Игов към литературата и критиката, така и за дълбокото му пристрастие към тази област на творчеството, в която той се проя вява не само като аналитик, но и като свое образен мечтател, романтик, идеалист". У нас въобще не е писано много за същ ността и функциите на критиката, за нейната поетика, за професионалните качества, необходими на критика. Но за едно много важно нещо, необходимо на критика, като че ли съвсем не се е говорило. Става дума за критическия идеал, за онази цялостна концепция за живота и литературата, за човека и морала, за историята и изкуството, която според мен е структурообразуващ фактор на критическата личност... Най-съществената съставка на онова, което наричам „критиче ски идеал", едуховната жажда по един социален и морален идеал, превърнала се в критерий за оценка на литературните явле ния и в система, въз основа на която критикът изгражда ценностната йерархия в своето виж здане на националната литература; съзнание а развойните перспективи на литературата, изградено върху обективните развойни за кономерности на традицията... с необхо димо присъствуващата имплицитна представа за историческия - минал и бъдещ - контекст на съвременните художествени явления, които оценява.“

В своите спомени Христо Н. Даскалов разказва как Петко Славейков обновил преподаването в Тревненското училище. Ала не толкова пълното налагане на взаимоучителния метод и изхвърлянето на фалагата (страшилище за тогавашните школски възпитаници) е поразило най-много Даскалов, а опитите на младия учител да направи годишните изпити, привлекателни, поучителни и възпитателни за народа". Именно тези изпити, на които учениците представяли пред тревненци интересни „разговори“, „приготвяни в стихове, научавани наизуст и тържествено изговаряни", са се наложили в съзнанието на Даскалов като ярки и незабравими събития. Неслучайно разказът му за тях се простира върху няколко страници, неслучайно паметта му е успяла да възстанови много подробности. Явно „разговорите" на Славейков, своеобразният „малък театър", дълго са вълнували тревненци, ставали са повод и след години за припомняне времето на тези обикнати представления. На Димитровден през 1849 г. става пазаряването на Петко Славейков за учител в Трявна. Така че диалозите, които той подготвя, са могли да бъдат представени за първи път от неговите ученици през 1850 г. Прието е да се смята, че именно оттогава започва същинската театрална дейност на нашия бележит възрожденец.5 Основание за това са давали преди всичко спомените на Христо Н. Даскалов, тъй като първата публикация на Славейково драматично произведе ние, диалогът „Иван и Стоян", е от 1852 г. (в „Песнопойка или различни песни, сатири и гатанки на българский язик..."). Неотдавна бе намерен неизвестен ръкопис на Петко Славейков, в който епоместен превод на част от пиесата „Невинност, или Светослав и Милева" от Йован Стерия Попович. Преводът е направен през 1848 г., а това показва, че още преди школските представления в Трявна наче ващият автор не ебил чужд на театъра.

Още приживе той бе сочен като един от големите ни писатели, а редица от книгите му се изброяваха сред значителните явления на нашата литература. Годините след неговата смърт успокоиха много от личните пристрастия и оценки и тежкото и авторитетно определение, класик", което се дава на малцина, неизбежно започна да съпътствува името му. Защото Георги Караславов е наистина от редките творчески личности, чието присъствие в духовния живот на България е свързано с крупни художествени завоевания, с богата и многолетна писателска дейност, с обществено-партийна ангажираност. Времето все повече разкрива голямото му и трайно дело, което след Иван Вазов почти няма достойни съперници. Плодовитият и щедър талант на писателя го утвърди както в трудните, неспокойни години на борбата за нов свят, така и в периода след победата на социалистическата революция на Девети септември. Така той се оказа една от големите фигури, които органично свързват миналото и настоящето благодарение на идейно-естетическите си търсения, на сериозните си завоевания. В края на 20-те години, едва издал първия си сборник с разкази „Уличници“, Георги Караславов с книгата си „Кавальт плаче" става един от авторите на септемврийската литература, неговото младо и свежо перо получава първото си гражданско кръщение. Като комунист в своите бъдещи произведения той ярко претворява новия герой на епохата, изследва душевността на селянина, който под ударите на жестоките закони на капиталистическата действителност постепенно формира своя ясен социален мироглед, възприемайки повелите на партията и борбата. Така е в сборника на „На пост", така е и в повестта „Селкор". Образите на Мангафата и на Димо Казака носят редица черти, непознати при традиционната характеристика на селския човек. Влюбен във Вазовия възрожденски патос и в суровия рисунък на Елинпелиновата проза, младият Караславов дообогатя ва и идейно-художествено доосмисля редица проблеми от творчеството на свои те големи предходници и учители. Той свързва още по-тясно вълненията на свои те герои със значителните идеи на времето, с изострените социално-политически конфликти на заобикалящата го действителност.

В портрета си за Димчо Дебелянов Здравко Петров пише, че в „Тоя стих е ключът" към личността на поета. Съвсем правилно той разглежда Нилс Люне като „литературен тип", който има „много обобщаващи качества, като всеки голям литературен тип той даже надхвърля повода си, може да се въплъти в други епохи". В същност кой е Нилс Люне? Според Брандес той е „поет, макар и неуспял поет". И още: „Нилс Люне е фантаст, и то фантаст, какъвто е човек, роден сред народ от мечтатели; лош лирик, каквито се срещат в народ с добри и лоши лирици, които през периода 1848-1864 г. съставляваха образованата младеж. " Освен че е истински датски фантаст“, в неговия образ се съдържат типичните черти на дребнобуржоазната интелигенция от втората половина на миналия в. к. И Димчо Дебелянов като Нилс Люне е, фантаст", но български фантаст. Това определя приликата, но и съществените различия между него и датския меч тател. Докато Нилс Люне е последната издънка на един западнал аристократически род, Димчо Дебелянов е последната издънка на един западнал абаджийски род. И той като своя датски събрат обича да бленува, но преди него на първо място стои въпросът, къде и по какъв начин може да приложи силите си? Оттук нататък започва голямата драма на Димчо Дебелянов и, може да се каже, драмата на поетите от кеговото поколение, която той изразява в прочутото си сти хотворение:

Идеята да се позанимая с въпросите на психологията на творчеството дойде колкото неочаквано, толкова и закономерно, когато работех в архива на писателя Георги Караславов. Пред мен стояха грижливо изписани с години, неподредени тефтери с лични бележки, наброски, ръкописи на излезли произведения, писма, малки листчета със сюжети за бъдещи творби. И все пак, трудно беше да се доближа до „тайните“ в творчеството на писателя, до неговата „светая светих" без знание за това, какво представлява творческият процес, какво включва той, кои са неговите етапи? Обърнах се към научната литература, към теорията, но там съществуваше такъв разнобой от мнения по най-важния въпрос за предмета на тази наука, че се налагаше или да избера едно от гледищата, или да изведа и своето разби ране с оглед натрупаното познание. Нека още в началото отбележа, че предметът на всяка наука визира ней ните параметри, нейната специфика, а обектът - човекът и външният свят, е общ за науката, за познанието. Първото затруднение в психологията на творчеството идва от употребата на множеството психологии - психология на изкуството, психология на художественото творчество, психология на литературното творчество, психология на творчеството и т. н. - всяка претендира за самостоятелна наука, без определяне на специфичното в нея. В исторически план първите опити за изясняване психологията на творчеството започват някъде към края на XIX и началото на настоящия век и се осъ ществяват в лоното на идеалистическото направление на философията и пси хологията. Особена популярност получават фройдизмът и бергсонизмът. Използуването на някои постановки на австрийския физиолог, неврофизиолог, психолог, лекар и психиатър. 3. Фройд в психологията на творчеството може да се видят и днес в отделни разработки на някои буржоазни учени. В сравнително новата работа на Ян Галиот например се поддържат Фройдовите схващания за творчеството, че то е своеобразно освобождаване от вътрешните импулси и установяване на равновесие след дадена конфликтна ситуация, в която се е намирал Азът. Или: „Творчеството не е отражение на действителния свят, а на конфликтната ситуация, в която се намира субектът, който чрез тези представи (представите в творчеството (б. м. - 3. А.) се опитва да възстаНОВИ единството на Аза "

The foreign in Dimitar Dimov's works is basic for his narrative strategy. It is structure-forming for his works, and not external and formal, as it has been perceived in most cases. Sustained by it are the story and the characters, as well as the narrator's point of view. Without including an opposition to the own/Bulgarian, it is a direct approach to the most crucial philosophical and psychological searches of the author. The foreign is set also as a reading strategy of Dimov's works. If the reader misses the "foreign" - if s/he depreciates or misinterprets it - that means s/he misses Dimov. Furthermore, "inwards to the foreign" suggests a reception strategy by which the receiver could "read" his/her own intrapsychic.

The literary works of Christophorov should be studied in the context of several more general problems. Possible links between the author's economic writings and literary texts. The ratio between fact and fiction. The introduction of autobiographical elements in literary narratives. The writer's attitude to the social and political status quo. Examining the Christophorov's work and his rich archive as one big 'auto-text' and analyzing the hidden tensions in it. Scrutinizing the relationship of Christophorov's writings to texts by other Bulgarian and foreign authors as well as direct or indirect citations or references to foreign works. By combining these approaches the scholar can achieve a mapping of the world that Christophorov built and its mythology. The paper tries to combine the following approaches and summarizes some observations on the Christophorov's work and its place in the Bulgarian literature from the mid-twentieth century.