Submitted on

Хроника

Библиографски раздел
Обсъдени научни трудове

* * * Обсъдени научни трудове (Михаил Арнаудов. „Из историята на Българската академия на науките”

Free access
Статия пдф
1182
  • Summary/Abstract
    Резюме
    На 7 октомври, т. г. Научният съвет при Института за литература обсъди труда на акад. Михаил Арнаудов „Из историята на Българската академия на науките. Българското книжовно дружество в Браила (1869- 1876)". В рецензиите си ст. н. сътрудник Георги Димов и Николай Тодоров дават утвърди телна оценка на труда, като посочват подробно неговите достойнства и същевременно правят някои препоръки за подобряването му. В рецензията си Георги Димов изтъква каква задача си епоставил авторът на тру да - да изследва дългогодишния процес на съзряване на идеята за организиране на един научен център, в резултат на който се създава Книжовното дружество в Браила. В труда е проследена дейността на този културен център за един определен период - до 1876 г., когато то фактически престава да съществува, а дейността му бива възобновена след Освобождението при други обществено-исторически и културни условия. На твърде широк план и при използу ване на богат фактически материал акад. М. Арнаудов се спира на усилията на българите за самостоятелен просветен и научно-културен живот от началото на 19 век и по такъв начин изложението на много места се превръща в история за развитието изобщо на духовния живот през Възраждането. Широката ерудираност на автора му е позволила да изгради изследването си на срав нително-историческа основа - той запознава читателя с подобни явления в съседни и по-далечни страни, които са могли да послужат като пример на нашите възрож денски дейци. Вещ познавач на онази епоха, авторът свободно борави с историческите извори, изнася материали от различно естество, почерпени от периодичния печат, от кореспонденции, от общокнижовни и литературни трудове или от предишни изследвания. Така читателят има възможност да види как идеята за организиране на специални общества или центрове със задача да работят за издигането на българската просвета, образование, култура и т. н. се подема от едни или други дейци, какво съдържание се влага в нея, в каква конкретна форма те искат да осъществяват ро долюбивите си начинания. Авторът разглежда културно-просветните явления на фона на обществената действителност. Обстойно са изложени трудностите, които съпътствуват реализирането на това дело. Правдиви мисли са изказани и за борбата между двете течения в емиграцията.
Submitted on

Преглед

Библиографски раздел
Преглед

Психология на литературното творчество от Михаил Арнаудов

Free access
Статия пдф
1247
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Забележителен труд в литературната наука е появилото се сега второ издание на „Психология на литературното творчество" от акад. Михаил Арнаудов. Този труд е научно-литературно изследване на пси хологичните основи на творческия процес у писателите и на неговия точен, макар и трудно доловим детерминизъм. Акад. М. Арнаудов е усвоил методология, която му дала възможност да направи реалистично тълкуване на творческия процес. Той прилага съпоставянето на противоположни и противоречиви поетични преживявания и мнения, които тъй подрежда, че да изпъкне обективната истина за творческия процес. В Психология на литературното творчество" е използуван огромен материал от поетичното богатство на класиците от 18 и 19 век, като са дадени главно онези признания на поетите, които отвеждат в съкровищата на творческите им мисли и импулси. По редица въпроси на литера- турната психология авторът е открил възможност за по-нататъшно проучване, посочвайки пътя, който трябва да се следва. Обикновено не води дискусии с творците, ала се явява диригент на дискусии, про- ведени между тях. Така осигурява не- подправеност на фактите и оригиналност на тяхната доказна сила. Акад. М. Арнаудов не се стреми към формулировки. За него са от значение индивидуалните особености, които раз- криват и общи характерности, а същевре менно водят до законите на психичните преживявания. Трудът е развит в един много широк план от проблеми. Използуван е световният художествен и психологичен опит, а на места са направени паралели между различните изкуства. Като предпоставки на психологията на творчеството са разгледани проблемите за гения, ра- сата и човечеството, за влиянието на на- следствеността, средата и културата, за Михаил Арнаудов. Психология на литературното творчество. 1965. 120 израждането и неврозите. По тези въпроси авторът е дошел до материалистически изводи. Особено ценен е неговият труд с доводи и доказателства против всякаква мистика, демонизъм, расизъм и невроза, привържениците на които най-често търсят доказателства точно в творчеството на поетите, като една изключително чудна област, в която, твърдят те, законите на обикновения душевен живот са невалидни. Авторът ни доказва тъкмо обратното: творчеството е здраве, труд, постоянство, усърдие, човечност и борба с всичко бо лезнено. „Творчеството е проясняване и душевно пречистване. Как би могъл да стане художникът тълкувател на мисли и копнения у своите съвременници, ако не се издигне над всички вътрешни ограничения и над всичко хаотично у себе си?"
Submitted on

Преглед

Библиографски раздел
Преглед

Принос към проучването на националното ни възраждане. Българското книжовно дружество в Браила от Михаил Арнаудов

Free access
Статия пдф
1399
  • Summary/Abstract
    Резюме
    В епохата на Българското възраждане се извършват дълбоки и разностранни процеси, които изпълват с ново съдържание общест вено-икономическия и духовния живот. На основата на създалите се обективно исторически предпоставки формира се българската нация, с всички ония компоненти, които съпътствуват нейното утвърждаване. В дълголетни усилия за народностно обо- собяване, за извоюване на политическа и културна самостойност, тя се изявява с неподозирана жизнена енергия. Националната обществена, научна, естетическа мисъл бързо се възмогва.
Submitted on

Творческа анкета

Библиографски раздел
Анкети

Срещи и разговори с Михаил Арнаудов

Free access
Статия пдф
1442
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Акад. проф. д-р Михаил Арнаудов е един от крупните български учени и литературни историци. Името му е добре познато не само у нас, но и в чужбина. Дълги години той беше ре довен професор в Софийския държавен университет и титуляр на катедрата по всеобща литера турна история. Арнаудов бе любим и уважаван университетски преподовател. Лекциите му се слушаха с повишен интерес от студентите. Мнозина от тях той покровителствуваше в живота. Акад. Арнаудов бе сладкодумен и увлекателен сказчик. С патетичното си, живо и вдъхно вено слово винаги грабваше публиката. Читалищните салони и народните университети едва побираха жадните за повече знания слушатели. Рядката му научна ерудиция ми правеше дъл боко впечатление.
Submitted on

Преглед

Библиографски раздел
Преглед

Академик Михаил Арнаудов за Кирил Христов

Free access
Статия пдф
1444
  • Summary/Abstract
    Резюме
    За съвременния читател Кирил Христов беше доскоро почти непознат автор; поет със странна и необикновена съдба, съхра нен в съзнанието на потомците си най-вече чрез своите идейни и художествени прегре шения. Първите му творби, които донесоха на поета слава и признание, бяха допреди няколко години библиографска рядкост. Ето защо малцина можеха да си представят онова спонтанно одобрение, с което критици и писатели посрещнаха неговия поетичен дебют. Защото К. Христов действително започна писателската си кариера бляскаво. Нещо повече, той стана изразител на една обществена и психологическа необходимост, даде първия пример на откровена любовна поезия, създа де великолепни лирични миниатюри, блестящи малки песни за хубостта на природата и за непосредността на човешкото чувство. И литературната общественост му отдаде заслу женото
Submitted on

Хроника

Библиографски раздел
Обсъдени научни трудове

Тържествено събрание за 90-годишнината на акад. Михаил Арнаудов

Free access
Статия пдф
1478
  • Summary/Abstract
    Резюме
    На 16 октомври 1968 г. в София, в го лемия салон на Българската академия на науките се състоя тържествено чествуване по случай 90-годишнината от рождението на един от най-видните представители на българското литературознание - акад. Михаил Арнаудов. Салонът се оказа тесен за многобройните почитатели на юбиляря, между които личаха видни наши общественици, писатели, научни и културни дейци, студенти, граждани. В президиума заемат места акад. Тодор Павлов, акад. Ангел Балевски, акад. Пантелей Зарев, акад. Владимир Геор гиев, патриарх Кирил, Георги Джагаров, Ефрем Каранфилов, Стойко Божков - ди ректор на Института за литература, и др.
Submitted on
Библиографски раздел
Статии

Фолклористът Михаил Арнаудов. Наблюдения и разговори

Free access
Статия пдф
1673
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Трудно е в рамките на една студия като настоящата да се обхванат всички B научни проблеми, които са спирали вниманието на акад. Михаил Арнаудов. Но аз ще използувам личните си наблюдения и разговори с него, които имах възможност да водя повече от едно десетилетие, тъй като ни свързваше обща работа по издаването на някои фолклорни трудове. На първо място трябва да отбележа работата ни по издаването на „Българско народно творчество тринадесет тома“ (1961—1965), „Баладни мотиви в българската народна поезия. Делба на двама братя" (1964), „Веркович и Веда Словена“ (1968), „Очерци по българския фолклор" (1968—1969) и др. При общата ни работа аз можех да се срещам и разговарям отблизо и продължително време с този неизчерпаем източник на знания из областта не само на българския, но и на чуждия фолклор, с неговата удивителна памет и лекота да цитира едно или друго научно произведение или автор от далечно време. Трябва с признателност да отбележа, че акад. Арнаудов никога не пестеше времето си, когато трябваше да ми обяснява някакъв въпрос, да ме подпомага в скромните ми занимания, които бях посветила на фолклора. Напротив, с една неизчерпаема енергия и завидна лекота той ми изнасяше цяла беседа, но така, че и аз да взема участие и да не се чувствувам съвсем като ученичка, подсказваше как трябва да се „подхване и изследва издълбоко" даден проблем, да се осветли в съвременна и реалистична светлина, за да има качества на научен принос. Именно на тия негови възгледи, на мнението му за един или друг фолклорен въпрос имам намерение да се спра тук, като използувам, разбира се, неговите заключения и възгледи, отразени в издадените му досега научни книги, посветени на фолклора.
Submitted on
Библиографски раздел
Обсъдени научни трудове

* * * Обсъден научeн труд (Михаил Чайковски-Садък паша и Българското възраждане от Ванда Смоховска-Петрова)

Free access
Статия пдф
1707
  • Summary/Abstract
    Резюме
    На разширено заседание на 7. I. 1971 г. Научният съвет обсъди и прие за печат тру да на Ванда Смоховска-Петрова - Михаил Чайковски - Садък паша и Българското възраждане". В своята рецензия акад. П. Динеков изтъкна, че авторката си е поставила за задача да проучва и осветява едновременно и в неразривна връзка личността, живота, обществената дейност и литературното дело на Чайковски, за когото съществуват многобройни и неверни или неточни мнения и оценки. Едно от най-ценните качества на труда е, че в него са привлечени много нови материали и архивни данни, с които В. Смоховска богато аргументира своите заключе ния и оценки. Особено внимание е отделено на обществената и политическа дейност на Чайковски на Балканите. Изследването ни въвежда в сложната историческа обстановка, разкрива политически ходове и заплетени дипломатически игри. В продължение на няколко десетилетия делото на Чайковски - Садък паша оказва влияние върху важни моменти от политическата история на нашия народ. Авторката е издирила и изяснила вси чки прояви на Чайковски в тази насока: дей ността му като агент на полската емиграция, ръководена от Чарториски, противоречивата роля, която създаденият от него Казак алаят играе в освободителните борби на българите и т. н. Литературното дело на Чайковски е изследвано главно с оглед на отношението му към Българското възраждане. П. Динеков посочи, че в литературния анализ на повестите „Кърджали“ и „България" В. Смоховска е показала голяма литературна култура. П. Динеков направи и някои критични бележ ки главно върху общата оценка за делото на Чайковски в заключителната глава на труда. Към положителната оценка на труда се присъедини и вторият рецензент - ст. н. сътр. от Историческия институт при БАН В. Паскалева. Тя изтъкна, че трудът на В. Смоховска е значителен принос и за бъл гарската историческа наука. Разкрити са неизвестни източници за Българското възраж дане. Авторката е положила огромен труд и е работила изключително добросъвестно над трудните за разчитане архивни материали. Втората положителна страна на изследване то е, че В. Смоховска предава духовния образ на М. Чайковски в развитие, разкрива неговата личност с всичките и противоречия, лъкатушения и политически колебания. Рецензентът посочи, че някои оценки на исторически факти търпят известни корекции или се нуждаят от допълнения. Такива са главно положенията около ролята на Чарториски като проводник на френската политика на Балканите, заслугите на Хотел Ламбер и Чайковски в църковната борба и др. под. В заключение рецензентът подчерта още веднъж приносния характер на труда и предложи той да бъде отпечатан. В обсъждането взеха участие Г. Цанев, Е. Георгиев, Г. Димов, Д. Леков и Б. Ничев. Положителната оценка на рецензентите беше утвърдена и от изказванията, в които се посочи, че трудът има приносен характер и голяма научна стойност. Без да се опитва да идеализира Чайковски, авторката се е справила блестящо с психологическите трудности, възникнали при такъв сложен и противоречив автор, какъвто е Чайковски. Според Б. Ничев най-важната заслуга на В. Смоховска е, че тя е намерила своя концепция, която поставя в центъра на изследването - това е „казашкият мит" на Чайковски. Трудът има още едно достойнство - написан е живо и интересно. В заключение директорът на института - Стойко Божков - подчерта, че историческата страна на работата е оценена достатъчно компетентно от В. Паскалева. Той присъе дини мнението си към дадената положителна оценка на труда не само поради богатството на фактическия материал, но и като успешен опит да се навлезе в една сложна историческа атмосфера, разкриването на която е от значение за изучаването на нашето Възраждане. Ст. Божков пожела на авторката да вземе пред вид и да провери още веднъж точността на някои исторически сведения и формулиро вки, които бяха засегнати в рецензията и в изказванията. Трудът единодушно бе препоръчан за печат.
Submitted on

Преглед

Библиографски раздел
Преглед

Михаил Чайковски – Садък паша и Българското възраждане от Ванда Смоховска-Петрова

Free access
Статия пдф
1984
  • Summary/Abstract
    Резюме
    С известна изненада откривам, че две извънредно ценни книги на Ванда СмоховскаПетрова отминават, без да са получили достойната за тях оценка в нашия литературен и научен печат. А за всеки историк на Възраж дането днес е ясно, че той не би могъл да мине без тези книги, те разширяват и задълбочават нашите знания за определен период и за видни дейци от бурната епоха на народното събуж дане. При това задълбочаването и разширяването идват от неочаквана и крайно инте ресна страна - от проучването на полските архиви, при добро познаване на домашните извори за същите събития и лица. В книгата си „Неофит Бозвели и българският църковен въпрос“, излязла през 1964 г., В. Смоховска-Петрова за пръв път публикува онези части от рапортите на Михаил Чайковски до княз Адам Чарториски, които хвърлят допълнителна светлина върху българското движение за църковна независимост между 1844-1848 г. Тук Смоховска първа публи кува меморандума на Бозвелията до Висо ката порта от август 1844 г., за който се знаеше само от преразкази, а това е ценен документ за началната фаза на едно разраснало се и станало могъщо по-късно движение. Първа Смоховска откри и публикува знаменитото писмо на Неофит Бозвели до княз Адам Чарториски от 17 март 1845 г. Още в дните на неговото писане Михаил Чайковски е гледал на това писмо като на паметник на българската писменост". Днес можем смело да кажем, че Смоховска-Петрова върна на българската писменост един уникален паметник, един от първите и редки опити за философия на българската история. В резултат на тези публикации ние можахме да видим в ново осветление редица тъмни моменти от най-ранната фаза на борбата за духовна независимост, както и деятелите от тази фаза: Неофит Бозвели, Иларион Стоянович, Раковски, Константин Огнянович, княз Стефан Богориди и др. Но сега искам да кажа няколко думи за новата книга на Смоховска-Петрова „Михаил Чайковски - Садък Паша и българското Възраждане“, издадена пак от Института за литература при БАН през 1973 т., въпреки че ясно съзнавам колко необходимо е при Други случаи да се върнем и към първата спомената книга. Новата книга на Ванда Смоховска е продължение на първата. Дори в известен смисъл по замисъл тя навярно предшествува първата, а я следва само по изпъл нение, съпроводено с редица трудности при цялостното проучване на Чайковски. По всяка вероятност продължителният интерес и проучване на делото на Чайка Чайковски е натъкнало Смоховска на новите материали, публикувани в първата книга, а тяхната пуб ликация заедно с един солиден очерк е изпреварила самата книга за Чайковски. Трудностите при проучването на Чайковски са наистина големи. Огромно по обем е неговото литературно дело - разкази, повести, романи. Огромни и разпръснати са архивните материали - писма, ръкописи, мемоари. Внушителна по обем е и литературата за Чайковски. Невероятно разностранни са неговите връзки - в Париж, Русия, Полша, Цариград. Само изучаването на българския възрожденски кръг, с който е бил свързан Чайковски в продължение на десетилетие, изисква значителен труд и усилия. Но истинските трудности идват оттук насетне. Не е леко да се очертае профильт, физиономията на тази изключително противоречива и непостоянна личност, да се свържат конците на неговата биография, на неговия душевен опит, да се изтълкуват правилно от гледището на съвременната наука няколкото негови превъплъщения. Роден за казашки атаман, Чайка попада на гребена на идеите на освободителното полско движение от средата на миналия век и десетилетие служи на неговия вдъхновител княз Адам Чарториски като главен агент на Балканите. Но неспособен да се привързва към идеи, Чайковски се привързва само към техните ярки носители и разочарованията му от тях са достатъчен мотив за разочарование от идеите.
Submitted on

70 години от рождението на Михаил Шолохов

Библиографски раздел
70 години от рождението на Михаил Шолохов

Михаил Шолохов и българската литература

Free access
Статия пдф
2109
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Шолохов носи голям и разностранен опит. Най-значителното в творчеството му поразява със своята епична широта, с безстрашното решение на най-парливите въпроси на живота, с дълбоките социални обобщения, с монументалните художествени платна, образи и картини. В тоя смисъл романите на Шолохов показват и доказват, че истинското изкуство, онова, което притежава огромна естетическа и обществено-действена сила, не се ражда в тишината на кабинетите, нито от лакировката на действителността, а никне там, дето дълбоко и правдиво се рисуват патосът, героизмът и красотата на новото в борбата му със старото. Тъкмо затова книгите на Шолохов оказват забележимо въздействие не само върху развоя на съветската многонационална литература, но и върху редица писатели-реалисти извън пределите на Съветския съюз. За съвременния писател Шолохов е пример и в друго отношение. Подобно на големите художници той показа, че е по силите му изграждането на трагични образи (Григорий Мелехов), на наши съвременници-комунисти (Давидов) и на образи, портретувани в подчертано комичен план (дядо Щукар). Шолохов е един от малкото майстори на словото, който постига значителни и безспорни успехи и в трагичното, и в епично-героичното, и в смешното. По-точно казано, Шолохов твори герои с индивидуални особености, със социална интерпретация на постъпките и етиката им. От друга страна, Шолохов доказва, че прекият контакт на съвременния писател с класическото наследство и фолклора не накърнява неговата творческа индивидуалност, а, обратно, спомага и подсилва нейната изява в национално неповторимото, самобитни образи, картини, идеи-мисли. Проследявайки въздействието на образите и идеите в „Тихият Дон“ и„Разораната целина" още в годините на монархо-фашизма, ние се стремим да покажем и обосновем ония структурни изменения, които настъпват в обществото, след като принципите и идеите на Октомврийската социалистическа революция стават движеща сила в историческия прогрес, а оттам да се види как расте националното самосъзнание, пробудено за активна и творческа дейност и оплодено вече не само от националната традиция, но и от всичко най-добро в литературите на другите народи и най-вече в руската съветска литература. От наблюденията върху работническия и демократичен печат в периода 1929- 1941 г., от архивните материали, както и от анализа на признания на писатели, преводачи и читатели се вижда, че общуването с Шолохов има важно значение за насочването на българската реалистична литература по пътя на социалистическия реализъм - от една страна, а, от друга - редица наши автори започват да третират теми, близки по историческо съдържание до разработените от Шолохов.
Submitted on
Библиографски раздел
Преглед

Българският разказ до Първата световна война от Михаил Василев

Free access
Статия пдф
2138
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Литературно-критическите интереси на Михаил Василев говорят за подчертана и трайна насоченост към проблемите на съвременната българска проза. Той се обръща към изтък нати творци от ранга на Д. Талев, Д. Димов, Ем. Станев; към оригинални съвременни явления като И. Радичков, Д. Фучеджиев, Г. Мишев. От етюдното представяне на отделни белетристи („Литературно-критически етюди", 1969) бързо премина към третирането им като страни на националния литературен процес („Проблеми на съвременната проза", 1971). Още тук авторът прояви интерес към жанровите проблеми - един аспект на изследване, който закономерно насочва към литературната традиция. Спорадично изразени в първите книги, тези търсения намират в „Традиция и талант" (1974) конкретно и по-пространно реализиране: Очерците „Някои особености на българския разказ от края на 30-те и началото на 40-те години“, „Традиция и съвременност“, „Урокът на Йовков“, „Следовници на Елин Пе лин" бележат една плодотворна тенденция в литературоведската мисъл, която поставя Съвременните явления в контекста на националната ни литература и приема съвременната проза в закономерната и връзка с богатата литературна традиция. Въпросите за класика и съвременност, традиция и новаторство, разгледани върху конкретен художествен ма териал, са предпоставка за по-цялостен поглед върху литературното развитие. По то 10 Литературна мисъл, 3 зи начин критикът, от една страна, задълбо чава своите наблюдения върху многообразието на съвременната литература, а, от друга - стига до ново виждане на безспорните естетически ценности от миналото. В крайна сметка неговите изследвания беле жат подстъпи към изграждане на единна концепция за литературното ни развитие. В кръга на тези литературоведски „при страстия" на Михаил Василев едно връщане към историческия развой на класическия български разказ е напълно закономерно и необходимо. „Българският разказ до Първата световна война" със своя характер на цялостно изследване върху развоя на един жанр в определен период пряко се свързва със засиления през последно време в нашето литературознание интерес към жанрови проблеми, към създаването, развитието, вътре шната динамика, специфика и т.н. на отдел ните жанрове (Б. Ничев, Т. Жечев, Св. Игов, Сим. Янев). Както посочва авторът в увода, целта на неговото изследване еда проследи развитието на разказа чрез неговите найкрупни представители - Каравелов, Вазов и Елин Пелин, както и чрез творилите заедно с тях Влайков, Мих. Георгиев, А. Страшимиров, А. Константинов, Г. Кирков, П. Тодоров и Г. П. Стаматов, - които дават своя принос в идейното и стиловото обогатя ване на жанра и в чиито творби се проявя ват симптоматични тенденции на неговото развитие. „В опита да се обобщят основните моменти от художествената практика на българските разказвачи в периода до Първата световна война се съдържат и основните намерения на това изследване" (с. 9). При това хронологично разглеждане и обобщаване се стига и до специфични проблеми на жанровата еволюция, на съотношението между органичния свят на разказвача и общите за кономерности на жанровото развитие. Изглежда, авторът сам е доловил известна недоизясненост при определяне задачите на своята работа, защото в заключителната глава сочи каква не е целта на неговото изследване. На практика са изоставени въпроси на вътрешното развитие на жанра, някои от които авторът споменава в увода (например движението от фрагментарен към монолитен разказ). Така той ограничава задачата си до един по-начален, но съществен етап в изслед ването на българската проза - как на практика се създава съвременният български разказ
Submitted on
Библиографски раздел
Преглед

„Художественные проблемы италианского Возрождения” от Михаил Алпатов

Free access
Статия пдф
2479
  • Summary/Abstract
    Резюме
    „Изкуството на Възраждането беше свързано с епохата, дишаше въздуха на своето време, но гражданския си дълг то изпълни не с това, че съхрани за потомствата облика на съвременниците си и техния живот. Картините на италианските майстори дават помалко в качеството си на нагледно пособие по история, отколкото всеки съвременен документален филм. В това отношение Данте послужи за пример на близките потомства. В поемата си той даде отговор на всичко, което оставало безответно в земния живот на човека. Той намери неговото място в све товната йерархическа пирамида на всичко, което ставало по земята, като поет боговдъхновен той извърши висшия справедлив съд над всичко, което нарушавало този порядък. Италианското изкуство беше не просто двойник на света, а по-скоро отливка, в която на всяка изпъкналост на оригинала съответствува вдлъбнатина, почти огледален отблясък, но такъв, в който се изглаждат всички неравности, всички дефекти и се получава красота и съвършенство. Светът, който в действителността мъчил човека със своята необяснима безсмисленост и безпоря дъчност, в картините на възрожденските майстори изпъква като нещо подредено, Уравновесено, съразмерно на небесната хармония. Италианското изкуство от епохата на Възраждането се разгръща пред нашия поглед като прекрасно зрелище, като грандиозна мистерия, в която персонажи, легенди, категории, умозрения, понятия на епохата разиграват удивителна пиеса. В това зрелище има пленителна чувственост на земното и заедно с него нещо от непостижимостта на идеала. В този цитат от труда на съветския изкуствовед Михаил Алпатов съзираме популярните идеи за Ренесанса, популярни, разбира се, в научния свят, не в христоматийните представи, където Ренесансът е реа лизъм, земност, близост до преките въжделения на освободения от средновековните догми човек. Те са научно безспорни в своята популярност и никой не ги оспорва. Но в същност не те залягат в основата на този труд, а тяхната дълбочина, техните неочаквани разновидности. Художествени проблеми на Италианското възраждане" не е книга на конструкциите и моделите. Жанрът и отговаря на заглавието, тя сумира наблюдения, които може, така да се каже, да стигнат до плюс или минус безкрайност, не се ограничават от една моделно-конструктивна тема. Така, както едно заглавие от рода на „В света на..." „Проблеми на творчеството на..." предлага по вероятност безкрайно съчинение. Но попрецизираният поглед, особено на специа листа, без затруднение ще открие онова, което привидно не е цел на труда, не е изве дено на върха на теоретическа пирамида от размишления. Та в крайна сметка ще схване не само пристрастната, в смисъл лична позиция на автора, но и неговия патос: маскираните или открито проявени възторзи от преломните нововъведения на ренесансовата култура и смут от не по-малките успоредни загуби. Алпатов е от критиците, които наймалко се поддадоха на повсеместното безкритично отношение към Ренесанса. (Нали Д. Хай нарече Ренесанса епоха, пострадала повече от всички други от стереотипни тъл кувания.) Изследванията му издават мисъл, ясна за реалните стойности на Възраждането. В настоящия труд Алпатов не е спестил на читателите и колегите си обобщаващия критицизъм спрямо ред принципи на това изкуство, както и частни оценки за творци, чиито имена станаха сигнал в съзнанието ни за безкритичност.
Submitted on

Преглед

Библиографски раздел
Преглед

„Българският разказ между двете световни войни” от Михаил Василев

Free access
Статия пдф
2492
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Проблемите, свързани с развитието на бъл гарския разказ, се оказаха един от дълготрайните интереси на Михаил Василев. Ако се проследят принципните постановки в студиите му „Възникване на българския разказ“, „Вазовият етап в българския разказ", „Първи стилови различия в българския разказ със селска тематика“, „Българският разказ от 90-те години в нов комичен аспект“, „Опит за лиризация на българския разказ", „Социологичнопсихологически анализ в българския разказ до Първата световна война“, „Утвърждаване на класическия къс разказ в българската проза", „Националното своеобразие на българския разказ до Първата световна война" (съставящи книгата му „Българският разказ до Първата световна война"), както и тези от „Промени в художественото мислене“, „Идеи и герои“, „Открития в композицията“, „Авторово присъствие“, „Глас на героя и глас на автора“, „Урокът на големите разказвачи (поместени в неговата новоотпечатана книга), ще се установи, че втората е едно продължение, доразвитие на най-важните открития, които авторът е направил през своето дългогодишно участие в съвременния литературен процес. М. Василев е посветил" своите усилия на разказа като „жанр, като самостоятелна система", в която се отразяват всички тенденции на българската култура, на естетическите домогвания на нашия народ. Неговите усилия са още по-интересни и ценни, като се има пред вид, че проблемите на поетиката на разказа и досега не са достатъчно разработени. М. Василев очертава така своя методологически подход към литературните факти, на които се се базира изследването: „Литературното понятие, поетика" означава онази страна на литературознанието, която изучава природата на художествено-словесната творба, естетическата програма и реализация, начините, според които се създава тя. Тази дефиниция съдържа предупреждение да избегнем както отъждествяването на поетиката с литературната техника, така и отъждествяването и с естетиката. Възприемайки това разбиране на поетиката, ще се опитаме да разгледаме съв ременния български разказ с оглед на изграж дането му като самостоятелна художествена система. " Особено богати на фактически материал са първите две глави: „Промени в художестве ното мислене“ и „Идеи и герои". Трябва да се отбележи, че веднага проличава високият критерий на критика - и този критерий не се опира на формално-естетски увлечения, а произтича от солидни идейно-естетически анализи и обобщения. Неслучайно М. Василев още в първите страници изказва следната мисъл - Каравеловите разкази първи в нашата литература показват художествено усвоя ване процеса на усилена жизнедеятелност!". Същото качество" критикът изтъква и във Вазовите разкази - Вазов, в пределите на късия разказ, основан на една или няколко случки, постига изображение на хора, които са формирани от житейски обстоятелства и се опитват да въздействуват върху условията на живот“ (аналогично, както отбелязва и самият М. Василев, е твърдението на П. Зарев). Избягвайки шаблоните, критикът се е постарал да характеризира Вазовите творби - В отличие на тези на Каравелов, - която характеристика ни убеждава, че неслучайно тъкмо Вазовите разкази наричаме класически; „Вазов отделя повече внимание на подбора, обобщението и моделирането на ония качества, добити от натурата, които ще послужат за изграждане на национално обагрен образ. Това национално своеобразие, по-скоро непрекъснатото дирене на „национално обагрен образ показва в определена светлина предпочитанията на критическото перо. Дори когато авторът твърди, че Вазов и Алеко Константинов със своите открития са „два самостоя телни етапа" в развитието на българския разказ - рожба на непрекъснато обогатяващото се реалистично мислене - дори тогава личи, че М. Василев отдава предпочитание на реа листичното“ изображение. Но в същото време критикът не канонизира структурата на жанра - той отдава дължимото на Ал. Константинов: „Константинов изменя структурата на разказа, като отделя внимание на психологическото саморазкритие на героите" (М. Василев тук сочи разказите „Разни хора, разни идеали", „Херострат втори“).
Submitted on
Библиографски раздел
Преглед

„Георги Цанев” от Любен Георгиев, „Илия Волен” от Любен Бумбалов, „Михаил Георгиев” от Михаил Василев

Free access
Статия пдф
2522
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Литературно-критическите очерци на Л. Георгиев за Георги Цанев, на Л. Бумбалов за Илия Волен и на М. Василев за Михалаки Георгиев обогатяват традиционната жанрова поредица на Изд. „Български писател“ с нови имена и факти. Трите очерка се различават в подхода към литературните явления, но явен естремежът на авторите към детайлно-проблемно проучване на избрания обект. Най-напред ще се спра на очерка на Л. Георгиев, тъй като той е посветен на един от най-видните съвре менни наши литературоведи, чието име е свързано с първите стъпки на марксистката литературна критика. В един литературно-критически очерк от стотина страници едва ли може да се направи изчерпателна преценка на литературовед ското дело на Георги Цанев. По-скоро е възможно само да се щрихира неговият портрет, в който да проличат индивидуалните особености на големия наш литературен критик и историк в оценката на художествените явления. Авторът на този очерк - Л. Геор гиев, още от уводните думи дава да се разбере, че се интересува от изследователския подход на Георги Цанев, в който своеобразно се съче тават критикът и историкът на литературата. „Георги Цанев - пише той - дойде в литературната история от литературната критика. Преди да стане историк на литературата, той беше неин взискателен и утвърден критик, А това е най-сигурното доказателство, че неговата връзка с литературното минало е съвсем пряка и естествена. Тя се дължи на една страст и любов към изкуството и не се предопределя от други интереси." Тази характе ристика Л. Георгиев превръща в ръководен принцип на своя очерк. Книгата хронологически е разделена на две части - дейността на Г. Цанев до 9. IX. 1944 г., когато той се изявява предимно като литературен критик, и след 9. ІХ. 1944, когато интересите му се прехвърлят върху историческата преценка на литературното минало и наследство. Между двата периода има и пряка тематична връзка - така например в една от най-интересните му студии „Търсене на нови пътища в българската литература" литературните явления, в които той е бил пряк участник, са обобщени като исторически период. Първата част на книгата има по-публицистичен характер, тъй като Л. Георгиев се спира на идейно-политическите и гражданскообществените позиции на Г. Цанев.
Submitted on
Библиографски раздел
Статии

Реквием за академик Михаил Арнаудов

Free access
Статия пдф
2560
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Съдбата никога не е била особено благосклонна към нашия народ! Колко много и страшни изпитания, колко неимоверно тежки страдания, колко фатални превратности е преживял в своето тринадесетвековно съществуване! И ако въпреки всичко е оцелял, за да бъде днес сред онези, които са начело на световната цивилизация и култура, то се дължи на неизменния му стоицизъм и необозрима духовна енергия, на непреодолимата му воля да бъде вестител на по-възвишени принципи, съзидател на социални, естетически и нравствени ценности, радетел на народностни и общочовешки идеали. Тази негова културно-историческа мисия е толкова по-значима и поради обстоятелството, че все същата трагичнодраматична съдба са имали и онези първенци на духа, апостоли на словото и делото, които през отделните исторически епохи са въплъщавали и са изявявали народностните борчески и творчески сили, чертаели са пътища за национално утвърждаване и културно възмогване, осъзнавали са и са осъществявали повелите на времето. Много и много от тези херои на мисълта са погивали било от чужди, било от свои, преди още да могат да разгърнат големите си интелектуални възможности, преди да дадат всичко, на което са били способни като обществени и духовни строители. Сред малцината, които смятахме, че са пощадени от подобна жестока орис, бе един от пионерите на националната ни литературна наука, връстникът на освобождението ни от турско робство акад. М. Арнаудов. Но и той, ветеранът на българознанието, ни напусна точно в дните, когато обглеждахме изминатия път през тези сто години, когато отново се връщахме с благоговение към онези събития и дела, които изведоха народа ни от забвение и направиха възможно националното ни освобождение. А колко много бе извършил недоживелият до своя стогодишен юбилей учен за проучването и осветляването на онези фактори и предпоставки, довели до събарянето на многовековното османско робство! Именно на великите апостоли на борбата за национално политическо и духовно освобождение големият учен-родолюбец бе посветил толкова много трудове. Наистина, колко много говори самият факт, че в годината, когато чествуваме стогодишнината от националното ни освобождение, трябваше да отпразнуваме и стогодишния юбилей на един от най-ревностните изследвачи на неизмеримо величавата епоха! възрожденска Смъртта е нелепа и тогава, когато идва на преклонна възраст. Толкова повече, когато идва в дни на повишени народностни вълнения, когато със законна гордост обосноваваме политическата и духовната зрелост на нацията ни за самостойно съществуване.
Submitted on
Библиографски раздел
Статии

Изследванията на Михаил Арнаудов върху психологията на литературното творчество

Free access
Статия пдф
2561
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Интересът на Михаил Арнаудов към психологията на литературното творчество се формира в началото на века главно по време на специализациите му във Франция и в Германия. Но като трайно направление в научната му работа този интерес се утвърждава с неговото избиране за преподавател в Софийския университет (1908). След този период на „натрупване" са първите му статии изследвания по психология на творчеството: „Поетът като наблюдател" (1911), „Към психографията на П. К. Яворов" (1913), „Развой на литературната пси хология" (1916) и др. М. Арнаудов разработва психологията на творчеството не като самостоя телна научна дисциплина, а като дял от литературната наука“, предмета, зада1 чите и състоянието на която излага в труда си „Увод в литературната наука". Според този труд „предмет" на литературната наука е самата литература", схваната като „словесно произведение, което никне от творческо настроение и има художествена форма"2 Това определя двата „главни белега" на литературата като предмет на специално изследване: един психологически" - продуктивното състояние, „вдъхновението", и един, естетически", който се отнася до външната, езиковата страна" на готовото дело. „Без творческо настроение и без художествен стил - пише М. Арнаудов - не може да се мисли ни едно истинско произве дение на литературата. В този смисъл литературната наука може да се схване по същество" като „наука за принципите на творчеството" 3 й От така очертания „предмет произтичат задачите на литературната наука. Първата задача се отнася до „психологията на творчеството" в качеството на теория за духовен живот и творчески процес у литературната личност". Втората задача е в областта на литературната морфология“, която държи сметка за „класификацията" на литературните произведения по род и вид, за тяхното „потекло“ и за „насоките на изображението" в литературата като цяло - лирика, драма, епос. Но наред с необходимостта да се разкрият „механизмът на творческия дух", възникването на литературните произведения и формално-стилистич1 М. Арнаудов. Увод в литературната наука. Задачи - история - съвременно състоя ние. С., 1920. 2 Пак там. с. 3. Пак там, с. 6. 4 Пак там, с. 17. ните им качества и особености трябва да се държи сметка и за „първите причини" и „крупнейши явления“, които обуславят създаването на едно или друго произведение на изкуството и израстването на един или друг творец. Тук встъпва в своите права „философията на литературното развитие". С други думи, задачите на литературната наука се свързват главно с „психологията на творчеството“, с литературната морфология“ и с „философията на литературното развитие".
Submitted on

Началото на една поредица (Литературни анкети: „Емилиян Станев” от Иван Сарандев и „Ламар” от Михаил Тошков)

Free access
Статия пдф
2569
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Необходимо ли е с дълъг увод из исто- рията на литературното анкетиране да до- казваме всеизвестното - че у нас то има високи и незаменими образци, но няма традиция; че направеното от Ив. Д. Шишманов, М. Арнаудов и Сп. Казанджиев стои като тъжен укор към нас - колко големи писатели отнесоха в гроба своите изповеди! Не говоря за творци, изминали жизнения си път, преди съвременниците да схванат истинската величина на таланта им, като Дебелянов Вапцаров, Пеньо Пенев и др. Но Елин Пелин живя повече от Йовков, ала ня маше своя" Спиридон Казанджиев; пред очите ни си отидоха Димитър Димов, Талев, Фурнаджиев... прекъсвам изброяването, за- щото би могло да ни отчае - пропуснатото в тази област не се наваксва. Припомням общоизвестното, защото в тази светлина можем да оценим значението на новата поредица „Литературни анкети". Нейната цел е да направи онова, което не бе по силите на отделни ентусиасти - да спомена само Атанас Свиленов: да обхване всички видни съвременни писатели, както и да из- дири из архивите анкети с онези, чието слово вече не можем да чуем. (Например предстои да излезе анкета с Теодор Траянов.) В същ- ност едва ли бихме могли сега да схванем истинската стойност на тази поредица - лите- ратурната анкета е особено щастлив“ жанр, чиято ценност расте с времето. Излезлите досега две книги не са достатъчни за една обобщена преценка на поредицата. Затова, преди да се спра на тях, бих искал бегло да засегна два въпроса с принципно значение. Първият от тях е за същността на литературната анкета. В какво е нейната ценност? Не ще и дума, в това, че те са .... .. нищо не заменими източници както на документални свидетелства, а така също и на автентични указания за естетическите им (на творците - б. м.) вкусове, мнения, характе ристики на лица и събития, литературни и граждански позиции", както е казано в предговора на редколегията към първата книга от поре дицата („Емилиян Станев", с. 5) Тоест анкетите са ценни с богатия фактически материал. Но тук се налага едно уточнение какъв фактически материал? Въпросът е много важен както за възприемането на анкетите (а някои реакции на отделни литератори показват, че те не са наясно именно за това), така и с оглед работата на анкетьора. Нямам възможност да се разпростирам, но бих искал да отбележа, че когато става дума за биографични данни, които се съдържат в архивни източници, аз не бих гласувал пълно доверие на анкетата. Човешката памет лъже - не говоря само за грубите грешки и „бели петна", но и за неволните изопачавания, когато под патината на времето човек смесва - малко или много - онова, което ебило, с онова, което би желал да бъде. Затова и анкетата се насочва към индивидуалното възприятие на събитията. Кога писателят е завършил гимназия при мерно, може лесно да се провери, особено за творци от по-ново време. Но с какво е за помнил той ученическите си години, какво са формирали те у него — можем да научим само от писателя. Какви са промените в редакциите на дадено произведение, е лесно да се установи, трябва „само" добросъвестност и труд. Но от какво са продиктувани тези промени (въпреки че се случват и разминавания между намерение и резултат) - това ще ни каже творецът. Тази двойственост" на жанра личи и в друга сфера. Безспорно в анкетата намират дискурсивен израз обществено-политиче ските, естетическите и пр. възгледи на твореца. Но по същество те винаги са победни от въплъщението им в творчеството му (ако става дума за истински творец). Изглежда парадоксално, че в тази толкова суверенна област - та кой може да ни разкрие разбиранията на един човек освен самия той - може да има подобно разграничение. Да, но това е творец, който в произведенията си по правило „знае“ повече, отколкото като личност. Нека си припомним само Лениновата оценка за творчеството на Толстой.
Submitted on
Библиографски раздел
Научни съобщения

Публицистиката на Михаил Колцов за Георги Димитров (1933-1935)

Free access
Статия пдф
2931
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Съществен принос в развитието на интернационалните връзки на съветската литература има съветската публицистична мисъл, която неотклонно следва завета на В. И. Ленин: „Да издигне принципа на партийна та литература, да развие този принцип и да го осъществи във възможно по-пълна и цялостна форма..."1 Този ярко изявен стремеж към едно правдиво ицялостно разкриване на съкровените чаяния на милионите трудещи се доста силно се изявява още през 30-те години на нашето столетие. Особено през първата половина на 30-те години съ ветските публицисти М. Колцов, Д. Заславски, Л. Кайт, Г. Риклин, Лев Касил, Лев Нику лин и др. на практика показват своята трайна ангажираност с проблемите на една толкова значима и силна човешка личност, съсредоточила в себе си основното от характерологията на националната ни психика, кулминационното в ней ните епохални прояви", каквато е личността на големия син на българския народ Георги Димитров. В потвърждение можем да приведем текста на непубликуваното писмо на К. П. Злинченко до Г. Димитров, което е твърде интересно и съдържателно, тъй като може да послужи за допълнителен материал, който хвърля светлина върху някои черти, присъщи на личността на Георги Димитров, а също така разкрива активното отношение на Съюза на съветските писатели към проблемите на международното комунистическо и работническо движение. В това писмо3,4 имаме съждения и преценки по актуални обществено-политически, идеологически и литературни въпроси, указани са някои подробности, които очертават моралнонравствения облик и мъжествената борба на Георги Димитров по време на Лайпцигския процес, за енергичния му стремеж да разкрие машинациите на хитлеристите в предумишлената провокация с пожара в Райхстага, за изключителната преданост на Георги Димитров към делото на пролетариата. Именно затова си позволявам да цитирам някои по-характерни пасажи от текста на това писмо
Submitted on
Библиографски раздел
Статии

Етико-философската основа на Майсторът и Маргарита от Михаил Булгаков

Free access
Статия пдф
3155
  • Summary/Abstract
    Резюме

    „Майсторът и Маргарита", това трябва да се каже без колебание, е едно гениално творение на руския дух, побрало в своите страници огромна част от културно-историческата, естетическата и философската памет на човечеството. Тук в странно смешение съжителствуват античната менипея със средновековната мистерия и модернистичната гротеска; християнският мит - с драматичната съвременност; демонологичната традиция, идеща от големи световни образци - с древната масонска легенда за великия „майстор". Тази творба поразява с небивалата до нея широта на емоционално-смисловия диапазон - от чистата комика и фарсова атрактивност, през жизнерадостното усещане на живота, до високолирическия отблясък и светла печал, с дълбоката трагика на отчаянието и екзистенциалния ужас. Композиционно романът на Михаил Булгаков е хомогенна сплав от три части: първата - историческа (роман за Йешуа и Пилат Понтийски), втората - социално-историческа (роман за съвременната действителност и мисията на Воланд) и третата - повествование за величествената и печална съдба на Майстора (автор на вмъкнатия роман в роман) и Маргарита - неговата любима. Само на пръв поглед те могат да се сторят на читателя от различно естество, защото етико-философското осмисляне на такива понятия като категоричен императив", злото в света, страха и достойнството, наказанието и милосърдието, истината и справедливостта, движението и покоя, органичното (континуално) време - пространство и есхатологичната идея за това, че не ще има повече време", са смисловите ориентири, около които се групират тези толкова различни плоскости на единния и многолик живот. Що се отнася до цялостния художествен модел на света, то трябва да се каже, че единният роман на Булгаков е безконечно и тотално „двоемирен“. Двоемирният свят намира своите аналози в два съвърше но противоположни образа на битието - земното, реалното и трансцедентното. Двата свята хвърлят един върху друг своите отблясъци - земното придава на трансцедентното яркост и нагледност, а ирационалното хвърля върху реалния живот своето почти мистично озарение. Впрочем причинно-следствената връзка между тях е очевидна: в историческата част на романа Йешуа Ха-Ноцри се явя ва вестител на нова философия за живота, а в съвременната част на творбата чрез образа на Сатаната се проверява доколко и в какъв вид тези начала същест вуват. Всичко това издава склонността на автора към дантевско етиологично и апокалиптично мислене. Пренасянето на нравствено-философската проблематика от сферата на идеалното в сферата на реалното е осъществено пълно и яр 87 ко. Мостът на дванадесетте хиляди луни, хвърлен между тях, доказва, че нрав ствените проблеми на човечеството са били винаги едни и същи и че няма нишо ново под слънцето. И това слънце е немият свидетел на две световни катастро фи от единната, почти космическа мистерия, чийто първи акт се разиграва в древния Йершалаим, а вторият - в нашия ХХ век.

Submitted on
Библиографски раздел
60 години от създаването на СССР

Към проблема за епичното в романите Иван Кондарев на Емилиян Станев и Тихият Дон на Михаил Шолохов

Free access
Статия пдф
3269
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Успехите на българската литературна наука в изследването на историята и теорията на романа, постиженията на съвременното сравнително литературознание позволяват да се очертаят някои междунационални типологически сход ства в областта на голямата епична форма. В този план художествените завое вания на съвременния български роман е възможно да се разгледат не само в границите на националните измерения на жанра, но и да се сравнят с образци от други национални литератури, да се поставят в контекста на естетическите открития на световното литературно наследство. Тъкмо във връзка с националното своеобразие на романа Б. Ничев подчертава, че „цялото съдържание на българския романен опит не само може, но и трябва да бъде съотнесено към типологическите форми на жанра между другото, за да бъде оразличено на тех ния фон "1. Така биха могли да се набележат някои общи и частни закономерности в развитието на българския роман, да се разкрият изявите на тези закономерности в многообразието от национални форми и индивидуално-творчески решения. Родството на епичното в такива художествени структури като „Иван Кондарев“ на Ем. Станев и „Тихият Дон" на М. Шолохов може да бъде изходна основа за сравнение, върху която да се покажат сходни черти на българския роман с едно от най-значителните явления на този жанр в съветската литература. „Тихият Дон" е един жалон не само в границите на националната територия на руската литература от ХХ в. Той е една от онези духовни арки, под които е минавал и ще минава не един художник, дълго вглеждайки се в нея. Творбата на Шолохов въплъщава богат исторически, философски, нравствен и литерату рен опит, излъчващ диханието на бурна, изпълнена със съдбовни събития епоха, носещ наследствените белези на голямото реалистично изкуство на Лев Толстой, опит, съдържащ чертите на самобитното, националноспецифичното, но на нещо общовалидно, закономерно.

Submitted on

Преглед

Библиографски раздел
Преглед

Природа, поезия и индивидуалност („Природа и поезия” от Михаил Василев)

Free access
Статия пдф
3519
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Както заявява още в началото, Михаил Василев разглежда своята книга „Природа и поезия" като своеобразно продължение на книгата „Редове за поезията". Това е казано пряко и точно. В първата книга според ав тора и преобладавали „бегли, по-свободно направени характеристики", а във втората поетите се изследвали като проявление на самобитни постически виждания". В тази критическа изповед се съдържа и още една истина: авторът не защищава то ва, което вече е постигнал като творческа основа на предишната си книга, посветена на българската поезия, и новото ще разши рява в друг тематичен кръг и с други избрани художествени прицели в едно продължително свое усилие да разпростре проучванията си върху поезията ни от Вазов насам". И тъй като новата му книга си поставя малко по-други цели и задачи, тя ще бъде изцяло обърната към днешния ден на лириката ни, преценен през „мизийския ландшафт и пое тическото светоусещане". В същност така се нарича и първата глава на книгата. Тази уводна и почти теоретична част определя и същността на изследването му. Може ли, без да се демитологизира об разът на Балкана в българската поезия, да потърсим други нейни корени на поетическо светоусещане? Историческите поетични фор ми и закономерности не са застинали догми. Ако сериозно говорим за „мизийско свето усещане", трябва поне да се съобразим и с едно също така цялостно тракийско свето усещане".
Subscribe to Михаил