Булгаков

„Майсторът и Маргарита", това трябва да се каже без колебание, е едно гениално творение на руския дух, побрало в своите страници огромна част от културно-историческата, естетическата и философската памет на човечеството. Тук в странно смешение съжителствуват античната менипея със средновековната мистерия и модернистичната гротеска; християнският мит - с драматичната съвременност; демонологичната традиция, идеща от големи световни образци - с древната масонска легенда за великия „майстор". Тази творба поразява с небивалата до нея широта на емоционално-смисловия диапазон - от чистата комика и фарсова атрактивност, през жизнерадостното усещане на живота, до високолирическия отблясък и светла печал, с дълбоката трагика на отчаянието и екзистенциалния ужас. Композиционно романът на Михаил Булгаков е хомогенна сплав от три части: първата - историческа (роман за Йешуа и Пилат Понтийски), втората - социално-историческа (роман за съвременната действителност и мисията на Воланд) и третата - повествование за величествената и печална съдба на Майстора (автор на вмъкнатия роман в роман) и Маргарита - неговата любима. Само на пръв поглед те могат да се сторят на читателя от различно естество, защото етико-философското осмисляне на такива понятия като категоричен императив", злото в света, страха и достойнството, наказанието и милосърдието, истината и справедливостта, движението и покоя, органичното (континуално) време - пространство и есхатологичната идея за това, че не ще има повече време", са смисловите ориентири, около които се групират тези толкова различни плоскости на единния и многолик живот. Що се отнася до цялостния художествен модел на света, то трябва да се каже, че единният роман на Булгаков е безконечно и тотално „двоемирен“. Двоемирният свят намира своите аналози в два съвърше но противоположни образа на битието - земното, реалното и трансцедентното. Двата свята хвърлят един върху друг своите отблясъци - земното придава на трансцедентното яркост и нагледност, а ирационалното хвърля върху реалния живот своето почти мистично озарение. Впрочем причинно-следствената връзка между тях е очевидна: в историческата част на романа Йешуа Ха-Ноцри се явя ва вестител на нова философия за живота, а в съвременната част на творбата чрез образа на Сатаната се проверява доколко и в какъв вид тези начала същест вуват. Всичко това издава склонността на автора към дантевско етиологично и апокалиптично мислене. Пренасянето на нравствено-философската проблематика от сферата на идеалното в сферата на реалното е осъществено пълно и яр 87 ко. Мостът на дванадесетте хиляди луни, хвърлен между тях, доказва, че нрав ствените проблеми на човечеството са били винаги едни и същи и че няма нишо ново под слънцето. И това слънце е немият свидетел на две световни катастро фи от единната, почти космическа мистерия, чийто първи акт се разиграва в древния Йершалаим, а вторият - в нашия ХХ век.