Резюме
Сборниците „Българската критика за..." станаха вече хубава традиция в нашия литературен живот. Макар и издавани по повод юбилеи, юбилейният ентусиазъм е най-малкото, което ги характеризира, тяхната роля прескача далече скромната задача да се очертае с още един щрих образът на великия предшественик. Всъщност тези сборници са един опит да се изгради моментен портрет на нашите възможности да общуваме с литературата, да се изгради история не толкова на това, което се нарича рецепция", а на взаимодействието между творчество и общество. В това отношение особено интересен е случаят с Гео Милев - не само голям поет, но и проникновен критик, чиито тео ретически тезиси очертават в немалка сте пен собственото му отношение към това взаимодействие. И съставянето на една история на отношението поет-критика всъщност може да се превърне не толкова в преглед на възможностите на нашата критика и ли тературознание да се докоснат до Гео Милев, но и в своеобразна история на различ ните видове общувания между неговата поезия и българското общество. Това е задача сложна и доста противоречива, често пъти ретроспекцията на критическия прочит може да остане и встрани от главните тенденции в общуването между поста и народа. Основен фактор за успеха или неуспеха на една такава ретроспекция е, разбира се, наличният материал - доколко българската критика се е приближавала не толкова до абстрактния инвариантен образ на поета, а и до неговото съществуване във времето. Но немаловажно значение има и концепцията за изграждане на ретроспекцията - кое ние приемаме за важно и съществено, как виждаме доминантите в развитието на творческото дело на поета. А, от друга страна, не на последно място стои и въпросът, доколко ние сме успели да анализираме мястото на поета в литературния процес вече като чисто изсле дователска проблематика - един такъв сборник дава изключително благоприятната възможност да преценим реално завоюваните позиции и да огледаме все още белите места - задача на днешни и утрешни изследвания. 168 Тези сложни и трудни изказвания са несъмнено в основата на факта, че в един период от десет години у нас излиза вече втори сборник „Българската критика за Гео Милев" в съставителството и под редакцията на проф. Георги Марков, идващ да продължи делото, заложено от Иван Сестримски в първия сборник отпреди десет години. Какво всъщност еновото не просто като материал, но и като подход към проблема, което отли чава втория сборник и го прави необходим факт за развитието на литературоведската мисъл? Струва ми се, че това е не само увеличеният обем на материала, но и новата тенденция в подхода към неговото организи ране - именно в посоката, която вече очертахме, с оглед на едно по-многостранно и многоадресно въздействие, като основа за разкриване вътрешния смисъл на историческите изменения в приобщаването на българската литературоведска мисъл към сложния и противоречив свят на Гео Милев. Още в уводната статия съставителят декларира намерението си да представя разни тенденции в критическия подстып към творчеството на поста. Едната тенденция, изявя ваща се най-вече в периода на двадесетте години, приживе на поета, и по-късно до победата на социалистическата революция, с свързана с реалния исторически литературен живот, с борбата на мнения и художествени тенденции, които си дават среща в споровете около личността и делото на този наш твър де активен и вътрешно противоречив автор, чието присъствие в културата е силно пре дизвикателство към всички налични художе ствени тенденции на времето. Смятам, че съ ставителят е използувал много добре налич ния материал, който е поместен не само на страниците на основния книжен обем на сборника, но и в обстоятелствено написаната сту дия и бележките.