Георги

Гръцката публицистика от 30-те години е представена с очерци, литературни портрети, фейлетони и информации, посветени на Лайпцигския процес и публикувани най-вече във в. „Neos Rizospastis" - орган на Комунистическата партия, а „Proia" - списание с десен уклон и в „Eleftheron Vima" - списание на Центъра на либералите. За периода от 1. II. 1933 г. до 1. V. 1934 г. в „Проия" са отпечатани 25 статии и кратки съобщения, в „Елефтерон Вима" - около 30 на брой и в „Неос Ризоспастис" - общо 128, сред които се открояват материалите за героичната съпротива на Георги Димитров и гневните обвинителни страници от „Кафявата книга", издадена в Атина в превод на талантливия гръцки журналист Н. Каравунис, известен със своята антифашистка дейност. * Тенденциозното открояване на отделни идейно-естетически принципи, използувани от авторите на публицистичните материали, отпечатвани в „Пройя", ни дава възможност не само да се доберем до представите на отделния творец за нравствено-психологическата същност на участниците в Лайпцигския съд, но и да проследим художествената реализация на тези представи. За отбелязване е, че в болшинството от тях се налага звученето на един определено тенденциозен тон, който сякаш живее притаено, за да дочака своя час, а дотогава той често променя силата на присъствието си при създаването на една или друга ситуация, при обрисуването на един или друг герой, при разкриването на сложните „зигзаги" на самия процес. Сравнителният анализ на литературните портрети в очерка „Денят на българина Г. Димитров" ни дава достатъчно основание, за да изкажем по-категорично тези свои съображения. Например: „Ван дер Любе има вид повече на мъртвец, отколкото на жив човек. Високата му фигура, превита още от първия ден на процеса, се прегърби още повече на третия... Цветът на лицето му от бледножълт е получил сега пепеляви окраски. Очите му са хлътнали и почти се губят в големите сенки, които ги обкръжават отдолу като полукръгове. Безплътните му устни едва се движат, когато реши да отговори на въпросите на председателя на съда. ..

Изследванията на Георги Пенчев имат за обект различни аспекти на литературния процес. Първата му работа - „Съвременност и минало" (1975) върху материал от съв ременната историческа белетристика разглежда интересни страни от взаимоотношението между минало и съвременност в литературния процес. „Литературните уроци на Луначарски" (1977) обърна внимание върху непреходното значение на литературоведското и естетическо наследство на А. Луначарски. По-цялостно проблематиката на съвременния литературен процес Г. Пенчев разработи в монографията си „Литературен процес и съвременност“ (1980). С новата си книга той се насочва към един от кардиналните въпроси на нашата естетика и литературознание и същевременно една от най-горещите точки" на идеологическата борба в тези области - въпроса за партийността на художественото творчество и в частност на литературата. Ако е необходимо веднага да посочим новото, същественото в подхода на изследователя, то се изразява в деятелния план, в който е построена работата на Пенчев. Този подход е твърде актуален за марксистко-ленинската мисъл днес. По този начин тя преодолява конста тивно-съзерцателния подход, от който страдаше в недалечното минало. Изследването еструктурирано в три основ ни дяла. В първия се третират гносеологически аспекти на партийността и личностната активност в светлината на съотношението между обективно и субективно. Този раздел има характер на философско-теоретически увод в цялото изследване. Във втория дял авторът изследва естетическата природа на партийността в литературата. Разглеждат се близки, но нетъждествени понятия и явления: партийност и авторова позиция, творческа активност и творческа свобода, активност и преобразователна роля на литературата, характер и тенденции в буржоазната партийност днес. Третия дял на изследването си авторът посвещава на взаимоотношението между концепцията за новата личност в литературата и комунистическата партийност. Основният те зис на автора е, че концепцията за новата личност е сърцевина на комунистическата партийност, а тя се реализира в художестве ната практика на литературното творчество преди всичко в образа на новия герой, който е активна, творческа личност. Така изглеждат, грубо и опростено изложени, основните въпроси, които занимават Пенчев в „Партийността и активната личност в литературата“. Това нахвърляне на тези въпроси не претендира за нищо повече, освен да очертае изследователското поле на литературоведа. А сега да съсредоточим по-задълбочено вниманието си в отделните сектори" на това поле. В своя труд авторът широко се опира на Лениновата теория на отражението и поспециално на някои съществени за работата му нейни постановки. Такава е например ЛеНиновата постановка, че човешкото съзнание ,,не само отразява обективния свят, а и го създава, че художествената истина е вторичен образ на действителността, на емоционалния момент в художественото познание като отличаващ го от научното, на взаимодействието и взаимоизменението на субекта и обекта в процеса на художественото познание... Мисля, че наред с емоционалния като неде лим от него още тук би трябвало да се посо чи и образни я т момент в художественото познание, за който авторът говори поопределено едва в следващия дял Твърде обхватно, като се позовава обилно, дори, както ми се струва, малко повече от необходимото за едно такова изследване на класически постановки, Г. Пенчев разкрива различни страни от активността на субекта на познанието. В литературата това е активността на писателя, но авторът не изпуска от поглед и по-широкия аспект на този проблем, което личи от следното му наблюдение: „За съвременната социалистическа литература все по-важно значение придобива засилващата се тенденция на действеност (разредките навсякъде са мои, Г. Г.), която насочва към промени и усъвършенствуване. Това е зако мерно явление и се свързва с динамиката на действителността, която отразява и пресъ творява художникът. Същевременно съществу ва и органичен вътрешен импулс, въздействуващ върху тази тенденция - комунистическата идейност, която все по-пълно пронизва литературата.

Има велики личности с широк идеен кръгозор, които изпълняват не само това, което налага тяхната професия, в случая на политик, но се отзовават с мъдри думи, чертаят насоки и в други области. Такъв беше Георги Димитров - политик преди всичко, той познаваше добре и българската литература. И тоя интерес не беше случаен у него. Отношението му към литературата и към култу рата изобщо произхожда от цялостното негово отношение към развоя на обществения живот, от неговата идеология, от цялото му жизнено дело. То се определя от неговото марксистко-ленинско схващане на изкуството като отражение на действителността, като познание за нея и като фактор за нейното изменение. И Под различни форми Димитров обичаше да повтаря, че в „областта на културата по способности няма малки и големи народи... Всеки народ, колкото малък да е той, може да бъде способен и да внесе в общата съкровищница на културата своя принос от ценности." Той говореше, разбира се, конкретно за литературата, изкуството и науката. Но, струва ми се, това положение има побогато съдържание - то обхваща и обществената, и политическата дейност. Най-необоримото основание за това е тъкмо делото на самия Георги Димитров: от неговото героично поведение на Лайпцигския процес подсъдимата скамейка, на която седеше, не се ли превърна в трибуна на един мъжествен представител на милионите комунисти от цял свят? Георги Димитров в Лайпциг се издигна оня висок връх, на който цялото прогресивно човечество го виждаше като борец от световен мащаб - борец против фашизма и защитник на културата свободата на народите. И такъв - пълномощник на комунистите и антифашистите от всички страни - той продължи да работи и след освобождението си от хитлеристкия затвор. „Вашите произведения, Вашето творчество - му писа Ромен Ролан в 1936 г. - това не са книги, а действия. И те са написани в историята. Те влизат като неотделима част от епопеята на революцията." на И Неслучайно започнах с процеса в Лайпциг. Припомних тоя най-труден, но и най-величав, с историческо значение момент от живота на Георги Димитров, защото тогава той се очерта пред цял свят блестящо не само като школуван, теоретически и политически добре подготвен революционер марксист-ленинист, но и като богато надарен обществен деец с огромна всестранна култура. В своите речи пред съда той боравеше свободно с данни и факти както от международния политически живот, така и от областта на историята, философията, литературата. Изумително впечатление прави списъкът на книгите, които е изучавал в затвора. Книги от различни области - но най-много исторически, философски и литературни. Разбира се, общокултурната ерудиция, която „героят от Лайпциг както го наричаше прогресивният периодичен печат - демонстрира в своите 3 съдебни речи, не е резултат само на четенето му във фашисткия затвор. Четенето на научна и художествена литература е било за него цял живот любимо и трайно занятие. Интересът му към културните въпроси и поетичното творчество датира от много по-рано - още от неговите младини. В основата на отношението, което има Георги Димитров към изкуството, лежат непосредствените му есте тически изживявания. Затова е така убедително и дълбоко съдържателно това отношение, изработено от личен опит, а не само усвоено теоретически.

Още през 30-те години на нашия век българската прогресивна поезия открива и възвеличава Георги Димитров и неговия подвиг. Тематично това е свързано конкретно историческо събитие, със съдебния процес в Лайпциг през 1933 г. и победата на подсъдимия комунист над хитлеристката клика. Но, от друга страна, интересът към голямата борческа личност се определя и от започналите идейноестетически промени през този период, когато пролетарскореволюционната литература има да разреши главния и водещ проблем за новия герой на епохата, за очертаването на неговата характеристика и водещата му роля в живота и в творчеството. В лицето на изтъкнатия комунистически ръководител поетите почувствуваха яркото и неповторимо присъствие на един борец от нов тип, който налага с мащабното си ce присъствие, с крупния си идеен и духовен ръст. Още по време на процеса през 1933 г. Младен Исаев написва стихотворението „Да го спасим!", в което преобладават призивният тон, мобилизиращият патос. С възхвалата на героичното в образа на героя, с неговия вдъхновяващ пример се открояват двете стихотворения на Крум Кюлявков - „Земно слънце“ (1934) и „Разстрел“ (1935). Докато в първото художествените средства не достигат, за да се очертае с нужното въздействие проблематиката, то значително по-убеди телно е второто - с баладичната си настройка и психологическо проникновение, с по-естественото и органично извеждане на идеята. Поетът е успял да намери онзи силен момент, който да внуши мотива за примера на Димитров, да открои неговото място и значение в делото на борците вътре в страната. Самата картина, която той е избрал, е силна и въздействуваща - скоро двамата заловени комунисти ще бъдат разстреляни и в мига пред смъртта те намират опора любимия вожд

През първата половина на 30-те години Мариза Шуази е била кореспондентка на парижкия вестник „Ентрансижан" в Москва. В края на март 1934 г. тя се среща с Георги Димитров и пише очерка „Се que m'a dit Dimitrov"1. Този очерк е публи куван в съветската преса със съкращения, във формата на интервю, озаглавено „При Димитров"2. Не е безинтересно да се отбележи, че каквато и да е бъдещата съдба на този обширен материал по отношение на конкретния проблем за дълголетието, какви то и да са пътищата за привличането на различните по убеждение, ранг и талант френски творци в разработката на темата за Димитров, важното и несъмненото е, че този материал на М. Шуази безспорно има свое място в историческата летопис на прогресивната френска публицистика от 30-те години. За това свиде телствува известният съветски писател Л. В. Никулин, който според съвременниците си притежава рядкото съчетание на публицистичен талант с богата еру диция". В неговия архив, който се съхранява в ЦГАЛИ (Москва), открихме визитната картичка на Мариза Шуази с нейния адрес в Париж. Тази визитка е отделена от Л. В. Никулин в специален албум, където са подредени в хроноло гичен ред документи и снимки от по-важни срещи и по-значителни събития в живота на съветския писател. Самият той с мастило на визитката е отбелязал следното: „М. Ш. была в Москве зимой 1934 года и интервюирала Димит рова. " В настоящата работа се проследява разработката на димитровската тема въз основа на пълния текст на очерка на М. Шуази, който се съхранява в ЦПА (София). Прави впечатление, че подборът на М. Шуази не е случайно явление. Авторката е подчинила този подбор на материала на своите публицистични задачи, на идейно-тематичната насоченост на описваните факти, събития и герои, която цели най-вече вярно възпроизвеждане както на реалния исторически момент като цяло, така и на неговите компоненти, взети поотделно.

Проблемът за героя - основен в творчеството на всеки писател и в литерату рата на всяко време - е един от централните проблеми в детско-юношеската ли тература. В нейните рамки обаче той има по-особени аспекти и е свързан с реша ването на допълнителни творчески задачи. Защото героят в детската литература не само трябва художествено да въплъщава духа на дадена епоха и идеала на художника за човека и неговото битие. Той трябва да отговаря и на естетическите потребности на читателя, да бъде за него пример за подражание, да го води вни мателно и сигурно към Красотата, Истината и Доброто. Това е продиктувано от спецификата на художествения образ в литературата за деца и юноши, изграден съобразно с възрастовия комплекс на рецепиента и определени възпита телни идеи. В стремежа си да открият и претворят идеалния герой в литературата писате лите често се насочват към реалния герой в живота, към действителни личности с необикновена съдба, концентрирали у себе си духовната енергия на народа, борческия му устрем и порива му към съзидание в преломни, революционни епохи от неговото историческо битие. Така, търсейки в самата действителност естетически значимия характер, някои творци достигат до обаятелната личност на Георги Димитров - личност, доказала на дело способността си да открие в обективния ход на историята своето жизнено предназначение и да отстоява попълно и по-ярко от другите позицията си на човек, гражданин, комунист, револю ционер и вожд. Още в средата на 30-те години съветските писатели, възхитени от подвига на Димитров по време на Лайпцигския процес, го приветствуват в писмо като пред ставител на истинските хора на ленинската партия, като безстрашен борец за делото на социализма, „.... чието име и образ са достойни за пламенните стра- ници на великата литература на социализма". Десетилетие по-късно, когато социалистическата ни литература прави първи те си свободни крачки, мнозина български писатели осъзнават като пагриотичен дълг създаването на творби за своя бележит съотечественик. „Написването на такава книга е въпрос на патриотически дълг и чест за нашите книжовни работ- ници" - споделя в предговора на своята книга за Димитров Ангел Каралийчев. Авторът на „Наковалня или чук“ е убеден, че не е далеко денят, когато ще появи достойната за великия българин вдъхновено написана книга, за която жа дуват много хиляди хора по всички краища на земното кълбо.

Забравата! Едва ли има нещо друго, което така жестоко да накърнява суверенитета на творческата личност. „Човекът на изкуството - бе писал преди години Иван Хаджийски - е най-чувствителният индивидуалист. Изкуството дава възможност за най-широка проява на личността и осъществяване на ней ното своеобразие. Затова и артистът най-болезнено чувствува засягането на тази личност, незачитането й, неуважението й. 1 В същност след „засягането“, „незачитането“ и „неуважението" следващата, гибелна за една национална култура крачка е забравата. Но що е забрава? Банално-дързък, този въпрос е същевре менно достатъчно ясен, за да посмути оценъчното самочувствие на мнозина. Премълчаването забрава ли е? Кого и защо забравяме? Този, когото дори и да желаем, не можем да запомним, или онзи, когото не е удобно да си спомняме? посещение в уютния дом на позабравените И Едно по марксистки непринудено национални литературни имена неочаквано може да ни преоткрие простата наглед, ала нравствено трудно постижимата истина, че немалко от днешните литературни представи и понятия, от „новаторските" открития са дело на „забравените". че тях ние повтаряме или без да ги знаем, или ги забравяме именно защото ги повтаряме. От многото наши забрави, най-непочтена е може би тази, на която обричаме малката, но духовно богата територия на литературната критика. Да си припомним онази изповедна тревога, която лъха от дневника на Боян Пенев: „След години ние ще умрем и ще дойде ново поколение. То ще ни надмине в много хубави неща... За да ни оправдае, за да прости грешките, заблужденията, наивностите ни, то ще вземе пред вид неблагоприятните условия, при които сме живели - неблагоприятни във всяко отношение. И снизходително ще каже: „Все пак при най-лоши условия предишното поколение доста е направило." След това ще ни забрави... Нека не забравя то едно: ние страдахме твърде много... Ще имат ли право да ни съдят някога онези, които не са имали нашата воля, които не са ни превъзмогнали с волята си?"

Георги Джагаров пише стихове, както и статии понякога. Нямам пред вид единствено пословичната му самовзискателност, както и не по-малко пословичната му непродуктивност" - сякаш в изкуството конвейерната плодови тост някога е била достойнство... Нямам пред вид и такива съществени черти на неговата лирика като монолитността на чувството и категоричността на мисълта (макар те да са навярно плод именно на дълго носения замисъл), простотата и естествеността на изказа, необяснимо съчетани с внушителност и дори монументалност. Но зад всичко това - и над него - има нещо друго. То е може би представата за поезията като чудо, което се ражда в редките мигове на откровение и прозрение - онези мигове, чиято власт над себе си поетът чувствува, без да може сам да я обясни докрай: Понякога, понякога В копнеж по вечността разпъне се душата ти връз белите листа, усетиш болка в раните, приседнеш блед и тих, докоснеш само молива и се отрони стих. („Сезони") Именно това „отронено", самородно поетическо слово придава на найдобрите творби на Георги Джагаров убедителност и сила. И навярно то, макар рядко споменавано, е в основата на изтъкваното от толкова критици родство" с гения на българската поезия Христо Ботев. Да се каже просто, че Джагаров е „поет от ботевско коляно", означава да не се каже почти нищо, да се отбележи очевидното. Защото още в „Моите песни" (1954), в първите творби на Георги Джагаров, се забелязва както съзнателното търсене на приемственост - историческа и лична, - така и известно оттласкване от сянката на гения, дошло пак като плод на разликата в общест вено-историческите условия, но и като резултат от укрепването на собствения поетически глас.

Днес на фона на търсенията и постиженията на съвременната ни художествена проза творческите завоевания на Георги Райчев изпъкват с истинската си стойност, добиват ново, трайно значение, издържало присъдата на времето. От съвременни естетически позиции можем истински да оценим делото на този крайно интересен, импулсивен и противоречив писател, незаслужено останал сред множеството спътници на големите майстори на художественото ни слово. e Авторът на „Мъничък свят“, „Грях" и „Карачакал" има свое неповторимо място в националната ни проза - не е между най-големите й създатели, но един от най-своеобразните и разноликите; не достига в повестта и разказа върховите постижения на Иван Вазов, Елин Пелин и Йордан Йовков, но упоритите му търсения, вечната му неудовлетвореност и дързостта му постоянно да преодолява себе си придават на произведенията му възбуждаща тревожност и динамична устременост, събуждат остро любопитство. Творчеството му е крайно разнообразно и неравностойно. В значителните си зрели творби като повестите „Мъничък свят“, „Грях" и „Мерзавец“, като разказите „Карачакал“, „Смърт“, „Накрай града“, като драматичната поема „Еленово царство“ той остава верен на своята дарба, на удивителната си интуиция и психологическа прозорливост, на вродената си чувствителност и тънка наблюдателност. Не са редки обаче случаите, когато изневерява съзнателно на себе си, ограничава и потиска първичната стихия на природата си и се мъчи да бъде рационален и интелектуален. Неговата сила е в пластичното изобразяване на конкретно психическо със тояние и на конкретна човешка страст, а тръгвайки срещу себе си, той се стреми неудържимо към абстрактност и философски обобщения. Най-понятен и близьк му е светът на първичното, на примитивно-стихийното, а непрекъснато го привличат висшите сфери на духа (например в несполучливия роман „Господинът с момичето"). Понякога Райчев робува на модата (в следвоенните си диаболични разкази), хвърля се в крайни увлечения, изразходва много творчески сили, но успява да постигне ново, нетрадиционно повествование, в което разкрива по свой начин страданията, бълнуванията и ужасите на помраченото съзнание, на раздвоената личност, на разкъсваната от противоречия душа. Творческите усилия на Георги Райчев вдъхват респект и уважение, защото са породени от искрена обич и всеотдайност към писателското призвание и към българската култура. Той сякаш се бои да не остане в рамките на своите възмож ности, стреми се да ги разбие и да излезе извън пределите им и извън пределите на българската литература. Именно тази амбиция да надмине не само предшествениците си и съвременниците си, но и самия себе си го поставя често и пред 27 риска да претърпи поражения. В това отношение Георги Райчев прилича много на един друг наш писател, който е негов пръв учител и наставник в литератур ното поприще - на Антон Страшимиров.

Георги (Жорж) Папазов, роден в Ямбол, напуска рано своя роден град и след като пропътува редица европейски страни, непреодолимо тласкан от любовта си към изкуството, се установява в Париж, където намира среда и приятели, на първо място - своя съотечестве ник от дунавския град Видин, художника Жул Паскен, с когото Папазов се свързва про фесионално и творчески и под неговото влияние, както и с неговата дружба и помощ, която продължава до предивременната и трагична смърт на Паскен през 1930 г., той създава първите си живописни творби, силно повлияни от шествуващия тогава пиктурален модерни зъм и сочещи едно своеобразно виждане на геометричната линия и на баграта. Папазов прави редица изложби в Париж и другаде и намира положителна оценка от страна на видни Френски и европейски критици на изкуството, която насърчава творческите му усилия и опити. Успоредно с четката Папазов държи и перото на писател, пише своя български роман „Братя Дренови", очерци за художниците Паскен и Дерен, опити върху проблеми на изку ството, всичко това създавано на френски език. Във френската столица нашият съотечественик се радваше на приятели и почитатели както между колегите си по професия, така и сред много френски писатели, които драговолно го посещаваха във вилата му край Ница, където гостолюбивият и щедър домакин ги задържаше често на трапезата си, за да им поднесе да гювеч вкусят приготвения лично от него типичен „български

За национална култура, която цени своите корени, необходимостта от издаването на ли тературното и наследство произтича естестве но от самата й същност, защото без връзката с традицията тя не би могла да се изгражда успешно. Ето защо искам да приветствувам инициативата на издателство „Наука и изкуство" да издаде в няколко тома най-доброто от българската литературна критика от зараждането и до 9. ІХ. 1944 г., представено от проф. Георги Марков. В ръцете на читателите е вече първият том, който обхваща литературнокритическото наследство от периода на Възраждането. Наред с извънредно полезната поредица „Българска възрожденска книжнина" на издателство „Български писател", с ценната антология на П. Динеков Възрожденски страници", с „Българската драматургия до Освобождението" на П. Пенев томът „Българска възрожденска критика" се нарежда сред най-сериозните усилия по-ново време за по-цялостно текстово представяне на възрожденската ни литература. B Изхождайки от вярното становище, че ,, не е възможно да се разкрие задълбочено и обективно една национална художествена литература, ако не се познава и нейната критика", Г. Марков си поставя задача да представи (както в този том, така и в следващите) бъл гарската литературна критика не в избрани страници, а с всичко онова, което има място в историческото и развитие, играло еопределена роля, изявило е определени идейно-естетически тенденции, утвърдило е една личност. Тази нелека задача налага на съставителя редица условия, формулирани от самия него като принципи на цялостното издание: включ ване на критически статии не само от първостепенните писатели, но и от онези, които са играли в своето време активна роля в литературния живот и са оставили неща с трайна литературна стойност; включване и на критически материали, изразяващи различни идейни и естетически позиции и очертаващи по този начин автентична картина на литературния живот; критическа преценка на предста вената литература във встъпителните студии към отделните томове, както и подробен научен коментар към всеки включен в изда нието материал. По този начин поредицата 156 придобива не само антологичен, но и доку ментален, научноизследователски характер. Спецификата на възрожденския литературен процес - с неговата ускореност, с аномалиите в изграждането на художественото съзнание, със синкретичността на някои жанрове, с известната стихийност на осъще ствяването на чуждите влияния и т. н. е наложила и някои отклонения от формулираните в първия том общи принципи на цялото издание. Основната трудност произтича оче видно от често срещащата се неизбистреност на самата форма на литературната критика, от невъзможността понякога да се отдели тя от публицистиката. Изхождайки от верния критерий, че изборът трябва да падне върху онова, което има отношение към литературата като художествено явление, като специфичен дял от книжнината", Г. Марков прибягва до два начина за представяне на възрожденската литературна критика: включване в основния блок от литературнокритически текстове и използуване в повече или по-малко пълен вид в бележките. В основния блок освен цялостни литературнокритически статии в точния смисъл на думата са включени и завършени откъси от книги (т. нар. ръководства по словесност). В бележките, имаши често характер на задълбочен научен коментар, са поместени както по-дребни отзиви, така и пасажи от статии с по-общ характер. Съобразяването със спецификата на възрож денския литературен процесе наложило включ ването в тома не само на чистите" представители на литературнокритическия жанр (библиографска бележка, отзив, рецензия, проблемна теоретическа статия и др.), но и на фейлетони, изпълняващи през тази епоха съвсем определено ролята на литературна критика, а също така и на някои стихотворения (в бе лежките), даващи известна представа за литературнокритическите разбирания на авторите им. От трите възможни начина за подреждане на материала - по автори, по изда ния и по време на излизане - Г. Марков основателно е предпочел третия, хронологическия, тъй като той дава възможност за проследяването на цялостния процес на възникване и развитие на възрожденската литературна критика. Така изданието придобива в голяма степен характер и на летопис на един литературен жанр.

Георги Германов е един от нашите найизвестни и изтъкнати специалисти по руска класическа литература. На него принадлежат 157 редица оригинални изследвания върху Некрасов, Лермонтов, Тургенев и др., а така съ що и върху българската тема в руската литература, както и върху българо-руските ли тературни връзки. Наред с многобройните статии в нашия и чуждия печат той еавтор и на няколко интересно написани книги с научен и популярен характер. Последната книга на Г. Германов „Върхове на руската класическа литература", издание на „Наука и изкуство“, 1982, включва четиринадесет очерка - болшинството от кои то върху творчеството на руските писатели от ХІХ в., два върху българските проблеми в руската литература и един за отношението на Ленин към литературното и културното наследство. Независимо че това са отделни, на пръв поглед самостоятелни очерци, те са обединени и представляват не сборник от статии, а завършен в концептуално отношение труд. Неслучайно книгата започва с отноше нието на Ленин към литературното и културното наследство. Лениновите методологически постановки са послужили като обединяващо начало в многостранното изследване на творчеството на руските писатели. Освен това Германов търси връзката между тях и чрез традицията, която ги сближава и обеди нява. Тя може да се открие в творчеството на Пушкин и Лермонтов, на Гогол и Достоевски, на Лермонтов и Толстой, на Тургенев и Че хов и т. н. Всички очерци са написани в нарочно и сполучливо потърсен и намерен план, който предполага максимална информация за читателя.

Монографията на Елка Константинова „Георги Райчев. Жизнен и творчески път" е първото в нашата литературно-историческа наука цялостно проучване и анализиране на живота и творчеството на писателя. В нея личността на Г. Райчев се разкрива от различни страни, в богатството на прояви, идеи, нравствени принципи и възгледи, задълбочено са разгледани важни въпроси от областта на поетиката и стилистиката на неговата проза. В този смисъл тя е не само продължение на по-раншните интереси на изследователката към този писател, но и прин ципно ново изследване както по отношение на методологията, така и по отношение на кръга от проблеми, които се разглеждат. Веднага се натрапва обстоятелството, че за първи път личността и творчеството на Георги Райчев, за когото са писали мнозина наши литературни историци и критици (Г. Константинов, Вл. Василев, Г. Цанев и др.), са проучени почти детайлно, при това не в тяхната самозатвореност, а в отношението им към един широк и многостранен културологичен и социално-естетически контекст. Елка Константинова е от тези литературни историци, които не разделят литературната история от литературната критика. Тя разглежда и изследва проблемите на литературата от миналото, съхранявайки усета си на литературен критик, виждайки винаги пред себе си съвременното литературно развитие. Чрез проучването на определени факти от литературната история Константинова възстановява не само картината на миналото. За нея е по-важно да открие „връзката" между конкретно-историческата самоценност на дадено произведение и неговия днешен живот в читателското съзнание. Въпросът, как живее в нов художествен контекст „старото" произведение, как то „подготвя" този които не завършват своето битие в рамките на конкретно-историческата среда, в която възникват, а по особен начин се трансформират и включват отново в „обръщение" в съвре менната ни литература. Неслучайно още в уводните страници на монографията, озагла вени „Георги Райчев и българската литература" (при други автори това най-често са заключителните страници на техните изследвания!), Константинова категорично изтъква значението и ролята на Георги Райчевия повествователен стил за съвременната ни белетристика. „Едва днес - пише тя - на фона на търсенията и постиженията на съвременната ни белетристика неговите творчески завоевания изпъкват с истинската си стойност, добиват ново, трайно значение, издържало присъдата на времето." Монографията доказва този „извод", а изследо вателката не е далеч и от обобщението, че само онези произведения, които в своето конкретно-историческо проявление изпълняват определено новаторски художествени функ ции, имат и историческия шанс" да очертаят нови пътища в литературата, да стимулират нейното движение и да съхранят своята оригиналност дори и при различна социокултурна действителност.

През 1933-1934 г. официалният периодичен печат в Германия следи с особен интерес развоя на събитията, свързани с историческия Лайпцигски процес, където Димитров разобли чи престъпната същност на фашизма и същевременно начерта генералната линия на комунис тическите партии в борбата срещу него. За този интерес говорят най-вече информациите и ста тиите, публикувани във фашисткия вестник „Фьолкишер Беобактер" (Völkischer Beobachter). Едно по-внимателно проследяване на тези публикации в техния хронологичен ред налага на вни манието онзи характерен акцент на враждебна тенденциозност, чието присъствие е особено осезателно в активността, с която редакцията на горепосочения вестник отразява събитията от трите етапа: предварителното следствие, самия ход на лайпцитската драма и при приключ ването на процеса. Конкретно: 1. От 4 март до 30 април 1933 г. са поместени множество материали с политически ко ментар, изпъстрен с открито демонстрираната фашистко-терористична предубеденост относно предполагаемата, но недоказана вина на подсъдимите и оттук - еднозначно фаталните прогнози, които визират бъдещата съдба на комунистите, обвинени в подпалването на зданието на парламента, на Райхстага. 2. От 1 август до 30 септември 1933 г. преобладават статии за процеса, които се откроя ват както с категоричния си тон, така и с нескриваната си неприязън, с доминиране на субектив ни оценки и наличие на крайни в своята поляризация псевдохарактеристики на редица лица, призовани като свидетели и множество мними данни по процеса. В това отношение особено показателна е статията на Йоб Цимерман, озаглавена „Димитров - безкрупулният комунисти по 3. От 19 ноември до 12 декември 1933 г. са публикувани редица материали, които визират последните заседания на съда и коментират обвинените комунисти в същия дух на враждеб ност, в разрез с фактите, които вече доказват явния провал на официалните свидетели по дело то. Така например на 6 декември 1933 г. пред съда са представени няколко документа, между които медицинско свидетелство за душевното състояние на един от основните свидетели обвинението - Гроте. Документът от 1918 г. гласи, че „Гроте е психопат и истерик... Прочитат се документи, от които се установява, че свидетелят на обвинението Кемфер... се занимава с кражби и като рецидивист три пъти е бил осъждан на тежка работа".

Не е тайна за нашето литературознание, че акад. Георги Цанев е не само съвременник и приятел, но е и сред малцината литературни критици, който още от 1927 г. следи с нрав ствено удовлетворение творческото извися ване на Йордан Йовков като един от първомайсторите на краткия разказ в българската литература. Още приживе на разказвача той утвърждава в кратки рецензии художестве ното му своеобразие, неговия оригинален талант, романтико-реалистичния му поглед към жизнените събития и ярките му творчески превъплъщения, когато пресъздава хайдушките, бранните и мирните дни на нашия народ.. И равносметката е ясна и категорична: в продължение на повече от половин столетие Г. Цанев търси и открива възможност да сподели с читателя своите истини за творческия растеж, за поетиката, светогледа и художествените предпочитания на белетриста. В го дините, когато към художественото творчество, особено към драмите на Йовков, се гледа с известно пренебрежение, съзнателно се подценява цялото му творчество като на региона лен писател, обявява се за битоописател на довоенна Добруджа или се канонизира в рамките на социологичната критика, Г. Цанев остава последователен на себе си и пише своите утвърдителни рецензии, кратки етюди или по-разгърнати статии и студии за художествената специфика, за неповторимото и самобитно дело на Йордан Йовков. Събрани в наше време в отделна книга, литературнокритическите фрагменти на Г. Ца нев, получили нов аранжимент, очертават границите на едно истинско монографично произведение, макар в този си вид да не зася га цялата проблематика и да не изчерпва поредицата от въпроси, свързани с творческата еволюция и противоречивата съдба на прозорливия белетрист. По-частични са и докосванията до „Чифликът край границата", „Песента на колелетата“, „Милионерът", „Боряна" и др. Но тези бели петна" никак не са попречили на критика да сключи вярно художествените координати и да разкрие духовния портрет и интелектуалното влечение на Йовков към общочовешките теми, към старопланинската и добруджанската действителност, към фолклорните традиции или към историче 158 ската съдба на народа ни, дълго търсил свое битие и труден брод към бъдещето... Ако хронологично подредим работите, включени в книгата, ще установим, че още на времето е дадена правдива оценка и точно са анализирани „Старопланинските легенди" - 1917; Жетварят" - 1930; „Вечери в Антимовския хан" - 1932; „Женско сърце" - 1935; „Ако можеха да говорят" - 1937, и то още когато Йовков е жив... А след неговата смърт Г. Цанев публикува по-обобща ващите си наблюдения - „Йовков ще живее в своето голямо художествено дело" - 1937; „Творчеството е мъка" - 1938; „Последното творение на Йовков" - 1938; „Добруджа в творенията на Йовков" - 1940; „Майстор на разказа" - 1955; „Из моите срещи и разго вори с Йовков" - 1970; „Нравственият патос в творчеството на Йовков" - 1977 и накрая - „Хуманизмът на Йордан Йовков" – 1979…