Кирков

В нашата политическа история образът на Георги Кирков - Майстора един от най-обаятелните. Ония, които са го виждали или слушали, от които среди да са, не са могли да останат равнодушни пред покорителната сила на неговото слово. Кирков респектира и с книгите си, които ще се преиздават винаги. Защото в тях живее цял един период от историята на партията, цяла една енциклопедия от мисли и предсказания. Във време, когато много други напреднали страни са далече от социализма, току-що прогледнала България е огряна от първите зари на Марксовото учение. Българската работническа социалдемократическа партия, създадена от Благоев, е една от най-ранните пролетарски партии в света. Още във времето на абаджийството и чифликчий ството първите апостоли на социализма предсказаха пътя на икономическото обществено развитие и пръскаха семената на марксическата просвета. Не, това не бяха само семена, то бяха искри, които ако попаднеха на камък гасваха, но ако намереха будни и недоволни души, лумваха в неукротим мък. Наред с Димитър Благоев, Георги Кирков е „първият тръбач за пробуж дането и организирането на българския пролетариат“, както го нарича в речта пред гроба му младият тогава негов ученик и приемник Георги Димитров. Огромни са заслугите на Кирков за изграждането на марксическата партия. ненаписаната история на българското социалистическо движение неговата дейност изпълва цяла глава; с редица свои прояви (особено по време на вой ните и Октомврийската революция) той изпъква и като деец на международното работническо И си B движение.

Гротеската - най-тежката артилерия на сатирата - в новата българска литература най-напред и завинаги е свързана с името на Георги Кирков - Майстора. Гротескни елементи могат да се намерят у много негови предходници (особено във възрожденската фейлетонистика: Славейков, Каравелов, Ботев, Захари Стоянов), но първото значително и продължително съсредоточаване върху специфичните възможности на гротескното изображение намираме тъкмо в политическата сатира на „Работнически вестник". Разбира се, това не е случайно и не може да бъде случайно. ЧУДНОВАТИ ЖИВОТНИ В първите басни, а и дълго след това в характерната „политическа зоология" на „Работнически вестник" действуват „чисти", натурални зоотипове. Но колкото се отива към края на серията, толкова повече зоологията започва да се превръща в митология. Появяват се чудновати, фантастични животни, които във фейлетона „Политическа зоология" вече преобладават над натуралните видове. Тягата към зоомитологията енесъмнено проявление на обща устременост във вътрешното творческо развитие на Майстора: от сатирата във формите на живота към гротеската, от Дремиградския цикъл към зоомитологията, марионетния спектакъл, фокусите, магиите, призраците и вещиците. Във вътрешното развитие на сатиричната форма у Георги Кирков, в самата най-интимна творческа биография на пролетарския сатирик се проявява най-ясно, най-отчетливо, най-целенасочено и най-рано общата тенденция към все по-голямо предпочитание на гротеската в модерната сатира. Още в първите си прояви сатиричната зоомитология у нас налучква основните насоки на своето формообразуване, на морфологията си: у Майстора се появяват едновременно и животните-изроди, и кръстоските между животни, инай-сетне комбинацията човек-животно. И навсякъде инвенцията на Кирков есамобитна. От фолклора се вземат само морфологични принципи, но никога - готови форми и разработки. Изрод е например консерваторът. Както добре си спомняме, той има два чифта очи: с единия чифт вижда, с втория - завижда. Най-често се срещат в политическата зоология на Майстора кръстоските. Същият консерватор еи хиена, и лисица; демократът е нещо средно между либерала и консерватора, т. е. нещо средно между чакал, хиена и лисица.

Речем ли да поставим Георги Кирков в по-широк контекст и обърнем ли поглед към младите южнославянски литератури в края на XIX и началото на ХХ в. - време на духовен кипеж и граждански вълнения, ще видим, че богато разцъфтява сатирата. Утвърждава се и суровият съдник Стоян Михайловски, и високоетичният Алеко Константинов, и порицателят на покорното отношение към властта Радое Доманович, и „хроникьорът" на обществените нрави Бранислав Нушич... Не само нашият пролетарски хуморист Георги Кирков, но и цяла броеница от балкански творци на синора между двата века показват по самобитен път болестните форми на „модерната цивилизация". Ярки хуманисти, те ненавиждат насилието, деспотизма, полицейско-бюрократичните произволи, верноподаническия страх и ни представят рисунки, наситени със сатирична експресивност. Изправени пред лицето на новия гешефтарски морал, който знае да купува всичко, пред смразяващата бруталност на тия, чийто девиз е „Сега му е времето", писателите не могат да заемат позицията на неутралитет. При това именно политическият живот е в центъра на творческото им внимание. Тъй като политиката се оказва своеобразен кристал, през който могат да се видят същностните черти на времето. Най-характерната особеност на сатирата през този период е, че тя е неразривно свързана с обществено-политическия живот на полуострова. От една страна, този живот я подхранва с обилен материал: от друга - тя се утвърждава като динамична художествена структура, чрез която се осмислят аномалиите в действителността. За обществените процеси на славянския Юг в края на миналото столетие са характерни редица противоречия, чийто двигател" е именно двигателят", чрез който се реализира комичното. Големият скок от „века" на патриархалността във века" на буржоазната цивилизация изостря противоречието между привидната жизнеспособност и логичност на новите социални норми и истинската им същност, което е източник и на комичното. Накратко самите особености на социалния процес на полуострова, непоследователността в циклите на развоя му, липсата на дистанция във формите пре доставят материал за разнообразната хумористична проза и сатиричните формули на южнославянските творци, дават „канавата" за весело-тъжния им смях. Типично балканските предпоставки на обществено развитие създават естестве ната среда на „маймунствуването" в живота и на смешните „приключения" на негативните обществени типове. Препрочитайки „смешилата" на Кирков и алегоричните разкази на Доманович например, между които има толкова много сходства, аз си мисля защо все пак формите на комичното се оказаха едни от най-динамичните форми, чрез които писателите откликнаха на нагорещената атмосфера в онази историческа 76 епоха. Докато романът се оформя като жанр твърде дълго и бележи напредък едва в последните десетилетия на века, то малките гъвкави форми - мемоа рът, фейлетонът, разказът, очеркът получават голямо разпространение много по-рано. Ако тези форми са жанрове за първа и пряка белетристична реакция, ако те отразяват преди всичко непосредно тематично живота и проблемите на едно общество, романът - както подчертава Б. Ничев - следи живота на това общество като цяло, с поглед към гльбините му, стремейки се към философски обобщения, към социално-психологически синтези и нравствени присъди". Очевидно при ускореното развитие, при смешението на явления и компоненти от различен естетически и исторически порядък, с една дума, при своеобразните условия на балканското развитие романът не може да се формира като „епос на частния живот“, както се формира европейският роман, и в средата на XIX в. достига най-големите си постижения. Не чрез друго, а чрез кратките ударни жанрове писателите успяха да откликнат най-бързо на животрептущия съвременен материал. Те нетърпеливо подбираха факти и епизоди от всекидневния хаос, реагираха бързо, с „моментни снимки" на вътрешнопротиворечивата действителност.