Анкети

Другарю Караславов, Вашата книга „Срещи и разговори с Георги Димитров" беше едно от първите издания, които се появиха в чест на деветде сетгодишнината от рождението на народния вожд и учител. Кои са вътреш ните творчески фактори, които Ви доведоха до нейното създаване? Следил съм в течение на дълги години живота и политическата дейност на Георги Димитров и винаги съм смятал, че за този изключителен българин и комунист трябва да напише всеки, който има впечатления от него, който е общувал с големия човек и ръководител. В този смисъл и аз съм от „облагодетелствуваните“, тъй като животът ми предостави възможността да бъда близо до него, да го наблюдавам. И то в някои твърде интересни и напрегнати политически моменти в първите години след установяването на отечественофронтовската власт. Сметнах за свое скромно задължение да дам гласност на впечатленията си. - Трудно е да се определи жанровата принадлежност на Вашата книга. Тя се опира на лични спомени, на водени записки от речи и разговори, но съ щевременно в нея мемоарното начало е допълнено и от ценни сведения за ця лостната обстановка в страната по онова време, обогатена е и от по-широки характеристики за Георги Димитров... - За мен това са очерци и репортажи. И в случая не е толкова важно да се определи жанрът, колкото съдържанието на книгата. По мое убеждение в нея съм дал някои оригинални и интересни черти от образа на Георги Димитров като човек и политически ръководител. Вярно е, че вече се появиха и други ценни книги за него, но смея да твърдя, че аз пръв се опитах да дам едно цялостно впечатление за проявленията на личността му в процеса на стри класови и политически сблъсквания. И отношението му към хората в тези 44 ЛОВИЯ. - Оше тогава ли у Вас залегна мисълта да напишете нещо за Георги имитров? - Още тогава аз имах ясно съзнание за величието му. Впрочем още след Лайпцигския процес за мен, пък и не само за мен, той беше вече историческа личност, революционер от световен мащаб. Знаех, че ще остане във вековете като пример на борец за правда, за тържеството на комуни стическата революция. И затова после, когато го придружавах и имах въз можност да разговарям с него, да слушам речите и мъдрите му напътствия, аз си записвах словото му. Знаех каква непреходна стойност има и ще има то. На времето бях намислил да напиша книга само за погребението на Георги Димитров. Но тези мои планове по служебни причини не се осъществиха. Ала бележниците, които съм изпълнил по време на погребението, също пазя. В тях има само мои лични впечатления. Например в един от бележниците аз описах около 2000 венци от страната и чужбина, които бяха разположени във всички помещения на Народното събрание. Погребението на Георги Ди митров - това беше един уникален израз на преклонение от страна на нашия народ и на всички честни хора в света към неговия титанически образ на борец, герой, патриот и интернационалист. Сетне допълних книгата си с две глави - Вестта“ (за смъртта му) и „Скръбта“ (за кончината му). Колкото и наглед да не се пасват тези две глави към останалите глави и спомени, смя там, че те допълват общата картина, която целях да дам в книгата си. B Като пишех „Срещи и разговори с Георги Димитров“, впечатленията главата ми бяха още така силни, че аз малко ползувах бележниците си. Още помня неговите жестове, всеки неповторим израз на одухотвореното му лице. И ако бях художник, бих го нарисувал в интересни положения.

Необходимо ли е с дълъг увод из исто- рията на литературното анкетиране да до- казваме всеизвестното - че у нас то има високи и незаменими образци, но няма традиция; че направеното от Ив. Д. Шишманов, М. Арнаудов и Сп. Казанджиев стои като тъжен укор към нас - колко големи писатели отнесоха в гроба своите изповеди! Не говоря за творци, изминали жизнения си път, преди съвременниците да схванат истинската величина на таланта им, като Дебелянов Вапцаров, Пеньо Пенев и др. Но Елин Пелин живя повече от Йовков, ала ня маше своя" Спиридон Казанджиев; пред очите ни си отидоха Димитър Димов, Талев, Фурнаджиев... прекъсвам изброяването, за- щото би могло да ни отчае - пропуснатото в тази област не се наваксва. Припомням общоизвестното, защото в тази светлина можем да оценим значението на новата поредица „Литературни анкети". Нейната цел е да направи онова, което не бе по силите на отделни ентусиасти - да спомена само Атанас Свиленов: да обхване всички видни съвременни писатели, както и да из- дири из архивите анкети с онези, чието слово вече не можем да чуем. (Например предстои да излезе анкета с Теодор Траянов.) В същ- ност едва ли бихме могли сега да схванем истинската стойност на тази поредица - лите- ратурната анкета е особено щастлив“ жанр, чиято ценност расте с времето. Излезлите досега две книги не са достатъчни за една обобщена преценка на поредицата. Затова, преди да се спра на тях, бих искал бегло да засегна два въпроса с принципно значение. Първият от тях е за същността на литературната анкета. В какво е нейната ценност? Не ще и дума, в това, че те са .... .. нищо не заменими източници както на документални свидетелства, а така също и на автентични указания за естетическите им (на творците - б. м.) вкусове, мнения, характе ристики на лица и събития, литературни и граждански позиции", както е казано в предговора на редколегията към първата книга от поре дицата („Емилиян Станев", с. 5) Тоест анкетите са ценни с богатия фактически материал. Но тук се налага едно уточнение какъв фактически материал? Въпросът е много важен както за възприемането на анкетите (а някои реакции на отделни литератори показват, че те не са наясно именно за това), така и с оглед работата на анкетьора. Нямам възможност да се разпростирам, но бих искал да отбележа, че когато става дума за биографични данни, които се съдържат в архивни източници, аз не бих гласувал пълно доверие на анкетата. Човешката памет лъже - не говоря само за грубите грешки и „бели петна", но и за неволните изопачавания, когато под патината на времето човек смесва - малко или много - онова, което ебило, с онова, което би желал да бъде. Затова и анкетата се насочва към индивидуалното възприятие на събитията. Кога писателят е завършил гимназия при мерно, може лесно да се провери, особено за творци от по-ново време. Но с какво е за помнил той ученическите си години, какво са формирали те у него — можем да научим само от писателя. Какви са промените в редакциите на дадено произведение, е лесно да се установи, трябва „само" добросъвестност и труд. Но от какво са продиктувани тези промени (въпреки че се случват и разминавания между намерение и резултат) - това ще ни каже творецът. Тази двойственост" на жанра личи и в друга сфера. Безспорно в анкетата намират дискурсивен израз обществено-политиче ските, естетическите и пр. възгледи на твореца. Но по същество те винаги са победни от въплъщението им в творчеството му (ако става дума за истински творец). Изглежда парадоксално, че в тази толкова суверенна област - та кой може да ни разкрие разбиранията на един човек освен самия той - може да има подобно разграничение. Да, но това е творец, който в произведенията си по правило „знае“ повече, отколкото като личност. Нека си припомним само Лениновата оценка за творчеството на Толстой.

Българският стихотворен превод отдавна излезе от своята детска възраст и наближава своята зрелост. Благодарение на усилията на най-добрите български преводачи нашият читател вече разполага с такива преводи на редица от най-значителните произведения на световната поетическа класика, които не само го запознават със съдържанието им, но и представляват поетически постижения, факти на българската поезия. Струва ми се, че не е далеч времето, когато ние ще можем вече с пълно право да говорим, че съществува българска преводаческа школа. Но по отношение на теорията и критиката на стихотворния превод у нас положението е съвсем друго. Обстойните и компетентни рецензии на български стихотворни преводи все още са рядкост, а теоретичните обобщения на опита на българските поети преводачи се броят на пръсти. Ала няма съмнение, че без сериозни постижения в теорията и критиката на стихотворния превод у нас процесът на създаване на българска преводаческа школа няма да бъде завършен. Обилна светлина върху редица въпроси по теория на стихотворния превод могат да хвър лят самите поети преводачи. Всеки добър преводач, който има зад гърба си няколко десетки хиляди стиха, претворени и публикувани от него на български език, не може да не се е добрал до твърде ценни наблюдения, обобщения и изводи за спецификата и творческата същност на стихотворния превод. Разбира се, за да станат тези наблюдения, обобщения и изводи достояние на нашия читател, те трябва да бъдат написани и публикувани. За съжаление, що се касае до написването, примерите в това отношение засега са единични. Но може би редица наши поети преводачи просто трябва да бъдат подтикнати да споделят своя опит? Тъкмо тая идея ме накара да се обърна към редица от тях с въпросите на настоящата анкета. Следва да отбележа, че самото съставяне на въпросите не беше никак лека работа. Стре мях се да ги формулирам и подредя така, че от една страна, те да накарат анкетираните да пог леднат нещата отвътре", от гледна точка на собствения им опит; от друга - да обхванат найсъществените страни на стихотворния превод: от трета - да предизвикат отговори, които биха имали значение за теорията на стихотворния превод. По-долу привеждам самите въпроси, а след тях - отговорите на неколцина наши поети преводачи, чиито най-добри преводи според мен спадат към онези, които оформят физиономията на нашата преводна поезия.

Опитаме ли се да дадем отговор на въпроса - какво определя интереса съвременния читател към различни видове анкети, публикувани срещи, беседи, разговори, навярно ще кажем: комплекс от причини, между които жаждата за истинност, за приобщаване към автентично-достоверното познание, необходимостта да се научи правдата, индивидуално-човешка, социалнопсихологическа, гражданско-политическа за станалите и ставащите пред очите ни събития, за личности с ярко персонално и социално присъствие. Тази жаж да и тази необходимост са закономерни в света на съвременния човек, живеещ сред парадокси и абсурди, и може би тъкмо затова преизпълнен с респект (мълчаливо или гласно признат) към логиката на фактите, към документално засвидетелствуваните или изповядани истини, към доминацията на, точните" науки и рационалното начало в духовната и обществената практика. Не е изключено в този интерес да се съдържа и своеобразна реакция на днешното читателско съзнание спрямо някои явления в заобикалящата го ху дожествена действителност. Все още възпитано в духа на традиционния класи чески тип художествено мислене, вярно на „фактите на самия живот“, на плав ната сюжетно-фабулна каузалност и плътна детерминираност на изображе нието, днешното читателско съзнание невинаги може и невинаги иска да привикне с повишената условност, метафорично-символна обремененост и семантична поливалентност, с композиционно-структурните предизвикателства" на съвременната проза и поезия. При цялата си толерантност към новите художествени трансформации то съхранява и доверието си към разума и волята" на реалното, събитийно човешко битие, изпитва нужда от „опорни точки" в документа, в хронологията и житейската аргументация; познава магнетизма на съпреживяването, на доверителната интонация, на уникалния човешки факт; не отрича емпиризма, стига да не е безкрил и самоцелен, стига да отвежда към самопознание и анализ. Без да бъде комплексно обяснен, интересът към анкетния жанр в наши дни е безспорен и симптоматичен за еволюцията на читателския вкус, изисквания, нрави. В него се съдържат съществени податки за проучване социоло гията и психологията на съвременната читателска култура, за разкриване ме ханизмите на нейното изграждане. В контекста на този общ интерес нараства щата популярност на днешните специализирани литературни анкети сред ши рок кръг читатели, литератори, социолози на културата, изследователи на литературно-историческия процес естествено насочва към аналитична равносметка, към осмисляне на натрупания анкетьорски опит и особености на триединството анкетиран-анкетьор читател.