Любен

Пред нас е биография, която с голяма подробност и точност по отношение на фактите рисува живота на един от найзаслужилите синове на българския народ от епохата на възраждането - писателя и революционера Любен Каравелов. Тази биография, написана от вещото перо на авторитетния и уважаван не само у нас познавач на историята на националноосвободителното движение в България през ХІХ век акад. Михаил Димитров, е резултат на собствените дългогодишни проучвания на автора и извършеното вече от предшествуващите го биографи на Любен Каравелов.

Архивът на Любен Каравелов съдържа интересни данни за идеологията и циклопедичната деятелност на крупния деец на националното ни възраждане. Крайна нечетливият Каравелов почерк затрудняваше използуването на много ценни доку менти, писани в значителната си част на руски език, и оставяше в неизвестност интерес ни догадки, мисли, впечатления и произведения на писателя, общественика, журнала ста. Разчитането на всички ръкописи, които ще бъдат издадени в подготвения то първи от архивното наследство на Каравелов, дооформя представата за цялостната лич ност на техния създател, като същевременно доизяснява някои спорни въпроси около идейно-творческия му път. Каравеловите „Мемоари", съхранявани в Арх. отдел при БАН, съдържат множество сведения за един от най-малко изследваните периоди от живота на автора им - дейността му в Сърбия. Ръкописът препечатваме автентично, като сме си позволили само осъвременяване на правописа, налагащо се при публикации от подобен характер. Писан приблизители 10 години след като Каравелов напуска Русия, когато новата езикова среда и всекидна ната употреба на още два езика (сръбски и румънски) оказват въздействие върху часто лексиката и граматичната конструкция на усвоения преди това руски език, в посочений документ, а и в значителна част от останалите се натъкнаме на неправилно употребена падежни форми, българизми и несполучлив синтактичен строеж на изречението. Приник нал към езика на великата славянска страна обаче, Каравелов си служи с него поч до края на живота си. Тъй като почеркът на редактора на „Свобода“ е крайно нечет лив, мастилото върху някои страници избеляло от въздействието на атмосферните услови икраищата на няколко листа са оръфани или скъсани, някои думи останаха неразче тени. Тях отбелязваме с многоточие, заградено в скоби (...) Думи, в разчитането които не сме напълно сигурни, поставяме в ъглести скоби, а онези от тях, кон Каравелов е употребил съкратено, даваме по два начина - когато са отбеляза само началните букви от думата, поставяме пропусната част от нея в скоби, а когаш съкращението засяга средната и част, отбелязваме цялата дума под линия. На много места в ръкописите срещаме инициалите на Каравелов ЛК. Так употребява като знак за подсещане при едва загатнати мисли, факти и събития, коет е възнамерявал да развие при по-нататъшната си работа, или в онези случаи, когато м са му били известни някои наименования и данни.

На 4 и 15 октомври 1960 г. в Секцията по българска литература до Освобожде нието продължи обсъждането на материалите за сборника, посветен на Любен Каравелов. Многообразно и богато, все още недостатъчно проучено и осветлено, творческото дело на редактора на „Свобода" предоставя за изследване интересни проблеми из областта на литературата, пуб лицистиката, фолколора, етнографията, езикознанието. Това в значителна степен предопределя не само разнообразието на темите, които ще бъдат включени в сборника, но и стремежа към оригиналност в разработката им. Статията на Светла Гюрова например „Любен Каравелов като 143 редактор на П. Хитовата книга „Моето пътуване по Стара планина" е сполучлив опит чрез Хитовите мемоари да се даде правдива представа за редакторския маниер на Каравелов. Съпоставяйки оригинала на произведението и първата му редакция, направена от П. Берковски, с отпечатания през 1873 г. текст, авторката идва до извода, че Каравелов, без да внася промени в съдържанието, прави творчески корекции“ на езика, композицията, образността и социалната заостреност на творбата. Заедно с проследяването на редакторската работа над Мемоарите Гюрова дава представа и за произведението като цялост, за проявения интерес към него в някои славянски страни и за мястото, което заема в българската възрож денска литература. Изтъквайки неоспоримите достойнства на статията, които посочиха в изказванията си и проф. М. Арнаудов и проф. П. Динеков, рецензентът Дочо Леков изказа пожелание да се наблегне повече на онези Каравелови допълнения, които имат социален и политически характер, да се разшири заключи телната част на работата и да се внесе единство в библиографските бележки.

През последните години за Каравелов се пише много. Неговото творчество и политическата му дейност се разглеждат в работите на български и съветски литератори, историци, философи, езиковеди. Принос за решаване на редица въпроси, свързани с огромното дело на бележития възрожденец, представляват и проучванията, поместени в излезлия неотдавна сборник „Изследвания и статии за Любен Каравелов", издание на БАН, С. 1963 г. Значителна част от статиите са посветени на идеологията на Любен Каравелов. Това се дължи може би на стремеж да се реши най-сетне, макар и в общи линии, въпросът за характера на Каравеловата идеология, по който се водиха вече твърде продължителни спорове. Трябва да се съжалява обаче, че е отделено съвсем малко място на Каравелов-писателя и журналиста. Две от проучванията доказват Каравеловото авторство на статии и други мате риали, които досега не са били включвани в неговото наследство. В сборника са разгледани и въпроси, свързани с отношението на Каравелов към традициите на българската литература, с работата на Каравелов като редактор и т. н. Тематиката на сборника е явно твърде разнородна и това прави много трудно групирането на статиите по проблеми. Авторите са засегнали различни аспекти от многостранната дейност на Каравелов и обединяването на проучванията им би било доста условно.

В оживените дискусии за мирогледа и творчеството на Каравелов през послед ните години се намеси и съветският философ Лев Валентинович Воробьов. В български научни издания, списания и вестници се появиха негови статии, които подсказваха за находчива и оригинална мисъл, за непредубедено отношение към фактите, спорните концепции и техните автори. През 1962 г. излезе книгата му "Философские и социологические воззрения Любена Каравелова". На след ващата година се появи и монографията „Любен Каравелов. Мировоззрение и творчество". Двете изследвания, с известни композиционни промени, представляват докторската десертация на Л. В. Воробьов, която той защити през месец юни 1962 г. в Киев. Докато в първата книга изследователят се интересува изключително от идеологията на българския революционер, второто проучване дава цялостна представа за Каравелов - общественика, писателя, енциклопедиста. Без да омаловажаваме стойността на „Философские и социологические воззрения Любена Каравелова“ ще изкажем мнението си за втората книга на съвет ския учен. В нея авторът излага обстойно всички свои наблюдения и изводи, които са предмет и на първото му изследване.

Като фолклорист Каравелов изминава интересен път на развитие. Негови учители са преди всичко руските и украинските изследователи на народното творчество. Чрез техните трудове той се запознава и с въз гледите на западни учени, на първо място с митологическата школа на Якоб Грим и неговите последователи. Какво е мястото на украинския фолклор в проучванията на Каравелов и какво въздействие му оказва украинската фолклористика? Твърде трудно е да се отдели влиянието на украинската наука от това на руската, защото те са се развивали в изключително тясно единство. Учени от двете националности са работели в близко сътрудничество, както в руски, така и в украински университетски центрове. Нерядко фолклористи от украински произход като О. М. Бодянски се занимават и с руското народно творчество, а руси по националност, като И. И. Срезневски, В. В. Пасек, живели продължително време в Украйна, събират и издават нейния фолклор. И в рамките на Каравеловата дейност по-точно разграничение на тези влияния мъчно може да се постигне дори след едно цялостно проучване на развитието му като фолклорист.

Любен Каравелов е от малцината възрожденци, които са събирали и съхранявали грижливо документи за своята разностранна обществена и писателска дейност. За съжа ление несигурната му емигрантска съдба, а след смъртта му - безотговорност и немарливост стават причина да бъде разпи ляна и в голямата си част унищожена тази така ценна за историята на нашия културен живот Каравелова сбирка. До нас са достиг нали малко и в повечето случаи откъслечни материали - свиващи сърцето отломъци от богато и многостранно цялостно дело. Запазените ръкописи от архива на Каравелов днес се съхраняват в Български исторически архив при Народната библиотека Кирил и Методий" и в архива на Боян Пенев в БАН. Трудно четливи, те са останали почти неизползувани до наши дни. Едва през 1964 г. трима сътрудници от Института за литература - Дочо Леков, Лиляна Минкова и Цвета Унджиева - издадоха най-значителните от тях в един солиден том: „Из архива на Любен Каравелов. Ръкописи, материали и документи". Изданието включва преди всичко Каравелови ръкописи и някои ръкописи на негови сътрудници, тясно свързани с писаното от самия Каравелов. Изоставени са излезли под перото на Каравелов преписи на чужди художествени или научни произведения, познати негови преводи или Ръкописи на известните му съчинения. Съставителите ни поднасят един том, изграден почти изцяло от нови материали, отразяващи разностранната творческа дей ност на големия възрожденски общественик И писател.

Става вече традиция всеки отзив за нова книга, изучаваща творчеството на Каравелов, да започва с констатацията, че със своята силна и сложна личност писателят и днес привлича вниманието на литературната история и критика. И тази констатация не звучи шаблонно, защото отбелязва един значителен литературно-исторически факт. Нашата съвременност именно осъществи пълно издание на Каравеловите съчинения и направи решителен принос в каравелознанието както с обемни монографии, така и с отделни студии, които поставят нова и интересна проблематика. Критичният поглед същевременно открива в съвременните изследвания за Каравелов поподчертано изявен специфичен литературоведски подход. На смяна на фактологичните и биографични издирвания, на смяна на описателния подход логично идва стремежът към по-конкретно разглеждане на естетиче ските и теоретически проблеми, които поставя творчеството на Каравелов, към изследване на неговото писателско майсторство във връзка със закономерностите на Литературния процес, с особеностите на таланта му и пр. Книгата на Цвета Унджиева има своето положително значение преди всичко като явление, което подкрепя тази насока в развитието на науката за Каравелов. В нея не само се открива и използува нов фактологичен материал, не само се обогатяват представи и уточняват акценти, но преди всичко се търси решение на същностни литературно-исторически, теоретически и сти листически проблеми, които Каравеловото творчество поставя. Именно тази насоченост на изследването възбужда интерес към него и му предава свой облик.

На 11 декември 1969 г. се състоя публич ната защита на дисертацията на н. с. Лиляна Тодорова Минкова на тема „Любен Каравелов и украинската литература“ за присъж дане на научната степен кандидат на филологическите науки". Рецензентите на труда чл. -кор. проф. Симеон Русакиев и ст. н. с. Иван Цветков очертаха труда на Л. Минкова като сериозно научно изследване - в дисертацията е обединено в едно цяло всичко онова, което свързва Ка- равелов с Украйна, с украинското народно творчество и украинската литература. Тъй като повечето от наличните изследвания разглеждат само отделни страни на въпроса, в дисертацията си Л. Минкова се е стремяла да обхване въздействието на украинската литература върху Каравелов във всички негови аспекти, с цел да оформи по-цялостна представа за неговия размер и характер. Въздействието е разгледано на широк фон, проследява се как възниква и се разраства афинитетът на българския възрожденец към украинската литература. Подробно са изследвани връзките на Любен Каравелов с революционния демократ И. Г. Прижов, разгледани са различните форми, в които се проявява въз- действието на Тарас Шевченко и Марко Вовчок. В работата е направен подробен преглед на вече установеното от българското и съвет ското литературознание относно влиянието на украинската литература върху Каравелов. В дисертацията са използувани редица нови материали, предлагат се нови схващания по Някои въпроси.

„Млади писатели" е четиринадесетата критическа книга на Любен Георгиев. Малцина са тези, които могат като него така спонтанно и точно да реагират на всяко ново литературно явление. Той пише леко, с изострен критически усет за злободневното и трайното, темпераментно, с остроумие, със зарази телна разпаленост и емоционалност. Тези качества на критика, познати ни и от предишните му книги, сега в „Млади писатели" придобиват по-голяма привлекателност, защото се съчетават вече с по-зрял поглед и обобщителна сила, с умение да долови характерното за отделен автор. Сполуката на критика идва между другото и оттам, че той е почти от същото поколение на авторите, които разглежда. Неговото пристрастие и личното му присъствие ни помагат да видим у младите поети и белетристи индивидуал162 ното им развитие, сложния процес на тях ното оформяне. Голямата осведоменост, оби граното перо и точният марксически поглед на критика насочват вниманието на читателя към съществени проблеми на нашата съвре менна поезия, критика и проза. Може би не винаги всичко е изчерпателно и задълбо чено разгледано, но Любен Георгиев умее да улови онази съществена нишка, която води към сърцевината на писателското творчество, макар понякога да си служи с подчертан нравоучителен тон. Авторът искрено се стреми да предпази младите писатели от увлечения, които ги отклоняват от техните сериозни задачи.

В статиите ми за книгата „Публицистиката на Любен Каравелов“, излязла под редак цията на академик М. Димитров (т. І, 1958; т. 11, 1966) посочих, че много статии от първи том и всички кореспонденции от вестниците „Голос“ и „Одесский вестник“ и отчасти от „С.-Петербургские ведомости“, приведени във втори том, не принадлежат на Л. Каравелов. 1 В тогавашното състояние на материалите имах възможност само да докажа необосноваността на идентифика цията на Каравелов с различни кореспонденти от руски вестници и да изкажа предположения за лица, които са били действителни автори. Сега, след специално изследване, мога да представя убедителни доказателства за автора на петербургския вестник „Голос" през 1876-1877 г. -хъ ръч, на когото 105 статии са поместени в „Публицистиката“ на Л. Каравелов (т. II) и състав ляват около 250 страници голям формат, почти половината от книгата. Накратко да припомним историята на въпроса. В предговора си към втория том на „Пуб лицистиката“ съставителят твърди: „Аз решително поддържам, че „хъ-ръ“ е Любен Каравелов". И по-нататък в качеството си на основно и решаващо доказателство М. Димитров издига следното: „Др. Хр. Капитанов посвети обширно изследване на въпроса за отношението между х-р, от една страна, и Л. Каравелов, от друга. Стъпка по стъпка Капитанов изследва отношението на-х-р и това на Л. Каравелов към различни събития и лица, използувайки както вестниците на Каравелов, така и архивите му, в сравнение с писаното на х-р в „Голос". Въз основа обширния материал той идва до заключението, че тук -х-р и Л. Каравелов са едно и също лице. " След като се позовава в общи линии на авторитетността на ръкописния (и непубликуван) труд на Капитанов, авторът на предговора привежда съпоставяне на отделни фрази, извадени контекста, от вестниците на Каравелов и от кореспонденциите на „хъръ". на Oт Кой е все пак „хъ-ръ"? Първите сведения за него доста определено съобщава колежката му - белградската кореспондентка на конкуриращия „Голос" петербургски вестник „Новое время" А. Каирова. В една бележка от Белград с дата 23 август и подписана с буквата „К“ е посочено: „Досега ние знаехме, че в Белград се намира кореспондентът на „Голос“, знаехме, че понякога той съобщава на вестника достоверни събития от рода на нестаналото в действителност превземане на алексинацките височини от турците, но кой е той, как се казва, къде местожителството му - това оставаше покрито от неизвестността. Случайно и без да желае това, но само представителят на руския Таймс не се сближаваше и дори не се запознаваше никой от руснаците. Сега тайнственото инкогнито е нарушено благодарение на това, c 1 Каравелов в невярна светлина, Литературна мисъл, № 6, 1958, стр. 113-119. „Отново за, Публицистиката" на Л. Каравелов", Исторически преглед, № 6, 1967, стр. 119-136. 3 М. Димитров, Публицистиката на Любен Каравелов, т. II, стр. 4. 3 Пак там, стр. 55. e че кореспондентът на „Голуа“ граф дьо Перер само дето не го извика на дуел заради напечатаното в „Голос", че уж между изгонените от Белград кореспонденти бил граф дьо Перер, който съчувствувал на сърбите. Сега ние научаваме, че кореспондент на „Голос“ не е никой друг освен Райнер, прусак, който не говори на никакъв друг език освен немски, и по тази причина пише кореспонденциите си на немски език. Наистина - хубав кореспондент за руски вестник?"

Другарю Караславов, Вашата книга „Срещи и разговори с Георги Димитров" беше едно от първите издания, които се появиха в чест на деветде сетгодишнината от рождението на народния вожд и учител. Кои са вътреш ните творчески фактори, които Ви доведоха до нейното създаване? Следил съм в течение на дълги години живота и политическата дейност на Георги Димитров и винаги съм смятал, че за този изключителен българин и комунист трябва да напише всеки, който има впечатления от него, който е общувал с големия човек и ръководител. В този смисъл и аз съм от „облагодетелствуваните“, тъй като животът ми предостави възможността да бъда близо до него, да го наблюдавам. И то в някои твърде интересни и напрегнати политически моменти в първите години след установяването на отечественофронтовската власт. Сметнах за свое скромно задължение да дам гласност на впечатленията си. - Трудно е да се определи жанровата принадлежност на Вашата книга. Тя се опира на лични спомени, на водени записки от речи и разговори, но съ щевременно в нея мемоарното начало е допълнено и от ценни сведения за ця лостната обстановка в страната по онова време, обогатена е и от по-широки характеристики за Георги Димитров... - За мен това са очерци и репортажи. И в случая не е толкова важно да се определи жанрът, колкото съдържанието на книгата. По мое убеждение в нея съм дал някои оригинални и интересни черти от образа на Георги Димитров като човек и политически ръководител. Вярно е, че вече се появиха и други ценни книги за него, но смея да твърдя, че аз пръв се опитах да дам едно цялостно впечатление за проявленията на личността му в процеса на стри класови и политически сблъсквания. И отношението му към хората в тези 44 ЛОВИЯ. - Оше тогава ли у Вас залегна мисълта да напишете нещо за Георги имитров? - Още тогава аз имах ясно съзнание за величието му. Впрочем още след Лайпцигския процес за мен, пък и не само за мен, той беше вече историческа личност, революционер от световен мащаб. Знаех, че ще остане във вековете като пример на борец за правда, за тържеството на комуни стическата революция. И затова после, когато го придружавах и имах въз можност да разговарям с него, да слушам речите и мъдрите му напътствия, аз си записвах словото му. Знаех каква непреходна стойност има и ще има то. На времето бях намислил да напиша книга само за погребението на Георги Димитров. Но тези мои планове по служебни причини не се осъществиха. Ала бележниците, които съм изпълнил по време на погребението, също пазя. В тях има само мои лични впечатления. Например в един от бележниците аз описах около 2000 венци от страната и чужбина, които бяха разположени във всички помещения на Народното събрание. Погребението на Георги Ди митров - това беше един уникален израз на преклонение от страна на нашия народ и на всички честни хора в света към неговия титанически образ на борец, герой, патриот и интернационалист. Сетне допълних книгата си с две глави - Вестта“ (за смъртта му) и „Скръбта“ (за кончината му). Колкото и наглед да не се пасват тези две глави към останалите глави и спомени, смя там, че те допълват общата картина, която целях да дам в книгата си. B Като пишех „Срещи и разговори с Георги Димитров“, впечатленията главата ми бяха още така силни, че аз малко ползувах бележниците си. Още помня неговите жестове, всеки неповторим израз на одухотвореното му лице. И ако бях художник, бих го нарисувал в интересни положения.

Трудът на Крумка Шарова Любен Каравелов и българското националноосвобо дително движение 1860-1867" е посветен на извънредно важен период от дейността и идеологията на един от великата четворка наши, български титани на националната ни революция, неин трибун, създател на крити ческия реализъм у нас, основоположник на българската революционна преса зад граница, пламенен революционер демократ и велик патриот. Широко известен със свои те белетристични творби - повести, разкази, пътеписи и с героичните акорди на някои свои стихотворения, Любен Каравелов оста ви и образцова дейност за дружба с братския руски народ, за единство и сплотеност с балканските народи и особено със сърби, хървати, черногорци, с дедите на народите от днешна Югославия. Неговият живот и неукротима революционна дейност са красноречив израз на известната Некрасова мисъл - най-първо гражданин, а после поет и писател. Положително утвърждаване на това са и думите на Каравелов: „Човек е само тогава човек, когато е гражданин и патриот“ (в. Свобода, бр. 6 от 11. XII. 1869 г.). Трудът на Крумка Шарова е научно постижение, макар да не обхваща целокуп ната дейност на нашия велик сънародник, а един отделен период, малко известен или почти неизследван, но използуван от някои за анатемосване на Каравелов като буржоа зен радикал и либерал-просветител. На силствено и произволно се свързваше в тази концепция по същество постулат, като се подценяваше революционнодемократич ната му идеология и се хвърляше сянка върху цялото му революционно наследство, вклю чително и върху литературното. Отбелязано бе по този начин едно престъпление с вредни последици в историята на нашата политическа и литературна мисъл и в каравелознанието в частност.

Книгата на Любен Георгиев „Критически претворения" може да бъде преце нявана различно - по-високо или по-ни ско, някои работи могат да бъдат и сериозно оспорвани. Но едно е безспорно - книгата не оставя равнодушен читателя си независимо дали е съгласен или несъ гласен с мненията и оценките на автора. Любен Георгиев е неспокоен критик, у него няма заседналост, изчакване да се утаи литературният процес и тогава да се събират скъпоценните камъни. Той е от тези, които рискуват да се хвърлят и в буйната вода, макар че шансовете за успех са много по-малки. Критик, който живее с радостите и болките на живия литературен процес, един от най-опера тивните измежду нашите литературни критици. Притежава и силен полемичен нерв. който често го отвежда в най-горещите участъци на литературния фронт. Почти не е имало дискусия, в която Георгиев да не е вземал участие. В неговия критически обектив постоянно присъствува съ временната литература. Верността на тоя критик към съвременността е може би най-характерната му черта (въпреки че понякога се връща и към литератур ната история). Но ние говорим за основен творчески белег на тоя автор. И сборникът „Критически претворения" е посветен изцяло на съвременната българска литература, на нейния тридесетгодишен социа листически период след победата. Кни гата има два раздела: „Проблеми“ и „Пор трети". В първия раздел са разгледани Някои от най-важните проблеми, които стоят пред днешното литературно разви тие.

1975, Книжка 6 - За драмата „Хаджи Димитър” на Любен Каравелов

В годината на чествуването 100-годишнината от Априлското въстание и героичната гибел на великия български революционер и поет Христо Ботев българската общественост и наука се обогатиха с две уникални писма - пощенски картички: едната на Христо Ботев, другата на Любен Каравелов. Двете писма попаднаха в Научния архив на БАН заедно с личния архивен фонд на художника проф. Захари Недевски, който дълги години най-грижливо е съхранявал тези реликви. Между документалните материали на архивния фонд се намериха обяснителни бележки за това, как са попаднали тези писма у него. По време на Първата световна война в началото на 1917 г. Захари Недевски като офицер от 70-и пехотен полк заболява и е оставен на лечение в гр. Браила. Домакинята на къщата, където бил отседнал, се оказала българка, преселница от Кюстенджа, братовчедка на Сава, Иван и Александър Огнянови. Съпругът й бил във връзка с българските революционни емигранти преди Освобождението и познавал лично Ботев, Каравелов и други ръководители на нашата емиграция в Румъния. Когато си тръгнал, домакинята му предложила една връзка с разни стари документи и писма. Захари Недевски ги прегледал и отбрал само тези двете, макар че „може да имаше и други ценности", пише той, поради това, че „познах почерците на тези двама великани“. Оттогава до ден днешен писмата са пазени в неговата лична архива, без някой да е имал достъп до тях. След постъпването на писмата в Научния архив на БАН беше извършена експертиза за потвърждаване на тяхната оригиналност. Като сравнителен мате риал бяха използувани писма и документи на Хр. Ботев и Л. Каравелов, намиращи се в „Българския исторически архив" при Народната библиотека „Кирил и Методий" и в Научния архив на БАН. Експертизата потвърди оригиналността на писмата. Писмата се публикуват на сегашен правопис, като се запазват стиловите и езиковите особености. Двете пощенски картички са писани почти едновременно, с разлика от 12 дни, през пролетта на 1875 г. Това е времето, когато в редовете на българското националноосвободително движение настъпват важни събития. В края на 1874 г. настъпва разрив в отношенията между Хр. Ботев и Л. Каравелов и Хр. Ботев започва издаването на в. „Знаме“ - орган на революционното течение в българското националноосвободително движение. Л. Каравелов, отстъпвайки от своите революционни позиции, спира издаването на в. „Независимост" и започва издаването на сп. „Знание“, като създава „Дружество за разпространение на полезни знания".

Въпросите на психологизма са важен момент и в художественото творчество, и в лите- ратурния анализ. Писателят в зависимост от собственото му светоотношение, от индиви дуалния му естетически опит и от насъщните потребности на историческото време се на- сочва към диалектиката на човешката душев- ност, за да постигне социално-философските обобщения, без които е немислимо истинското изкуство. И ако психологическият анализ е неделима съставка на реалистичния художе ствен метод, то овладяването и творческото прилагане на неговите форми и похвати се пре връща в доказателство за социалната и есте тическа значимост на една литература, в кри- терий за нейните постижения. 140 Взаимовръзката между психология и лите тура еизвънредно широка тема, която у нас е все още недостатъчно проучена. Обемистите трудове на акад. М. Арнаудов и напоследък на Н. Антонов са посветени на психологията на литературното творчество. Психологията на художественото възприемане е предмет на анализ в книгата на проф. П. Русев „За въз приемането на художественото творчество". Но специализирани, а още по-малко обобща ващи теоретични изследвания за психологиче ското начало като средство за реалистично изображение липсват. Психологизмът, докол кото е бил разглеждан във връзка със своеобра зието на отделни автори и творби, е поставян винаги в обсега на един по-широк комплексен идейно-художествен анализ, без да бъде обо собен като самостоен историко-литературен проблем. С книгата си „Въпроси на психоло гическото майсторство" Любен Бумбалов прави опит да отговори на необходимостта от подобни проучвания. Той съсредоточава вниманието си върху психологическите дире ния на българските писатели от Първата све товна война до наши дни, за да ги очертас като закономерна развойна тенденция в противоречивото движение на съвременното изкуство към задълбочено социално познание. Въз основа на някои характерни явления в развитието на българската проза между двете световни войни и след Девети септември мла дият автор се стреми да разкрие диалектиче ското преминаване от изображението на бита към изображението на индивида в цялата слож ност на неговите обществени връзки" - и оттук типологията на психологическото повествование, неговите обективни вътрешни закономерности. Сам по себе си такъв подход изключва литературно-историческите аспекти на анализа. В конкретните наблюдения са пропуснати редица звена, които биха оформили представата за психологизма в българскатаЛитература като последователна, хронологи чески разгърната и исторически изменяща се развойна линия. Авторът си поставя задача чрез постигнатото от българските писатели при изобразяване на човешката душевност да очертае някои аспекти на типологическото своеобразие на следвоенната проза, да обясни конкретно-историческите предпоставки за поя вата на такива нови жанрови форми като пси хологическия роман и по този начин да изясни генезиса на новата ни социалистическа рома нистика. Единната насока на анализа определя единството на книгата въпреки привидната относителна самостойност на четирите сту дии, събрани в нея.

Литературно-критическите очерци на Л. Георгиев за Георги Цанев, на Л. Бумбалов за Илия Волен и на М. Василев за Михалаки Георгиев обогатяват традиционната жанрова поредица на Изд. „Български писател“ с нови имена и факти. Трите очерка се различават в подхода към литературните явления, но явен естремежът на авторите към детайлно-проблемно проучване на избрания обект. Най-напред ще се спра на очерка на Л. Георгиев, тъй като той е посветен на един от най-видните съвре менни наши литературоведи, чието име е свързано с първите стъпки на марксистката литературна критика. В един литературно-критически очерк от стотина страници едва ли може да се направи изчерпателна преценка на литературовед ското дело на Георги Цанев. По-скоро е възможно само да се щрихира неговият портрет, в който да проличат индивидуалните особености на големия наш литературен критик и историк в оценката на художествените явления. Авторът на този очерк - Л. Геор гиев, още от уводните думи дава да се разбере, че се интересува от изследователския подход на Георги Цанев, в който своеобразно се съче тават критикът и историкът на литературата. „Георги Цанев - пише той - дойде в литературната история от литературната критика. Преди да стане историк на литературата, той беше неин взискателен и утвърден критик, А това е най-сигурното доказателство, че неговата връзка с литературното минало е съвсем пряка и естествена. Тя се дължи на една страст и любов към изкуството и не се предопределя от други интереси." Тази характе ристика Л. Георгиев превръща в ръководен принцип на своя очерк. Книгата хронологически е разделена на две части - дейността на Г. Цанев до 9. IX. 1944 г., когато той се изявява предимно като литературен критик, и след 9. ІХ. 1944, когато интересите му се прехвърлят върху историческата преценка на литературното минало и наследство. Между двата периода има и пряка тематична връзка - така например в една от най-интересните му студии „Търсене на нови пътища в българската литература" литературните явления, в които той е бил пряк участник, са обобщени като исторически период. Първата част на книгата има по-публицистичен характер, тъй като Л. Георгиев се спира на идейно-политическите и гражданскообществените позиции на Г. Цанев.

Всяко юбилейно чествуване предполага отдаване на дължимото на юби ляря - благодарност към неговото дело, творчество и наследство. Но наред с възхвалата съвременникът очаква оценка на това, което е оставено на наслед ниците. Да се прочете, да се разгледа творчеството на юбиляря двуаспектно: в системата на духовните и социално-политическите ценности на неговото време и с оглед тенденциите на нашето време - това е отговорната задача. Можем ли ние да заявим, че мислителят с духа и сърцевината на делото и живота си е наш съвременник. Дали неговото творчество актуално присъствува в националната ни култура. И най-важното, дали днес то е източник на размисли, дискусии, одобрение или отрицание. C Дълбоко съм убеден, че Любен Каравелов е такава многостранна личност богата социално-политическа дейност и с разнообразно литературно, публицистично и философско-социологическо творчество, които са единство на конкретно-историческа значимост и актуална ценност. Немислима е историята на Българското възраждане като цялостен процес без Каравелов. Неразбираема, обеднена и недостатъчно действена би била българската национална култура без Любен Каравелов. Каравеловото наследство е актуална тенденция в инте лектуалния живот на българите. Нашите съвременници пишат, обсъждат и дискутират живота и творчеството на Каравелов и масовият български читател незабавно купува всичко за Каравелов, вълнува се от всичко ново за него. За него пишат историци и литератори, философи публицисти и поети. и социолози, Изследват го и го тълкуват чужденци - удивени от факта, че е творил на три езика, създал литературни ценности с непреходна стойност на два народа, свързал идеята за славянската взаимност със свещеното право на всеки народ за самостоятелност и национална самобитност, обосновал национална револю ционна концепция за свобода и независимост - плод на жизнения му опит, оригиналния ум и критично възприемане на ценното от руската, европейската и американската култура. Всичко създадено отот Каравелов, целият жизнен път на Каравелов и полити ческата дейност на Каравелов са единна сплав, единен замисъл, единствена върховна цел - Освобождението на България, консолидирането на българите като нация и нейното самоутвърждаване сред свободните народи на европейския континент. За достигане на тази върховна цел Каравелов предложи и приложи няколко социално-политически метода в различни етапи на своя неспокоен жизнен път, които имат различна историческа стойност за българския народ.

Със своя реалистичен и демократичен характер, с патриотичната си гражданска насоченост българската художествена литература е най-богат извор за българската народопсихология. Ако в току-що излязлата антология „Народопсихология на българите" липсват откъси от художествени творби, причината е в трудността или невъзможността да се представи антологично народоведският и народопсихологическият принос на художествената ни литература. Това би означавало, както пише съставителят, да се включат „цели глави, не, цели романи от Л. Каравелов, Ив. Вазов, А. Страшимиров, Д. Димов, Д. Талев, Ем. Станев и др." Художествената литература обаче не е пасивно отражение на народопсихиката. Тя е активен фактор във формирането и развитието на народностно-националния характер, в самоосъзнаването и самовъзпи танието на народа. Нейното въздействие върху народопсихологията проличава особено отчетливо в преломни моменти от историческата съдба на народа, които са време на самопознание за него и които носят промени в народностнонационалния характер.

Развитието на съвременната литературна наука, на първо място съветска та, постигна значителни успехи в търсенето на връзката между старите фолк лорни повествователни форми и художествените традиции в личното творчест во на различните национални литератури. Този проблем засяга и нашата ли тература, особено през възрожденския период, когато се извършва качествено нов преход от фолклор към оригинално литературно творчество. Той е обект на внимание в малко на брой, но задълбочени изследвания с общотеоретично значение.

На 20 и 21. ХІ. 1984 г. беше проведена Международна научна сесия „Любен Каравелов - живот и дело", организирана от Българската академия на науките, Софийс кия университет „Климент Охридски", Бъл гарското историческо дружество и Дружеството на филолозите-българисти. Присъству ваха видни дейци на българската наука и изтъкнати българисти от чужбина, между които: акад. П. Зарев, проф. Г. Димов, акад. П. Динеков, проф. Кр. Шарова, проф. Д. Леков, проф. В. Злиднев (СССР), проф. 3. Урбан (ЧССР), проф. К. Велики (СРР), ст. н. с. А. Улунян (СССР), н. с. Н. Зуева (СССР), н. с. Е. Шатохина (СССР), ст. ас. В. Спасова (Италия) и др. Пленарното заседание, проведено в Голе мия салон на БАН, бе открито от акад. П. Зарев, който се спря на условията и процесите, подготвили зрелия период на Българското възраждане - време, в което една от централните фигури е Л. Каравелов. След това думата беше дадена на акад. П. Динеков, който изнесе доклад „Л. Каравелов - лич ност и съдба“. Проследявайки основните моменти от живота на големия възрожденец, докладчикът разгледа неговото изграждане като борческа личност в Русия, възприемането на идеите на времето, отношенията със съвременниците. Беше изтъкнат протестният и бунтарски характер на творчеството му. Проф. Г. Димов говори по темата „Л. Каравелов и развитието на българската национална литературно-теоретична мисъл. Ав торът се спря на възгледа на възрожденския деец за тясната връзка между национална литература и национална съдба и ролята на твореца в този процес. Бяха посочени неговите критични прозрения - принципи на мате риалистическата естетика. „Л. Каравелов за ролята на науката“ - този проблем представи проф. В. Павлова. Тя потърси онези същест вени възгледи и произтичащите от тях методи на практическа работа, които руската научна мисъл в средата на XIX в. предостави на българския писател-революционер. От този Ъгъл на зрение бяха обяснени и усилията на Л. Каравелов за активна журналистическа работа като средство за изменение на дейст вителността. Проф. Кр. Шарова в доклада си „Л. Каравелов в историята на Българското възраждане" анализира трудните условия за работа в Русия, Сърбия и Румъния, както и възможностите за разгръщане на индивида в тях. Докладчикът подробно разгледа отношенията между Л. Каравелов и В. Левски, полемизирайки със схващането за същест вувала атмосфера на неразбирателство и недоверие между двамата. Проф. Д. Леков в „Л. Каравелов - журналист и публицист" изтъкна основните заслуги на юбиляра като вестникар: осъществил връзката между найважните идеи и наболели въпроси и българс кото общество; издигнал на челно място ре волюционната борба, пречупвайки всички въпроси през нейните нужди и изисквания; наложил нови публицистични критерии, нови норми на журналистическо поведение. В доклада си на тема „Л. Каравелов и книжовноезиковите борби през миналия век ст. н. с. Е. Георгиева посочи, че той създава научни предпоставки, ръководни за процеса на езиковото строителство. Л. Каравелов разграничава синхронния и диахронния аспекти, взема правилно становище по пробле мите за мястото на старобългарската традиция в новобългарския език, за отношението на диалектите към книжовния език. Като свърза историческите възгледи на Л. Каравелов с идеологията му, разяснявайки по такъв начин научно-теоретичните им основи, доц. М. Велева („Историческите възгледи на Л. Каравелов") разви някои основни аспекти в тях. Писателят-революционер се обявява сре щу историческото и каноническо право, има ясно становище за движещите сили на историческия процес - предпочита историята на низините, поставя българската история в контекста на европейската. След пленарното заседание работата на сесията продължи по секции.

Общото впечатление, което оставя в съзнанието на читателя възрожденската беле тристика, е свързано с трагедията на българина и неговото семейство, с опитите му да възвърне нарушената правда като хайдутин и борец за свобода. Но независимо преобладаването на тези мотиви, писателите не са нарушили диалектиката на народното битие и душевност, в които намират израз и нещастията, и веселията. В бита българина като следствие от жестоките условия на робството не се натрупват само повтарящи се мъки, унижение и печал. В живота на народа не може да съществува такава еднозначност, иначе той би престанал да функционира като такъв. В неговата жизнена философия винаги се чувствува равновесие между радост и печал, между добро зло. Там, където това И равновесие е в своята социалнода нарушено нравствена, правдива и природосъобразна същност, народът е намирал сили и чрез обредно-маги ческо действие, чрез веселие или чрез бунт се е стремял да го възстанови или промени установения ред. Посочените форми на възстановяване на изгубеното житейско равновесие за патриархалния човек преливат едно в друго. Ето защо Петър Овчаров от романа „Под игото" на Ив. Вазов възприема въстанието като сватба, а чорбаджи Марко се убеждава, че е време да се разклатят устоите на Османската империя само чрез словото на апостолите, но и чрез магическото действие на израза „Туркиа ке падне". Народните празници и веселия играят съществена роля при опазване на българщината в епохата на робството. Чрез тях се съхраняват нравствените добродетели и в не същото време те са освобождаваща, противопоставяща се на мъките и неволите, сила, т. е. изпълняват функцията на проективното разтоварване. Веселието и празника за патриархалния българин са тясно свързани с неговата обB ca редна система и трудов цикъл. „Може да се каже - уточнява Т. Ив. Живков, - че празника се осмислят обредът и трудовият процес, преоткрива се смисълът на нещата чрез емоционално-художествена изява на целия колектив. "2 Но при народите, които се намирали продължително време под робство, празникът и веселието имат по-универсална функция. Пресъздавайки ги в изкуството, творците представят чрез тях вечното, устойчивото народно присъствие, противопоставено на чуждото домогване. Така картините на Питър Брьогел - Стария, отразявайки народното веселие, стават израз не толкова и не единствено на фламандския бит и начин на живот, а преди всичко на неговата жизненост, която испанските потисници не са могли да унищожат, на „ безстраш ното народно веселие, чрез което обикновените хора изразяват своето предизвикателство.