Цанев

Необходимо е някакво вътрешно усилие, някаква справка с календара, за да приемем, че Цанев приближава патриаршеска възраст. Когато ние влизаме на разните събрания и обсъждания в Института за литература, предварително отегчени, той е вече там, бялата му глава стърчи над всички, будният му интерес присъствува, той приветливо ни кимва, но продължава да слуша какво говорят, сякаш ей сега ще чуе нещо ново, нечувано. Той е успял преди нас да прочете интересна книжка или статия. Бил е вече в театъра, преди ние да сме се наканили. Гледал е филм, на който дори няма да отидем, чул еновини, които още не са стигнали до нас. Неотдавна, след защитата на дисертацията на един наш колега, той се раздели с нас през малките часове на нощта трезв и в нетрезво заведение. Неизтощимото му любопитство го държи бодър, той с наслада слушаше среднощния бред на по-младите, никой нямаше чувство за непреодолимите бариери на възрастта и поколенията.

Ще започна тези свои бележки с един студентски спомен. Професор Георги Цанев четеше своите лекции по нова българска Литература винаги пред препълнена аудитория. Четеше, но най-често импровизираше това, което в същност бе станало неговото творческо начало, бе изпълнило напрегнатите му дни на литературен критик и редактор, на един от най-дейните участници в нашия литературен живот. В словото му, лекционно за случая, не се усещаше нищо заучено, нагласено, търсено по стила и канона на ораторското красноречие. С бързите си и остри оценки на автори и литературни събития той по-скоро влияеше на младата литературна аудитория, предиз викваше страсти и оценки, активизираше и завладяваше едновременно вниманието, интимната същност на слушателите, на тези, които искаха да научат от него и нещо повече извън книжното знание за литературата. Навярно оттогава у него се е зародил интересът към системното научно-критическо изложение на лекциите му. И по всичко се усещаше, че това бяха в повечето случаи систематизирани от опита на кри тика негови мисли, оценки, изследвания, които и при най-добросъвестната хронология оставаха далеч от скучно подредените, академично-еднообразни курсове. Още тогава, и вероятно в целия си богат литературен опит, Цанев не е гледал на литературата като на обикновен литературен предмет, който може да се научи, може съответно да се предаде на студентите. Затова, струва ми се, той предпочиташе да общува с аудиторията, да и напомня непрекъснато за своята отговорност към процесите, които разглеждаше, да обобщава, да обвинява, да се конкретизира страстно, когато потрябва - запазил индивидуалните черти на собствената си творческа природа, с ясния си и малко напевен глас, - отсенен с неговата мисъл, с неговите характерни интонации. И сега, когато се зачета в някоя негова статия, не мога да се освободя от чувството, че най-напред я чувам, че стилът на кри тика е наситен с ярките приливи на неговата мисъл, с едно особено привличащо емоционално доверие към словото. Такъв беше Цанев и в лекциите си - той сякаш извличаше от тях това, което преди бе сътворил в словото, в премислени и проверени по своему оценки и мисли за българската литература. Чудно ли е тогава, че събирайка покъсно всичко най-значително от своите страници от българската литература, той наистина ги нареди в Страници за българската литература. И сега в замисленото тритомно издание на тия страници той не може да се раздели с това свое предпочитание към тях като към страници, въп реки че първите два отпечатани тома е озаглавил с отделни нови имена: „С патоса на възторга и изобличението“ и „На прелома между две столетия". Това са наистина пак страници от едно литературно столе тие, с което критикът се чувствува живо свързан. Оттук и това почти съвре менно отношение към разглежданите автори и проблеми.

Заглавието на този труд е предварително основание за интереса, с който пристъпваме към неговия прочит. Нашата литературна наука не страда от излишък на подобни проучвания, за да не бъдем и достатъчно заинтригувани от това, което ни предлага акад. Георги Цанев. А неговото име на известен литературен историк е друга причина за очакванията, които ни се ще да бъдат оправдани от труда му. Голяма част от съдържанието на „Историческият роман в българската литература" ни е познато отдавна. Разпръснато в някои от предишните книги на Цанев, сега то е допъл нено, методологически актуализирано и подчинено на по-обхватните изисквания на научната монография. Трансформирано по този начин в един нов обем, то предпоставя действително отликите, които притежава новата книга. А в известен смисъл, това трябва да се отбележи, трудът на Цанев има и характер на равносметка за многолетните наблюдения на този изтъкнат учен, посветени на българската романистика, респ. на историческия жанр в нея. Разглежданата книга е опит за написването на едно по-цялостно изследване за историческия роман. Тя е нещо като история на този жанр, доколкото започва с неговата поява и проследява неравностойното му развитие в един продължителен период, към който за съжаление не е прибавено и времето след Девети септември, когато историческият ни роман получи необикновено извисяване. Трудът на Цанев започва с встъпление, което обръща внимание на по-важните въпроси от спецификата на историческия жанр. Авторът отбелязва, че „Историческият роман в европейската литература изобщо се явява в началото на XIX в., когато по думите на Белински историята излиза като „нова наука" и скоро става господствуваща наука , алфа и омега на века" (с. 5). Той цитира още един път великия руски критик с неговата мисъл за онова ново направление на изкуството", дадено от историческата наука, след което изтъква, че появата и развоят на историческия жанр са детерминирани от големите събития на епохата. Доколкото и у нас го има преди Освобождението - пише Цанев, - неговата поява се обуславя също така от борбите за национално освобождение" (с. 6). За да отговори кой роман е исторически, авторът прибягва до изказванията на Гьоте, Флобер, Фойхтвангер, Алексей Толстой и други крупни художници. Техните мисли, отнасящи се до една или друга постановка за онова, което трябва да бъде като жанрова обособеност историческият роман, са подложени на прецизен коментар от Георги Цанев. Така, спирайки се на различните становища, като приема рационалното и отхвърля несъстоятелното, авторът постепенно ни извежда до своята дефиниция за същността на историческия роман. Но тази дефиниция не е поднесена като школско правило, лаконично и нетърпящо никакви уговорки, а се дава чрез едно обстоятелно изложение на собствените възгледи, съобразено с комплицирания характер на въпроса за жанровото изясняване и уточняване. Като първа отлика на историческия роман Цанев посочва материала". Или, както пише той, съдържанието на произведе нието с исторически сюжет се гради върху познания, почерпани из документи от миналото, писания и изследвания върху минали събития, паметници, останали от няко гашни времена, спомени и предания, създа вани и предавани от хора, чужди на автора по светоглед, далечни по психология" (с. 13). Друга характерна черта, отбелязана от Цанев, е начинът, по който историческият роман въздействува на читателя, чисто човешкото въздействие, което съпровожда винаги естетическото" (с. 14). Авторът отговаря и на въпроса, кое „прави известни лица и събития исторически" (с. 16). Той смята, че „трябва да има отдалеченост между рисуваните съби тия и читателите, на които се поднася романът (с. 17). Като най-сигурен белег на историческия жанр в романистиката се извежда историческата действителност на героите“ (с. 17). В това отношение Цанев изцяло споделя възгледите на Белински и Добролюбов.

Литературно-критическите очерци на Л. Георгиев за Георги Цанев, на Л. Бумбалов за Илия Волен и на М. Василев за Михалаки Георгиев обогатяват традиционната жанрова поредица на Изд. „Български писател“ с нови имена и факти. Трите очерка се различават в подхода към литературните явления, но явен естремежът на авторите към детайлно-проблемно проучване на избрания обект. Най-напред ще се спра на очерка на Л. Георгиев, тъй като той е посветен на един от най-видните съвре менни наши литературоведи, чието име е свързано с първите стъпки на марксистката литературна критика. В един литературно-критически очерк от стотина страници едва ли може да се направи изчерпателна преценка на литературовед ското дело на Георги Цанев. По-скоро е възможно само да се щрихира неговият портрет, в който да проличат индивидуалните особености на големия наш литературен критик и историк в оценката на художествените явления. Авторът на този очерк - Л. Геор гиев, още от уводните думи дава да се разбере, че се интересува от изследователския подход на Георги Цанев, в който своеобразно се съче тават критикът и историкът на литературата. „Георги Цанев - пише той - дойде в литературната история от литературната критика. Преди да стане историк на литературата, той беше неин взискателен и утвърден критик, А това е най-сигурното доказателство, че неговата връзка с литературното минало е съвсем пряка и естествена. Тя се дължи на една страст и любов към изкуството и не се предопределя от други интереси." Тази характе ристика Л. Георгиев превръща в ръководен принцип на своя очерк. Книгата хронологически е разделена на две части - дейността на Г. Цанев до 9. IX. 1944 г., когато той се изявява предимно като литературен критик, и след 9. ІХ. 1944, когато интересите му се прехвърлят върху историческата преценка на литературното минало и наследство. Между двата периода има и пряка тематична връзка - така например в една от най-интересните му студии „Търсене на нови пътища в българската литература" литературните явления, в които той е бил пряк участник, са обобщени като исторически период. Първата част на книгата има по-публицистичен характер, тъй като Л. Георгиев се спира на идейно-политическите и гражданскообществените позиции на Г. Цанев.

Акад. Георги Цанев трябваше да напише своите литературни спомени. Съвременниците ги очакваха, защото знаят с каква всеотдайност и с какво чувство за отговорност той се отдава на литературата и как и досега, продължава да свещенодействува в храма на критическата муза. Неговите мемоари - Среща с миналото" - са вече в ръцете на читателя. Те са в същност своеобразна равносметка на изминатия път в литературата от края на Първата световна война до социалистическата революция. Равносметка, осмислена от съвременни позиции. Всеки факт или явление, към които авторът е съпричастен, получават съответната научна оценка - на отминалото време и на съвременността. В този смисъл прежи вяното от нашия известен и заслужил критик, историк и литературовед има строго познавателно и възпитателно значение. „Среща с миналото" е произведение с твърде специфична жанрова структура. Спомените съдържат фрагменти с критически анализи и синтези, но не са критическа творба. Включват и историко-литературни оценки, но не са и литературна история. Мяркат се по-рядко и постановки от теоретико-есте тическо естество, ала не са и научнотеоретичен трактат. . . Къде е тяхната сила? Основното в тях е отношението на мемоариста към индивидуалността на отдел ните творци и към естетическите стойности, сътворени от поети, новелисти, белетристи, композитори, драматурзи, художници, графици, есе исти, артисти, карикатуристи, философи и общественици. В тях (в мемоарите) - отбеляз ва в предговора авторът - се смесва отношението ти към поета с впечатленията ти от човека - и дори преди всичко от човека. Ти мислиш както за особеностите на таланта, така и за склонностите на личността, за характера на автора, така както се проявява той при всекидневните си срещи и връзки със своите колеги и с хората изобщо - и най-вече, както ти си го усетил. Оттук и субективизмът на мемоарите“ (с. 460). Смисълът на цитираните редове, свър зани пряко с характера и творческата участ на Кирил Христов („Кирил Христов без ретуш"), докосва характерологията и на останалите творчески личности и има безспорно принципно значение. Поетът, за когото си спомня авторът, си остава пак същият 10 Литературна мисъл, кн. 9 поет, с неподценен ни на йота талант, но не би могло да се каже същото и за нравствеността му, особено когато човек е имал възможност да се запознае със същината на неговите осемтомни дневници „Време и съвременници" (запазени в Архивния институт на Чехословашката академия на нау ките в Прага). Всеки, който е чел, макар и откъслечно, страници от тези огромни томове, пределно ясно разбира колко противоречива и колко прекомерно субективна е творческата фигура на автора на „Жени и вино, вино и жени!" Като взема под внимание негативните аспекти на подобни документи, авторът на „Среща с миналото“ е крайно етичен към своите съвременници, изключи телно коректен и деликатен, а на места е и дори скрупольозен към личности, факти и събития. Въпреки законното му право да се защити и да се прояви с основание „пристрастие" той се въздържа с достойнство. И с това печели. Читателят разбира, че не е потребна манифестация на етичност със задна дата, а духовно равнище, което естествено внушава благородство и красота на жестовете. В своя откровен и сериозен разговор със съвременника Георги Цанев му гласува найвисоко доверие - щом му разкрива собствената си душевност; ръководните си принципи в живота и в литературата; доверява му дълбоко съкровените си тайни, личната си кореспонденция (писмата от него и до него); непознати досега епизоди от интимния си и обществен живот...Цялото многообразие от конкретни факти, разказани епизоди от спорове и диспути, случки и картини от обществено-политическите и литературните борби, очертават границите на четири линии от проблеми: гражданското и творческото възмъжаване на мемоариста, микрокосмоса на родния край и макрокосмоса на света на съзиданието, творческата квалификация в университетите на София и Прага; ярката литературнокритическа (трудова) дейност - като автор на критически етюди, рецензии, литературни портрети, сту дии и статии, като сътрудник на „Работнически вестник“, „Нов път“ и „Наши дни“, като редактор на „Съвременник“, „ЛИК“, а малко по-късно и на антифашисткото списание

Ако е потребно с една дума да се характеризира това оригинално издание, по случай 85-ата годишнина на нашия критик, то думата равносметка е най-подходящата. В тези подбрани тематично литературнокритически статии акад. Цанев обобщава натрупания опит и дълголетните си размисли за ролята и значението на литературната критика и политика, за мястото и дълга на литературния критик като творец в развитието на литературния творчески процес. Някога Гюстав Флобер тайно отбелязва в литературните си записки, че „, критиката е десетата муза"... Ала високата оценка за критиката и това съкровено отноше ние към вдъхновения труд на литературния критик, към неговия рядък талант, остават неизвестни... Много по-късно те стават достояние на читателската публика, и то в такъв момент, когато и школниците знаят разпространеното мнение, че Флобер не само мрази, но ненавижда и дори жестоко презира всички онези професионални пигмеи, които битуват в литературата, за да и пречат; които са се надпреварвали да го ругаят и злепоставят; които са се стараели да угаждат на безпощадната цензура на Втората френска империя. .. Действително в художественото си творчество, а и в значителна част от кореспонденцията си великият романист иронизира този род профе сионалисти, пренебрежително се отнася към тях, защото те не са могли да се помирят с независимия дух на писателя, не са разбирали новаторските търсения на неговия голям талант и затова са правили сами или са им налагали много компромиси. Често са се престаравали и буквално са го клеветили... В случая Флобер най-същественият момент е изненадата... Как е възможно такова положително отношение на писателя към критиците и критиката? В същност тази изненада не е случайна. Той не само оценява по достойнство значението на литературнокритическия труд, но се готви да се изкаже в печата, ала не успява да на1 Louis Bertrand. G. Flaubert avec des fragments. Paris, 1912, p. 261. 10 Литературна мисъл, кн. 4 пише замислената от него книга за съвършения критик". Натрупаните негови наблюдения, наброски и „фрагменти, както и известните негови възгледи за френските писатели от XVI и XVII столетие, дават всичките основания да се обяс ни защо класикът на френската проза е така взискателен към литературната критика. Флобер я вижда само като адекватен партньор на съответното творческо равнище на художественото мислене - изключително добросъвестна и безкомпромисно безпристрастна. Само на такава висота би могла внимателно да обяснява същността на отделната творба, за да бъде съответно разбрана и от всички; дълбоко и с проникновение да разбира творческата индивидуалност на писателя и да го оценява по неговите намерения и замисли; да очертава неговото своеобразие по такъв начин, че веднага да може да се разграничава от особеностите на другите майстори на художественото слово; да отчита в най-големи подробности спецификата на творческия свят на отделния творец и последно - всяко ново произведение да разглежда в контекста на онази социална среда, в която се възбужда творческото съзнание и се поражда идеята за нови художествени открития, като внимателно изучава онези причини, вследствие на които ярко изпъкват достойнствата на пълноценното произведение и поради които то е много по-добро от средното или слабо произведение..

Гледаме заграденото с черно каре име в редколегията на списание „Литературна мисъл“, но не ни напуска чувството, че човекът е жив. Присъствието на академик Георги Цанев в българския културен живот не се измерва с разстоянието между датите на раждането и на смъртта му. Той е от онези светли личности, които оставят дълбока следа в народностното съзнание със значимостта на творческото им дело. Неговите идеи са не само литературни - в книгите си творецът страстно изповядва непоколебимото си комунистическо верую. Едно от последните произведения на Георги Цанев се нарича „Срещи с миналото". В спомените авторът търси равносметка за изминатия път. Той скромно подминава собствените си заслуги, за да изтъкне приноса на духовните си съратници. Читате лите получават ярко свидетелство за борбите на прогресивната българска интелигенция срещу монархофашисткия режим, за идейното и художественото новаторство на 3 писателите, които в годините на неравни сражения утвърждават социалистикореалистичното изкуство. Сред тях неизменно е и Георги Цанев. Той е първият бъл гарски критик, който с проникновени слова възвести раждането на големия проле тарски поет Христо Смирненски. Критическото перо на Цанев не отминава и тревож ните гласове на поетите септемврийци. Неговата паметна статия „Възвръщане“ раз крива зрелите му възгледи за класовия подход към литературата, за необходимост та от здраво свързано с народните въжделения, социалноангажирано изкуство. Георги Цанев нарича литературния критик „неуморим воин в полето на кра сотата и идеите“. Може би това е най-точното определение за самия него. Не уморим воин срещу лъжетеориите на буржоазните литератори, той винаги свързва красотата на художественото творение с блясъка на неговата революционна идейност. Критикът последователно, с непогрешим усет въвежда читателите в необикно вения свят на реалистичната литература, учи ги да различават псевдооткритията на декадентите от истинските завоевания на дълбоко свързаните с революционната правда писатели. Цанев никога не разглежда отделни творби откъснато от разви тието на литературния процес. Вечно будно е чувството му за историзъм. Сякаш цял живот той продължава да вае една монолитна творба - оптимистичната история на националната литература.

In his novel Gods and Ants: Chronicle of the 20-th Century Stefan Tsanev uses some representing techniques, typical for the magic realism, to describe the fate of the Bulgarians in the context of the historical events. The fate of the characters is present in the light of Proto-Bulgarians’ heritage and Bogomilian tradition. In this way it attracts the readers’ attention to the roots of the common Bulgarian fate, closely connected to the history of the state. The succession of events in the novel’s world is presented as a matrix which reproduces itself during the centuries. The reality is presented as a demonic realm (like in the Bogomilian myths) and contrasts with Enlightenment’s ideas of people’s progress. The belief in collapse of all kinds of utopias leads to a typical postmodern loss of hope for the illusion of the sense.