Христов

Неотдавна в архива на Найчо Цанов, част от който се пази в Държавни я архив във Враца, намерих три стихотворения в ръкопис от Кирил Христов. Откъм художествени достойнства тези стихотворения не представляват особен интерес, но те хвърлят светлина върху някои страни от гражданската биография на поета и сочат, че не са му били чужди политическите и социалните борби на народа. По едно писмо на К. Христов до Найчо Цанов, което се пази в същия архив, и по съдържанието и насочеността на стихотворенията личи, че те са писани в 1900 г. период на остри социални борби - селските бунтове срещу десятъка в Тръ стеник, Шабла, Дуранкулак и др. Двете от тях - „Хей, княже, чуеш ли?“ и „Сред ство да ти е мирна главата и в днешните времена" са по Вазов, от когото авторът заимствува цели куплети. Прави впечатление обаче друго: явното съчувствие към народните страдания, силната и смела критика на своеволията на властта, неприкритата голяма омраза към княз Фердинанд, която стига до открито заплашване с революция.

Градският народен съвет в Стара Загора си е поставил благородната задача да изгради дом-музей на писателите-старозагорци, наречен още от сега „Литературна Стара Загора". Началният етап от създаването на този пръв по рода си у нас институт ще бъде събирането и систематизирането на материалите, свързани с живота и творческата дей ност на литературните творци. Първите резултати в тази насока са насърчителни. Преди известно време на разположение на съвета са предадани материали, които разкриват някои моменти от живота, обществената дейност и художественото творчество на Кирил Христов. Между тях по-специален интерес представлява един литературен етюд, написан от Илия Иванов (псевдоним - И. И. Радин). Авторът е съученик и близък приятел на поета, бивш гимназиален учител в Шумен, човек с литературни интереси, ерудиция и култура, починал преди десет години. Сам Радин оценява твърде скромно своя етюд, макар че трудът предизвиква значителен интерес не само от фактологично гледище. В увода Радин отбелязва, че съвсем не е имал намерение да прави сериозно проуч ване иоценка на поетическото творчество на Кирил Христов и само за последователност и системност на изложението е зачекнал тук-там творчески въпроси. Целта на автора, както той сам я определя, е да разгледа някои произведения на поета откъм фактическата им страна; да посочи техния произход и значение за създаването на едни или други отношения на К. Христов с хората на литературата и обществото; както и да изтъкне някои моменти от неговия живот и темперамент, които „бяха създали за него една тежка и задушлива атмосфера, сред която мъчно можеше да се диша, а камо ли да се твори и която атмосфера го принуди на доброволно изгнаничество". B И досега този интересен портрет на човека и поета Кирил Христов не е подна сян на обществено внимание. Той е бил изпратен от Радин до съпругата на поета. едно свое писмо до уредника на музея „Гео Милев" в Стара Загора тя споделя: „И. Иванов дълго време докато беше здрав се занимаваше с мисълта да напише нещо пообширно за творбите на своя приятел Кирил. Той знаеше, че аз ще запазя такова нещо най-грижливо, докато би могло да бъде печатано. Когато довърши двете статии (втората статия е озаглавена „Славянското чувство у Кирил Христов") той ми ги даде с молба да ги пазя като своя собственост и да ги предам един ден, където намеря за добре". Тук публикуваме откъси от етода на Радин.

От годините, когато се появяват първите „песни“, „въздишки“ и „трепети“, които говорят за младежкото опиянение на двадесетгодишния поет (1894-97), до „последните пожари“ от творческия огън на неспокойната му лира (1944) изминават цели пет десетилетия. В този полувековен богат и сложен период от разитието на нашата литература Кирил Христов е твърде деен творец.

С Кирил Христов (1875-1944) се срещнах за пръв път през есента на 1896 г., когато аз бях студент във Висшето училище (Университета), а той беше отпечатал в сп. Мисъл и в отделна книжка своите П е сни и Въздишки. Той току-що беше се завърнал от Италия, гдето прекара около една година като студент в една морска академия, и беше подновил дружбата си с д-р Кръстев, Пенчо Славейков, Петко Каравелов и Алеко Константинов, в лицето на които имаше ценни покровители и приятели. Напуснал по-рано без време седми клас на гимназията, той идваше сега да издържи пропусналия си зрело стен изпит, за да се запише после във Висшето училище като студент по правото. Предмет на голямо внимание в литературните среди, той бе станал любимец на част от младежта със своята лирика, изявила страстния му личен темперамент и отразила индивидуалистич ните или социалните настроения на едно ново поколение, започнало да се отърсва от есте тическите предубеждения на по-старото. След пътуването си в Италия и в други западни страни Христов се спря за по-дълго в отечеството си, менейки разни чиновнишки служби, една от друга по-тягостни за него, при волята му за независим живот и свободно творчество.

Кирил Христов прекара един нелек живот, един живот, изпълнен с постоянни терзания, вечна незадоволеност. Той имаше непостижими амбиции. Той се смяташе за призван духовен водач на нацията. Но след първото голямо признание, което получи през 90-те години, той с гражданското си и лично поведение ставаше все по-неприятен на литературната обще ственост. Започнаха да го оценяват пристрастно, върху него започнаха да се сипят хули и подигравки от всички страни, неговата поезия се отричаше най-рязко и безапелационно, самият той се превръщаше в обект на вестникарските антрефилета. Между човека, поведението му и неговата поезия не се правеше разлика и се отричаше безотговорно всичко на куп. Той заживя със съзнанието на охулен пророк. В неговото обществено поведение започнаха да проличават комични жестове. Колкото повече омраза и неприязън срещаше, толкова с по-голяма злост се нахвърляше върху своите съвременници, участвуваше в най-диви и безобразни вестникарски полемики и разправии, размахваше се наляво и надясно и в беса си не подбираше средства, за да докаже колко жалка и умопобъркана“ е българската интелигенция, която не може да оцени и разбере него, гения и пророка. Нищо вече не можеше да успокои израненото му честолюбие, нищо не можеше да удовлетвори студената му гордост. Душата му сякаш се покри с тръне и коприва, от устните му не слизаха думите на ледено презрение и злъч към неговите съвременници.

В книжка 2 на „Литературна мисъл, год. ІХ (1965), стр. 73-99, аз изнесох част от една биографическо-психологическа анкета за Кирил Христов, която засяга някои важни моменти от вътрешната и външната история на неговото поетическо дело. Сега предлагам друга част от тази анкета, с предимно биографически данни и с бележки за срещите ми и разговорите ми с поета. Важно допълнение към този материал би образувала преписката ми с поета, в която се засягат често въпроси от биографически и психологически характер, свързани с потеклото на литературните му произведения. Анкетата ми от 1914- 1915 г., продължена и в 1921 г., се отнася главно до детинството, ученичеството и ранния период на творчеството на Христов. Колкото и кратка, тя идва да допълни свидетелствата и признанията на поета пред други лица, както и публикуваното от него по тази част в разни спомени и статии. Дневникът ми с бележки за срещи и разговори с поета не е държан последователно, но той може да има някаква стойност като непосредствено отражение на мислено и вършено от поета. Колкото бегли и случайни да са тези бележки, те биха допринесли нещо за вникване в характера и в делото на една личност, която заема значително място в литературата ни от периода между 1894 и 1944 г.

В края на м. г. Научният съвет на Института за литература при БАН обсъди и прие за печат труда на акад. Михаил Арнаудов „Кирил Христов. Човекът и поетът". В рецензията си Кръстьо Генов изтъкна заслугата на Михаил Арнаудов да проследи всяка стъпка от живота и творчеството на Кирил Христов: задача трудна и отговорна при разкриване острите противоречия в творческата биография на поета. Авторът подбира действително важното и значителното в творчеството и в нелекия живот на поета, като отминава погрешното, неточ ното и художествено мелоценното. Той набелязва правилно индивидуалните черти на личността и на твореца, домогва се до обективна и убедителна оценка за един живот, изпълнен с противоречия от идейно и морално естество, с терзания и незадоволеност. Монографията е особено ценна с богатия фактически материал, използуван умело от автора. Той е успял да представи широко картината на обществената действителност и на литературните нрави, като е включил лични спомени, наблюдения и извадки от интересната си кореспонденция с писателя.

Боя се, че тия ми спомени няма да се харесат на безкритичните почитатели на Кирил Христов. Аз не ще се старая да уравновесявам светлините и сенките в неговия образ - ще излагам фактите каквито си са, т. е. както аз съм ги възприел, без нарочни подправки. Мемоа рите са специфичен литературен жанр - те не са нито критика, нито историко-литературна оценка - макар че може да съдържат моменти и от едното, и от другото. В тях се смесва отношението ти към поета с впечатленията ти от човека - и дори преди всичко от човека. мислиш както за особеностите на таланта, така и за склонностите на личността, за чертите на характера на автора - така както се проявява той при всекидневните си срещи и връзки със своите колеги и с хората изобщо - и най-вече, както ти си го усетил. Оттук и субективизмът на мемоарите. Поетът си остава пак поет и с човешките си слабости (ще изгуби нещо от нравствената си същина, но не и таланта). Това са знаяли добре древните гърци, които са почитали своите богове, макар да са виждали човешки слабости в тях и да са създавали разкази за тех ните слабости.

За съвременния читател Кирил Христов беше доскоро почти непознат автор; поет със странна и необикновена съдба, съхра нен в съзнанието на потомците си най-вече чрез своите идейни и художествени прегре шения. Първите му творби, които донесоха на поета слава и признание, бяха допреди няколко години библиографска рядкост. Ето защо малцина можеха да си представят онова спонтанно одобрение, с което критици и писатели посрещнаха неговия поетичен дебют. Защото К. Христов действително започна писателската си кариера бляскаво. Нещо повече, той стана изразител на една обществена и психологическа необходимост, даде първия пример на откровена любовна поезия, създа де великолепни лирични миниатюри, блестящи малки песни за хубостта на природата и за непосредността на човешкото чувство. И литературната общественост му отдаде заслу женото

В бележките към том IV от съчиненията на Кирил Христов, издание на БП, 1967, на стр. 714 е отбелязано: По-съществени беле тристични и публицистични произведения на Кирил Христов, които не включваме в на стоящия том, са следните: (Следват 2 и половина страници, в които се изброяват въпросните произведения на Кирил Христов). След тях, на стр. 716, следва нова бележка, в която се казва: „От статиите, литературните бележки и рецензии на Кирил Христов не поместваме следните: (следват нови десет страници, в които се изброяват непоместените в тоя том статии, литературни бележки и рецензии на Кирил Христов, печатани през разни времена в различни вестници, спи сания и други издания.) Сред многото имена на повече или по-малко известни автори, за които е писал Кирил Христов, се среща името и на Любомир Бобевски. Полюбопитствувах да зная какво може да пише Кирил Христов за тоя шумен някога автор на множество патриотарски стихотворения и маршове, найпопулярен от които беше „О Добруджански край", и потърсих списанието, в което е пе чатана статията за него.

В историята на нашите литературни нрави писмата на д-р Кръстев до Кирил Христов са една светла страница, великолепен акт на доверие и преданост и същевременно свидетелство за етичните и естетически позиции на един от най-големите български критици. С редактора на сп. „Мисъл“ Кирил Христов се сближава още като ученик в 1 мъжка гимназия, където по същото време Кръстев преподава философия. В началото на 1895 г., не посредствено преди заминаването си за Италия, Кирил Христов му поверява част от литературните си трудове. През следващите месеци в „Мисъл" се появяват стихотворенията: „Октава". „До морский бряг“, „Под прозореца", "Зюйлема", Морските сонети (поменатите стихотворения Кирил Христов включва в първата си стихосбирка „Песни и въздишки"). Убеден в поетичното дарование на младия поет, редакторът на „Мисъл“ го привлича за сътрудник на списанието, лансира го в литературните среди, пише възторжени отзиви за „Песни и въздишки“ и „Тре пети". Нещо повече. Този външно сух и съсредоточен критик става покровител, приятел и учител на младия Кирил Христов, стреми се да даде някаква насока на неговия поетичен та лант, да омекоти болезнените му предразположения, да улесни и уясни личния му живот. „Единствената опора в това тежко време - споделя Кирил Христов - имах в силния характер на Кръстева, когато все повече обиквах и към когото все повече се привързвах. Неговото влияние върху мене и тогава, и по-късно беше незаменимо, благодатно... Аз чувствувах, че този човек може да отиде във вода и в огън за оногова, когото цени и обича... Редакцията на сп. „Мисъл", всъщност домът на д-р Кръстев, за мене още от първия ден стана едно благодатно тихо пристанище. Аз можех да посещавам по всяко време своя неотдавнашен учител, превърнал се в сърдечен приятел. Чувствувах го като най-близък роднина, кръвен и духовен. Можех да споделям с него най-големите си грижи. Нямаше душевно, тягостно състояние или външна ненадейна неприятност, която той да не посрещне с най-голямо участие и с разумен практически план за отрезвяване" (Из спомените на Кирил Христов „Затрупана София"). За щото смисъла на своята критична дейност д-р Кръстев не търси единствено в оценъчната ра бота.

За пръв път Кирил Христов влиза в досег с чешката културна общественост през 1912 г. На една звезда от пет улици, малко крачки от прочутия старинен локал „У флеку" - едно от гнездата на пражките интелектуалци, - в хубав дом с готическа фасада, в един кокетен апартамент на третия кат аз се настаних в две стаи... Още първите дни, чрез професора по литература Йелинек, зет на стария чешки романист Ирасек, и чрез секретаря на Славянското дружество в Прага, Форман, аз се запознах с редица чешки знаменистости и приет бях в тях ната среда и в клубовете им като равен. Вестниците дадоха сведения за пребиванието ми в Прага, няколко списания поднесоха портрета ми, преводи на мои стихотворения и биографически бележки. ... Запознавайки се с красотата на антична и съвременна Прага и завързвайки връзки с редица културни деятели и представители на чехския дух, аз се заех и с бързото изу чаване на езика. Замислил бях една антология на чехската поезия от Връхлицки насам, от който поет още тогава направих някои преводи.

Навършването на 250 години от рожде нието на Паисий Хилендарски бе повод за появата на нови проучвания върху живота, личността и епохата на първия български възрожденец. Между тях книгата на проф. Христо Христов привлича вниманието като опит за цялостно осветляване на истори ческите аспекти на сложната и многостранна Паисиева проблематика. В няколко кратки уводни думи авторът еобосновал необходи мостта от ново монографично изследване, като изтъква, че въпреки наличието на голяма по обем научна литература върху Паи сий далеч не всички въпроси могат да бъдат считани за задоволително решени. По тази при чина предлаганият труд си поставя за за дача да разкрие върху широка изворова Основа икономическото, социалното и културното положение на българския народ през осемнадесети век“ и върху нея да очер тае личността и подвига на Паисий". Напълно вярна е констатацията на автора, че в литературата за Пансий Хилендарски Някои схващания са остарели, други се нуж даят от допълнителна аргументация, а трети направо са отречени от научната критика", което налага да се подложи на критичен разбор всичко писано за Паисий, както и да се даде преценка за това, което енапра вено и което предстои да бъде направено". Въпреки че трудът не преследва толкова широки задачи, тези мисли разкриват добре отправната точка и целите на изследователя. В композицията на своята книга проф. Хри сто Христов еизбрал една нова и интересна постройка. Встъпителната глава е посветена на „Света гора и светогорските манастири", т. е. има за цел да покаже онази интелекту ална атмосфера, в която израства и се оформя личността на Пасиний. Чрез привличането на нов или неизползуван досега цялостно изворов материал (сведенията на френския учен от XVI в. Пиер Белон, данните на английския консул от XVII в. Пол Рико описанията на известния украински пъте шественик Василиий Григорович-Барски) авторът е успял да нарисува вярна и убеди телна картина на обстановката в голямата Монашеска република, показана като един от най-важните духовни центрове на Балканите през епохата на робството. Особено внимание еотделено на манастирите Хилендар и Зограф, като еподчертана, от една страна, ролята им в съхраняването на бъл гарската книжовна традиция, а, от друга - убедително е разкрита връзката им с българските земи през XVII-XVIII в.. когато те се свързвали все повече и повече с реално съществуващия свят и ставали организатори чрез многобройните си метоси на народната просвета, култура и духовен живот". С редица фактически данни е показана голямата материална и морална помощ, която тези манастири са получавали ст българското население. Авторът акцен тува върху ролята на светогорските манастири като крепост на източното православие, но наред с това обръща внимание и на новите повеи в интелектуално-просветния живот на Атон, преди всичко на краткотрайно просъществувалата Атонска академия на Евгений Вулгарис (закрита през 1758 г.), едно доказателство, че през XVIII в. „наред с традиционнното мислене в Света гора си пробивали път и нови идеи". Втората глава на книгата „Османската държава и българският народ през XVII век“ принадлежи към най-ценната част от труда, особено като се има пред вид колко все още фрагментарни и непълни са науч ните познания за обществено-политическата и икономическата обстановка на Балканите през осемнадесетото столетие. Чрез прив личане на нови убедителни факти авторът се обявява против традиционните схематични схващания, които представят обикновено развитието на Османската държава през XVIII в. „като процес на непрекъснат упа дък и разложение на военно-феодалната система". Той приема тази постановка за вярна само в общи линии и основателно отбелязва, че упадъкът и разложението не се развивали равномерно в хронологичен и териториален аспект. Освен това те били съпътствувани от зараждането на нови социално-икономически явления и процеси, които внасяли промени в структурата на феодалното общество". Ето защо, след като се спира твърде обстойно на разрухата и кризата в Османската империя, свързани с военните неуспехи в края на XVII и началото на ХVIII в., авторът обръща внимание на един много важен факт - 30-годишния мирен период, започнал с подписването на Белградския мирен договор с Австрия в 1739 г. и продължил чак до 1768 г., който създава условия за стабилизация и развитие на стопанския живот. На фона на засиления упадък на военно-феодалната система е показано израстването на нова социална сила - аяните.

През 1938 г. в кн. IV на сп., Българска мисъл" започва печатането на новата драма на Кирил Христов „Откривател", 1 В следващите V и VI книжки списанието представя на своите читатели второто и третото действие на драмата, която вече завърналият се в България поет предлага на Народния театър. Одобрена, творбата му е подложена на сценична обработка от режисьора Хрисан Цанков, което предизвиква бурна реакция у чувствителния до болезнена мни телност Кирил Христов. Жадната за скандали преса охотно подема поредната разпра и около „Откривател" се завърта лудешкото хоро на обидите, сплетните и обвиненията, което нещастният поет забърква неза пръв път в живота си. Той отново намира повод за яростни квалификации и, меко казано, обвинения към българската интелигентска сган". Озлобеният поет издава своите протести срещу своеволията на режисьора и в отделна брошура, но като че ли увлечен в поле миката, забравя най-важното- публикуването на „Откривател" като книга. Нещо повече, уморен в края на своя твърде бурен и почти ежедневно свързан с недоразумения и горчивини живот, писателят твърде рядко споменава името на произведението си, макар че не пропуска да пише за него на Николай Лилиев, да пролее сълзи по повод незачитането на драматическия му талант в „Затрупана София". Така или иначе драмата нито е играна (както погрешно се твърди в Кирил Христов. Съчинения. Т. 2, изд. 1966, с. 411), нито е печатана другаде освен в сп. „Българска мисъл. Дори и в най-представителните изследвания за писателя „Откривател" или не се споменава изобщо, както е в Книгата на Кръстьо Куюмджиев „Певец на своя живот", или пък е подложена на пре силена критика, както е направил това Жельо Авджиев в „Българската литература след Осво бождението". Изключение от правилото е монографията на Михаил Арнаудов, на която ще се спрем по-надолу.

Странно за е, че досега в нашето литературознание почти не е разисквана темата взаимоотношенията между П. К. Яворов и К. Христов. Нямам предвид житейските отношения, каквито те почти не са имали поради редица причини, а евентуалните творчески взаимодействия и влияния. Яворов и К. Христов са най-значителните дебютанти в българската поезия през последното десетилетие на XIX в., заели по-късно предно място в новата ни литература. Фактът е знаменателен не с това, че дебютът им съвпа да с прословутия fin du siècle, ознаменуван от апогея на символизма, а с обстоятелст вото, че и у нас краят на столетието е свързан със сложни трансформационни процеси в областта на литературата. Това е началото на българския модернизъм, свързано новата естетическа линия на сп. „Мисъл“, начело на което стои д-р Кр. Кръстев. Интере сът към тази значителна, ала сложна и противоречива фигура в нашия културен живот от недалечното минало е продиктуван от стремежа тя да получи по-точна марксическа оценка след няколко десетилетия едностранчива и преднамерена интерпретация. Но в случая д-р Кръстев ни интересува не сам за себе си, а във връзка с дебютиралите към края на столетието К. Христов и Яворов. C Доброжелателното отношение на главния редактор на сп. „Мисъла към двамата неизвестни млади поети в никакъв случай не е случайност. То не е и литературно меценатство в традиционния смисъл на думата, макар че тази дума е съвсем намясто, когато трябва да се характеризира личното участие на д-р Кръстев в живота на двамата поети през този период. Независимо от това как се развиват впоследствие отношенията на критика с всеки един от тях, по времето, когато дебютират, той е техният найвлиятелен покровител и поддръжник. Малко известен факт е, че петмесечният престой на К. Христов в Неапол в началото на 1897 г. е станал възможен благодарение на активното застъпничество на д-р Кръстев. Този престой в Италия, на който дължим появата на втората стихосбирка на К. Христов „Трепети" (а според предварителното условие младият поет е трябвало да преведе и Байроновата мистерия „Каин"), изиграва много съществена роля в творческото укрепване на неговия талант. Неоценима е заслугата на д-р Кр. Кръстев за професионално-творческото съзря ване и на Яворов. След като никому неизвестният телеграфист от провинцията сътруд ничи на сп. „Мисъл“ в продължение на две години (1897-1899), с активното съдей ствие на д-р Кръстев и П. П. Славейков в началото на столетието той бива преместен в София и не след дълго получава статут на професионален литератор. Покровителствувайки талантливи млади поети, главният редактор на сп. „Мисъл не е задоволявал някаква лична суета. Той е провеждал - според разбиранията и възможностите си - една целенасочена литературна политика, чиято основна задача е била дискредитирането на смятаната от критика за остаряла Вазова поетика и извеж дането на българската литература към общоевропейски хоризонти.