Любовта

Веселин Йосифов е написал вече десетки рецензии, статии и критични бележки, публикувал е редица доклади и беседи. Писани по различни поводи и в различно време, пръснати по много вестници и списания, предговори на издания и др., в своята съвкупност те очертават една темпераментна творческа физиономия, разностранни интереси и литературна култура. И ето след толкова години труд на литературно-критическото поприще той поднесе на читателя една съвсем малка част от тях в книга под заглавие „Статии за български писатели". Дали това е най-хубавото, написано от критика, мъчно може да се съди, но така или иначе то трябва да потвърди, да илюстрира разбиранията му за литературата икритиката. Чувал съм да казват за Йосифов, че има остро перо. И това безспорно е вярно. Защото малко са критиците ни, които така рязко утвърждават или отричат, както него. Във всичките му работи ярко проличават омразата“ и „любовта". Затова за критик като Веселин Йосифов, струва ми се, именно подхождат думите на С. С. Смирнов от статията му „Бележки за критиката": „Професията на критика може би е най-неблагодарната от всички литературни професии. Писателите обикновено се отнасят към критиците както шофьорите към инспекторите от КАТ - или ги уважават, или се боят от тях, но рядко ги обичат. "

От годините, когато се появяват първите „песни“, „въздишки“ и „трепети“, които говорят за младежкото опиянение на двадесетгодишния поет (1894-97), до „последните пожари“ от творческия огън на неспокойната му лира (1944) изминават цели пет десетилетия. В този полувековен богат и сложен период от разитието на нашата литература Кирил Христов е твърде деен творец.

Напоследък интересът към Лермонтов на Запад е определено нараснал. Той не може да се сравни с кампанийния поход по Достоевски и Толстой, далеч е и от трескавата любо знателност по отношение на Гогол, но вече е достатъчно забележим и подчертан. Лермонтов се превежда, чете, тук-таме обхожда театралната рампа. За него се пише и говори. Може би по такъв начин се възстановява реалното значение на един голям писател, сравни телно по-слабо познат на западния интелигент, може би набеденият „поет на разоча рованието допада на модните упадъчни настроения със своя превратно изтълкуван „сплин", със своето преднамерено акцентувано и генерализирано недоволство от живота", с явно натрапената си капитулация пред демоничните“ сили на света; може би Лермонтов е последна разкопка на съвре менния модерн" от непрочетената старина" Според утвърдения еталон за новото като добре забравено старо". Много са причините за възкресяване на едно голямо име. Но, струва ми се, изброените дотук не обясняват един вече продължителен интерес, надхвър лящ обикновените снобски увлечения.

В статията си „Народните любовни песни" Славейков нарича любовта „божие безумие, което едничко влива капка сладост в горчивата чаша на живота и без което... земята не би била достойна да я грее слънцето" (т. V, с. 7). И превръща любовта в един от основните етични проблеми на творчеството си. Когато Славейков се явява на литературната сцена, нашата поезия има вече значително наследство, чиито най-добри образци и днес остават недостигнати. Но тази традиция е твърде едностранчива, единствена в сферата на националнопатриотичната и революционната линия. А малкото любовни стихове са твърде бледи, дори в основната си част направо безцветни. Анакреонтичните песни на Петко Р. Славейков до известна степен имат подражателски характер. Твърде сантиментални, на места те са пронизани от силно романтични или еротични нотки. Но независимо от съдържанието и същността си те изиграват патриотична роля, измествайки популярните гръцки любовни песни. Пенчо Славейков пише за тях: „За Славейкова дори и любовните песни... са оръжие в борбата за национално самосъзнание... И съдържанието им е тъй отвратително, че самият поет на старини, когато пробира песните си за крупно издание, без милост ги измита из тетрадките си, както вече отдавна ги е измел из паметта си" (т. V, с. 162). С изключение на тези работи на Петко Славейков любовта през възрожденската епоха не е самостоятелен проблем за поезията ни. „Изворът на Белоногата" Петко Славейков, „Пристанала“ и „До моето първо либе“ на Ботев не са любовни творби. В тях любовта е само един от мотивите, дори не централният, тясно пре плетен с патриотичната или революционна линия и средство за по-пълното им и всестранно изясняване. Вазовата сбирка „Майска китка" (1880) също има известни анакреонтични струи и издава външни влияния - преди всичко на Пушкин. През възрожденската епоха и първите десетилетия след Освобождението любовта като поетична тема не привлича сериозно авторите. на Литературно-психологическият процес на засилен интерес към човешката индивидуалност, започнал да се проявява в края на века, издига значението на любовната лирика в литературата ни. Не един път е изтъквано, че вниманието към любовната поезия се е изявило двустранно: и от поетите, и от критиката. Дори бихме могли да твърдим, че твърде големият брой любовни стихотворения, появили се по страниците на периодичния печат в края на миналия и началото на новия век, не са резултат изцяло на вътрешно спонтанна реакция на поетите, 126 1. Всички цитати са взети от Пенчо Славейков. - Събрани съчинения. С., БП, 1958. И а до известна степен е дирижиран от критиката. Преди всичко политиката на сп. „Мисъл“, което по това време е в центъра на литературния живот, импулсира толерира създаването на любовна поезия. Д-р Кръстев неколкократно се спира в статиите си на шокиращия въпрос за отсъствието на разгърнатата любовна тема в българската литература и подчертава, че точно тази линия би могла да внесе в поезията ни повече топлота и емоции, светлина. От 1899 г. в „Мисъл" редовно се публикуват любовни стихове в рубриката „Албум от лирически песни". Повечето от имената на авторите днес са неизвестни (Ив. Арнаудов, С. Петков, Н. Василев, А. Белковски и др.). Тук срещаме Ив. Ст. Андрейчин и Д. Подвързачов, които с цялостната си литературно-издателска дейност играят роля в културния ни живот и остават в историята на литературата ни, обаче любовните им стихове, печатани по това време в „Мисъл“, не се отличават от останалите. Но между авторите от рубриката ярко се открояват фигурите на П. К. Яворов Кирил Христов. Така че в цялостното оживление, което настъпва в областта на И любовната лирика, не може да не отбележим направляващата ръка на сп. „Мисъл“.

Love in Nikolay Liliev's poetry is tradicionally perceived and defined as incorporeal, seraphic, narcissistic, etc. The text aims at explaining the nature and realization of love in both Liliev's life and works. For that purpose the paper takes as a point of departure a few key phrases in Liliev's lyric poetry that were also turned into an emblem of his life as well, and connects them to unknown and unpublished letters from the poet's archives. Ethics, aesthetics and biographical data complicatedly interweave in the mind and sensitivity of the poet who created unique lyrical masterpieces uniting Bulgarian poetry with the spirit of European Modernism.