певец

От годините, когато се появяват първите „песни“, „въздишки“ и „трепети“, които говорят за младежкото опиянение на двадесетгодишния поет (1894-97), до „последните пожари“ от творческия огън на неспокойната му лира (1944) изминават цели пет десетилетия. В този полувековен богат и сложен период от разитието на нашата литература Кирил Христов е твърде деен творец.

Бавно и трудно българският народ излиза из средновековния мрак на Отоманската империя, за да заживее в светлината на Новото време, обляла отдълго вече по-голямата част от Европейския континент. Разбира се, върху пътя на новото развитие го извеждат процесите, които се разгъват в собствените му недра. В условията на новото му историческо битие един след друг се появяват дейци, които творят новия му национален живот, новата му национална култура, новата му национална литература. Съществено значение за по-нататъшното му развитие има неговото включ ване в съвременния обществено-политически и културен живот на европейските народи. Особени заслуги за включването му в тоя живот имат видни предста вители на културния живот на родствените славянски народи. Имената на Вук Караджич, Константин Калайдович, Юрий Венелин, Павел Йосиф Шафарик са имена на откриватели на забравения в дебрите на Отоманската империя народ. Оживелите в в произведенията на ред славянски писатели български образи картини от българския живот и българското отечество го доближават до съз нанието и емоционалния мир на славянските народи, които ще заживеят с неговата участ, ще търсят начини да го подпомогнат, да го защитят, да го изведат из робската му неволя.

След тежкото, обременено Средновековие в градските капиталистически среди, а впоследствие и в аристократичните центрове на Италия (особено на първо време в най-мощното буржоазно, делово и банково средище - Флоренция) покарват първите кълнове на новата пролет - Възраждането. Опитните, материалистично насочени флорентински търговци и банкови среди създават здрава връзка със земните блага и интереси. Изтласкват на преден план реали стичните тежнения и прояви на човешката природа - страстите и конфликтите, произтичащи от тях. Създава се нова атмосфера - в нея се озовава Петрарка. На челно място излиза развълнуваната човешка личност със своите неудържими копнежи за лично утвърждаване. У Петрарка това постоянно безпокойство, безспирно дирене, непрестанен стремеж към възход намира най-възвишен израз. Поетът възпява неудържимата, сладостна и чаровна сила на любовното чувство - зенит на духовното и земното блаженство, — неутолимата жажда за слава - друго мощно средство за изявяване на личността и за осеняването й с величие. В един по-низшестоящ план това безпокойство, този копнеж се изразяват ту в дълги странствувания из Европа (Франция, Италия, Ренания, Фландрия), ту в усамотявания сред провансалската природа, най-вече край изворите на Воклюз Сорга, в или меланхолия и в и край поречието на мечти. сладък унес тревожни Петрарка черпи сили и намира широк простор за своята разтворена към света душа и в античната култура, в случая най-вече латинска, и в тази на Възраждането - и двете тъй близки и сходни по съдържание, по реалистична насоченост, тъй скъпи за утвърждаващите се свежи материалистични сили на новото общество. Поетът усвоява класическия латински език до съвършенство и написва на него всичките си съчинения с изключение на „Канцониере“ (стиховете за Лаура) и на „Триумфи“ (алегорично-схоластична по средновековни схеми поема, изпълнена с чувство на умора от живота и с желание за покой). Петрарка пръв разкрива ясно и категорично духовните пътища, лежали толкова време под праха на Средновековието. За това заслужено се говори за поета като за патриарх, като за баща на хуманизма. Петрарка не счита гръцката литература за по-голяма и по-ценна от латинската, но изпитва желание да се запознае и с нея, като е скътал в библиотеката си трудове от гръцки автори (например Омир и Платон) дори на няколко пъти се е заемал с изучаване на гръцки език.

Кръстьо Куюмджиев проявява интерес към поети, които невинаги се отличават с мащабност на дарованието, но имат собствен свят и оригинална духовна физиономия. На него му доставят материал за наблюде ние и разсъждения Николай Лилиев, Никола Ракитин, Валери Петров, Петър Алипиев, Петър Караангов - псети, които за мнозина изглеждат „встрани" от главното направле ние на нашата литература. В статиите си за тях критикът е по-интересен и находчив - още едно доказателство, че тук намира проблематиката, която го интересува. С това можем да си обясним и неговия - вече траенинтерес към личността и творчеството на Кирил Христов: след издадения през 1967 г. очерк за него сега с книгата си „Певец на своя живот" той отново се връща към тази тема. За Кирил Христов е писано доста: Миха ил Арнаудов, Владимир Василев, Никола Атанасов, Цветан Минков, Жельо Авджиев са само част от авторите, занимавали се с неговото творческо дело. Желанието и ам бицията на един сравнително по-млад кри тик и изследовател като Кр. Куюмджиев да се заеме с автор, за когото има десетки изследвания и дори обемисти трудове, говори, че този критик обича да руши общоприетите веднъж завинаги схеми, да се противопоставя на общия вкус. С тези неща той неведнъж е дразнил, почти като правило неговите статии и книги предизвикват реакции". Още в началото ще заявя: не са малко нещата, с които може да ни подразни и „Певец на своя живот".