Пред VI-ия международен конгрес на славистите

Бавно и трудно българският народ излиза из средновековния мрак на Отоманската империя, за да заживее в светлината на Новото време, обляла отдълго вече по-голямата част от Европейския континент. Разбира се, върху пътя на новото развитие го извеждат процесите, които се разгъват в собствените му недра. В условията на новото му историческо битие един след друг се появяват дейци, които творят новия му национален живот, новата му национална култура, новата му национална литература. Съществено значение за по-нататъшното му развитие има неговото включ ване в съвременния обществено-политически и културен живот на европейските народи. Особени заслуги за включването му в тоя живот имат видни предста вители на културния живот на родствените славянски народи. Имената на Вук Караджич, Константин Калайдович, Юрий Венелин, Павел Йосиф Шафарик са имена на откриватели на забравения в дебрите на Отоманската империя народ. Оживелите в в произведенията на ред славянски писатели български образи картини от българския живот и българското отечество го доближават до съз нанието и емоционалния мир на славянските народи, които ще заживеят с неговата участ, ще търсят начини да го подпомогнат, да го защитят, да го изведат из робската му неволя.

Настъплението на белоруския роман през първата половина на 60-те години стимулира естетическата и литературно-критическа мисъл в БССР. За романа бяха написани многочислени статии, рецензии и монографични трудове. Подчертан литературно-научен интерес към този жанр проявяват не само съ трудниците от Института за литература и от Филологическия факултет в Минск, но и самите писатели- романисти. Появиха се и по-обобщаващи изследвания и на първо място том I и том II от История на белоруската съветска литература, където за романа е отделено значително място. А литературната славистика в съветска Белорусия, показала вече редица творчески инициативи, въвежда интензивно и сравнителния анализ, така рядко срещан в белоруското литературознание.

„Септемврийска поезия" - така Георги Бакалов най-напред, а след това Иван Мешеков и други нарекоха стиховете и разказите на Никола Фурнаджиев, Ангел Каралийчев и Асен Разцветников, появили се в „Нов път" като пръв поетичен отглас на величавите и страшни септемврийски дни. След време към „септемврийските" творци литературните критици започнаха да прибавят Гео Милев и другите поети от „Пламък“, Крум Кюлявков и останалите сътрудници на Звънар", Антон Страшимиров и начеващите поети и писатели от „Ведрина“.... Вече повече от четири десетилетия Септември е постоянна и нестарееща тема в нашата поезия и проза, а септемврийската литература - като нов, естетиче ски обособен момент в литературното развитие - една от важните проблеми на литературната история и критика. За най-ярък и характерен, истински „септемврийски“ етап се взема (него именно и съвременниците са нарекли „септемврийски") периодът от 1923 г., непосредствено след въстанието до априлския атентат 1925 г. Като се изхожда обаче от самия конкретен исторически момент, от приблизително еднаквото осветление на септемврийската тематика, от сходните или еднакви естетически позиции и художествени задачи на септемврийските творци, би могло да се прибавят към този характерен етап и една-две години по-късно - след април ския атентат докъм 1927 г. - с дейността на Страшимиров във „Ведрина".

Неотдавна, в Сметановата зала на Националния дом в Прага бе открит закрит VI международен конгрес на учените-слависти. Близо две хиляди най-известните славяноведи в света и още толкова гости имаха възмож ност в разстояние на цяла седмица да общуват в прения от трибуните или в интимни беседи по старинните пражки улици и паркове; да разменят научни съображения и мисли, дирейки голямата истина за миналия и настоящия живот славянските народи, за тяхната духовна близост с другите неславянски народи, за общите им граждански търсения и духовни стремления, за близостта им в бита, в езика, в словесното народно и лично творчество... И този голям разговор за своеобразната съдба на славянството, започнат пак в същата зала приблизително преди четири десетилетия на Първия славистичен конгрес (1929), непрекъснато се разширява и вглъбява. Все повече участници влагат своя скромен принос; все повече слависти поднасят в научно обращение своите прозрения и открития, своите теми и домогвания, решения, хипотези и концеп ции... Понякога - успешно защитени и научно аргументирани, а понякога без анализ и по случайни белези, без проникновено познаване на фактите и по данни, лишени от всякаква научна систематика.