Виктор

Бавно и трудно българският народ излиза из средновековния мрак на Отоманската империя, за да заживее в светлината на Новото време, обляла отдълго вече по-голямата част от Европейския континент. Разбира се, върху пътя на новото развитие го извеждат процесите, които се разгъват в собствените му недра. В условията на новото му историческо битие един след друг се появяват дейци, които творят новия му национален живот, новата му национална култура, новата му национална литература. Съществено значение за по-нататъшното му развитие има неговото включ ване в съвременния обществено-политически и културен живот на европейските народи. Особени заслуги за включването му в тоя живот имат видни предста вители на културния живот на родствените славянски народи. Имената на Вук Караджич, Константин Калайдович, Юрий Венелин, Павел Йосиф Шафарик са имена на откриватели на забравения в дебрите на Отоманската империя народ. Оживелите в в произведенията на ред славянски писатели български образи картини от българския живот и българското отечество го доближават до съз нанието и емоционалния мир на славянските народи, които ще заживеят с неговата участ, ще търсят начини да го подпомогнат, да го защитят, да го изведат из робската му неволя.

Проблемът за условността в реалистическото изкуство продължава да бъде един от най-интересните и все още дискусионни въ проси в марксистката естетика, въпреки че безусловното и отрицание вече може да се счита за анахронизъм. Днес и най-скептично настроените са принудени да я признаят като естетическа реалност в социалистическото изкуство, доказала категорично своята плодотворност. И ако все още около нея се водят научни полемики, то въпросът вече не се свежда до това, възможна ли е условност в 155 реалистичното изкуство и има ли право на съществуване. Дискусията в Съветския съюз през 50-те и 60-те години накара всички да се вгледат по-внимателно в реалистическото художествено наследство и да открият не един пример на успешно, с висок идейноестетически ефект използуване на условността като прийом за изграждане на художе ствения образ. В съветското литературознание получи всеобщо признание понятието „Форми на художествено обобщение“, което фактически „узакони" различни способи на реалистическа типизация. И днес споровете се отнасят поскоро до уточняване номенклатурата" на тези форми, след които условността съще ствува неизменно наред с жизнеподобието. Друг аспект на споровете е имат ли различните форми на обобщение в реалистичното изкуство, в това число и в социалистическия реализъм, някакво предимство една пред друга или трайните художествени достиже ния възникват преди всичко на основата на жизнеподобните форми. Струва ми се, че в тази полемика, която още бушува на страниците на съветските списания, най-правилна е позицията на онези учени, видно място сред които заема големият познавач на бъл гарската литература Д. Ф. Марков. Той ратува за равноправие на различните форми на обобщение и счита еднакво неубедителни както апологетите на жизнеподобието, които неизбежно подценяват значението на условността, така и онези, които твърдят, че именно тя определя постиженията на съвременното изкуство и неговата перспектива в бъ деще. Тази гледна точка е най-ползотворна не защото компромисно примирява двете противоположности в златна среда", а защото изхожда от диалектическото движе ние и развитие на реализма като метод, от самия литературен процес. Неслучайно тези учени са заети с обяснението на стиловото многообразие в литературата на социалистическия реализъм, стремят се към създаване научно обоснована типология на стиловите явления и процеси. Всеки случай началото на тези научни търсения може да открием в ожи вените дискусии около условността, които утвърдиха убеждението, че социалистиче ският реализъм е изкуство на многобройните възможности. В резултат на тези спорове се породиха опитите за задълбочено изясняване същ ността и развитието на различните форми на обобщение на основата на конкретен мате риал и като се спазват всички закономерно- сти и принципи на цялостния идейно-естетически анализ. Принос в това отношение е книгата на младия съветски учен Виктор Дмитриев „Реализъм и художествена услов ност". Две са задачите, които авторът си поставя за разрешение: да докаже съществуването на реалистическа условност в произведенията на големите руски реалисти от XIX в. и в социа 156 листическата литература не като епизодично явление, а като традиция, както и да изслед ва нейната природа и специфични възмож ности за реалистическа художествена типизация. Впрочем тук трябва да прибавим още и задачата да се покаже различният художе ствен ефект от използуването на условността в реалистическото изкуство и в модернизма. Тези цели определят както структурата на книгата, така и самия подход в разглеж дането на отделните проблеми. Още в нача лото Дмитриев, убеден в безплодността на общите разсъждения, декларира своята позиция, която превръща в ръководен принцип до края на своето изследване. „Художествена условност като такава - пише той - не съ ществува вън от цялото... Анализирайки условността обособено, само като прийом, малко нещо ще постигнем." Действително не може да се говори за условност изобщо, а конкретно-исторически, изследвайки ней ната функционалност, художествена целесьобразност и закономерност във всеки конкретен случай. Това положение има принципно значение особено в сравнение с изку ството на модернизма.

За стиха като специфично организирана художествена реч в нашата литературно-критическа практика се говори между другото, с повърхностно позоваване върху една или друга черта или страна от тази организация, и то от позицията, че тази особеност на поезията е като че ли нещо, без което тя би могла да мине. Разбира се, не става дума за подценяване на социално-психологическия анализ, но не можем да сметнем за нормално положението да се пренебрегва стиховедската структура на поезията, ролята на стиховата поетика в цялостното идейно-естетическо Функциониране на поезията. Книги като „Теория стиха" не само ни Напомнят, че поезията не е просто литературно творчество, подчиняващо се на общите закономерности на това творчество, а и на специфични, присъщи само на нея закономерности, но и ни въвеждат в сложния свят на тези закономерности. Дело на един живот, тя запазва своята актуалност, защото нейният автор подхожда към явленията на стиха диалектически, разкривайки тяхната слож ност, относителна обособеност и вътрешна преходност. Във връзка с „бума" на свободния стих в нашата поезия през втората половина на 50-те години остро се актуализира пред нашето литературознание и пред стихознанието ни в частност дилемата, която в дезюнкти вен вид формулира М. Янакиев: „Или (1) „свободният стих" е наистина стих и лириката винаги е стихотворна", но пък поня тието стих разширява обема си така, че се изравнява по обем с понятието говор, т. е. спецификата на стиха изчезва", или (2) в израза свободен стих думата стих е употребена неуместно, та се оказва, че лириката не се пише задължително в стихове. " Авторът на „Българско стихознание" за ключава: „Свободният стих (Vers libre) не може да бъде обект на стихознанието, за щото по нищо не се отличава от говора изобщо. "1 „Българско стихознание" има ценни достойнства, без които бъдещото развитие на стиховедската ни наука едва ли ще направи следващите си успешни крачки, но по въпроса за свободния стих нейният автор отстоява позиция, която практиката на поезията и в частност на нашата поезия отхвърли. По този проблем Янакиев заема становище, косто отстъпва по убедителност от това на известния български поет Емануил ПопДимитров, изказано в началото на четиридесетте години: „Същинският свободен стих притежава свой, своеобразен ритъм, своя интонация и музикалност, и носи в себе си всички съществени белези на стихотворната реч. 2 И ако нашият пост и изследовател на стиха само в общ вид защищава правото на свободния стих да остане в пределите на стихознанието, Жирмунски го подлага на шателен анализ, за да изясни спецификата на неговата ритмична организация. И аз ше си позволя да приведа изцяло обобщеното описание на тази организация, защото според мене тя би могла да бъде приета като основа и за изследването на свободния стих в нашата поезия: „Свободни или волни стихове ние наричаме стихове, които нямат строга метри ческа композиция.

За пръв път Вазов чете от Юго монолога на Дон Карлос в IV действие на „Ернани“ с учителя си Зафиров в Пловдив през 1867 г. К. Величков му подарява в Свищов през 1877 г. сбирката Les châtiments", за което Вазов признава: ... ..и оттогава В. Хюго почна да упражнява най-силно влияние върху моето творчество. Особено ме пленяваше стихотворението „Expiation". След 4 го дини в Пловдив пак К. Величков му носи двата тома на „La legende des siècles“, „след жадното прочитане на която аз още повече се влюбих във великия поет"3. В 1895 г. той отговаря на една анкета на Лидия Шишманова и след въпроса: „Кой писател предпочитате?“, изрежда:,, Хюго, Хайне, Толстой...", а след въпроса: „Коя личност от роман или театър (Ви е най-симпатична)?", отговаря: „Жан Валжан. Защото прави да обикнеш доброто. "4 Пак в 1895 в „За моята черга" свиде телствува: ... В. Хюго, Байрон и Хайне, тия властители на умовете в нашия век, са упражнявали въз мене своето благотворно влияние. Особено първият - с мощната си реч и полети. "В писмо до д-р К. Кръстев от 1889 г. той признава, че е чел Юго, Байрон и Пушкин цели и страстно - в по-младите си години". Юго за него е величайшият поет" на XIX в. В 1916 г., когато Ив. Шишманов започва своята анкета, Вазов споделя, че Юго упражни...голямо влияние върху мене. Изучавах го наизуст, подражавах го..." В края на 1919 г. си спомня, че някога Юго бил за К. Величков „духовен властелин, както и мой 8. В 1919 г. народният ни поет се завръща пак към Юго: На писалишната ми маса имам книгата „L'année terrible" от В. Хюго. И често я прелистям пак, а челсъм я с жажда преди трийсет години. Притежавал в неголямата си библиотека доста Югови сбирки: „Les orientales“, „Les chants du crépuscule“, „Les châtiments“, „La légende des siècles“, „L' année terrible" 10

Темата „Виктор Юго и България" представлява част от големия проблем „Юго и светът". Защото Юго е от онези писатели, чието име и творчество отдавна са надхвърлили националните граници на Франция и са станали достояние на цялото човечество. Времето се оказа безсилно да помрачи неговите велики идеи, личността му продължава да обайва милиони и милиони хора по всички краища на света, жадни да чуят правдивото, революционното слово на поета в неугасимия им стремеж към национална независимост, социална правда и духовен прогрес, в борбата за отхвърляне на всяко потис ничество, на всяка тирания, за мир и равноправие на всички хора на планетата. Българската национална литература и култура, които са били винаги обърнати с лице към световната цивилизация, които са общували с големите духовни завоевания на другите народи, с великите демократично-хуманитарни традиции на Франция, за да ги осмислят с оглед на собственото си възмогване и развитие, не можеше още отрано да не бъдат привлечени от мощната фигура и забележително творчество на френския класик-трибун, извисил се като пламенен апостол на народните правдини, на прогреса през XIX в. И Още първите съзидатели на националния ни духовно-интелектуален живот от Паисий до Петко Славейков и от Раковски до Ботев са указвали на историческата необходимост за сродяване с идеите на европейския Ренесанс Просвещение, с революционно-демократичните идеи на времето. А още през 1873 г. Нешо Бончев ще обнародва бележитата си статия „Класическите европейски писатели на българския език и ползата от изучаване на съчиненията им", която идва като обобщение на усилията на българската възрожденска интелигенция за културно-естетическо извисяване чрез все по-пълно сродяване с европейската цивилизация - прозрения и традиции, които залягат в основата на по-сетнешната ни култура, та чак до наши дни. Именно още в ония години на едно жестоко и тотално чуждо потисничество и на неспирен всеобхватен национален подем българската интелигенция обръща поглед и към творчеството на В. Юго, чието име вече се е произнасяло с любов и признателност от всички прогресивни и угнетени хора по света. И което е особено показателно, това е фактът, че първите преводи, които се появяват в българския печат, са изказвания и речи на великия френски патриот по време на Френско-пруската война, когато Юго се бори на найпредните линии в защита на Париж, на родината от пруския нашественик.

Всеки, който говори за Виктор Юго, рискува да повтори говорилите преди него. И то не само тук и сега, а и в други страни, в други времена. Виктор Югопоетът, романистът, драматическият автор, критикът, публицистът, общест веникът, чието творчество изпълва целия XIX в., — отдавна премина границите на своето време и на своята родина. Той намери свои възторжени почи татели сред всички народи на света, всички поколения, всички възрасти. На какво се дължи тази универсална известност на Юго, това безрезервно прие мане на творчеството му от толкова различни по дух и възпитание хора? Към отговора на този въпрос може да ни доближи един поглед върху многостранността му, изразена от Жан-Ришар Блок така: „Музикален като Верлен, мелодичен като Расин, бунтовен и заплашителен като Бодлер, ваятел на поетически видения и активен участник в страстните политически борби на своето време като Данте, епичен като Байрон, лиричен като Кийте, мечтателен като Шели, ироничен и ясен като Хайне, самотен като Леопарди, пантеист като Гьоте, демократ като Уитман, еротичен като Мюсе, религиозен като Ламартин - това е Юго.“ И всичко това е точно така, въпреки че обикновено литературните критици са склонни да преувеличават качествата на прочутите писатели, въпреки че когато се говори с много любов за един автор, често му се приписват повече достойнства, отколкото той притежава. Дори противниците на Юго не са могли да не признаят неговия всестранен и всеобхватен талант, богатата му тоналност, неизчерпаемите източници на неговото вдъхновение, необикновено широкия му емоционален и мисловен мир. Тъкмо тези на пръв поглед противоречиви елементи в творчеството му правят писателя близък до найразлични хора и най-добре обясняват неговата популярност. Тъкмо затова Виктор Юго издържа изпитанието на времето. Неговото име остана непомрачено въпреки многобройните критики, дошли „отляво" и отдясно, от консервативни литературни критици и естети, които не можеха да простят демократическата насоченост на творчеството му, както и неговата утилитарна естетика, и от сектантите, които не съумяха да разберат и оправдаят идейните колебания и противоречия на човека и писателя Юго.