стиха

Димчо Дебелянов се утвърждава в нашата поезия като продължител една стихотворна традиция, закрепена чрез делото на Вазов, Пенчо Славейков, Яворов, Кирил Христов. Във времето, когато Дебелянов започва кариерата си на поет, стиховете се пишеха в обичайните ритми на силаботоничната система. Вазов я бе наложил вече и бе използувал всичките и ритмични схеми, като се стараеше да не излиза извън рамките им. Той бе вковал до известна степен думата в стъпката". Повече от поетите от това време като че не чув ствуваха, че приетите ритмични схеми могат да се разнообразят. Оставяме настрана, разбира се, Яворов, който и по отношение техниката на стиха бе истински новатор. Той не само не допускаше да се изменя обикновеното уда рение на думата заради мястото и в стиха, нито пък да се кърни тя, но пръв съзнателно и със замах започна да разнообразява ритъма на своя стих и направи от ритмичното движение израз на най-дълбоко вътрешно съдържание. Яворов посочи цялото музикално богатство на българската стихотворна реч и възможностите за ритмичното освежаване на силаботоничната система. Пътят, по който Д. Дебелянов смело тръгна, бе вече проправен. Творческият период на Дебелянов се затваря между годините 1906-1916. Това е времето, когато у нас в поезията се води борба срещу реализма, приет като отживялост, и когато закъснелите отзвуци на френския символизъм си пробиват път.

За стиха като специфично организирана художествена реч в нашата литературно-критическа практика се говори между другото, с повърхностно позоваване върху една или друга черта или страна от тази организация, и то от позицията, че тази особеност на поезията е като че ли нещо, без което тя би могла да мине. Разбира се, не става дума за подценяване на социално-психологическия анализ, но не можем да сметнем за нормално положението да се пренебрегва стиховедската структура на поезията, ролята на стиховата поетика в цялостното идейно-естетическо Функциониране на поезията. Книги като „Теория стиха" не само ни Напомнят, че поезията не е просто литературно творчество, подчиняващо се на общите закономерности на това творчество, а и на специфични, присъщи само на нея закономерности, но и ни въвеждат в сложния свят на тези закономерности. Дело на един живот, тя запазва своята актуалност, защото нейният автор подхожда към явленията на стиха диалектически, разкривайки тяхната слож ност, относителна обособеност и вътрешна преходност. Във връзка с „бума" на свободния стих в нашата поезия през втората половина на 50-те години остро се актуализира пред нашето литературознание и пред стихознанието ни в частност дилемата, която в дезюнкти вен вид формулира М. Янакиев: „Или (1) „свободният стих" е наистина стих и лириката винаги е стихотворна", но пък поня тието стих разширява обема си така, че се изравнява по обем с понятието говор, т. е. спецификата на стиха изчезва", или (2) в израза свободен стих думата стих е употребена неуместно, та се оказва, че лириката не се пише задължително в стихове. " Авторът на „Българско стихознание" за ключава: „Свободният стих (Vers libre) не може да бъде обект на стихознанието, за щото по нищо не се отличава от говора изобщо. "1 „Българско стихознание" има ценни достойнства, без които бъдещото развитие на стиховедската ни наука едва ли ще направи следващите си успешни крачки, но по въпроса за свободния стих нейният автор отстоява позиция, която практиката на поезията и в частност на нашата поезия отхвърли. По този проблем Янакиев заема становище, косто отстъпва по убедителност от това на известния български поет Емануил ПопДимитров, изказано в началото на четиридесетте години: „Същинският свободен стих притежава свой, своеобразен ритъм, своя интонация и музикалност, и носи в себе си всички съществени белези на стихотворната реч. 2 И ако нашият пост и изследовател на стиха само в общ вид защищава правото на свободния стих да остане в пределите на стихознанието, Жирмунски го подлага на шателен анализ, за да изясни спецификата на неговата ритмична организация. И аз ше си позволя да приведа изцяло обобщеното описание на тази организация, защото според мене тя би могла да бъде приета като основа и за изследването на свободния стих в нашата поезия: „Свободни или волни стихове ние наричаме стихове, които нямат строга метри ческа композиция.