Дебелянов

Понякога насаме с малкото томче стихове на онова непрежали мо момче, превърнато по волята на съдбата в пушечно месо, ми се иска да извикам за него тъй, както един философ беше казал за Вагнер: „Изобщо човек ли Дебелянов? Не е ли той една болест?" Бих добавила от себе си - неизле чима. И в постоянната й, едновременно мъчителна и сладостна треска, в която тъне възпаленото ти съзнание, се ниже върволица от картини и видения, преодолели времето и смъртта, заключени и спасени между черните, трептящи на белия лист букви. Понякога като отплата за будуването над страниците и тех ните тайни някое от виденията се отделя, приближава се мълчаливо и застава неподвижно и нямо като статуя, която моли да и бъде вдъхнат живот. Така се случи с „Гора". Винаги ме е омагьосвал плавният, необикновен ритъм на стихотворението, преливащата алитерация, странните, звучащи като заклинания думи, извадени като че ли от непознати дълбини на народната реч. Знаех го наизуст и понякога най-неочаквано то се стрелваше в главата ми, зазвучаваше за миг, просвистяваше като тънка зелена стрела и изчезваше, без да мога да видя накъде е отлетяла и каква посока ми е показала. Оставаше у мен само ведрият и свеж полъх на голямата Гора. Онази „кукичка", за която винаги се е закачвал погледът ми, е била именно тази главна буква „Г" в на чалото на Гората. Дразнеше любопитството ми и с острото си ченгелче човър каше съзнанието ми дълги часове. Не можех да повярвам нито че „Гора“ е от ония произведения на Дебелянов, , които не са свързани пряко с личните му преживявания“, нито пък да се задо воля с обяснението, че „след като нахвърля миража, след като ни въвлича в атмосферата на тази надреална гора, поетът остава заключен в собствената си субективна мечта". Още по-малко ме успокояваше мисълта, че в стихотворението „е въплътена идеята за абсолютното успокоение". На първо време се заех да установя кога е написано стихотворението. В последното издание на Дебеля новите стихове - двутомника от 1970 г. - се отбелязва, че „Гора" е написано през 1912 г. Това твърдение се основава на спомена на Николай Лилиев: ..... помня го през лятото на 1912 г., ... напусна с Гьонча Белев София и се оттегли при свой приятел лесничей в планината, отгдето изпращаше пър вите варианти на „Гора“, на „Да се завърнеш в бащината къща..." За жа лост обаче ще трябва да се признае, че точната и прецизна памет на Лилиев този път му е изневерила. Той - като никога! - е сбъркал годината.

Димчо Дебелянов се ражда в Копривщица, в семейството на абаджия, в първото десетиле тие след подписването на Санстефанския мирен договор. Градът и хората му живеят със спомените за минало величие и слава и носят бремето на новите обществено-политически и икономически промени. Връщайки се с тъга към малкото градче, скътано в прегръдките на същинска Средна гора, Каравелов в своите „Българи от старо време" с присъщата му ерудиция, вплетена в поетически размисли, ще направи най-верния извод за оня цъфтеж на родния си град, който му отреди първенството през Възраждането: „В Коприщица няма плодовита земя - само камъни, пясък и глина; но, както се види, по причина на тая неблагодатна и сиромашка почва Коприщица е едно от най-живите и най-деятелните села. Нейната безплодна земя, която изисква големи тру дове и изобилен пот, не е допуснала човеците да потънат в сънлива азиатска бездеятелност, но, напротив, водила ги е постоянно към силната воля, към енергията и към постоянния труд и създала е из тях деятелни промишленици и много полезни мислители. "2 А цъфтежът на Копривщица са 40-те 60-те години на XIX в. Джелепи и бегликчии разнасят славата и из цялата многоезична империя, строят богати двукатни домове, чешми, мостове, училища, стават ктитори, а върху надгробните си плочи от бял мрамор оставят завет: „Ако поминеш добродетелно; ако помогнеш за общото добро; ако покажеш любов към брата си, към своя народ, отечество, ще добиеш вечна слава и блаженство. " Развитието на скотовъдството през XIX в. довежда до развитието на широка основа на домашна индустрия и търговия с нейните произведения. След джелепите и бегликчиите идват абаджиите, носители на демократичен дух. Абаджиите с техния труден занаят по хиляда бода пара" съставляват след 1830 г. най-многобройният еснаф, откликвал на всяко народополезно дело, сам издържал от 1850 до 1859 г. Девическото училище. Към този еснаф принадлежи и родът дебелянци. за От ранна пролет до началото на есента в абаджийските дюкяни се е изработвала стоката, разпродавана из пазарите на Одринско, Беломорието, Цариград, Цариградско и Мала Азия. Жените предели вълната, а от преждата плетели гайтани и чорапи, тъчели шаяци, демии, черги и кебета. Наесен мъжете откарвали и разпродавали стоката, която обикновено те сами изработвали с помощта на калфи и чираци, чийто брой се определял от състоянието им, и тази, която в дългите зимни нощи жените изработвали сами. В 1870 г. от Копривщица се изнасяли 250 000 оки абаджийска стока и около 20 000 дузини чорапи.

Лириката на Димчо Дебелянов се формира и разгръща около две основни емоционално-психологически ядра. Първото от тях условно наричаме емоционално модулиране (т. е. преминаването от чувство на бездомност, самотност, отчаяние, към чувство на радост, вяра в бъдещето и обратно както в цялото творчество на поета, така и в рамките на една отделна творба). Второто емоционално-психологическо ядро е отношението към спомена за детството и патриар халното минало. Тези два възлови пункта не са обособени. Техните емоционални и семантични полета проникват едно в друго и взаимно се обуславят. Далеч сме от мисълта, че този тип емоционално-психологическа насоченост съществува само при Дебелянов. Тук става дума не толкова за уникалност, колкото за степента. характера и ролята на тази емоционално-психологическа нагласа в творчеството на поета, за силата и влиянието й върху изграждането и развитието на мотивите, темите и образите, за начина и специфичността на нейната проява. При Дебелянов тези две емоционално-психологически насоки имат доминираща и опре деляща роля. Обект на нашето изследване ще бъде вторият емоционално-психологически център в лириката на поета - споменът и отношението към него. Необходимо е преди всичко да се разграничи темата „минало" от темата „спомен". Отразяването на миналото в едно художествено произведение предполага по-обективно отношение към него и по-близко придържане към неговата реалност. А споменът - това е миналото, пречупено през погледа, преживяванията, емоционалната структура на личността. С други думи, споменът е отношението към миналото, изразено в художественото произведение, а не изобразяване на самото минало. Затова и начинът, по който Дебелянов (респективно неговият лирически герой) подхожда към своето минало, превръщайки го в спомен, т. е. в нещо живо, съкровено негово и звучащо само за него, е резултат от особеностите емоционално-психологическата структура на личността му. За Дебелянов спона менът е нравствена опорна точка, алтернатива на настоящето, съкровено у бе жище от мрачната и жестока действителност. Крайното дистанциране на поета от тази действителност го довежда до самозатваряне в рамките на душевното страдание и неудовлетвореност, които преминават в трайно съзнание за безпътица, бездомност и самотност. Тази емоционално-психологическа нагласа обаче се нуждае от други, вътрешни опорни точки, които да изграждат и крепят вътрешното душевно равновесие. От една страна, той приема в себе си смъртта като възможен изход и потенциално достига до нея; от друга страна, лирическият му герой копнее за нощта, която ще му донесе желаното успокоение.

Голяма част от българските критици смятат, че „Легенда за разблудната царкиня“ е най-хубавото символично произведение на Димчо Дебелянов. Интересно е мнението на проф. Георги Марков, който характеризира поемата по след ния начин: „Най-високото постижение в символичното творчество на Дебелянов безспорно е поемата „Легенда за разблудната царкиня". "1 Но още преди Марков друг критик - Цветан Минков, в книгата си, посветена на произведенията на Дебелянов, пише: „Единствената поема, в която Дебелянов синтезира основните мотиви на своето творчество и подчертава неутолимата си жажда за светлина и щастие, е неговата недовършена „Легенда за разблудната царкиня". " Освен тези две мнения, с които можем да се съгласим или не, в литературната критика има и някои други. Специално внимание се обръща на обстоятел ството, че „Легенда за разблудната царкиня" е незавършено произведение. Например Стоян Каролев приема, че „поемата е недовършена и това има дял за нейната неизясненоста. Според него и самите символи, изградени в поемата, не са много ясни. Следователно не може да се приеме мнението на тази част от критиката, която вижда в „Легенда за разблудната царкиня" символ на душата на поета: „Асоциацията между разблудната царкиня, която копнее по своя цар или бди в пориви пламенни с обнажена гръд и тревожната душа на поета, е доста далечна. По същия въпрос мнението на проф. Марков е съвсем различно: „Неоснователно е твърдението, че „Легенда за разблудната царкиня" недовършено произведение. Тук вероятно се крие някакво недоразумение. „Легенда за разблудната царкиня" трябва да се разглежда като самостоятелно и e завършено произведение... в нея със здрава вътрешна логика се изобразява душата на поета, нейните надежди и разочарования, нейната драма и душевни угризе ния. Подобно мнение още през 1936 г. изразява и Владимир Русалиев: „Тази поема сякаш е неговата съдба, неговата най-интимна изповед. Това е блужде нието на душата му, нейните сънища и полети.

В архива на Николай Лилиев намерихме пет непубликувани досега писма от Димчо Дебелянов; две от тях публикуваме тук. В архива на Николай Лилиев са запазени всичко 39 писма на Дебелянов, писани през периода от 1907 до 1915 г. 1907 е годината на тяхното запознаване в Долна баня. Там Лилиев е работел като счетоводител, а Дебелянов, вече установил се в София, бил на гости на брат си Илия. Дебеляновите посещения в Долна баня особено зачестили след запознанството му с Николай Михайлов. През 1908 г., когато пише публикуваното по-долу първо писмо, Димчо Дебелянов работи в Метеорологичната станция в София. Приятелят от Долна баня го въвежда в столичните ли тературни среди, запознава го с Димитър Подвързачов, Георги Райчев, Георги Бакалов. Де белянов започва редовно да сътрудничи на Бакаловото списание „Съвременник“, където печата и Николай Лилиев (псевдонимът му, измислен от Георги Бакалов, се появява за пръв път в това списание на кн. 2 от 1908 г.). Димчо Дебелянов, Николай Лилиев и Димитър Подвързачов стават неразделни, сърдечни приятели. „Николай Лилиев - казва Димитър Подвързачов в спомените си - от край време има този усет да открива млади момчета - като него самия любимци на музите. Той доведе при мене Димчо Дебелянов... Много бързо се сближихме - Николай и аз - с Димчо. Той беше по природа кротък и обичлив момък... Колкото и скромно да оценявам значението на нашия приятелски кръжец, отпосле събран около списание „Звено", за развитието на Димчо - не ще мога да отрека, че изобщо ние се влияехме един от друг в най-добрия сми съл на думата." Първото писмо от архива на Николай Лилиев, което публикуваме тук за пръв път, с от 1908 г. Написано е върху осем страници (два големи прегънати листа) с черно мастило и е без дата и без обръщение (нещо нехарактерно за Дебеляновите писма). По всичко личи, че началото на писмото е загубено. На пощенското клеймо върху плика разчитаме следните дати: 19. VII. 1908, София и 23. VIII. 1908, Долна баня. Второто писмо, което публикуваме тук, е част от писмо, писано от Димчо Дебелянов и Димитър Подвързачов до Николай Лилиев. Адресирано е до Базел в Швейцария, където Лилиев бил за кратко време пристигнал от Париж.

Публикуваните по-долу писма на Димчо Дебелянов до Николай Лилиев са открити и разчетени от Магдалена Баева и Маргарита Дойренска - сътруднички в къща-музей „Ангел Ка ралийчев". Вероятно самият Н. Лилиев на времето ги е предал на Каралийчев, който ги е съ хранил заедно с редица други документи и с личната си кореспонденция. Писани в периода между 1912 и 1916 г., тези писма хвърлят допълнителна светлина върху живота на Димчо Дебелянов в самоковската казарма, в София и на фронта; върху житейските и естетическите му възгледи, върху настроенията му, върху „необикновеното“ му приятелство с останалите писатели, журналисти, художници и др. от групата на Димитър Подвързачов, вър ху особеностите на българския символизъм и т. н. В дълбоките изповеди, които прави пред своя искрен приятел, Димчо Дебелянов се разкрива отново като болезнено чувствителна и кристално чиста личност, като непрестанно измъчваш се (без конкретна причина) от угризения на съвестта и от своето човешко несъвършенство. Особено ценни тук са признанията, които Дебелянов прави за отношението си към же ните, самоанализите му, както и новият по-ранен вариант на стихотворението „Гора". Едва се га се откри и оригиналът на стихотворението „Прииждат, връщат се...", за което се знаеше, че е изпратено в писмо до Николай Лилиев. По сведения на Тихомир Геров това стихотворение е писано в с. Давидово преди един военен поход и е завършено на 22. . 1916 г. В публикуваното тук писмо „Прииждат, връщат се..." носи същата дата. За пръв път стихотворението е публи кувано в сп. „Везни" (1 - 1979, кн. 5, с. 129) в същия вариант като публикувания тук. В едно от писмата е преписан един от вариантите на стихотворението „Изминал пътя през льките..." То е публикувано за пръв път в сп. „Смях" (III, бр. 107, 13. IX. 1913 г., с. 4, под заглавие „Късна жалба"). Стихотворението има още две редакции: в сп. Художествена култура" (IV, кн. 2 от 1944 г.) и в сп. „Звено" (1, кн. 4-5 от 1914 г.). Тук, в писмото си до Лилиев, пое тът преписва стихотворението във втория му вариант (както е в сп. „Художествена култура"). За написаното в стихове писмо на Д. Дебелянов от 27. ІІ. 1913 г. дава сведения Тихомир Геров в книгата си „В казармата и на фронта с Димчо Дебелянов", 1957, с. 27. В архива на Ангел Каралийчев се пази и ръкописът на едно писмо, писано от Димчо Дебелянов до Иванка Дерменджийска. Писмото е без дата и без адрес, написано е на тесен и къс кариран лист. Ето неговия текст: „От всеки ред на писмото ти личи презрение, което аз, може би, не заслужавам. Кои са при чините, които са те накарали да ми пращаш след толкова дълго мълчание такова надуто и ви сокомерно писмо, не зная и не искам да зная вече. Това е навярно последното ми любовно пис мо до тебе, а може би, и последното любовно писмо. Ако ти си заблудена от хорски клюки това говори повече в твоя вреда отколкото в моя. Пиша ти при чудно душевно спокойствие. Някога имаше наистина хубави дни и вечери, но за тях по-хубаво да си не спомняме. Но тогава още грееше слънцето на пролетта", а сега то угасна без всякакви катастрофи Като приятели, може да се срещнем някога, но любов между нас няма вече и не може да има, с поздрав Д. Дебелянов" Нямаме никакви сведения по какъв начин ръкописът на това писмо, чийто текст с вече известен, е попаднал в архива на писателя Ангел Каралийчев.