Място

Първи са срещнали неговото име в печата читателите на сп. „Съвре менност“, през есента на 1906 г. Списанието е твърде невзрачно. Гръм кото му название еизбрано навярно да подсеща, че редакторите Ст. Дон чев и Г. Савчев, които днес никой не знае, имат присърце новите ли тературни веяния", т. е. символизма. Тогава вече в съзнанието на някои интелигенти, податливи на литературната мода, декадентството ебелег на съвременност. Но в цикъла „Посвещение" на новия поет Димчо Дебелянов де кадентска „съвременност" не личи. Стихотворенията не са забулени в символистична мъгла, те са ясни, традиционни". „Веянията идат от другаде - от поета, чиято личност изпълва сърцето на юношата с пре клонение - Пенчо Славейков. По това време роденият през 1887 г. Димчо Дебелянов ена де ветнайсет години. Той току-що е завършил първа софийска мъжка гим назия. В гимназията си спечелил име на сърдечен и талантлив младеж Мнозина го обичали - за неговата подкупваща непосредственост, ма кар да е бил склонен и към усамотяване, за прямотата му, за чистия жар, с който е говорел и декламирал. Дълго се помнело едно негово слово за празника на Кирил и Методий. Още по-дълбоко впечатление направил с рецитацията си в „Славянска беседа" на Вазовото стихотворение „Елате ни вижте". Този път той си спечелил вниманието и на самия монарх княз Фердинанд, довтасал на тържественото ученическо утро И нищо чудно. Димчо никак не се смутил от Кобурга. Обърнат към него той смело хвърлил в очите му гневните изобличителни слова на народ ния поет:

За родното място на Паисий Хилендарски е писано извънредно много - 3- казвали са се наши видни учени, писатели, публицисти, учители. Писанията, поместени предимно във вестници, се появяват във връзка с чествуване 150-годишнината на „История славяноболгарская" през 1912 г., а по-късно по повод на нашумялото Кра левдолско предание (от 1923 г. насам). Изхождайки от езика на Паисиевата история по нейния Софрониев препис от 1765 г. пръв проф. М. Дринов в българската научна литература изказва мнение, че Паисий произхожда от Разложко-горноджумайския край или от македонските покрайнини на Самоковската епархия. Междувременно се появяват отделните предания за родното място на Паисий: Доспейско, Ральовско, Бело вско, Банско, Разловско, Лавриотско, сборно светогорско. Всяко от тях има свои горещи защитници (подробно вж. проф. Йорд. Иванов, История славяноболгарская, София, 1914, стр. XII-XIX). По тоя въпрос проф. Йорд. Изанов обобщава: „Едни от тия вести имат несъмнена книжовна подкладка, а други изхождат от доловени спо мели за някой светогорец и отнесени към Паисия. Докато не се обяват понадеждни данни и писани известия, речените вести не могат да се признаят от науката и ще си останат само като „предания", толкова повече дето те често си противоречат едно на друго, пък и не се схождат с познатите положителни сведения за Паисия" (стр. ХІІ).

Във връзка с чествуване 200-годишнината на „История Славяноболгарская" в печата отново се повдигна въпрос за родното място на нейния автор. Пръв постави началото Сл. Ангелов със статията си „Въпросът е все още открит" (в. „Отечествен фронт“, бр. 5397 от т. г.). За да докаже, че Паисий не е от Банско, той се основава най-вече на „несменяемостта" на игумените на манастирите. На друго място доказвам подробно, че тази теза е невярна, следователно и направените от нея изводи са неправилни. Тук се задоволявам само със следното: Славчо Ангелов не е прав, тъй като игумените, като изборни длъжности (а не титли) са могли да бъдат сменявани или понижавани. Такъв е например случаят с несфит Рилски в Рилския манастир

Градът като място на модерното в творчеството на Георги Райчев