родното

Литературните изследователи вече са изтъквали факта, че тази творба е полемика със стихотворението на Лермонтов „Родина". В същност обаче основ ната полемична енергия на Яворовото стихотворение е насочена не към Лермонтов, а към една почти вековна българска литературна традиция, в която идеята за България, родина и родно се оформя в устойчиви езикови, емоционално-интонационни, образни категории. В художественото мислене на Възраждането България е именно земя", и то земя в свои географски и исторически предели"; тя е родният край, родината-майка, представата за която е неотделима от Балкана, Рила, Пирин, Дунав, Марица, Вардар; от върхови точки на българското историческо време, миналата слава и черно падение, от имената на Крум, Симеон, Преслав, Търново. „Образцови" примери на този възрожденски модел за худо жествено осмисляне-структуриране на образа на родината е Вазовото стихотво рение „Де е България?" и стихотворението на Цветан Радославов „Горда Стара планина". И там родината е именно земя: „Земьо, що си ме родила, / моя поклон приеми." Но това е земята-майка, образ, който се раздвоява, носи едновременно в себе си и историко-географската конкретност, и духовната свръхценност, той е едновременно материализиран, зрим и - идеализиран, условен. Кръгът „Мисъл" радикално скъсва с този възрожденски образ на родината - в художе ствените произведения и критическите текстове на д-р Кръстев, П. Славейков, П. Тодоров и П. Яворов родното не се нуждае от емблематиката на „външни те“ неща - географски обекти, исторически събития, имена и репрезентативни образи. Ще изпреваря изложението си и ще посоча, че за творците от „Мисъл родното е духовен строй, национално специфичен начин на световъзприемане 1 В. Велчев. Към българо-руските литературни отношения. Лермонтов и Яворов. Език и литература, 1965, кн. 5. 16 сe B образотворчество. Традиционните възрожденски образно-езикови форми подлагат нана жестоко пародийно-деформиращо преосмисляне - у Яворов думата „земя" загубва напълно духовно-идеалния си смисъл и разкрива в градация най-непривлекателните си семантични възможности: тя е материално-безлич ното географско пространство, което „днес един - друг утре ще насели"; найменуваният, изпълнен с национален смисъл, емблемен „пейзаж" е превърнат безименни, безразлични към духовно-националното „предели"; народът - въз рожденската светиня, която през XIX в. устойчиво се асоциира с образа на родната земя, е „повилняла сбир / от вълци и кози...., чието име е безброя... може би една от най-силните, въздействуващи деформации в образа на родното е реализирането на зададената от българския език семантическа възможност „земя" да бъде заменена синонимно с „пръст“. Одухотворената, често персони- фицирана в майка възрожденска земя е сведена до грубо материалното, неесте тичното, до онова, което най-малко от всичко може да се асоциира с идеята родина - до мъртвата пръст. Това, че за Яворов „родина“ и „пръст" са несъчетае ми неща, личи не само от подчертаната антидуховност - еднакво мъртва", но и от горчивия реторичен въпрос, който не изисква отговор - това, че роди И ната не е пръст, самоочевидност. за 1 Само петнайсет години след това септемврийската поезия обръща тази (а и други) очевидности с главата надолу:

Естетическата разнородност на литературния живот от 20-те години е есте ствена предпоставка за възникването на творчески и на критически пристрастия, които изненадват и днес със своята противоречивост. Те често предизвикват открити полемики, в основата на които странно се смесват художествени възгледи и междуличностни отношения. Това поражда впечатлението за известна несъстоя телност на литературните оценки на участвуващите в „, малките“ и като че ли не дотам значими полемики от средата на 20-те години. Само че не трябва да се за бравя следното - в тези полемики, които се превръщат понякога в остри нападки, участвуват личности като проф. Константин Гълъбов, младият тогава литературен критик Георги Цанев, главният редактор на сп. „Златорог" Владимир Василев, поетите Атанас Далчев, Димитър Пантелеев, Людмил Стоянов... Не е трудно да се предположи, че когато те приемат или не приемат даден автор, конкретно художествено явление или тенденция, заедно с частния си възглед за литературата и действителността те изразяват и позицията на един опре делен творчески кръг, на една или друга мирогледна тенденция, независимо дали тя е приела формата на класова идеология. Привидно тези литературни явления и нрави като че ли са загубили своето значение за днешния съвременник. И дори за литературния историк те имат повече доизясняваща функция. Само че тази привидна дезактуалност и вторична значимост съдържа атмосферата на лутанията и на истините на онова литературно десетилетие, в което ще съзреят перспективните и неперспективните насоки в литературата ни от 30-те и 40-те години. B В сложния обществено-културен контекст след войните (1912-1919) се оформя едно ново направление в изобразителното изкуство и в литературата - „родно изкуство". Предпоставките за неговото възникване са в социалните и културните тежнения сред българската интелигенция през този период, в който политическите събития очертават тревожната крива на националната и на социалната нестабилност. Творците насочват вниманието си „към живота, към народа, към действителността". В тази обобщена и вярна формулировка на проф. Р. Ликова, изградена главно върху влиянието на Септемврийското въстание от 1923 г., може да се внесе едно малко пояснение, което ще ни отведе до културологическите и естетическите възгледи, пропагандирани и защищавани от представителите на литературния кръг „Стрелец“.