нейният

Литературните изследователи вече са изтъквали факта, че тази творба е полемика със стихотворението на Лермонтов „Родина". В същност обаче основ ната полемична енергия на Яворовото стихотворение е насочена не към Лермонтов, а към една почти вековна българска литературна традиция, в която идеята за България, родина и родно се оформя в устойчиви езикови, емоционално-интонационни, образни категории. В художественото мислене на Възраждането България е именно земя", и то земя в свои географски и исторически предели"; тя е родният край, родината-майка, представата за която е неотделима от Балкана, Рила, Пирин, Дунав, Марица, Вардар; от върхови точки на българското историческо време, миналата слава и черно падение, от имената на Крум, Симеон, Преслав, Търново. „Образцови" примери на този възрожденски модел за худо жествено осмисляне-структуриране на образа на родината е Вазовото стихотво рение „Де е България?" и стихотворението на Цветан Радославов „Горда Стара планина". И там родината е именно земя: „Земьо, що си ме родила, / моя поклон приеми." Но това е земята-майка, образ, който се раздвоява, носи едновременно в себе си и историко-географската конкретност, и духовната свръхценност, той е едновременно материализиран, зрим и - идеализиран, условен. Кръгът „Мисъл" радикално скъсва с този възрожденски образ на родината - в художе ствените произведения и критическите текстове на д-р Кръстев, П. Славейков, П. Тодоров и П. Яворов родното не се нуждае от емблематиката на „външни те“ неща - географски обекти, исторически събития, имена и репрезентативни образи. Ще изпреваря изложението си и ще посоча, че за творците от „Мисъл родното е духовен строй, национално специфичен начин на световъзприемане 1 В. Велчев. Към българо-руските литературни отношения. Лермонтов и Яворов. Език и литература, 1965, кн. 5. 16 сe B образотворчество. Традиционните възрожденски образно-езикови форми подлагат нана жестоко пародийно-деформиращо преосмисляне - у Яворов думата „земя" загубва напълно духовно-идеалния си смисъл и разкрива в градация най-непривлекателните си семантични възможности: тя е материално-безлич ното географско пространство, което „днес един - друг утре ще насели"; найменуваният, изпълнен с национален смисъл, емблемен „пейзаж" е превърнат безименни, безразлични към духовно-националното „предели"; народът - въз рожденската светиня, която през XIX в. устойчиво се асоциира с образа на родната земя, е „повилняла сбир / от вълци и кози...., чието име е безброя... може би една от най-силните, въздействуващи деформации в образа на родното е реализирането на зададената от българския език семантическа възможност „земя" да бъде заменена синонимно с „пръст“. Одухотворената, често персони- фицирана в майка възрожденска земя е сведена до грубо материалното, неесте тичното, до онова, което най-малко от всичко може да се асоциира с идеята родина - до мъртвата пръст. Това, че за Яворов „родина“ и „пръст" са несъчетае ми неща, личи не само от подчертаната антидуховност - еднакво мъртва", но и от горчивия реторичен въпрос, който не изисква отговор - това, че роди И ната не е пръст, самоочевидност. за 1 Само петнайсет години след това септемврийската поезия обръща тази (а и други) очевидности с главата надолу:

Преводът на поезия винаги е пораждал много разногласия между преводачите и теоретиците на превода. Едни от тях спорят дали може, дали е редно един човек да превежда много автори и не е ли по-правилно да се занимае само с един или поне не повече от двама-трима поети, спрямо които има по-голям афинитет. Други спорят горе-долу в същите рамки за различните жанрове - лирика, епос и др. Трети разсъждават дали човек може, от една страна, да превежда пълноценно от своя език на чужд, а, от друга страна, доколко може да запази или по-правилно да предаде националния колорит и този недоловим елемент между редовете - нюансите и интонацията, - когато превежда от чужд език на своя. Антологията, за която става дума, може да ни послужи като пробен камък за подобни преценки. В случая имаме пред себе си антология от двеста и едно стихотворения от български поети, предназначена за деца от три възрастови групи, разделени в три книжки, но преведени всички от един преводач. Трябва веднага да се отбележи, че доста голяма част от стихотворенията не са били писани за деца - те са подходящи за деца, включват се в букварите и читанките. Защото Оте чество любезно и редица други Вазови творби, „Хайдути" от Христо Ботев, „Сто дваде сет души" от Пенчо Славейков, „Заточеници" от Яворов и много други напълно закономерно са влезли в антологията, но не са детски". Подбрани са произведения на шестдесет и двама български автори от дядо Петко Рачов Славейков до Ран Босилек, Н. Кехлибарева, Евтим Евтимов и други наши съвременници, тъй че в трите книжки се срещаме с представители на най-различни епохи, поколения, жанрове и „школи", темпераменти и разбирания, стихотворения с най-различна ритмика и мелодика. Поради всичко това преводачът Милен Маринов бе изправен пред много сложна задача с разностранни трудности, една от които бе и тази, че трябваше да превежда не по свой избор и предпочитание (макар и да можем да приемем, ако съдим по резултатите, че повечето стихотворения са му допаднали). В негова полза са били няколко основни положения и първото от тях е, че преводачът е абсолютен двуезичник", той е еднакво „у дома" и в българския, и в руския език с всичките им тън кости и владеене на бита, историята, литературните традиции, както и всичко онова, което наричаме фонови знания". В работата му се чувствува, че има вроден усет към поетичното и поезията; вероятно е и закърмен от ранна възраст с най-популярното в детската и друга пое зия на двата народа, което е разширило и неговото „амплоа" като преводач. Допустимо е за работата му да е имало значение и това, че донякъде същото може да се каже и за неговата редакторка Ника Глен, дългогодишна преводачка и редакторка на преводи от български на руски.