Преводът на поезия винаги е пораждал много разногласия между преводачите и теоретиците на превода. Едни от тях спорят дали може, дали е редно един човек да превежда много автори и не е ли по-правилно да се занимае само с един или поне не повече от двама-трима поети, спрямо които има по-голям афинитет. Други спорят горе-долу в същите рамки за различните жанрове - лирика, епос и др. Трети разсъждават дали човек може, от една страна, да превежда пълноценно от своя език на чужд, а, от друга страна, доколко може да запази или по-правилно да предаде националния колорит и този недоловим елемент между редовете - нюансите и интонацията, - когато превежда от чужд език на своя. Антологията, за която става дума, може да ни послужи като пробен камък за подобни преценки. В случая имаме пред себе си антология от двеста и едно стихотворения от български поети, предназначена за деца от три възрастови групи, разделени в три книжки, но преведени всички от един преводач. Трябва веднага да се отбележи, че доста голяма част от стихотворенията не са били писани за деца - те са подходящи за деца, включват се в букварите и читанките. Защото Оте чество любезно и редица други Вазови творби, „Хайдути" от Христо Ботев, „Сто дваде сет души" от Пенчо Славейков, „Заточеници" от Яворов и много други напълно закономерно са влезли в антологията, но не са детски". Подбрани са произведения на шестдесет и двама български автори от дядо Петко Рачов Славейков до Ран Босилек, Н. Кехлибарева, Евтим Евтимов и други наши съвременници, тъй че в трите книжки се срещаме с представители на най-различни епохи, поколения, жанрове и „школи", темпераменти и разбирания, стихотворения с най-различна ритмика и мелодика. Поради всичко това преводачът Милен Маринов бе изправен пред много сложна задача с разностранни трудности, една от които бе и тази, че трябваше да превежда не по свой избор и предпочитание (макар и да можем да приемем, ако съдим по резултатите, че повечето стихотворения са му допаднали). В негова полза са били няколко основни положения и първото от тях е, че преводачът е абсолютен двуезичник", той е еднакво „у дома" и в българския, и в руския език с всичките им тън кости и владеене на бита, историята, литературните традиции, както и всичко онова, което наричаме фонови знания". В работата му се чувствува, че има вроден усет към поетичното и поезията; вероятно е и закърмен от ранна възраст с най-популярното в детската и друга пое зия на двата народа, което е разширило и неговото „амплоа" като преводач. Допустимо е за работата му да е имало значение и това, че донякъде същото може да се каже и за неговата редакторка Ника Глен, дългогодишна преводачка и редакторка на преводи от български на руски.