старата

Литературата на българи и сърби през Средновековието е най-добра илюстрация за извънредно близките културни връзки Между двата съседски и братски народи, за постоянно взаимствуване на ценности от едната литература, които проникват в другата литература. Отделни произве дения, литературни жанрове и школи, стил и език са предмет на това книжовно общуване. Започнало още от първите десетилетия на славянската писменост, то продължава чак до края на XVIII в., когато започва нов етап в литературните връзки между българския и сръбския народ - връзки на техните нови литератури. Този дълъг период на литературни взаимоотношения, разбира се, има своя история, периоди на подем и сни жение, свой характер и обсег на действие, типични проявления, обикнати жанрове и книжовници, характерни стилно-езикови особености.

Делото на Кирил и Методий е твърде разнообразно, може да се разглежда от различни страни и повдига множество въпроси. Един от найинтересните е въпросът за неговата връзка с развитието на българската литература. Някои ще кажат, че това се разбира от само себе си - Кирил и Методий са органически вплетени в историята на българската литература, без тяхното дело е немислимо нейното възникване; тук всичко е ясно, няма какво да се оспорва и няма какво да се добави. Всъщност въпросите са по-сложни, отколкото изглеждат на пръв по глед. Да вземем само два от тях. От една страна - не е ли имало прояви на славянска писменост в България преди времето на Кирил и Методий и в такъв случай може ли да се сметне тяхното дело за начало на българската литература? От друга страна - не се ли включва в историята на бъл гарската литература едно дело, което се развива до моравската мисия в сферата на византийската култура, а след това - сред западните славяни? Дали тук не се касае за някакъв етап на общославянска книжнина, който оказва силно влияние върху развитието на старата българска литература, но в нейната история не влиза? Че тия въпроси не са напълно разрешени и най-малкото - по тях не съществува съгласие, се вижда добре, когато пренесем вниманието си от книжовното дело на Кирил и Методий към езика им - той и досега в науката носи различни названия: старославянски, старочерковнославянски, старобългарски.

Новата българска литература се заражда и израства през епохата на Възраждането върху основата на старата българска литература и българското народно творчество. Нейните най-добри представители тръгват от онова, което е създадено като словесно творчество през средновековието. Те се оформят и развиват своята писателска дарба, като подхващат и продължават многовековните традиции на старобългарските книжовници и на безименните народни певци и разказвачи. В българската литературна наука досега не е разглеждан достатъчно подробно и задълбочено въпросът за връзките между старата и новата българска литература. Какви теми, мотиви, жанрове и форми наследява литературата на Възраждането от старата българска литература? В какво се състои приемствеността между двете литератури? Как писателите на Възраждането школуват в старата българска литература? Какви нейни традиции наследяват, подхващат и развиват в своето творчество? Обстойното разглеждане на тези въпроси безспорно би помогнало да се види по-добре качествената промяна, която се извършва в българската литература през епохата на Възраждането. Настоящото проучване е опит да се види как първият истински поет на българското Възраждане - П. Р. Славейков - школува в произведенията на старата българска литература, какво усвоява от нея, какви нейни традиции подхваща и развива в своето творчество, какви са заслугите му за издирването и публикуването на старобългарски паметници. Въпросът за П. Р. Славейков и старата българска литература почти не е поставян и разглеждан досега в литературната наука. Той представлява част от един по-голям въпрос за прехода от средновековна към нова литература, за традициите на старата българска литература и народното творчество, за значението на тяхната школа, за влиянията им върху творчеството на новобъл гарските писатели. Въпросът за школуването и литературните влияния е един от най-инте ресните и в същото време един от най-сложните и трудни въпроси на литературната наука. От гледище на психологията на художественото възприе мане литературните влияния представят своеобразна школа, която се явява необходима предпоставка за творческото израстване на всеки млад творец. Писателят израства, оформя се, разгръща своя писателски талант, като чете произведенията на други писатели, като вниква в тях, като ги разбира подобре и по-творчески. Да се изучи как един писател школува у други писатели, означава проучване на неговия творчески път.

Новите поколения слависти и специалисти по сравнителни проучвания, които започват кариерата си в 80-те години на ХХ в., могат да се отдадат на изучаването на старата българска литература при много по-благоприятни условия от тези, предоставени на техните предшественици. Изследвания в областта на политическата, икономическата, социалната и религиозната история, различни видове литературен анализ, както и филологически и езикови проучвания създадоха през последните десетилетия необходимите предпоставки за нов историографски синтез, чиито очертания вече са доловими. В този доклад не претендирам да опиша предварително, по-право преждевременно окончателната схема на този синтез. Бих желал само да допринеса за установяването на някои общи принципи за изучаване на старата българска литературна традиция в рамките на средновековната европейска култура. Целта, която си поставям, макар и стеснена в тези граници, все още е твърде, а може би и прекалено амбициозна. Самият факт, че днес се чувствува необходимостта да превърнем нашите проучвания в част от едно тъй широко сравнително изследователско поле, е показателен. Нашата тенденция е красноречива: трябва да престанем да гледаме на старата българска литература като на явле ние с чисто местен характер, ограничен в рамките на славянския или славяно-византийския свят. Моите наблюдения се основават на убеждението, че раждането на една нова литературна цивилизация в България през ІХ-Х в. и нейното обновяване в периода от XIII—XIV в. до началото на Ренесанса са поставили основите на един нов, много важен период от историята на цялото средновековно християнство. В края на първото хилядолетие европейската християнска общ ност е била все още подвластна на латино-гръцкия дуализъм, наследен от класическата епоха. Разделението на две големи езиково-културни зони на влияние - гръцка и латинска - се е засилвало все повече. На Изток гръцкото християнство е налагало своята хегемония вследствие арабските нашествия, възхода на Константинопол и западането на Антиохия и Ерусалим. На Запад затвърдената компактност на латинското християнство благодарение на постепенното изчезване на арианството сред готи, вандали и вестготи и главно вследствие латинизирането на франките се увенчава със създаването на империята на Карл Велики. Двойственото разделение на християнската общност на гръцка и латинска просъществува и след масовото навлизане на германските народи в цивилизования западен свят.

Има различна обич. Една се доказва със силни и вдъхновени думи, друга с клетвена вярност. Обичта към отечеството най-вярно се доказва с подвиг. А когато родната земя и народът са застрашени от смъртна опасност, този подвиг има най-тежката, най-суровата цена - тя е борба на живот и смърт. И тогава решителността, мъжествената готовност да рискуваш всичко заради отечеството показват най-убедително силата на обичта. Юбилеят от разгрома на немския хитлеризъм и японския милитаризъм е повод отново да си спомним за смисъла и безценното значение на подвига. Този повод иде да ни напомни, че по пътя на човечеството има такива изригвания на човешкия дух, които надхвърлят границите на един народ, на конкретен исторически период и остават в паметта на поколенията завинаги като пример, а и като напомняне. Такъв смисъл има подвигът на съветския народ в ония вече далечни и страшни години, когато всеки според силите си приближаваше победата. Този подвиг спаси човечеството от опасност, на която е трудно да си представим характера и размерите даже и сега. Казвам това, защото си припомням за страхотиите на безчовечие и садизъм в лагерите на смъртта, защото възкръсват в паметта като войни на вечно бдящата памет изгорени села и градове, вандалщината към най-съкровени за човечеството културни ценности. Никога не ще избледнее в съзнанието ми такъв непонятен за цивилизованото човечество на нашия век факт като превръщането в конюшня на дома, в който великият Л. Н. Толстой е създал много от своите безсмъртни творби. А изпепелените безценни творения на живописта, скулптурата, на духовния гений на човече ството? Наистина трудно е да си представим какво би станало със световната ци вилизация, с напредъка на човека, ако не беше героичният подвиг на съветския човек в онази страшна война. Тази тревога пронизва нашето съзнание днес не само като спомен, тя иде с особена острота, защото сме застанали пред пропаст и отново светът преживява тревога за своето бъдеще. И поради това по-дълбоко и пълно осъз наваме историческия смисъл на победата над фашизма през Втората световна война.

Many works of Bulgarian writers reflect the same person or the same trait in opposing moral value. For instance, in Mihalaky Georgiev’s funny stories a patriarchal character may be presented as respectably positive or may be mercilessly ridiculed. Such examples are plentiful in the literary works of Ivan Vasov as well. In his novel “New land”, the sequel of “Under the Yoke”, some of the original characters have undergone a complete character makeover. The main reason for that is historical. The terms in our national life, often taking turns, bring out our existence in relation to the unknown “new land”, where old characters turn into new people, regardless of what they were in the “old land”. But also within the same “old time” framework emerge unexpected innovations - in patriarchal characters like Sultana Glausheva (“The Bells of Prespa”) for example. The changes in her relations towards her daughter-in-law Nia, sometimes unexplained, force us to search for explanation of secrets insufficiently elucidated in our moral heritage.