между

От 3 до 6 ноември 1981 г. красивият ита лиански град Сполето, известен със своите антични и средновековни старини, с Фестивала на двата свята" и научните седмици, провеждани ежегодно от 1952 г. насам, бе под знака на България и нейния 1300-годишен юбилей. Авторитетният Италиански център за проучвания върху Средновековието, чието седалище е в Сполето,посвети своя VIII между народен конгрес на една обширна и будеща голям интерес тема: „Българската култура през балканското Средновековие - между европей ския Изток и Запад". Организиран от Центъра за средновековни проучвания и сътрудниче ство с Българската академия на науките ипод патронажа на Министерството на външните работи, Министерството на културата и На ционалния съвет за научни изследвания на Италия, конгресът бе посветен на 1300-годиш нината от основаването на българската дър жава. Още в проспекта за конгреса бе отбелязано голямото значение на този юбилей и бе изтъкната ролята, която средновековна Бъл гария е играла в историята и културата на Европа. Замислен не като парадно юбилейно мероприятие, а като сериозна и задълбочена научна среща, конгресът събра изявени уче ни - представители на три поколения - от Италия и България, от Австрия, Белгия, Пол151 ша, САЩ и Холандия. Изнесени бяха 24 доклада, третиращи различни страни на поставе ната проблематика в хронологически диапазон IX-XVII в. Откривайки конгреса, именитият италиански учен проф. А. Мансели - директор на Центъра, произнесе съдържателно и топло слово за историческите връзки между Италия и България, като специално изтъкна мястото на българската култура в европейската цивилизация. Участниците в конгреса бяха приветствувани от официални предста вители на администрацията на провинция Умбрия и град Сполето и от българския посланик в Италия Венелин Коцев, който изтъкна голя мата историческа мисия на учените за опазване и укрепване на мира в света, за опознаване и сближаване на народите. Проф. Г. Димов прочете посланието на Председателя на БАН акад. Ангел Балевски до конгреса, което бе изслушано с голямо внимание от участниците и от гостите - официални лица, студентислависти от италианските университети, представители на местната културна общественост. Научната програма на конгреса включваше доклади, посветени на различни периоди от историята и културата на средновековна Бъл гария в отношенията и с Изтока и Запада. Невъзможно е всички те да бъдат представени Тук с необходимата пълнота - това ще стори подготвеният от Центъра в Сполето том. В настоящата информация повече внимание се отделя на докладите с литературоведски характер, а на останалите се посочва темата, за да се получи една по-пълна представа за значимостта и разнообразието на засегнатите проблеми.

Известно е, че качествените преобразования в литературното развитие настъпват изведнъж. Те се подготвят от поредица предварителни явления рамките на старото, зреят в благоприятна почва, за да покълнат и избуят. Новите идеи и форми се зараждат в лоното на традицията отначало като елементи, които подсказват непригодността на предходната литература да задоволи изменилите се духовни потребности. След това се появяват нов тип произведения, бележещи нови тенденции и насоки в идейното и литературното развитие, но не изместват изведнъж старите. Те живеят паралелно с тях като изключения, понякога дори биват незабелязани или недостатъчно оценени от съвременниците, но с течение на времето стават все по-популярни и дават подтици за други, още по-различни и нови по същност творби. Тези първи рожби на зараждащото се ново общество с ново самочувствие и нов поглед върху света, макар и вече твърде различни от своето обкръжение и от предходната литература, все още носят в себе си дъха на това обкръжение; видими и невидими нишки ги свързват c традициите от миналото. При епохи на смяна на идеологията и светоусещането, на преустройство на обществото се забелязва продължителен период на преход, когато литература та се видоизменя и обновява, за да отговори на нови жизнени потребности. Този период на преобразование на литературата като цяло трае обикновено столетия. Невъзможно е да се установи граница между едната литература и другата в рамките на едно десетилетие или чрез една дата. Преходът между античната литература и византийската, между византийската и новогръцката, между ста рата българска литература и новобългарската е бавен и неравномерен. Движение то на литературите към съвсем различна идеология, жанрови форми, метод, тематика познава своеобразни междинни, смесени явления, изпреварили и за къснели явления, а и у авторите, които се окачествяват като нови, все още съще ствува здрава връзка със старата книжовна традиция. Ако поставяме Паисий в началото на нашето духовно възраждане, това естествено не означава, че преди 1762 г. нашата литература е изцяло стара, а след тази дата става нова. Това също така не означава, че самата История на Паисий и най-ярките творби на ранното Възраждане са изцяло нови - някакви неочаквани творения на личности, дошли от един непознат свят.

„Така Рембо - богопризван авантюрист - се втурва ненадейно сред поли раната литература на онова време, вдъхновен от гордост и презрение: носи съ себе си бунт и оставя раздор.... Авторът на тези думи би могъл да ги отправи и към себе си. Точно по този начин нахлу и Гео Милев в българската литература. Има в това Двадесет и четиригодишният мла нещо стряскащо нахлуване. деж с дълъг перчем над избитото си око се появява на литературната арена с гладиаторски устрем и самоувереност на завоевател. Никой преди него не е от ричал така категорично установени традиции и всепризнати авторитети. Никой преди, а и след него не е защищавал модернистичната естетика с такава фанатич на жар, каквато лъха от почти всяка негова статия по страниците на сп. „Везни". Неговите странни екзалтирани стихове смайват съвременниците; неговите кри тически статии, чужди на всякакви компромиси, плющят като бич над гърбо вете на литературните посредствености; той отстоява своите идейно-естетически позиции с такава твърдост и последователност, че вдъхва неволно уважение дори и у многобройните си врагове. Периодът на „Везни“, както наричат не говата литературна дейност между 1919 и 1922 г., е най-противоречивият и пре ломен момент в неговото кратко, но бурно творческо развитие. Един период, в който има много лутане и много крайности, но няма застой и тъпчене на мя сто. Защото въпреки привидната последователност на дръзкия си бунт срещу традициите и установените тенденции в съвременната му литература сп. Везни се оказва за Гео Милев един спор със самия себе си; един спор между неговото лично творчество и неговите фанатични естетико-философски обосновки; един спор между действителността и игнорирането й - между пълната еманципация на художника спрямо реалния свят и неговия дълг към истината; и в крайна сметка един спор, без който Гео Милев не би бил Гео Милев - един период на задъхано търсене, на трескави експерименти, на преосмисляне, без който биха били немислими зрелите му поетични произведения - поемите „Ад“ и „Сеп тември". Напразно някои съжаляват за годините, пропилени в „мрежите на мо дернизма": за всеки истински творец годините на търсения и експерименти не мат. само Защото, не са фатални, но са и необходими и винаги дават повече, отколкото взе както писа Гео Милев във „Възвание към българския писател": „Творчеството е борба. Борба със себе си. Бунт. Бунт против себе си.

Началото на 90-те години внася в българската литература все по-избист рящата се необходимост от разширяване и задълбочаване на литературно-есте тическите традиции, създадени през Възраждането. С промените в общественоисторическо, нравствено и духовно отношение в монолитното цяло на възрож денската литература се пораждат центробежни сили, създава се стремеж към търсене на форми, които адекватно да изразят новото съдържание. Творческото съзнание на нашите писатели променя посоката си. То се стреми не да се обективира чрез обществено значими проблеми, а да субективизира тези проблеми до степен на личностно изживяване. При това тематиката на творбите продължава да бъде в голямата си част свързана с бита и с живота на народа. Реализмът е доминиращо направление, но изграждането на ново свето усещане променя естетическата му основа. Той е обогатен и в художествено отношение. Новият поглед върху проблемите се стреми да създаде здрава органична връзка между минало и съвременност, между национално и общочовешко. През периода на 90-те - 900-те години у нас започва да се създава модерна литература с осъзнати тенденции към психологизиране и интелектуализиране. Назрели са обществено-историческите условия за нейната поява, интелигенцията е нравствено и духовно подготвена за началото на този процес. Тя сама търси и открива необходимите и пътища, по които да насочи литературното си твор чество. Този стремеж към новото е изключително интересен и разнообразен само като завоюване на художествени и естетически ценности, но и като психо логически процес, като аспект на големия проблем за формирането на модерно светоусещане у българската интелигенция. HC Специфично за прелома, започнал през този период, е засиленото влияние на европейската художествена и философска мисъл от последните няколко де сетилетия. В момент, когато националните литературни традиции явно не дости гат, за да се изгради върху тях богато и разнообразно художествено творчество, когато необходимостта от литература, осъвременена в художествено и естети ческо отношение, назрява сред читателите, преводната литература иззема голяма част от функциите и на национални традиции, и на естетически стимул. Тя едно временно запознава българския читател и писател с натрупаното богатство от художествени образи и идеи, формира у него нови нравствени критерии и есте тически изисквания и създава стремеж към разширяване границите на национал ната ни литература до едно високо общоевропейско равнище. Непосредствено пропагандна, възпитателна, познавателна и стимулираща функция на превод ната литература се сплитат, въздействуват едновременно и това обуславя голя мата и роля в този момент.

Писатели от ранга на Камен Зидаров респектират с продължителния си жизнен път, с многолетното си творческо развитие, с неугасващите творчески пориви. Жизнен и пълнокръвен талант, той свърза своето име както с лириката, така с театъра, създаде пиеси, които в нашата социалистическа драматургия изпъкват сред най-значителните и върхове. Създателят на „Царска милост“, „Иван Шишман", „Калоян“, „За честта на пагона" и др. е кръвно свързан с народната съдба и своя роден край и затова темите и сюжетите, които разработи, носят подчертан национален оттенък, налагат се с богатото и плодотворно разкриване на образи и конфликти, с обществената си значимост. Свидетел и пряк участник в големи исторически събития, Камен Зидаров винаги се е стремял да намери онези трайни проблеми, които отразяват съдбите на ярки герои, на силни и волеви личности, отстояващи националната си чест и доблест, разкриващи богатството на моралния стоицизъм и духовната красота. Активното присъствие на този неспокоен художник в нашата литература не може да не породи интерес към неговата фигура, към своеобразието на дарбата му. В редица от по-късните си мемоарно-публицистични книги, като „С Асен Разцветников в живота и поезията“, „Звезди от голямата плеяда", два тома, „Броеница на времето" и др., Камен Зидаров пресъздава моменти от своя труден, но изпълнен с много дръзновение живот, отразява познанства и дейност, осветлява търсенията си като поет и драматург. Изключително обаятелен и привлекателен е той и като събеседник. Речта му е благозвучна, изпълнена с много дълбок и съдържателен размисъл, с лек хумор. В предложените страници, откъс от литературна анкета, оживяват спомени от детството и младостта, от творческия свят на Камен Зидаров. - Какво знаете за Вашето раждане, разказвали ли са Ви кога и как е станало това събитие? - Аз съм роден на 16 септември (стар стил) 1902 г., към залез слънце, а денят от седмицата е бил сряда. Понеже не е имало удобства, майка ми ме е родила в избата, но нашата изба е широка и много чиста. Акуширала е майката на моята майка - баба Гина Тодорова Тихчева. Родена е в нашето село Драганово, Великотърновски окръг, от големия род на Тихчевци, тя е била известна билкарка, акушерка, баячка. Много разбираше от билки. Но една от най-големите и работи село беше акушерството и тя е акуширала на много родилки. Също така леку ваше много болести. B Моята майка и баба ми твърдяха, че аз съм се родил целият обвит в було и баба ми казваше: Това дете ще има голям късмет. Това е, което по-късно съм научил за моето раждане.

От 14 до 18 октомври 1982 г. в Букурещ се проведе II румъно-български симпозиум със следната тематика: „Румъно-български лингвистични, литературни и културни взаимоотношения", 1978 г., когато в Букурещ се провежда І симпозиум между Букурешкия и Софийския уни 151 верситет, поставя началото и на традиционните научни форуми между двете страни. Впрочем подобна манифестация на научната мисъл от България и Румъния има своя прецедент преди тази дата -осъщественият през 1975 г. в София симпозиум на учени от БАН и Румънската академия на науките (материалите от този симпозиум са публикувани в България). Третата редакция на тази проява между двете страни привлече тази година още по-широко участие на учени от България и Румъния. Представиха се 74 доклада с литературоведски, ези коведски, културен характер, като преобладаваха тези от история на литературата и литературната компаративистика. Може би това не е случайно. Защото в последно време се натрупаха доста материали от историко-литературен характер, а и интересът към сравнително изследване на зоналните литературни взаимоотношения между двете страни значително нарасна. Но има и нещо друго: както в България и Румъния, така и в останалите социалистически страни бяха разработени някои фундаментални проблеми от теорията на сравнителните литературни взаи моотношения. На симпозиума двете страни се представиха с най-видните си учени от съответните области; научни работници, представители на най-солидните научни институции: Софийски университет, БАН от България; Букурещки университет, АН на СР Румъния. Нещо повече - в симпозиума взеха участие не само учени от различни генерации, но и от различни университетски (и неуниверситетски) центрове на България и Румъния. Прави впечатление един факт, особено перспективен в бъдещите научни изследвания: някои доклади бяха плод на съвместни разработки между румънски и български учени, резултати от преки контакти между тях. Явно е, че навлизаме в един етап на румъно-българските взаимовръзки, който не може да не доведе до още по-плодотворни научни постижения. От особено голямо значение бе комплексната проблематика, разработена в докладите на симпозиума. Бяха обхванати и изследвани всички епохи от историята на българската литература: от старобългарския период до наши дни. При това насоката и реализирането на науч ните разработки имаха разнообразен характер: от компаративното интерпретиране на отделни епохи в българската и румънската литература, през синтетично и обобщено осветляване на отделни литературни направления в европейския контекст, до анализи-синтези върху творчеството на отделни писатели. Преобладаващо бе всеобщото „внимание" към литературно-историческите, естетико-теоретическите координати на XIX в. По своята тематика докладите от литературоведската сфера могат да бъдат групирани в следните категории:

В обществено-историческото и политическото развитие на България и Полша до Първата световна война има малко сходства. А това означава формиране на различни модели на културно и литературно развитие. Като общо историчес ко събитие за повечето европейски страни войната изиграва унифицираща роля и в областта на културата. По своята същност тя е еднаква за всички участвували нея народи - и за България, и за Полша завършва с тежка икономическа криза. Но първите следвоенни години имат различно отражение в съзнанието българина и на поляка. В Полша радостта от създаването на Втората Жечпосполита първоначално смекчава острите социални проблеми - това е времето на литературното кабаре. У нас влиянието на Октомврийската революция по-осезателно, предчувствието за голям класов сблъсък просто витае във въздуха, избухва Войнишкото въстание, „Да бъде ден!" се превръща в истинско събитие за прогресивния читател. В Полша идването на власт на авторитарния режим на Юзеф Пилсудски с преврата на 12-14 май 1926 г. в началото дори подкрепено от левицата, а в България кървавият погром на Септемврийското въс тание и геноцидът срещу прогресивната интелигенция през 1925 г. окончателно разбиват всички предосвобожденски илюзии за надкласово национално единство. Дори формалното съпоставяне на тези исторически факти откроява различия, които изискват диференциран подход към двете литератури. e В литературния живот през 20-те години участвуват две поколения с различни житейски и творчески биографии - предвоенно и следвоенно, като от литературно-историческа гледна точка обликът на периода се създава от помладото. Основната социална тенденция, която действува по времето на оформянето на това поколение у нас, е тенденция към национално разцепление, докато за поколението на полските „скамандрити", експресионисти и футуристи формираща роля играе полюсно противоположна тенденция - към национално единение в резултат на обединяването на полските земи в независима държава. Това налага тежестта на съпоставката да бъде донякъде изместена към един неособено синхронен, но естествено налагащ се паралел между нашето „септемврийско" поколение и поколението от 30-те години, от една страна, и второто следвоенно поколение полски поети, от друга. Фашизирането на политиката на двете правителства, временната и частична стабилизация на капитализма и последвалата я криза създават редица обединяващи психологически характеристики. Движението от естетизъм към търсене на етическия смисъл на поезията, към една широко разбирана социална ангажираност е определящо за развоя нана бъл гарската и полската поезия между двете световни войни. То може да се проследи 69 до от две диалектически единни гледни точки: като отражение на процеса на силно социално разединение на българското и полското общество през този период и като противодействие на същия този процес чрез поезията, като стремеж да се съхранят национално общовалидните стойности. В повечето изследвания върху периода доминира първата гледна точка и това създава известна едностранчивост в представата за влиянието на социалната динамика върху поезията между двете световни войни. Тук, разбира се, в работен план, ще нарушим някъде равновесието между социалната обусловеност и естетическата автоном ност на литературния процес между двете световни войни в полза на втората. Още повече, че типологическата съпоставка на българската поезия с полската накланя везните именно в тази посока. Ще потърсим конкретните пътища, които поезията се стреми към възстановяване на съзвучието на човека със света, към изграждане на едно ново поетическо единение, което да се противопостави на действителността с художествената си стойност. Един от тези пътища води към литературната традиция, възприемана като гаранция за единство и хар мония, и особено към традицията на литературните направления със сходен тетически модел.