връзки

Научното наследство на акад. Н. С. Державин (1877-1953) е огромно по обем иизвънредно разностранно по характера на изследванията и кръга на обхванатите въпроси. Н. С. Державин е учен с широк профил, учен с голяма ерудиция в различните области на знанието. От перото на Н. С. Державин са излезли ценни трудове по методика на преподаване руски език в средното училище, специални изследвания по история на рускага литература, по фолклора и етнографията на различни народи. Широтата и многообразието на неговите научни интереси в областта на славистиката, неговата научна дейност като историк и филолог, етнограф и фолклорист ни позволява да говорим за него като за един от основателите на съветската славистика.

Взаимните връзки между старата руска Литература и старите южнославянски литератури (българска и сръбска) много отдавна са предмет на проучване. В тази област на науката е писано досега наймного от руски, български и сръбски учени. Броят на изследванията става още по-голям, ако се вземат под внимание и проучванията изобщо върху културните отношения между тези три братски народи, чието културно развитие има много общи черти и тенденции. Закономерно явление беше в началото на тези проучвания да се издирва и посочва влиянието на южнославянските литератури върху средновековната руска литература, поточно върху най-стария период от нейното развитие. Такова е наистина началото на техните взаимоотношения, но само с него не се изчерпва характерът на взаимните връзки между руската и южнославянските Литератури. Защото древна Русия не само приема културни ценности от славянския юг, но на свой ред и тя влияе върху културното развитие на българи и сърби, произведения на руската литература проникват в старата българска и сръбска литература. Този процес е особено силен от XVI в. насам, но такова влияние съще ствува и преди ХVI в., макар в по-слаба форма. Тази постановка на проблема за рускоюжнославянските културни и по-специ ално литературни отношения пръв даде известният руски учен-славист М. н. Сперански. Изложена първо във встъпителната му лекция „Деление истории русской литературы на периоды и влияние русской литературы на югославянскую" (Русский филологический вестник, ХXXVI 1896, кн. 3-4, стр. 193-223), нея понататък той постоянно разработва и в редица други свои изследвания (напр. Сербское житие Феодосия Печерского, Отку да идут старейшие памятники русской письменности и литературы?, Югославянские и русские тексты "Сказания о построении храма Софии Цареградской"). Своите многогодишни наблюдения върху този обикнат проблем Сперански приживе успява да изложи в монографията си „К истории взаимоотношений русской и югоСлавянских литератур (Русские памятники письменности на юге славянства), печатана през 1923 г. в Известия Отделения русского языка и словесности Русской акаде мии наук (т. XXVI, стр. 143-206). Тук авторът утвърждава: „Числеността на тези факти - руски паметници от единия или другия тип посочени съчинения, които били в употреба у южните славяни, учас тието на руски книжовници в живота на южнославянските литератури - макар и да не е така голяма, както числото на южнославянските паметници в практиката на писмеността от стария период, все пак е доста значителна, така щото вече може да бъде поставен по-общият въпрос за ролята на руската литература в южнославянската, както ние на времето поставяхме и решавахме въпроса за ролята на южнославянската литература върху руската (стр. 12). Това правилно методологическо указа ние на Сперански заляга в научната литература след него; тази мисъл той развива в по-новите си трудове, подготвяни за печат, но останали необнародвани. Многобройните проучвания на Сперански с право го очертават като учен, който не само познава най-добре взаимните връзки между старите литератури на бъл гари, руси и сърби, но и който е дал найголям принос за разкриване историята на тези връзки. Тъкмо тази оценка може би редом с констатацията, че проблемът за руско-славянските връзки през XI-XVII векове, представляващ голям научен интерес, все още се нуждае от разработване, е послужила като повод да се обнародват някои от изследванията на Сперански, останали в неговия архив.

Интересът към въпросите на българо- сръбските и българо-хърватските литературни, културни и идейно-политически взаимоотношения в миналото се обуславя преди всичко от богатото съдържание на тези взаимоотношения, от тяхното научно значение. Не само съседни, но и със срав нително еднаква политическа участ, в своето духовно развитие българи, сърби и хървати следват в продължение на близо един век твърде сходни насоки и традиции. Още в условията на политическото си робство те съумяват да използуват взаимно опит и постижения в областта на култу рата за създаване на оригинални художествени ценности. Осведоменият читател знае колко характерна в това отношение е книжовната дейност на писатели като Константин Огнянович, Петко Славейков, Любен Каравелов и Христо Ботев, Йован Раич, Доситей Обрадович, Вук Караджич, Йован Стерия Попович, Иван Кукулевич-Сакцински, Петър Прерадо- вич, Август Харамбашич и други, чиито произведения проникват във всички юж нославянски страни, като ускоряват про- цеса на сформирането и развитието на южнославянските литератури.

Българо-византийските културни и литературни връзки продължават няколко века. Безспорно тук основно, доминиращо е проникването и влиянието на византийската литература върху българската средновековна литература през цялото и историческо развитие. Все така силно, макар и малко преобразено, то продължава и през тежкия период на турското робство. А заимствуванията и връзките продължават, защото имат обществено-икономическа и политическа предпоставка. Всеки народ търпи влиянието на други народи и преди всичко на своите съседи. При това „всяко общество живее в своя особена историческа среда, която може да бъде - и наистина често бива - твърде прилична на историческата среда, окръжаваща други народи, но никога не може да бъде и никога не бива тъждествена с нея". 1 Народите може да си оказват взаимно въздействие, само когато има известни допирни точки в техния обществен, политически и културен живот. Силата на въздействието се определя от степента на общността между тях. „Влиянието на литературата на една страна върху литературата на друга е право пропорционално на сходството между обществените отношения на тези страни. То съвсем не съществува, когато това сходство е равно на нула... Това влияние е едностранно, когато единият народ, поради своята изостаналост не може нищо да даде на другия нито в смисъл на форма, нито в смисъл на съдържание... Найпосле това влияние е взаим но, когато поради сходство на обществения бит, а следователно и на културното развитие, всеки от двата обменящи се народа може нещо да заеме от другия".

Неотдавна в Москва бе отпечатана като издание на Института за славяноведение при Академията на науките книгата на Витали Злиднев „Русско-болгарские литературные связи ХХ века", 220 стр. Витали Злиднев еедин от талантливите ученици на незабравимия Н. С. Держа вин, които продължават и задълбочават създадената от него традиция за деятелно и всестранно проучване на въпроси от историята, литературата и изобщо от духовната дейност на българския народ, осветявайки ги много често и в зависимост от развитието на руската история и литература, с които българският народ от памтивека е здраво свързан. В Института за славяноведение, пък и не само там, има десетина души сравнително млади научни работници, които познават детайлно отделни епохи от българската история и отделни наши исторически личности и писатели... Струва ми се, че никак няма да преувелича, ако кажа, че Институтът за славяноведение заема високо, почетно място в процеса на взаимното опознаване на двата народа, където неговите дейци често пъти участвуват с неповторимата широта и дълбочина на руски и съветски изследователи, с неповторимия характерен за тях хуманистичен патос, с благородството на истински братя и интернационалисти.

Проблемите за развитието и перспективите на съвременната литература, за социалистическия реализъм, за неговия генезис и общите му закономерности, за националното своеобразие на отделните литератури, за техните връзки и взаимодействия придобиват изключително важно значение. Те се намират в центъра на вниманието на литераторите от социалистическите страни, а също и на литературоведите марксисти от капиталистическите страни. Появиха се много изследвания както от общотеоретически, така и от конкретно-исторически характер. Все по-често към тези проблеми са принудени да се обръщат и реакционните буржоазни литератори.

Въпросът за руско-българските културни връзки винаги дълбоко е въл нувал както българските, така и руските историци и литературоведи. През последните години в България и Съветския съюз се появиха много нови трудове, които осветляват този проблем. Между тях могат да се посочат изследванията на съветските учени Н. С. Державин „История Болгарии“ (I-IV т., М.-Л., 1945-48), „Христо Ботев - поэт-революционер" (М. - Л., 1948), „Иван Вазов. Жизнь и творчество" (М. Л., 1948) и др., на Л. Ерихонов „Русские революционные демократы и общественная мысль южных славян в 60- 70-х гг. ХІХ века" (М., 1950), колективният труд на съветските историци „Исто рия Болгарии" (т. І, М. - Л., 1953), книгата „Из истории русско-болгарских отношений. Сборник статей" (М., 1958), а също отделни статии на много автори. По същото време българските учени публикуваха няколко сериозни изслед вания, между които трябва да отбележим трудът на П. Зарев „Българска литература“ (С., 1950), на Г. Цанев „Страници от историята на българската ли тература през XIX век“ (С., 1958), на В. Велчев „Въздействието на руската класическа литература за формиране и развитие на българската литература през ХІХ век“ (С., 1958) и други трудове.

Подобни книги за литературните взаимоотношения събуждат у читателя понякога противоречиви мисли и оценки, защото твърде често в тях преобладава описателството, роб ското преклонение пред фактите, а безкрилата емпирична регистрация на документи, сами по себе си ценни, понякога заменя изследо вателското мислене на литературния историк. Нерядко изучаването на своеобразието на литературния процес в националните литератури или на самобитността на отделните художници на словото отстъпва място на еклектическото уподобяване и типологи зиране на ра

Към най-крупните фигури на полския научен живот в края на XIX и първата четвърт на ХХ в. принадлежи изтъкнатият професор по история на правото от Лвовския университет, а през годините 1895-1896 негов ректор - Освалд Балцер (1858-1933). B Научните интереси на Освалд Балцер са много разностранни. Той е работил не само областта на историята на славянското и полското право. Той е бил отличен познавач на полските и чуждестранните архиви, изключително добросъвестен издател на източници, а също така и голям почитател на литературата. Той е превеждал фрагменти от „Илиада" на полски език, а „греховете" на неговата младост са остроумните комедии „Грижите на младия гос подар“ и „Конкурентите на госпожа Евдокия". Голям хуманист, горещ патриот и активен обществен деец, остър непримирим полемист, той е защищавал несправедливо атакуваните и последователно се е борил за законността и истината. В това отношение може би най-характерно за Балцер е решителният му отпор, даден на немския, иначе бележит историк Момзен, когато последният е нападнал, проявявайки краен шовинизъм, във виенския в. „Neue Freie Presse" през 1897г. борещите се за езиково равноправие чехи. Балцер е защитил не само атакуваните чехи, но и цялото славянство, а по-компетентен от автора на „Сравнителната история на славянското право" по това време не е имало Освалд Балцер спечелва голяма популярност във всички славянски страни. Той става член на всички славянски академии, а също така на много полски, както и чуждестранни - български, чешки, руски и сръбски научни дружества, почетен доктор на четири университета в Полша и на Карловия университет в Прага. Той поддържа сърдечни връзки с учени и литератори от цялото славянство и особено с много чехи, които високо са го ценели след достойния отпор, който той дава на Момзен. Сред тях са известни историци и историци на правото като Ярослав Бидло, който се зани мавал между другото с проблема за пребиваването на чешките братя в Полша, Яромир Че лаковски, Ярослав Гол, добре известният и в България Херменгилд Иречек, Карол Кадлец, Юзеф Мацурек, Лубор Нидерле, Бохуслав Ригер, както и поетът от школата на Ярослав Връхлицки, заслужилият полонофил и приятел на лужишките сърби Адолф Черни. Богатото научно наследство на Балцер става предмет на много аналитични и синтетични трудове, написани в най-различни аспекти, и то не само от поляци. В тази статия ще обърнем вни мание изключително на неговите връзки с българските научни среди, като при това се опираме преди всичко на кореспонденцията на основателя на Научното дружество в Лвов, съхранявана 1 Отвореното писмо до доктор Теодор Момзен, професор от Берлинския университет, по повод на неговия апел: „An die Deutschen in Österreich", поместен в „Neue Freie Presse" от 31 ноември 1897 г. № 1923 (Słowo Polskie, Lwów, 1897, nr. 272 от 20 октомври 1897). Отделен отпечатък е препечатан от „Słowo Polskie", Lwów, 1897. Освен това отвореното писмо ебило преведено на немски и чешки. 104 във Фонда на Ръкописния отдел на библиотеката на Националния институт „Осолински“ във Вроцлав. Този изтъкнат полски учен и защитник на славянските права е високо ценен и в България. За това най-ясно свидетелствува фактът, че по предложение на С. С. Бобчев и Г. Да наилов на 29 юни 1924 г. Балцер е избран за член-кореспондент на БАН, за което му се съоб шава с писмо от 11 юли 1924 г.3

Стара истина е, че където майстори са зидали - за новаците е трудно. Ала въпреки всичко за сериозния изследовател на литературната история винаги ще се открие неизследван терен. В това ни убеждава и литературният дебют на Любомир Павлов. Неговото научно дирене се свързва с тема колкото актуална, толкова и експлоатирана от теоре141 тико-критическата мисъл. Това е сравнително нова, но твърде невралгична област в науката, където са пробвали своите пера много наши, съветски и чуждестранни учени. Това обстоятелство само до известна степен улеснява, но в повечето случаи затруднява всеки, който е решил да направи самостоятелен научен принос, да внесе своя интерпретация или новопривлечен доказателствен материал. Опитът на Любомир Павлов има своята безспорна научна стойност, защото авторът открива своя тема - за положителния герой в съветската и в нашата пролетарска литература, - защищава я с по-нов научен материал, като достига до точни обобщения и изводи. Неговите „Встъпителни думи“, както и „Вместо заключение" носят повече или помалко ординерен характер. Те по-скоро въ веждат в темата или окрупнено сумират резултатите от научните наблюдения. В заключителната глава Павлов ни сродява с духовните пориви на световната естетическа мисъл, с цялостния, макар и противоречив литературен процес. Посочва ни поляризиращия принос на съветската художествена мисъл за прогресивната консолидация на писателските сили. От по-общ характер е и глава първа: „Нов етап на българо-руските литературни връзки", където уедрените линии на обобщение по-малко се докосват до аналитични или синтетични детайли в научното дирене. Фрагментарните истини се осланят на основополагащите теоретични принципи на марксист ко-ленинската естетика. Затова авторът е по-лаконичен, неизчерпателен и декларативен в своите постановки.

В своята дългогодишна изследователска работа Б. Ст. Ангелов отделя специално вни мание на проблема за началото и развитието на руско-българските литературни връзки. Плод на този траен научен интерес е изляз лата наскоро книга „Из историята на рускобългарските литературни връзки" (С., 1980). Трудът е предшествуван от редица ценни сту дии, посветени на отделни периоди и страни на този важен процес в историята на литературите на руси и българи, а през 1972 г. излиза книга 1 от настоящото изследване - „Из историята на руско-българските литературни връзки". С., 1972, 163 с. Така появата на едно по-цялостно проучване е закономерен резултат от продължителната работа върху проблема, от една страна, а, от друга страна, обуславя неговото високо науч но ниво. По своята вътрешна структура книгата на Б. Ст. Ангелов може условно да се раздели на четири основни части: проникване на старобългарски съчинения в старата руска литература; критически преглед на изследвания, свързани с руско-българските литературни връзки; влияние на творби от старата руска литература върху старобългарски съчинения и накрая изследвания, посветени на заслугите на руската славистична наука към историята на старата българска литература. Измежду публикациите, намерили място в книгата на Б. Ст. Ангелов, особено впечатление със своята задълбоченост, многостранност и обем правят изследванията „Слово о полку Игореве“, „История славянобол гарская и руската славистична наука до Ос вобождението“ и „История славяноболгар1 Из историята на руското книжовно проникване у нас (XI-XIV в.). - Изв. Инст. за бълг. лит., кн. 3, 1955, с. 37-65; Из историята на руското културно влияние в България. - Изв. Инст. за бълг. лит., кн. 6, 1956, с. 291-325; К вопросу о начале русско-болгарских литературных связей, ТОДРЛ т. XIV, М. -Л., 1958, с. 132-138; Йосиф Флавий в южнославянских литературах, ТОДРЛ, т. ХІХ, М. - Л., 1963; Из историята на старата българска, руска и сръбска литература. Кн. 2. С., 1967, с. 274-276. 166 ская и славянската историография през XVIII в." (с. 79-132). Студията „Слово о полку Игореве" се явява нов етап в проучванията на автора за проникването на това бележито произведение на староруската литература в бъл гарския културен и литературен живот от Освобождението до наши дни. Събрал бо гат материал по проблема, Б. Ст. Ангелов изяснява няколко основни момента, свързани с усвояването на „Слово о полку Игореве" на българска почва: преводаческа дейност, влияние на Словото върху творчеството на български възрожденски писатели, оценка на творбата от наши културни деятели, „Слово о полку Игореве" и други старосла вянски творби.

Темата за взаимовръзките и взаимните влияния между писателите на Русия и другите славянски страни е традиционна за катедрата по славянска филология в Ленинградския университет. Най-попу лярна форма за разкриване на литературните взаимоотношения е анализът на влиянието на отделни зна чителни руски писатели върху славянските литератури и техните представители, получили образованието си и живели дълго в Русия, върху писателите, станали в родината си пропагандисти на прогресивните литературно-естетически възгледи на руските автори. Съветските литературоведи от 40-те 70-те години на ХХ в. изучаваха въздействието на творче ството на такива бележити писатели, като Пушкин, Гогол, Толстой, Салтиков-Шчедрин, Достоевски, Горки, Маяковски. Появиха се редица работи за творчеството на Л. Каравелов, Хр. Ботев, Св. Мар кович, Р. Доманович, А. Ашкери, П. Кочич, работите на Н. С. Державин и В. И. Злиднев за Ив. Ва зов, на Н. И. Кравцов и Ю. Д. Беляева за руско-югославските литературни връзки, на Д. Ф. Марков и В. Д. Андреев за българската литература, на Л. С. Ерихонов за обществената мисъл на южните сла вяни през 60-те 70-те години на XIX в., на П. А. Дмитриев и Г. И. Сафронов за възприемането Горки в Югославия, за Цесарец и Достоевски, за Доманович и сатиричните традиции на Гогол и Салти ков-Шчедрин, за руско-югославските литературни и научни връзки, изследванията на И. М. Шептунов, на А. М. Балакин, Е. И. Карцева, Е. В. Шпилева, Г. Я. Илина, М. И. Рижова, М. Л. Бершадска и др. Сред работите от 40-те -50-те години по редица проблеми на взаимовръзките на славянските литера тури особено се открояват изследванията на известния ленинградски славист Константин Александро вич Копержински (1918-1953). К. А. Копержински навлиза в българистиката като вече формиран учен. След като завършва през 1918 г. славяно-руското отделение на Историко-филологическия факултет на Петроградския универси тет, той преподава история, руски и украински език, руска, украинска и западноевропейска литература в средните учебни заведения и в педагогическите курсове в град Каменец-Подолск. След четири години, през 1922 г., К. А. Копержински се завръща в Петроград и работи като научен сътрудник в Изследо вателския институт при Петроградския университет. Като се започне от тези години, К. А. Копержински изгражда своята преподавателска и пропагандистка работа върху основата на марксистко-ленинската методология, вземайки под внимание задачите на социалистическото строителство. През 1925 г. е избран за професор в Одеския институт за народно образование, в който чете не само етнография и фолклор, но и курс по история на революционното движение в Украйна. През 1927 г. К. А. Копержински взема участие в редактирането на „Трудове на Одеската народна библиотека" и бива избран за председател на Украинското библиографско общество. К. А. Копержински организира издаването на „Записки на Украин ското библиографско общество" и взема активно участие в редактирането им. Както и в Петроград, той развива активна обществена дейност, чете лекции в работническия факултет, в различни курсове и в ра ботническите клубове в Одеса. От 1928 г. К. А. Копержински е действителен член на научноизследова телската катедра по история на Украйна при Украинската Академия на науките