литературните

Взаимните връзки между старата руска Литература и старите южнославянски литератури (българска и сръбска) много отдавна са предмет на проучване. В тази област на науката е писано досега наймного от руски, български и сръбски учени. Броят на изследванията става още по-голям, ако се вземат под внимание и проучванията изобщо върху културните отношения между тези три братски народи, чието културно развитие има много общи черти и тенденции. Закономерно явление беше в началото на тези проучвания да се издирва и посочва влиянието на южнославянските литератури върху средновековната руска литература, поточно върху най-стария период от нейното развитие. Такова е наистина началото на техните взаимоотношения, но само с него не се изчерпва характерът на взаимните връзки между руската и южнославянските Литератури. Защото древна Русия не само приема културни ценности от славянския юг, но на свой ред и тя влияе върху културното развитие на българи и сърби, произведения на руската литература проникват в старата българска и сръбска литература. Този процес е особено силен от XVI в. насам, но такова влияние съще ствува и преди ХVI в., макар в по-слаба форма. Тази постановка на проблема за рускоюжнославянските културни и по-специ ално литературни отношения пръв даде известният руски учен-славист М. н. Сперански. Изложена първо във встъпителната му лекция „Деление истории русской литературы на периоды и влияние русской литературы на югославянскую" (Русский филологический вестник, ХXXVI 1896, кн. 3-4, стр. 193-223), нея понататък той постоянно разработва и в редица други свои изследвания (напр. Сербское житие Феодосия Печерского, Отку да идут старейшие памятники русской письменности и литературы?, Югославянские и русские тексты "Сказания о построении храма Софии Цареградской"). Своите многогодишни наблюдения върху този обикнат проблем Сперански приживе успява да изложи в монографията си „К истории взаимоотношений русской и югоСлавянских литератур (Русские памятники письменности на юге славянства), печатана през 1923 г. в Известия Отделения русского языка и словесности Русской акаде мии наук (т. XXVI, стр. 143-206). Тук авторът утвърждава: „Числеността на тези факти - руски паметници от единия или другия тип посочени съчинения, които били в употреба у южните славяни, учас тието на руски книжовници в живота на южнославянските литератури - макар и да не е така голяма, както числото на южнославянските паметници в практиката на писмеността от стария период, все пак е доста значителна, така щото вече може да бъде поставен по-общият въпрос за ролята на руската литература в южнославянската, както ние на времето поставяхме и решавахме въпроса за ролята на южнославянската литература върху руската (стр. 12). Това правилно методологическо указа ние на Сперански заляга в научната литература след него; тази мисъл той развива в по-новите си трудове, подготвяни за печат, но останали необнародвани. Многобройните проучвания на Сперански с право го очертават като учен, който не само познава най-добре взаимните връзки между старите литератури на бъл гари, руси и сърби, но и който е дал найголям принос за разкриване историята на тези връзки. Тъкмо тази оценка може би редом с констатацията, че проблемът за руско-славянските връзки през XI-XVII векове, представляващ голям научен интерес, все още се нуждае от разработване, е послужила като повод да се обнародват някои от изследванията на Сперански, останали в неговия архив.

Проблемите за развитието и перспективите на съвременната литература, за социалистическия реализъм, за неговия генезис и общите му закономерности, за националното своеобразие на отделните литератури, за техните връзки и взаимодействия придобиват изключително важно значение. Те се намират в центъра на вниманието на литераторите от социалистическите страни, а също и на литературоведите марксисти от капиталистическите страни. Появиха се много изследвания както от общотеоретически, така и от конкретно-исторически характер. Все по-често към тези проблеми са принудени да се обръщат и реакционните буржоазни литератори.

Да се определи жанрово тази книга е почти невъзможно. Озаглавена е„Философски литературни етюди". Още в наслова Исак Паси е подсказал нейната разноликост. Защото това е сборник, съставен от философски скици върху произведения от световната литературна класика. От Бокачо до Томас Ман От Ранния Ренесанс до средата на двадесети век. От „Декамерон" до „Доктор Фаустус". Авторът, а и художникът (в оформянето на заглавието) са имали предвид по-голямата близост на книгата с философския ескиз и са изтъкнали тази близост, за да улеснят читателя. Трудността да се определи тя жанрово идва не само от многото средоточия на Философията и особено на естетиката с литературата, но и от липсата" на единство в подхода на нейния автор. Исак Паси не е Литературовед и той не пристъпва към произ веденията от позициите на литературоведа изследовател. И все пак това са критически студии, в които философията и литературата вървят ръка за ръка; взаимно се обуславят. Пък и при съвременното състояние на зна нието няма и не може да има точно разгра ничение между отделните науки; много често те изследват един и същ обект - в случая - Литературното произведение. А и авторът е жив човек и когато пише, най-малко мисли за това, към какъв клон любителите на точните класификации и педантите ще причислят не говия труд. Даденият превес на философията обаче личи не само в нарочния подбор на произведенията („Неизвестният шедьовър" на Балзак е философски етюд, а Волтеровият „Кандид" ефилософска повест), но и в съзна телното търсене на философски и естетически проблеми, и в творбите, чиито автори не са били никога теоретици на изкуството, нито пък ги е занимавала съдбата на създателя на художествени ценности. Писатели като Сервантес и Шекспир например съзнателно или не, са оставили доста проблеми и дилеми - разрешени и неразрешени, а може би и не разрешими, над които хората промишляват вече четири столетия. Но ако те бяха казали ясно и категорично кой е Хамлет и кой Дон Кихот, щяха ли тези творби да привличат така силно поколенията? Такива, каквито са, те дават възможност на читателя да си изгради свои представи, които да противопоставя на другите.

1. ВИДОВОТО СВОЕОБРАЗИЕ НА ИСТОРИЯТА НА ПАИСИЙ. В своята студия за Паисий от 1920 г. Б. Пенев посочва всичко по-съществено, което позволява «История славянобългарска» да се разглежда като първа творба на новата възрожденска литература - личния тон в стила и в начина на излагане, идеите и вътрешните свойства на езика. Ученият съпоставя стилистиката на нашия автор с практиката на дамаскинарите. Паисий употребява старите, традиционни форми на дамаскините, но влага в тях ново емоционално и идейно съдържание; заменя фалшивия патос, изразен с похватите на шаблонната византийска реторика, с искрено и живо чувство. При анализа на лиризма на Паисий Б. Пенев отбелязва: «Тенденциите, прокарани в «История славянобългарска», ние срещаме развити по-нататък в подобни лирически форми не само в поезията, но изобщо в патриотическата литература на Възраждането. Така ученият признава на Паисий не само едно въздействие върху народа, но изтъква и неговия влог в големия прелом в духа и формите на литературата през Възраждането: «Новото, що изразява Паисий, не се изчерпва само с духа и съдържанието на «Славянобългарска история»; ние го съзираме и във формата, в която са изразени духът и съдържанието.»2 Наблюденията на Б. Пенев са доказателство за проницателност в търсе нето и всеки, който подема въпроса за потекло и първични форми на възрожденската литература, трябва да се върне към тях. Покрай неговото изследване внимание заслужават и проучванията на В. Велчев, Н. Драгова, А. Крония и Р. Пикио върху отношението на Паисий към неговите извори. 3 Грижливата анализа на тези автори, макар и да не засяга пряко въпроса за видовото своеобразие на съчинението на Паисий, подпомага проучването. Ние сме уведени в стила и техниката на използуваните от монаха произведения, в смисъла и начина на тяхната обработка. Обилно документираните проучвания на Д. Петканова-Тотева («Дамаскините в българската литература», 1965) и 1 Б. Пенев, Паисий Хилендарски, С., 1920, стр. 99. 2 Б. Пенев, История на новата българска литература, С., 1930-1932, т. II, стр. 325. 3 В. Велчев, Отец Паисий Хилендарски и Цезар Бароний. Принос към изследване изворите на Паисиевата история (1943); Н. Драгова, Домашните извори на «История славянобългарска»: сб. Паисий Хилендарски и неговата епоха (1962); А. Cronia, Il Rego degli slavi di Mauro Orbini (1691) e la Istoria Slavenobolgarskaja del monaco Paisi (1762): Bulgaria I, 1—2 Roma, 1939; Riccardo Picchio, Gli annali del Baronio-Skarga e la Storia di Paisij Hilendarski, Ricerche Slavistidie III, Roma, 1954. 5 Сп. Литературна мисъл, кн. 65 Б. Ст. Ангелов («Съвременници на Паисий», 1963-1964) дават възможност да се преценят по-точно насоките, в които ще се движат нашите възрожденски книжовници.

Досегашните научни изследвания разглеждат различни проблеми на румъно-българските -социално-политически, икономически и културни отношения, но няма обстойни работи върху преводаческата дейност. В настоящата статия ще се опитаме да представим дейността на българската емиграция в Румъния за издигане културата на своя народ чрез преводи през периода от началото на ХІХв. до Освобождението. Българската интелигенция, емигрирала в Румъния, е следяла с особен интерес социалния живот в гостоприемната страна. Същевременно българските революционери, намиращи се у нас, са имали възможността да се снабдяват с оръжие, да образуват чети за борба против Турското робство. Също така те са имали възможност да образуват комитети, дружества, орга низации и т.н., често пъти следвайки румънските образци. Били са в тясна връзка с румънски, руски или сръбски политически дейци. Българските емигранти са имали възможност да развиват в Румъния и културна дейност: да създадат театър в Браила, който е имал тесни връзки с румънския театър, да издават редица вестници и списания на български език или двуезични (на български и румънски) или пък на френски, да публикуват пак на български език художествените творби на своите големи писатели или различни книги - общокултурни, със социално-политически характер, учебници, 5 също така преводи от чужди езици на български, речници, разговорници и т.н. Всички те са отпечатани в румънски или български печатници, намиращи се в нашата страна в различни градове. Така например в Букурещ са съществували 28 такива печатници, в Брашов - 9, в Арад 1, в Браила - 7, в Гюргево - 3, в Плоещ - 1, в Ръмникул-Вълча - 1, Тимишоара -2, в Тулча 1. Въобще българските емигранти намират у нас благоприятна атмосфера, за да развиват ши рока културна дейност, докато в България цензурата на турската власт е била извънредно строга; труден въпрос е било не само отпечатването, а дори самото снабдяване с книги, излезли в други страни. Много български книжовници са се опитвали да създадат печатници в Самоков, Плов див или в други градове, но са срещали големи препятствия от страна на гръцкото духовенство или на турската власт. 7

В наше време все по-неумолимо и невъзвратимо се осъзнава маркси ческото начало, че в историята на отделните национални литератури, както и в световното литературно развитие изобщо, намират своеобразно отражение обществено-историческите процеси, характеризиращи всяка една епоха, размислите, борбите и бляновете на човешката личност, на определени съсловия и класи, на народа. Тя ни сродява с обществено-политически и нравственофилософски идеи, с народностни и общочовешки стремежи, с духовно-интелектуални пориви, със съкровени тежнения. Но заедно с това все по-настоя телно се откроява истината, че литературният живот на всеки народ и в миналото, и днес се е развивал и на основата на непрестанно сложно и многообразно общуване с културните завоевания и идейните движения на съседни и по-далечни страни. В духовното утвърждаване и художествено съзряване на всяка нация и на човечеството изобщо са участвували много и разнообразни фактори, явления и предпоставки, чийто генезис често ни отвежда в различни посоки и епохи, към традиции и тенденции, които по видими и невидими пътища са подхранвали усилията за художествени изяви, за естетическо осмисляне на социални и интимно-човешки терзания. В историческото развитие са се утвърждавали идейни и художествени взаимоотношения, връзки и общувания, които са помагали за обогатяването на духовния живот, за оплодяване на националните литератури с най-добрите традиции на световния литературен процес, за стимулиране на творческата енергия на писатели и поети. Насочвали са и търсенията на теоретико-критическата и естетическа мисъл, подсказвали са пътища за нейното възмогване. Характерът, важността и сложността на тези процеси обуславят и извън редно голямата актуалност на проблематиката на сравнителното литературознание. Защото то именно дава възможност да се проникне в тяхната същност, да бъдат очертани тяхната роля и значение. Сравнително-историческите проучвания на художествените явления, на литературното развитие както в национални рамки, така и в обсега на пошироки етнически и регионални граници или в общоевропейски и световен мащаб заемат все по-широко място в съвременното литературознание. Тexният научен и обществен смисъл започва да се осъзнава от всички, които не предубедено подхождат към феномените на духовния живот, които търсят да вникнат в дълбоката им същност, да разгадаят повече от онова, което е имало отношение към тяхната поява и развитие. Сравнителната трактовка 47 на художествените и общокултурни явления позволява най-добре да се видят процесите, съпътствуващи духовния прогрес, да се разкрие общозакономерното, национално-специфичното, индивидуално-неповторимото в развитието на една литература, на един писател или на цяла литературна епоха. Тогава именно се открояват ролята и значението на литературните взаимоотношения и взаимодействия, обществено-историческите и индивидуално-психологиче ски предпоставки, обуславящи творческото общуване, обмяна и асимилиране на художествените ценности, тяхното въздействие в една или друга насока, естетическата им непреходност и функционалност.

Немското академично „Списание за славистика" публикува в първата си книжка от 1973 г. интересната студия на д-р Кла ус - Дитрих щедтке от Централния институт за литературна история при Академията на науките на ГДР, озаглавена „Семантични проблеми при интерпретацията на прозаически текстове". Авторът смята, че структурните анализи влитературознанието не са цел или самоцел, а имат свое място и значение в метода на интерпретация на една литературна творба. Предварително енеобходимо да се извърши обаче историко-филологическо класифици ране на произведението и на текста, с което определя изходната позиция (Standort) за научното наблюдение. Улесненото по този начин описание на структурата на творбата е последвано от естетико-семантичната интерпретация, а с това и от определянето на функцията и значението на тази структура. При това въпросът, доколко класифицира щите или квантифициращи методи подхож дат за разкриването на текстови качества, и до днес още до голяма степен зависи, смята авторът, от творческата интуиция и от историко-биографичните, както и от специалните лингвистични познания на изследователя. Формалният строеж на литературния текст се изследва или в граматическата и метрическа област (м и крострукту ра), или в тематичен аспект (макроструктура). Лингвистично ориентираната поетика анализира и описва функциониращите в една Литературна творба граматически и поетически нормативни системи. Отделните текстови елементи, подчертава авторът, се представят като една измерима материя, а в тази взаимовръзка текстът може да бъде дефиниран като „сума от структурни отношения, които са намерили лингвистичен израз". (Тук авторът се позовава на определението на Ю. Лотман в книгата му „Струк тура художественного текста".) Текстовите изследвания на тази плоскост са довели, смята д-р Щедтке, до интересни разкрития по отношение на микроструктурата на пое тическите текстове. Слабо убедителни са 144 досега почиващите на такива анализи изводи за специфично естетическите качества на творбата. Освен това този вид поетика се ограничава най-вече до анализ на текстове, чиято отклоняваща се от нормалния език организация (чрез метафори, рима, метрика, ритъм) е очевидна. Авторът привежда мне нието на съветския литературовед В. Ви ноградов, че „лингвистика без философия, лингвистика на „Външните форми" може да доведе до положителни, макар и едностран чиви резултати само в областта на теорията И историята на стиха. В областта на прозата и драмата наличните конкретни изследвания се ограничават върху случайни и твърде общи преценки." (Цитираната мисъл е от книгата на В. Виноградов „О художественной прозе", писана през 1930 г. и отнасяща се за дейността на руските формалисти в литературознанието.) Така авторът достига до извода, че развитието на съвременната литературна наука показва как една лингвистично ориентирана поетика може да бъде продуктивна в истински смисъл само там, където се поставя въпросът за значението на творбата, и с това семантичните проблеми се поставят в центъра на изслед ването.

Изследвачите на живота и творчеството на Иван Бунин не отделят почти никакво място на връзките му с България и българската литература. Фактите показват, че неговите творби се превеждат и печатат у нас още в самото начало на века, спори се за неговото значение и място в руската литература, определени автори се влияят от поезията и белетристиката му, сам Бунин престоява известно време в София и е в преписка с Д. Бояджиев, Б. Пенев, Ал. Дзивгов... Дори беглият обзор на свързаните с всичко това проблеми доказва необходимостта от специално изследване на рецепцията на Буниновото творчество у нас. При по-сериозно и задълбо чено разглеждане тоя въпрос би разкрил интересни аспекти на взаимодействието на бъл гарската с руската литература в насоки и време, които по една или друга причина са останали встрани от изследователските търсения на литературоведческата ни мисъл, Става дума за творчеството на автори като А. Куприн, Ив. Бунин, А. Андреев и др., което от началото на века е на почит сред българската интелигенция и писателски среди и в тоя смисъл разкрива и допълва общата характеристика на взаимодействието им през първите десетилетия на ХХ в. Разбира се, тия бележки нямат за цел да изяснят рецепцията на Буниновата проза и поезия и да осветлят цялостно връзките на писателя с българската литература и влиянието, което е оказал върху отделни представители. Тук само маркираме моменти от тая предстояща задача. Основната част от наблюденията са изградени върху документи от архива на Боян Пенев. 1 Иван Бунин - проникновен художник на руския живот и природа - се утвърждава като поет и белетрист през 90-те години. Не е трудно да си представим какъв талант трябва да притежава начеващият писател тогава, за да обърне вниманието на читатели и критика във време, когато още пишат Толстой, Чехов, Короленко, разгръщат се дарованията на Горки, Куприн, Л. Андреев, на неговите съвременници в поезията -Блок, Балмонт, Брюсов, А. Белий и др. Покрай безспорния си талант Бунин оказва и завидна устойчивост към изкушенията на новаторските модернистични тенденции в руската литература - и понякога демонстративно но винаги последователно твори в традициите на XIX в. Негови кумири в началото и до смъртта му си остават Пушкин и Толстой. По-късно тоя му характер и непреклонност - върху основата на объркани възгледи за обществото в Русия - го изправят пред съдбоносни дилеми, които ни дават основание да говорим за трагедията на човека и художника Бунин. Без да ни доведе до оправдаване на постъпките му след революцията, вникването в тая трагедия пора зява със своята глуха, подмолна конфликтност и мъчително изживяване на заблужденията и откъснатостта от родината. Но според съветските изследвачи най-хубавото на тоя „архаист новатор" преди и след 1918 г. съставя едно художествено цяло, дълбоко свързано с руския живот. Затова лите Горки винаги

Един от основните въпроси на нашата литературна история есложният проблем за органическия преход от фолклор към литература. Пътят, който може да се достигне до неговата същност, минава както през чисто философската интерпретация, така и през сферите на литературната и фол клорна теория и история. Прякото разрешаване на този въпрос е свързано с проучването на огромен фактически материал. Връзката между българското народно поетическо творчество и литера турните жанрове през Възраждането е една от възможните многобройни изследователски насоки, които водят към спецификата на посоченото явление. Какво налага и същевременно оправдава сложния кръг от въпроси да се със редоточи около взаимоотношението фолклор - литература именно в най-мал ката клетка на литературното развитие - жанра? Логично ли е отделният процес да се сведе до явлението и чрез спецификата на жанровата структура да се стигне до същността на жанровата система на българската литература от епохата на Възраждането? на - ли Основание за подобен подход към един от най-същностните моменти литературната ни история - връзките и взаимодействието и с фолклора намираме в самото съдържание на понятието жанр - като една исторически възникнала „формално-съдържателна структура, която, след като е породена от определено време и конкретни обстоятелства, придобива като че извънвременни черти и свойства и създава впечатление на извънисторич ност 2. Или, с други думи, на помощ за поставянето на някои важни мето дологични проблеми около взаимоотношението фолклор - литература идва „съдържателността" на жанровата форма, това, което М. Бахтин нарече „памет на жанра“, „Литературните структури, които, умъртвени и превър нати в схема, привеждаме под категориите род и вид: драма, сатира, елегия, роман, при своето раждане са били жив източник на литературно-художе ствено съдържание, което в дадено историческо състояние на света (тип от ношение на обществото и индивида) възниква като органическо изразяване жизнена ситуация в литературата. Литературната структура абсорбира в себе си жизнено съдържание и след това във всяка нова епоха излъчва идея, писатели, които спокойно се обръщат към нея, без да знаят с какъв възпла меняващ се огън играят.

Тези несистемни и разпилени бележки нямат претенцията на теория, те са размишления „по повод“, хрумвания, наблюдения върху отделни явления и моменти от историята на нашата и не само нашата култура. Изненадвало ме е равнодушието на съвременниците към изключителни произведения на изкуството. Не литературната мода, която в своите капризи най-често няма връз ка с аксиологичната йерархия на строго естетичните ценности. Това е социологичен въпрос. Говоря за друго - за тайнствения живот на едно произведе ние на изкуството в историята. За неговото изгнаничество и самотност във вре мето. Самота, която може да трае цели епохи. За неговото неочаквано ново раждане. Наистина тук има строги закономерности. Но винаги ли само закономерности? Къде е заложена и предопределена съдбата на една книга - в самата нейна същност? Върху какъв закон съществува корелацията публика - произведение на изкуството? Няма ли тук случайности? Например Бодлер открива Едгар По за Франция и Европа и чрез Европа той се „връща“ отново в родината си. А с друг голям представител на американската литература, почти съвременник на По, не става същото. Херман Мелвил десетилетия наред остава неизвестен за родината си и за света. Можем ли да си обясним това само със сложността и дълбочината на „Моби Дик“? Защо това гениално произведение не говори нищо на своите съвременници? Защо не намира дълбоки и умни тълкуватели, какъвто намира Едгар По в лицето на Бодлер? А днес това е едно от най-четените произведения на американската литература. Според мен романът „Тютюн" днес не се чете. Не бива да ни заблуждават големите тиражи и многобройни издания. Защото при своята масова разпространеност той изпълнява друга културно-социална функция. Става дума за онова ценностно, творческо четене, при което се разкриват културно-действе ните, градивни страни на едно произведение. Ако изберем десет най-хубави произведения на нашата проза през последните две десетилетия, ще видим колко далеч са те от културния свят на Димитър Димов. Ще видим, че Д. Ди мов не присъствува в съвременната проза, нейните успехи са на друга плоскост. Като духовен опит той не е усвоен от съвременните прозаици. Тяхната генеалогия ни води към по-ранни етапи от развитието на националната проза. За мен това еедин факт, който заслужава нашето удивление. Разбира се, можем да намерим много обяснения от историко-социален характер.

В една програмно-методологическа статия „Бъдещето на литературата като предмет на изучаване" [Л 15] Д. Лихачов поставя въпроса за принципите на литературното развитие и тяхната зависимост от развитието на обществената мисъл, от историята на културата и от влиянието на другите изкуства: между впрочем една от обикновените теми на големия съветски литератор и културовед. Авторът е убеден, че ако съдим за бъдещето на литературата само по социалната предсказуемост, задачата се усложнява и резултатите ще бъдат равни почти на нула. Известна максима е, че литературното и общественото разви тие са в комплицирана връзка. Затова нито историята на литературата, нито наблюденията над литературния процес могат да се базират върху пряка връзка със социалните явления. Рисковете на подобно начинание са неимоверно много. Затова пък опорните пунктове на усложнената връзка между обществената и литературната мисъл са също така много и не съвсем лесно определими. Ю. Лотман счита, че „законите на постройка на художествения текст са закони на постройка на културата като цяло" [18, 241].1 Това не е ефектна фраза на романтично предполагаемо единство на света, а теза на семиотик, който в целостта на художествения знак е склонен да види общите културни знаци на епохата. Това е едната страна, от която може да се определят ред принципи на художественото и в частност на литературното развитие. Да погледнем въпроса и от другата страна: откъм вътрешните опорни пунктове на художествения процес. 1. Повече от две опорни точки, които естествено не се разполагат в права Линия. 2. Реципрочност: актуализиране на традиционни художествени типове или елементи на ново равнище. 3. Пародийност. Следващият етап на литературното развитие е пародия на предходния (най-често). Но спонятието пародия като иронично-напрегната транс формация на литературни теми и похвати не може да се обясни изцяло лите ратурният процес. Усилията на ОПОЯз в това отношение дадоха интересни реницата. 1.Първата от двете цифри означава номера на ползуваната литература, втората - стра88 зултати, но с тях не се решиха основни въпроси. Върховите (да ги наречем още крайъгълни) елементи на литературното развитие предлагат по-голямо богатство в процеса, отколкото ни информира пародията. Те често изхождат от пародията, но не се покриват с нея. Те са синтез в иманентния процес, а спрямо общата система на културата влизат в най-усложнени и опосредствувани връзки. 4. Автоматизация и актуализация на структурни елементи. Структурните слементи се намират в неизменно напрежение и никоя от тези две страни на напрежението не надделява. Един художествен текст не може да се състои само от автоматизирани или само от актуализирани елементи, това е равнозначно на смърт на текста. 5. Отношение на низова и върхова литература. В дадена епоха един литературен тип се счита за върхови, в друга епоха - обратно, същият принцип се счита за низов. Този принцип еоснова на парадокси. Тъй като високата литература е област на максимална художествена организация, низовата се представя като сфера на понижена условност, свобода, природност и тя именно получава свойства на по-голяма притегателност. Дори понякога организиращ принцип на низовата литература са норми, които на предишния етап на литературното развитие били свойствени на върховата литература. Така през 1830-1840 г. низовата руска литература се представя от романтизма, т. е. от онази естетическа система, която бе настроена отрицателно към „низа“, когато бе върхова литература [17, 34].

С удовлетворение разтваряме книгата на Георги Пенчев, защото, макар за приноса на А. В. Луначарски в марксистко-ленинското литературознание и в строителството на социалистическата култура да е писано нееднократно по различни поводи, с едно поцялостно научно изследване на този принос ние все още не разполагаме. Наистина авторът е ограничил задачата си (това при енциклопедична личност като Луначарски е наложително) с изясняване на неговия „теоретически и практически принос за утвърж даването на ленинското разбиране за отношението на комунистическата партия към литературата" (с. 7), обаче тази задача сама по себе си е достатъчно мащабна, за да фокусира в изследователското поле на учения редица основни насоки от богатата и разностранна дейност на Луначарски като организатор и строител на съветската литература, като литературовед от ленински тип, с широк енциклопедичен „профил". Авторът подхожда към своя обект", Ръководейки се от Марксовата методологическа постановка за необходимостта личността да се разглежда във връзка с обществения прогрес и обществените отношения. В тази светлина Пенчев проследява развитието и дори идейното лутане на бъдещия първи нарком на съветската култура - противоречивите идейни влияния, под въздействието на които се формира неговата личност и преди Всичко неоценимото значение на общуването и сътрудничеството му с Ленин, когото той по-късно сам ще определи като „пределно вярна инстанция за проверка". Вторият важен фактор за неговото формиране, както вярно сочи изследователят, е революцията, по-точно осмислянето на взаимоотношението и с изкуството, довело го естествено до ленинското разбиране и на самата народност в литературата и изкуството. Това осмисляне му помага да проумее и постепенно да преодолее увлечението си по бунтаря-самотник - свръхгерой" и да се освободи от абстрактния си биологизъм. По-нататъшният анализ на възгледите на Луначарски за същността и ролята на литературата очертава два основни и взаимосвързани аспекта в дейността на този крупен теоретик и практик на съветската литература и култура. Първият аспект се формира от интерпретаторската работа на Луначарски, благодарение на която много по-ясно и дълбоко ни се разкриват редица основополагащи литературоведски и изкуствоведски идеи, принципи и постановки на Маркс, Енгелс и Ленин. Вторият аспект обхваща не по-малко богатия собствен принос на литературоведа, естета и културолога в научнотворческото развитие, допълване и детайлизация на естетическите концепции на класиците. Няма съмнение, че тези два взаимосвързани аспекта в неговата дейност, с отчет на някои грешки и увлечения, има изключително значение за литературознанието, защото засягат неговия класически марксистко-ленински фундамент. В първия аспект Пенчев е обхванал значителна част от дейността на Луначарски по пропагандирането, разпространяването и разясняването на литературоведските и естетическите концепции на класиците. И тук напълно основателно той изнася на преден план важната методологическа постановка относно изучаването на Маркс-Енгелс-Лениновото наследство в естетическата област, която за съжаление доста време липсваше в методологията ни, а това водеше до опростено разбиране и в най-добрия случай до подценяване естетическото наследство на класиците. Става дума за мисълта на Луначарски за Маркс (която днес, смятам, основателно отнасяме към цялото класическо марксисткоЛенинско естетическо наследство), по-точно за това, че „,всички негови изказвания за изкуството трябва да се оценяват, разбират и използуват свързано с цялата негова система от възгледи" (с. 22, курс. м.-Г. Г.). Това е методологическа постановка, която можем да смятаме за напълно усвоена едва от съвременното марксистко-ленинско литературознание. Разбира се, тук не е възможно, пък не е и необходимо да се проследява обхватната дейност на Луначарски за разкриване многообразието и концептивното богатство в естетическото наследство на класиците, твърде пълно и изчерпателно проучена от автора. Ще визираме само няколко, по наша преценка, съществени моменти.

Всяка книга, посветена на Възраждането - основополагащ за новата ни литература пе риод - събужда интереса не само на тесните специалисти. Появата на колективен сборник за жанровете привлича интереса и от гледна точка на това, какво е съвременното реше ние на възловия въпрос на възрожденската, пък и въобще на новата ни литература: самозараждане или външно влияние определя ускореното и развитие. След първоначалното 169 почти пълно съгласие с тезата на Г. Гачев, която със своята оригиналност и свежест беше приета с възторг, постепенно се разкриха и отделни противоречия между фактите и теорията. Преодоляла Хегеловото , толкова по-зле за фактите", литературната ни наука в последните години се отнася все по-критично към хипотезата за самозараж дането.1 Търсейки решение на проблема, сборникът тръгва от традициите на родната ни литературна история. В този смисъл не формално, а натоварено с дълбок смисъл е посвещението на стогодишнината от рож дението на акад. М. Арнаудов. Присъствието на големия литературен историк не се изчерпва с посвещението. Във встъплението Цв. Унджиева извлича от цялостното творчество на М. Арнаудов идеите му за литературните жанрове на Възраждането. Включването на изследването на Арнау дов „Поемата „Горски пътник" на Раковски" поставя въпроса, колко напред е отишла литературната ни наука като методика и методология в сравнение с Арнаудов. Класикът на литературната ни история посвещава много усилия, няколко студии и монография на Раковски и в такъв смисъл поместе ната в сборника работа е показателна за неговите търсения, за културно-историческия му подход, тя съдържа и това, което съставителите пазят като завет", и това, което вече е преодоляно, надхвърлено.

Опитаме ли се да дадем отговор на въпроса - какво определя интереса съвременния читател към различни видове анкети, публикувани срещи, беседи, разговори, навярно ще кажем: комплекс от причини, между които жаждата за истинност, за приобщаване към автентично-достоверното познание, необходимостта да се научи правдата, индивидуално-човешка, социалнопсихологическа, гражданско-политическа за станалите и ставащите пред очите ни събития, за личности с ярко персонално и социално присъствие. Тази жаж да и тази необходимост са закономерни в света на съвременния човек, живеещ сред парадокси и абсурди, и може би тъкмо затова преизпълнен с респект (мълчаливо или гласно признат) към логиката на фактите, към документално засвидетелствуваните или изповядани истини, към доминацията на, точните" науки и рационалното начало в духовната и обществената практика. Не е изключено в този интерес да се съдържа и своеобразна реакция на днешното читателско съзнание спрямо някои явления в заобикалящата го ху дожествена действителност. Все още възпитано в духа на традиционния класи чески тип художествено мислене, вярно на „фактите на самия живот“, на плав ната сюжетно-фабулна каузалност и плътна детерминираност на изображе нието, днешното читателско съзнание невинаги може и невинаги иска да привикне с повишената условност, метафорично-символна обремененост и семантична поливалентност, с композиционно-структурните предизвикателства" на съвременната проза и поезия. При цялата си толерантност към новите художествени трансформации то съхранява и доверието си към разума и волята" на реалното, събитийно човешко битие, изпитва нужда от „опорни точки" в документа, в хронологията и житейската аргументация; познава магнетизма на съпреживяването, на доверителната интонация, на уникалния човешки факт; не отрича емпиризма, стига да не е безкрил и самоцелен, стига да отвежда към самопознание и анализ. Без да бъде комплексно обяснен, интересът към анкетния жанр в наши дни е безспорен и симптоматичен за еволюцията на читателския вкус, изисквания, нрави. В него се съдържат съществени податки за проучване социоло гията и психологията на съвременната читателска култура, за разкриване ме ханизмите на нейното изграждане. В контекста на този общ интерес нараства щата популярност на днешните специализирани литературни анкети сред ши рок кръг читатели, литератори, социолози на културата, изследователи на литературно-историческия процес естествено насочва към аналитична равносметка, към осмисляне на натрупания анкетьорски опит и особености на триединството анкетиран-анкетьор читател.

The idea of the Other is a crucial part of the own identity. People imagine the Other in different ways, very often he/she is presented as a dangerous Enemy. Mythical thinking, which is alive even nowadays uses different tools to name and imagine the Other and to master it. Edward Said's well-known book introduced the term Orientalism in the international humanities, and with it he designated "a way of coming to terms with the Orient that it based on the Orient's place in European Western experience", one specific "style of thought based upon an ontological and epistemological distinction made between "the Orient" and (most the time) "the Occident". The work ends with a warring Above all, I hope to have shown my reader that the answer to Orientalism is not Occidentalism. No former "Oriental" will be conformed by the thought that having been an Oriental himself he is likely - too likely - to study new "Orientals" - or "Occidentals" - on his own making. If the knowledge of Orientalism has any meaning, it is in being a reminder of the seductive degradation of knowledge, of any knowledge, anywhere, at any time. Now perhaps more than before. Said knew that this was not just a potential threat. Occidentalism not only exists; its effects are extremely pernicious. The most demonic of them befell on September 11, 2001. Ancient mental constructs and psychological trends, realized in different texts - secular and religious, literary, philosophical, journalistic and so on - lay beneath the terrorist acts. It appeared that not only the West is biased against the "Orient" and tries to dominate through literary and scholar texts, but the "Orient" reacts in a similar way and tries to deal with the problems of its relations with the West by building (analogical?) mental and linguistic constructions. In some cases Occidentalism may become a positive strategy, as in Hassan Hanafi's Introduction to the Science of Occidentalism (1992). The phenomenon of Occidentalism finds its annalists among the politicians, journalists and scholars. Ian Buruma and Avishai Margalit are the most famous among them. Their book Occidentalism: the West in the Eyes of Its Enemies provoked serious debates and became a bestseller. Although the two terms (becoming titles of popular books) were constructed in obviously the same manner, the two phenomena are not entirely analogical, and Buruma and Margalit do not refer to Said. It is disputable whether Orientalism is the earlier one (according to Buruma, Islamism on which he focused is a modern phenomenon with western roots); but for a long period of time Orientalism was more powerful and was backed by and realized in the Western colonialist institutions and the Western academic studies of the "East", that were more elaborated than the Eastern studies of the "West". On the other hand, Occidentalism is to some extend a reaction to the Orientalism and the related politics, military actions, colonial institutions and academia. Occidentalism appears to be more radical, more active. Its roots and reasons could be traced in quite different mental and spiritual spheres; their common ground is the belief in the own uniqueness and the hostility of the Other. Scholars find strongholds of the Occidentalism in the reactions to the universalism of the Enlightenment and the French Revolution, in some variations of the Japanese Shintoism, connected with imperial ideology, in pan-ideologies (Pan-Slavism among them), in different variations of fascism, in Stalinism, etc. Avishai Margalit and Ian Buruma highlighted several [four] "features of Occidentalism": Hatred of the City and urban civilization, symbolized by the fabled tower of Babylon; the state and modern civilization with its attributes (literature, films, pop music, advertisement), separation between the private and the public domain, commercialism; Critique of the bourgeois civilization, its commercialism and addiction to safety and comfort, and lack of heroism and revolutionary gestures; Rejection of Bourgeois Reason, rationality and science, opposed to irrational notions such as spirit, race, blood and soil, etc.; Denial of feminism, seen as giving too much freedom to women. As a whole this is a rejection of modernity, which was associated with the West. The result is an absolutely negative image of the West, containing "a set of attributes, such as arrogance, feebleness, greed, depravity, and decadence, which are invoked as typically Western, or even American, characteristics". The conclusion of Avishai Margalit and Ian Buruma was: There is no clash of civilizations. Most religions, especially the monotheistic ones, have the capacity to harbor the anti-Western poison. And varieties of secular fascism can occur in all cultures. * * * The question of the usability of the term Occidentalism in the context of Bulgarian, Balkan or East European culture is a big challenge for the scholars. Other challenge is the discovering of Occidentalism in these cultures. The present paper argues that if Occidentalism is a form of demonizing, then the Other that comes from the West Occidentalism could be traced in Bulgarian culture as well. It takes critical place in the national mythology, in the images of the other presented in texts which deal with abductions, seductions and other plots concerning sexual or matrimonial relations with foreigners; in nostalgic poems, written abroad; in retro-utopia visions of the traditional life; in anti-Catholic pamphlets; in polemics with foreigners; in travel notes, etc. On the other hand this paper argues that in the Bulgarian context Occidentalism is often mixed with Orientalism. Both phenomena are ambivalent and exported from other cultures.

The text aims at showing the results of a study on women's role in the Bulgarian literary field. The paper puts an emphasis on the Women Writers Club, a female organization that existed between 1930 and 1944 and was mainly active in the field of modern literature and culture. The conclusions were drawn on the basis of a number of public records, such as The Club's minute book and The Women Club rules, as well as many publications in the periodical press concerning the Club's activities. Discussed in the paper are those mechanisms through which female writers were included in those events that were important in terms of cultural field's transformation into autonomous and professional field. Also, examined in the paper are the issues of power and literature, the relations between the state and the cultural institutions, and the way the cultural capital was divided and transformed in the modern Bulgarian state.