Полша

Сп. „Уомини е либри" - за литературна критика и информация - излиза от шест години насам под ръководството на Марио Мичинези, публицист и критик, и при сътруд ничеството на Фиора Винсенти, романистка. Изданието има еклектичен характер с известен превес към прогресивен демократизъм, който характеризира изобщо днешната италианска интелектуална младеж. „Уомини е либри" често устройва анкети, В които намират отражение идеи и тенденции от един или друг сектор на италианския културен живот. От няколко броя насам списанието провежда анкета върху литературната критика в Италия. Нашата анкета - се казва във встъпителните бележки на редакцията - си поставя две цели: първо, да открие разговор върху днешното положение на белетристиката и поезията в Италия; второ, да подтикне критиците да се произнесат върху функциите на литературната критика, както и върху границите и слабостите на същата." Досега са се изказали значителен брой критици. Ще отбележим тук мненията, които изразяват по-ярко известни аспекти на съвременната италианска критика.

В кн. 7 на авторитетното съветско спи сание привлича вниманието теоретическата статия на Лидия Гинзбург „За документалната литература и за принципите на изграж дане на характера". Обект на разглеждане е документалистиката, която представлява голяма част от всяка национална култура и започва да придобива все по-голямо значение - това са мемоа ри, исторически наблюдения, биографии, писма и всевъзможни есеистични жанрове". Авторката подчертава, че през XIX в. границите между чистата“ и документалната литература са вече размити. След като посочва отличителните белези на характера в документалните жанрове, авторката пише: „От писмата и дневниците към биографиите и мемоарите, от мемоарите към романа и повестта нараства естетическата структур ност... От тази гледна точка писмото и романът представляват различни степени от изграждането на образа на личността и на всяка от тези степени в изграждането задъл жително участвува естетически елемент." След общите постановки Гинзбург преминава към разглеждане на някои принципи на съвременната психология и изтъква на първо място динамичното схващане за личността. Гинзбург проследява развитието на идеята на Уйлям Джеймс за множестве ността на социалните личности в един индивид и на Юнг, който лансира концепцията за маската, спира се на опитите на някои структуралисти да въведат своя терминология за определени понятия, без да изменят съ ществено тяхното съдържание и функции. Гинзбург има интересни мисли за характеристиката на социалния тип, но подчер тава, че душевният живот на индивида не се покрива от една типологическа формула, нито дори от много формули. „Тези формули не бива да се разглеждат като психологическа реалност, а само като условен образ, модел, проявяващ функциите на човека или господствуващите, ключовите признаци на неговата личност и поведение. Тези фор само мули не са изображение на човека, а опорни точки за неговото опознаване." Ав торката на статията споменава за опита на Сент-Бьов и по-късно на Иполит Тен да направят кръстоска на историята с психологията. Биографията на Михаил Бакунин е удачен пример за илюстриране търсенията на Гинзбург и тя отделя широко място, за да анализира главните етапи и преображе нията на тази сложна личност. Мемоарите на Сен Симон дават възможност на еруди раната теоретичка да извлече от тях точни наблюдения и обобщения. Може ли кралят да бъде обект на социална типология? Отговорът на този въпрос е довел авторката на статията до оригинални мисли за личността на Людовик XIV и за монарха като съчетание и сблъсък между формулата на средния човек с умерени делови качества и форму лата на обоготворилия се славолюбец. В кн. 7 са поместени няколко статии, посветени на различни въпроси от миналото и настоящето на руската и на съветската литература. „Ленин и проблемите на теорията на реализма" от А. Иезуитов, „Исто рията на един спор от годините на револю цията" от Н. Трифонов, „Ранният Леонов" от Г. Белая, „Възвръщането на Баратински" от Ст. Расадин и др.

Голямото съветско литературно списание, което излиза вече 46 години, започна в кн. 11/70 анкета на тема „Науката за литературата днес". На първо място е публикувано изказването на Михаил Бахтин „Посмело да използуваме възможностите". Още в началото на своята статия Бахтин подчертава: „Нашето литературознание разполага с големи възможности - у нас има много сериозни и талантливи литературоведи, включително и млади, ние имаме високи научни традиции, установени както в миналото (да си спомним само Потебня или Веселовски), така и през съветската епоха (можем да споменем Тинянов, Томашевски, Айхенбаум, Гуковски и др.), има, разбира се, и необходимите условия за неговото развитие (изследователски институти, катедри, издателски възможности и др. под.)." След като преценява реализацията на тези възможности за недостатъчна, Бахтин отбелязва, че „литературознанието е в същност още млада наука, то не притежава такива изработени и проверени чрез опита методи, каквито има при естествените науки, и затова отслабването на борбата между направле нията и страхът от смели хипотези неизбежно водят към банални истини и шаблони, които не ни липсват". Бахтин смята, че в последно време са се появили интересни и дълбоки статии, че има големи явления: „Имам пред вид книгата на Н. Конрад „Изток и Запад", книгата на Д. Лихачов Поетика на старата руска литература". Това са във висша степен отрадни явления през последните години. Забележимо явление станаха и „Трудове по знаковите системи", бр. 4 (направление на младите изследвачи начело с Ю. Лотман), макар те да събуждат спорове в научната среда. След това Бахтин се спира върху задачите на историята на литературата, като прави изрична уговорка, че пред критиката стоят важни и първостепенни задачи. „Преди всичко литературознанието трябва да установи по-тясна връзка с историята на културата. Литературата е неотделима част на културата, тя не може да бъде раз- брана вън от контекста на цялата култура на дадена епоха. Нейното откъсване от останалата култура е недопустимо. А, както често се прави, направо през главата на културата, литературата се съпоставя със социалноикономическите фактори. Тези фактори въз действуват на културата в нейната цялост и само чрез нея и заедно с нея - на литературата" - пише Бахтин. След това големият съветски учен се спира на въпроса за спецификата на литературата и неговото разглеждане, т. нар. специ фикаторство. Според него то е чуждо на найдобрите традиции на руската наука. „При спецификаторските увлечения игнорираха въ просите за взаимовръзката и взаимозави симостта между различните области на културата, често забравяха, че границите на тези области не са абсолютни, че в различни епохи те са били прокарвани различно; не отчитаха, че тъкмо най-напрегнатият и най-продуктивен живот на културата преминава на границите на отделните нейни области, а не така и не тогава, когато тези области се затварят в своята специфика. Специално трябва да се подчертае, че между отделните области на културата в пределите на една епоха може да има не само взаимодействие, но и борба: единството на културата на епохата е твърде сложно явление и то не прилича на обикновената хармония; то повече прилича на незавършен в пределите на епохата спор." Бахтин се спира на характеристиките, които се дават в научни трудове на отделни епохи, и смята, че тези характеристики найчесто отразяват само борбата на литературни направления или просто - вестникарската шумотевица. „Могощи гльбинни течения на културата (особено в низините, сред народа), които действително определят творчеството на писателите, остават неразкрити, а поня кога и съвсем неизвестни на изследвачите. При такъв подход не може да се проникне в дълбочината на големите произведения и самата литература започва да изглежда дребна и несериозна работа."

Кн. 1 на списанието се открива с рубри ката «Пред XXIV конгрес на КПСС». Под обединяващо заглавие «Икономика - живот - литература» са поместени изказвания на писателите Ю. Кузменко, Е. Малцев, А. Авдеенко, Г. Бровман, Л. Гурунц и В. Липатов, а също и читателски мнения. Голямата част от тези публикации са посветени на назрели проблеми в съвременната съветска литература и литературознанието. Излязлата преди две години книга на В. Ковалевски «Тетрадки от полевата чанта» получи висока оценка от литературната критика и имаешумен успех. Главната причина за това беше Документалната и основа. В статията си «По студени следи» Б. Бялик твърдо, аргументирано, с подчертана отговорност и възмутено чувство за справедливост отрича документалния характер на книгата на Ковалевски. Сам участник в някои от описваните събития, свидетел на военната обстановка и дейността на журналистите, Бялик познава много от хората, за които се разказва в книгата, и затова си позволява да отбележи: «Объркаността възниква в тези случаи, когато авторът е трябвало да разпределя сведенията по дати и когато е искал да създаде «ефект на присъствието», на собственото си присъствие там, където никога не е бил.» Бялик не изключва възможността да се създаде пълнокръвно документално произведение дори когато сам не си бил участник във войната. Той привежда за пример книгата на Смирнов «Брестката крепост». Нейният автор изповядва, че се е стремил «нито един факт да не може да бъде оспорван от участник или от очевидец». Статията на Б. Бялик сигурно ще породи дискусии, защото в нея се разобличава псевдодокументалността и се поставят някои съществени въпроси от Литературно-теоретически и от нравствен характер. Интересната статия на Ю. Кагарлицки «Реализъм и фантастика» е посветена на появата и развоя на фантастичната литература, един жанр, пряко свързан със стре межа на хората да проникнат в тайните на света, да опознаят и подчинят природата, да променят битието си. «За да се изобрази човекът, трябва да се започне от сътворението на света ида се завърши с неговите очаквания 126 от вечността» - отбелязва авторът. Според него реалистичната фантастика е свързана преди всичко с творчеството на Жул Верн, чиято фантастика би могла да бъде наречена «предметна». Жул Верн дава в ръцете на героите си необичайно усъвършенствувани ма шини и апарати и благодарение на това ги поставя във фантастична ситуация. За разлика от него Уелс доказва, че материалната ци вилизация, развивайки се в рамките на несправедливо общество, ще доведе човечеството до гибел. Уелс използува много от похватите на Жул Верн, но естетическата основа на неговите творби е друга. Той оперира с фантастични образи, а тяхната почва е романтизмът. Ка гарлицки изтъква, че новата фантастика започва от «Машината на времето» на Уелс. «Той усети, че науката помогна на романтизма да се върне във фантастиката» - отбелязва съветският критик, като подчертава: «Макар и да звучи парадоксално, именно романтизмът помогна на съвременната фантастика да остане реалистична фантастика.» Авторът на статията посочва, че фантастиката от ХІХ-ХХ в. се характеризира с принципа на единната предпоставка» («в основата лежи единно фантастично ядро, истинността на което постепенно се обосновава с всички достъпни средства»). В заключение авторът пише: «Литературните прогнози не могат да кажат много за новия реализъм във фантастиката. Изчерпаността (или да допуснем, известна изчерпаност) на принципа «единна предпоставка» не означава, че реализмът се е изчерпал. Ние само не можем да предвидим формите на този нов реализъм.» «Страниците за Чернишевски, за които става дума тук, са типични за «славистиката», от която се вижда не гербовият печат на автора, а печатът на политическата доктрина на антикомунизма в нейния традиционен вариант» - това е общото впечатление от някои публикации на западни литературоведи в статиите на В. Ерофеев и А. Сигрист. Съветските автори показват грубото извра щаване на хуманистичните и революционни традиции на руската литература от XIX в. Въвеждайки читателя в атмосферата на изследванията на Доминик Арбан върху Достоевски, Ерофеев с ироничен похват сочи завоалираното с добри намерения интерпретиране на творчеството на великия писател. Г-жа Арбан, която 20 години подробно е проучвала и най-малките детайли от живота и творчеството на писателя, «прави опит да разшифрова творчеството на Достоевски и да каже своята дума за него. Тя надмина позводените граници и счупи всички рекорди на изследователска смелост, превърна творчеството на Достоевски от явление на общоевропейската култура в ребус, направи писателя роб на своите комплекси, превърна литературното му дело в покаяние за извършен грях и в безуспешен опит да се освободи от този грях».

Анкетата на тема „Науката за литературата днес", която започна сп. „Новый мир" през 1970 г., продължава в кн. 1 и 3,1971 r. Възможност за богати размисли предлага една от последните работи на акад. Н. Конрад „Октомври и филологическите науки“, в която се разкриват разбиранията му за историята на съвременната литературоведческа мисъл и нейните днешни задачи. Като прави преглед на развоя на следоктомврийската литература, ученият подчертава, че не само темата на литературното произведение трябва да отговаря на идеологията на новосъздадената пролетарска литература, а и формата и самите творчески похвати са от съществено значение. По-нататък в статията се изтъква, че в обстановката на революционни настрое ния продължава да съществува с пълна жизненост и цялата дотогавашна литература. Център на пропаганда на новите идеи става Руската асоциация на пролетарските писатели За своето време тя изиграва много голяма роля за литературоведческата мисъл. Найвлиятелни са културно-историческата и пси хологическата школа. „Съвсем противоположна беше школата, получила наименованието „формалистична" - продължава акад. Конрад., Това беше високообразована, научно активна младеж, излизаща от демократични, но не от революционни слоеве на старата руска интелигенция; тяхната критика беше насочена както срещу дореволюционния, така и срещу следоктомврийския облик на социологическата школа; ... в основата лежеше мисълта, че литературата е дълбоко специфично явление, непринадлежащо нито към идеологията, нито към психологията." След това ученият подчертава, че се е създала необходимост от установяване на ново, свое отношение към цялата дотогавашна литература. При усвояване на литературното наследство литературоведите възприели формулата: „критическо отношение към литературното наследство". Дълбоко било осъзнато, че всеки писател от голям мащаб и високо равнище принадлежи не само на своята класа, но и на своя народ, тъй като изразява изцяло тенденциите на времето си. Така въпросът на „културното наследство" в областта на литературата 146 бил решен и опасността да се изпадне в нихилистично отношение към ценностите, съз дадени от творческия гений на човечеството, т. е. опасността от творческо подивяване предотвратена. Наложила се формулата: „ култура социалистическа по съдържание, национална по форма". Тя се разпространила и в литературата. „Социалистическият реализъм станал общ за всички литератури на СССР" - отбелязва акад. Конрад. И понататък: „Комуникативните отношения с литературите на несоциалистическите страни се оказаха трудни. За да не се достигне до духовно, културно осакатяване, трябваше да се пристъпи към тези литератури чрез концепциите на съвременността и хуманизма. Да се търси човешкото у човека и преди всичко етическото начало в него." На края на статията авторът обръща внимание върху новите тенденции в худо жествената литература и преди всичко върху грижливото отношение към езика. „В. Виноградов се стреми да построи теория за пое тическата реч, т. е. специфичен език за художествената литература на структурална основа. По този начин литературознанието се приближава към границите на семинотиката. " В статията „Отивам към милионите" на В. Шкловски е подчертана необходимостта от съединяване на истинското литературознание с киното и телевизията. „Киното много се отличава от литературата. Законите на литературното произведение не могат да бъдат пренесени непосредствено в кинематографичното произведение. Ние взимаме само събитийната част на произве дението, т. е. разказваме произшествия, да ваме вестникарска хроника, добре изиграна,... а в същност не само събитийната част показва замисъла на писателя." „Нашето литературознание трябва да научи човека да се наслаждава на истинското изкуство. Художественото образование на милионите, тези, които ще възприемат изкуството, е една от най-важните задачи на нашата наука. Тя не трябва да си губи усилията в книгите за ограничения брой читатели, ако иска да служи на общото дело" - завършва статията си Шкловски. В бр. 1 епоместена и статията на Вл. Огнев „У нашите приятели". От огромния поток преводна литература е отделено особено внимание на литературата на четири социалистически страни: България, Унга рия, Полша и Югославия. В статията се изтъква, че изкуството на социалистическите страни, носещо редица особености на национално своеобразие, особени традиции и различия в културното развитие, притежава не по-малко и цял ред общи характерни черти, определящи общността на идеологията, на новите социалистически отношения между хората, между човека и обществото. Авторът засяга такива въпроси:

Сред най-интересните материали от списание „Твурчошч“ (кн. 6) — преводът на „Въведението към метода на Леонардо да Винчи от Пол Валери, „В глъбината на мрака" - есе от Збигнев Бенковски, посветено на поезията на изтъкнатия полски поет (наскоро починал) Юлиан Пшибош, и някои рецензии за новоизлезли полски книги - първо място заема несъмнено студията на Томаш Бурек (Тоmasz Burek), озаглавена „По безпътиците на възвръщането към природата, посветена на творчеството на Херман Брох. Повод за написването на тази студия е дала на Бурек появата на „Изкусителят“ - последната творба на големия австрийски писател, политически емигрант в Америка, напуснал Германия по времето на Хитлер. Брох (починал през 1951 г.) енесамо един от най-големите съвременни писатели. Той остави и забележителни трудове из областта на социологията, гносеологията, математиката и политиката. За нас естествено най-интересно е Литературното му наследство и трудовете му, посветени на литературната теория и естетика. Още в есетата, писани в началото на 30-те години, Брох заявява: „Моята надежда и цел беше да въздействувам възпитателно чрез етично творчество“ и остро се противопоставя на „изкуство за изкуството“, което според него се намира „в морално съседство“ с кича. Защото и едното, и другото не искат да говорят за нищо извън тях и в етично отношение са безотговорни. Продължител на традицията на „политическия роман", образец на който той съзира във „Вилхелм Майстер" на Гьоте, Брох се стреми към създаване на „тоталния роман", чиито главни черти са универсални мащаби на интересите на автора и широката му ерудиция. Той иска да обедини научния реализъм с етичния идеализъм, знанието с фантазията, да обедини критичното и рационално знание за „безформената панорама на съвременността" с мита за надеждата и спасението, дълбоко залегнал в духовните копнежи на човека. В това намерение се коренят според Бурек величието и драматизмът на неговото творчество. „Тоталният" роман „Изкусител" е последната голяма творба на Брох (след прочутите му „Невинни“, „Смъртта на Вергилий“, „Сомнамбули"). Разказът се води в първо лице единствено число. Селският лекар записва като летописец събития, настьпили след появата в планинското селище на скитника Марюш Рати, дошъл, за да изкаже само това, което другите мислят, и за кратко време да повлече след себе си местните жители в мътилката на лудостта и престъп лението. Наблюдаваме следователно два паралелни процеса: макрообществения извън съзнанието на разказвача и субективно-психологическия в неговото съзнание. В самозвания демагог всеки от жителите на селото намира частица от себе си. За тях той престава да бъде външен факт, а се превръща във вътре шен проблем. Методът на този роман Брох опира върху основния принцип на единството между наблюдавания обект с наблюдаващия субект. Авторът ползува в случая новия научен модел на познанието, според който становището на наблюдателя слага отпечатък върху наблюдавания предмет и в резултат на това т. нар. чисто научно познание никога не е абсолютно, а относително. Новият метод изтъква, че всяка идея зависи от интелектуалния кръгозор и оценъчна система на мисле щия субект. Оттук следва директивата: за да разбереш една идея, не е достатъчно да реконструираш нейния логичен ред, а трябва същевременно да проникнеш в самия мислещ субект и той да бъде разбран. Марюш Рати е отражение на съзнанието на разказвача, но едновременно се явява като самостоя телно присъствуващ в действието. И само постепенно, наблюдаван и осъзнаван от разказвача като „самостоятелно присъствуваш предмет, той въвлича неизбежно, макар и незабележимо опознаващото съзнание в своя свят, в кръга на своето въздействие и слага върху него собствен отпечатък. Четейки „Изкусител", ние поставяме в центъра на вниманието си наблюдаващото съзнание на разказвача, с други думи, превръщаме го в обект на наблюдение, за да проверим критически добитото от него знание. В този процес на познанието на познанието", в това долавя не на многото измерения на човешкото съзнание романът постига своя пълен смисъл. Гла вната задача на гносеологическия релативизъм в литературата, намерил образцов израз във фалшификаторите“ от Жид, е била винаги да се разколебае вярата в постигнатото вече познание, във все по-висшите му сфери. Така романът унищожавал сам себе си. Достигало се до пълното компрометиране 167 на съзнанието, като постоянно губещата страна в състезанието му с времето и всепроменящата се действителност. В романите на Хъксли, в интелектуалната му игра на огледалата“ всяка гледна точка добива в края на краищата равноправие, вследствие на което изчезва и самата категория на истината, разтегля се сред множеството парадокси. Но докато целта на романа на познавателния релативизъм е била не само да открие и отхвърли всяко фалшиво познание, но и да докаже по този начин, че задължителната истина е изчезнала от този свят и следователно, всичко е позволено", то епистемологичният" роман на Брох си поставя други цели. Когато анализираме познавателното становище на разказвача на „Изкусителят", ние виждаме, че то съвсем не е представено като ограничено и незаслужаващо нашето внимание. Напротив. Това съзнание е максимално ясно, открито, съсредоточено, многостранно - това е познаващият антропологически субект в най-широкия смисъл на тази дума. В значението на представител на цялостния човек, защото Драмата на познанието Брох показва не само в интелектуална, но преди всичко в етична перспектива.

В първа книжка списанието на Немската академия по изкуствата публикува студията на В ернер Митенцвай „Революционната тема в за падногерманската драма" (Werner Mittenzwei, Revolution und Reform im westdeutschen Drama"). Авторът на това изследване е дирек торът на Централния институт по литературна история към Немската академия на науките и е известен с трудовете си „Об рази и изображение в модерната драма" и „Бертолт Брехт - от „Наказателната мярка" до „Животът на Галилей". На пръв поглед, отбелязва авторът, може да се добие впечатление, че в запад ногерманската драматургия от края на шестдесетте години няма друг образ, който да се възкресява така често, както този на революционера и на революционните съби тия. Обаче трябва да се изтъкне, че в повечето случаи понятието „революционер" се третира прекалено произволно. В края на 60-те години темата за революцията става всеобща поради изострянего на класовата борба в световен мащаб. По тази причина понятието революция" често става изра зител на разнообразни гледища и на различни, дори противоположни революционни модели. В развитието на западногерманската дра матургия след края на петдесетте години могат да се отбележат няколко повратни момента, определящи тематичните насоки и стратегическите прегрупирвания на силите. Такива са преди всичко някои театрални постановки в края на петдесетте години, след това през сезона 1963/1964 г. и най-после в края на шестдесетте и началото на седемдесетте години. В края на петдесетте години привличат вниманието неколцина драматурзи, чиито имена едва ли още се срещат в репертоарните планове, но които създадоха навремето едно ново качествено стъпало в сравнение с цялостната безрадостна картина на западногерманската драматургична продукция както в мирогледно, така и в естетическо от ношение. Тези автори са преди всичко Томас Харлан с пиесата си „Аз самият и ни128 какъв ангел" (1958), Йоахим Вихман с „Ня ма време за светци“ (1958), Стефан Андрес със „Забранени зони" (1958), както и жи веещият в Австрия и ГФР Йоханес Марио Зимел с „Училищният приятел" (1959) и Ервин Зилванус с „Корчак и децата“ (1957). Характерното в споменатите творби е ос трият поглед към актуалните политически събития. В тях авторите апелират към обществената отговорност на всеки един зри тел. Тази обществено заангажирана драматургия от началото на петдесетте години, която разглежда най-вече явлението „фашизъм" и неговото възраждане, представ лява в същност съзнателно противодействие на залялата Европа мощна вълна на абсурдния театър. Решителният обрат в западногерманската драматургия настъпва обаче едва през театралния сезон 1963/1964 г., в който се раждат премиерите на „Преследването и убийството на Жан-Пол Марат" (1964) от Петер Вайс, „Наместникът" (1963) от Ролф Хохут, „Господин Крот - увеличен портрет" (1963) от Мартин Валзер и „По дело то Роберт Опенхаймер" (1964). С тях се поставя началото на една драматургия, която, макар неясна и объркана в своята мирогледна насоченост, дава недвусмислен израз на факта, че обществените конфликти в Западна Германия не могат повече да бъдат заобикаляни мълчаливо. Действи телното значение на тези творби се състои преди всичко във въпроса, който се поставя в тях - как човекът в тотално отчуждения свят на империализма може да си възвърне загубената свобода на мисъл и действие. Драматурзите атакуват едно състояние на нещата, което не може повече да просъщест вува. Но те все още не са в състояние да посочат някаква революционна алтернатива.

В осмата книжка на списанието е поместена блестящата студия на С. С. Аверинцев „Греческая „литература" и ближневосточная словесност". Два творческих принципа" - без съмнение едно изключително постижение в областта както на литературната теория, така и на сравнителното литературознание. С необикновена методологическа стабилност в изследването са съпоставени поетиките на гръцката античност и на близкоизточната (главно библейската) „словесност". От характеристиката на старогръцката литература и старогръцкото изкуство като начало и норма за художестве ната култура на новото време авторът извежда спецификата на „не нормалната" библейска художествена традиция. С внушителни литературно-исторически, теоретически ифилософски основания се защищава тезата, че словесното творчество на древните народи от Близкия Изток и литературата на антична Гърция са явления от принципиално различен порядък, несъизмерими помежду си, непод Даващи се на съпоставка чрез понятията „уровен“ или „стадиалност“. Прилагането на едни и същи критерии към тях би означавало, че се разтваря в универсални категории ця лата неимоверност“, цялата уникалност на естетическата инициатива на древна Гърция; същевременно това би означавало, че постиженията на близкоизточните народи се мерят с чужда на техните самобитни постиже ния гръцка мярка. В Гърция става това, което не е станало и принципиално не е можело да стане в близкоизточния свят - литературата за първи път става самозаконна форма на човешката дейност. Външният знак на тази автономизация е възникването на специална теория на литературата, т. е. на поетика, на литературна критика и филология. „Литература, допускаща подобен род рефлексия над своите резултати, е явление от съвършено друг порядък, отколкото литературата, която по самата си същност не допуска това." Но литература, която не е осъ ществила такова самосъзнание и самоопре деление, не е непременно „по-ниска“, „победна" или „примитивна"; по отношение на нея самият термин литература" получава по-друг смисъл. Крайно интересни са и следващите мисли на изследователя - за различния социален статус на литературно творчество. Очертани са типът „мъдрец" и типът „пророк" в древната история на Близкия Изток като носители на книжовното знание. Проследява се раждането на професионалния литератор в Гърция през епохата на елинизма. Понятието за индивидуално авторство енеизвестно на близкоизточните литератури - функционално го замества понятието за личен авторитет. Авторът привлича богата аргументация, за да подчертае значението на едно от най-големите открития на мисълта и въобра жението - откритието на характера от древ ните гърци. Близкоизточните литератури описват душевните свойства като динамична енергия, а не като предметен атрибут". Нататък се изяснява връзката между индиви дуалния характер и индивидуалния стил. Специфично за елинския подход към битието е пластически-обективиращото описа ние", докато за близкоизточната словесност е характерно повествованието". Авторът търси разликата между двата типа художествена изява в различното възприемане на универсума: за гърците светът е законосъобразна и симетрична пространствена структура, а библейският свят е поток на времето. Тъкмо затова близкоизточната поетика е поетика на притчата, а тя изключва пластичността. Със статията „Семиотика и художественное творчество" М. Храпченко (кн. 9) обосновава своя методологическа пози ция по един особено злободневен и спорен проблем на съвременната литературна теория - проблема за възможностите и границите, в които може да бъдат разпространени върху литературата и изкуството принципите на семиотиката, една от интензивно развиващите се в наши дни наука. Авторът подлага на подробно критическо разглеждане някои знакови теории за художественото творчество (в това отношение специално внимание e отделено на концепциите на Ч. Морис, Я. Мукаржовски, Ю. Лотман), за да покаже, че са възможни и други, по-конструктивни според него аспекти на семиотическо изследване. Във връзка с въпроса за мястото и ролята на знаковите процеси в литературата е разгле дано съотношението между т. нар. есте тически знаци“ и забележителните творчески открития в историята на словесното изкуство; при това каноничните начала в епохата на 115 средновековието например не са противопоставени на естетическата ценност на средновековното творчество. Обосновава се мне нието, че знаковостта не е равнозначна на условността в изкуството. Подчертават се съществените различия и някои прилики между синтетичния художествен образ, от една страна, и образа, изпълняващ функци ята на естетически знак, от друга, които авторът възприема като нееднородни естетически категории.

Последните две книжки от сп. „Пше глонд хуманистични" съдържат редица материали, които могат да събудят жив интерес у нашия читател, но на първо място тук изпъква студията на Даниела Башкевич за български народни епически поговорки, като специално внимание се отделя на вида на съдържащата се в тях историческа информация (бр. 6). Авторката, за която този труд е научен дебют, започва с констатацията, че Балканският полуостров представлява особено инте ресен терен за проучвания на изследователите-фолклористи поради факта, че е заселен от много народности, привле чени" от турските завоеватели. „Си урно никой друг европейски фолклор не съдържа - пише Башкевич - толкова много информации за другите народи като балканския фолклор. Броят на българските поговорки, свързани с чуждите етнически групи, възлиза на 200. В студията си полската фолклористка прави строго разграничение между традиционните схеми, прилагани към чуждите народи, проявили се в народното творчество (например „черен" за човек от друга народност) от специфични, оригинални форми на поговорки, като се вземе пред вид и фабуларната им конструкция и метафоричното образ. значение на създадения в тях Авторката подчертава, че започва проучванията си с поговорки, тъй като в тях информацията е най-силно кондензирана. Тя групира проучвания материал според изпъкналия на първи план основен еле мент в тяхното значение. Така се получа ват два раздела: „Религиозно-битовият еле мент в поговорките“ и „Общественият еле мент в поговорките". При разглеждането на конкретния материал Башкевич се при- държа към следната схема: проучва ин- формацията с алюзията в поговорката, след това се спира на помощния материал, който служи за ключ към правилното и разбиране и накрая се възвръща пак към поговорката, за да потвърди правилното и тълкуване. 126 В първия раздел авторката, въз основа на приведения материал, разкрива като характерно за миналото явление - поставянето на знак на равенство между хри стиянска вяра и народност, а също така твърде критичното отношение към етичните норми на хора с друго вероизпове дание. Особено отрицателно е отношението към такова явление като промяна на вярата. Във втората глава се изтъква до каква степен заниманията и икономическата ситуация на другите народи, заселили се в България, са се отразили в поговорките. Проследява се и въпросът за обществения бунт и „антифеодалните акцепти", наме рили израз в поговорките. При някои поговорки авторката с право предполага, че произходът им е „книжен или публицистичен". Младата полска на учна работничка, проявила интерес към нашия фолклор, завършва с многообеща ващата констатация, че в бъдеще изслед ванията върху етническите поговорки тряб ва да се разширят чрез съпоставките: поговорките и други видове фолклор, а след това - поговорките и „писаната ли тература". Същата кн. 6 от „Пшеглонд хуманистич ни", с която започнахме нашия преглед, съдържа цяла редица статии и студии, посветени на 100-годишнината на Париж ката комуна. Между тях трябва да от бележим: „Поезията на Парижката комуна и традицията“, „Полският принос към Парижката комуна от 1871 г., „Отгласи на Комуната в полската поезия 1871-1906 и др. Интересна е и студията „Майката на Некрасов (150-годишнината от рожде нието на поета)", където много подробно е разгледан въпросът, дали майката на големия руски поет е била наистина полякиня. Кн. 5 от „Пшеглонд хуманистични е почти изцяло посветена на Достоевски. Тук трябва да посочим задълбочените сту лии: „Ф. М. Достоевски и староруската литература“, „Достоевски и полският мо дернизъм“ и „Достоевски в кръга на полските писатели". В последните два труда са повдигнати твърде интересни проблеми на рецепцията на творчеството на гениалния руски писател в Полша. Твърде интересен е фактът, че никой от големите полски писатели и критици, съвременници на Достоевски, не е останал чужд на неговото влияние. Тук се нареждат и Жеромски, и Каспрович, и естествено Пшибишевски. Разглеждайки въпроса за отношението на полската литературна критика към делото на Достоевски, авторите на споменатите студии изтъкват, че в Полша творчеството на създателя на „Братя Карамазови" е било разглеждано главно като най-пълната проява на руската душа“. Станислав Пшибишевски смятал Достоев ски за най-съвършения певец на руския бог". Особена, съвсем изключителна роля, както се оказва, е изиграла в полския интелектуален и литературен живот ле гендата за великия инквизитор. Тя е била преработвана за полската сцена и един от авторите на нейната драматизация дори й е добавил нов, по-оптимистичен за човешкия род край.

Януарската книжка на „Ваймарер байтреге" предлага статията на проф. д-р ЕрХард Йон „Ленинската те о рия на отражението и есте тика та“. Авторът изхожда от идеята, че през последните години практическите задачи на марксистко-ленинската естетика, нейните тео ретически постановки, както и нейните отношения към другите дисциплини значително са се разширили. Традиционните връзки с философията, от една страна, и с конкрет ното изкуствознание, от друга, според него вече не са достатъчни, за да бъдат изслед вани някои конкретни и същевременно извънредно многообразни процеси на есте тическо усвояване на действителността, да бъдат разкрити техните закономерности и да бъде създадена научна основа за тяхното обществено управляване и активизиране. За да се постигне това, марксистко-ленинската естетика трябва да използува и постиженията на психологията и педагогиката, на социологията и кибернетиката, както и на някои други дисциплини. Но решаващо значение има нейното активно отношение към революционната практика, нейният мирогледноидеологически характер. В статията си авторът прави опит да използува някои принципно-философски разсъждения на Ленин в сферата на естетиката, за да осветли проблема за спецификата на художественото отражение на действителността. С напредъка на естетическата мисъл и на изкуството на социалистическия реа лизъм се оказа, че известната формула: изкуството и науката отразяват действителността еднакво, но първото чрез образи, a втората чрез понятия", е вече недостатъчна и незадоволителна. В книгата си „Естетическата същност на изкуството“ съветският учен Буров повдига въпроса, доколко може да се обоснове спецификата на художестве ното възприемане на действителността само с един естетически обект. Това логически поражда необходимостта да се установи по какво се различават субективните страни на научното и художественото възприемане на света при наличието на общи черти по 168 между им. Авторът смята, че един толкова многообразен, универсален и тотален обект и същевременно субект на художественого творчество, какъвто е художественото про изведение, не може да бъде ограничен само с функцията на познание на действител ността"; в него много повече е налице една относителна тоталност на човешките отноше ния към действителността, едно специ фично единство на индивидуалното и общест веното, на сетивното и рационалното, на емоционалното и волевото, на идеоло гичното и артистичното. Художествените творби в последна сметка въздействуват на своята публика в обществения живот също така относително тотално. Те култивират и обогатяват психическия потенциал, както и житейския опит и мирогледа на своя чи тател, слушател или зрител, биват изживя вани от него в качеството му на отделна. определена личност, като същевременно го свързват по съкровен начин с мисленето, чувствата и въжделенията на цяла една общност, класа или общество. За изясняването на тази проблематика през последно време е направено много, но понякога според автора съществува опас ността да се пренебрегнат твърде важни основни положения. При определяне спе цификата на художественото възприемане не бива да се игнорира неговата същност на обществен процес, което представлява решаващ момент, без който е немислимо художественото творчество, тъй като в та къв случай то престава да бъде специфична форма на възприемане на действителност та. И един ясен отговор на този въпрос има непосредствено, принципно значение за понататъшното развитие на марксистко-ленинската естетика, както и за управляването на културните процеси. Да се работи теоретически върху проб лемите на марксистко-ленинската теория на отражението и да се разработват те с оглед на марксистко-ленинската естетика означава според автора да се изучават конкретни произведения на В. И. Ленин, да се разкрива духовното им богатство и да се защищава то от всякакви опити за вул гаризиране и оклеветяване, каквито мо гат например да се открият в „Реализъм без брегове" на Роже Гароди.

Темата „Иван Вазов в Полша" не е нова. За пръв път я разработва в 1920 г. д-р Т. Ст. Грабовски, като помества в „Полско-български преглед" статията „Иван Вазов в полската литература". 1 По-подробно я разви д-р Куйо М. Куев в доста голямата статия „Вазови произве дения на полски език".2 През 1964 г. се появява статията „Рецепция на българската литература до Първата световна война" от Хенрика Чайка, където между другото авторката разглежда и Вазов. И най-после някои бележки за това дава Ханна Карпинска в статията си „Българската художествена проза в Полша". 4 Въпреки посочените изследвания върху отражението на творчеството на Иван Вазов в Полша смятам, че няма да е излишно, ако припомним най-важните факти за този период, като към това добавим и някои нови неща, отнасящи се за периода след 1952 г. До 1950 г. Иван Вазов и Христо Ботев са най-известните български автори в Полша. В по-големия период от време полския т читател си изработва представа за българската литера тура въз основа именно на творчеството на Вазов. За поляците той е поет, чрез който „говори. целият български народ със своите страдания, надежди и копнежи за свобода". Въпреки че първите полско-български контакти възникват в XV в. с похода на Владислав Варненчик, в продължение на цели четири века информациите за България изобщо са много оскъдни. Истинският интерес на поляците към България се поражда през ХІХ в. До 80-те години на миналото столетие в Полша все още достигат само откъслечни сведения за България. При липса на непосредствена информация, особено през първата половина на XIX в., са били използувани чужди, главно руски източници. От периода на 40-те години могат да се посочат доста примери за руското посредничество в тази област. По същия път стигат до Полша вести за българските книги, печатани в Русия. До 1878 г. полската преса помества главно, bulgaгіса", общи информации и пр., а в действителност българите продължават да бъдат непознати за полската общественост. Връзките между нашите два народа се разширяват след полските въстания от 1848 и 1863 г., когато през Дунава на българска територия се прехвърлят полски емигранти.

В последните книжки на сп. „Твур- чошч", в дела, посветен на поезията и художествената проза, се открояват като найинтересни поемите на Йежи Харасимович Разпрегнатият трамвай на Европа", сти хотворенията на Адам Важик и разказът Последните дни на Помпей" от Игор Неверли, известен у нас като автор на романа „Спомен от Целулоза". Продължава и за бележителният цикъл от есета на Ярослав Ивашкевич „Петербург", този път посветен на Мицкевич (ки. 3) и на Пушкин (кн. 4). В тях намираме редица любопитни подробности за престоя на големия полски поет в Петербург и за връзките му с Пушкин, но на първо място авторът майсторски възкресява атмосферата на града, в който според него се е родил главният герой на драмата „Задушница" Конрад, смъртният враг на царизма. В есето, посветено на Пушкин, Ивашкевич, използувайки съ будените у него асоциации от посещението му в Царское село, се спира на въпроса за отношенията между Пушкин и Николай 1, което го довежда до проблема за отношението на големия руски поет към царизма изобщо. В рубриката „Книга на месеца" (кн. 3) Збигнев Биенковски разглежда романа на Богдан Войдовски „Хлябът, хвърлен на умрелите" (1971). Според рецензента стремежът на автора да пресъздаде изцяло трагичните дни на Варшавското гето е предварително осъден на неуспех. Критикът нарича книгата на Войдовски „атентат срещу епиката", защото според него усилието да предадеш всичко, което се е запечатило в паметта ти относно някакво събитие или явление, води до „премногото истина“ в твор- бата, а като последица тази истина започва да ни се струва неправдоподобна. Естествено не се касае до съмнението, че всичко, което авторът на романа ни разказва, се е случило наистина в живота, но под на тиска на фактологията художествената достоверност намалява и книгата се превръща в исторически документ. В раздела, озаглавен „На хоризонта“, намираме информация „Чужди и свой" (кн. 3), посветена на извънредно интересната за нас научна конференция на тема „Борбата с чуждите влияния в полската култура (ксенофобия и открито отношение), организирана във Варшава в края на миналата година от колектива по психосоциология на литературата при Института за литература. Прочетени са били десет доклада, В които се разглежда горепосочената тема в нейното историческо развитие от Х в. та чак до наши дни. Изключителното значение на тази проблематика идва както от положението на Полша в една зона, където се кръстосват много чуждестранни влияния, така и от факта, че за една страна с подобно положение проучването на въпросите, свър зани с тези влияния, са същевременно и сту дии върху развитието на националното самосъзнание. Диалектиката на тези процеси се изразява в асимилирането на чуждото и отпора срещу него. „Да умееш да се ползуваш от чуждия опит - пише в увода ав торът на информацията, - без да допуснеш то да господствува, е един от основните проб леми на националната култура." Трябва да бъде проследен сложният комплекс от съот ношения между оригиналното, страха от всичко чуждо (ксенофобията) и култа към чуждото. В прочетените доклади се очер тават ярко два кулминационни и напълно противоположни момента в развитието на интересуващите ни проблеми. Първият е от XVII в., когато се създава аркадийският мит на полската шляхта, в която ролята на сатаната играе чужденецът - виновник за всяко зло. Вторият е от края на ХІХ в., когато култът към западната култура довежда до комплекса за вторичността на полската култура, неизживян напълно и до днес. В рубриката „Бележки“ (кн. 3) е помес тена статия под наслов „Историкът на полската култура". В нея се разглежда делото на големия полски учен езиковед, историк на литературата и културата Александър Брюкнер (Aleksander Bruckner). По случай 30-годишнината от неговата смърт в Краковския университет се е състояла научна сесия. В излезлите от печат материали от тази сесия се очертава внушителният силует на корифея на полската филология. В док ладите се подчертава, че и до днес събужда дълбоко удивление широтата на хоризонтите, обхванати от този учен - от праисторията и етнологията - до историята на литературата и културата. Брюкнер е автор на 119 многотомните „История на полската лите ратура“, „История на руската литература“ и преди всичко на фундаменталния труд „История на полската култура“, който няма нито предшественик, нито последовател. Кн. 4 на списанието ни привлича на първо място с рецензията на Збигнев Биенковски, поместена в рубриката „Книга на месеца" и посветена на една от най-инте ресните книги, излезли напоследък в Полша „Вместо роман" - литературно-критически есета на известния полски критик Томаш Бурек.

Цайтшрифт фюр славистик" е списание за славянски литератури и езици, издавано под редакцията на проф. д-р Х. Бийлфелд. Списанието излиза в шест книжки годишно и публикува материали върху проблемите на славянското литературознание и езикознание. През 1972 г. списанието ще навлезе в своята седемнадесета годишнина. Кн. 6/1971 предлага няколко материала, посветени на творчеството на Достоевски. Между тях личат студията на Георгий Фридлендер от Института за руска литература към Съветската академия на науките в Ленинград, озаглавена „Идеал и реалност в естетиката на Достоевски“, както и изслед ването на Юрий Ман от Института за све товна литература „Максим Горки" в Москва „Романтиката в ранното творчество на Достоевски". Интерес представлява също студията на д-р Клаус-Дитрих щедке от Хумбол довия университет в Берлин под наслов Дяволско време и златен век - изображение и притча в романа на Достоевски „Бесове" (K. Städtke,,, Teuflische Zeit und Goldenes Zeitalter - Abbild und Gleichnis in Dostoevskijs „Dämonen"), която ще разгле даме по-обстойно. В романа на Достоевски „Бесове", според автора един от най-бойките и същевременно най-спорни романи в световната литература, са концентрирани индивидуалните и обществените конфликти на една епоха. Трагичните събития в едно московско предградие през есента на 1869 г., а именно убийството на студента И. Иванов, член на тайната организация „Народна разправа", от ръководителя на организацията С. Нечаев и негови помощници, дават подтик на писателя да създаде една своеобразна хроника, която същевременно придобива смисъла и на притча за мястото на човека между доброто и злото, между бога и сатаната. В тези рамки Достоевски влага своите социал-психологиче ски и философски схващания за вътрешната раздвоеност на човешката личност, на човешкото съществувание като резултат на неговата неотменна обвързаност с опре 114 делени, исторически създадени обществени структури и на идеалната представа за сми съла на живота. В романа „Бесове" се съкра щават радикално измеренията на пространството и времето. Дистанцията между изображението на епохата и притчата обуславя наличието на една многозначност, която според автора прави проблематична всяка претенция на критиката за тоталност на интерпретацията. На тази майсторска творба на Достоевски е присъща тектониката на античната драма. Твърде ограниченото по отношение на времето и пространството дей ствие протича с прецизността на механизма на адска машина. Както в античната траге дия, така и тук в края на романа се достига до възстановяването на първоначалното равнсвесие. Тук обаче липсва онова „очистително" въздействие, катарзисът, на който Аристотел е гледал като на съществен елемент на жанра. В романа „Бесове" сякаш се е разпаднал онзи космос, онзи световен порядък у древните, който винаги е встъпвал отново в правата си, след като съдбата е нанесла своя унищожителен удар върху предизвик ващия я индивид. Кризата на индивидуалното съзнание произтича в романа на Достоевски от кризата на обществения строй. В структурата на „Бесове" освен елементи на класическата трагедия могат да се от крият според автора и черти от класическия европейски роман. Допирни точки могат да се търсят с „Жил Блаз" на Лесаж, както и с английския сатиричен роман на XVIII в. С тези две позовавания - на античната трагедия и на сатиричния приключенчески роман - се насочва вниманието, смята авторът, само към две главни стилови плоскости, които се обединяват в романа в една своеобразна синтеза.

Последните получени у нас книжки от тримесечното списание „Паментник литерацки" - най-обемистото и солидно лите ратуроведско списание (всяка книжка брои около 400 стр.), орган на Института за литературни изследвания при ПАН, съдържат твърде интересни материали. На първо място ще се спрем на статията на изтъкнатия полски философ от по-старото поколение Владислав Татаркевич „Романтизмът или отчаянието на един семантик. Двадесет и пет дефиниции" (бр. 4). Проуч ването е посветено на проблеми, извънредно актуални във връзка с наближаващия славистичен конгрес, който ще се състои иду щата година във Варшава и чиято основна тема еименно романтизмът. Авторът започва с посочване на 25 възможни дефиниции на това литературно течение. Той изтъква, че за някои теоретици основен белег на романтизма са чувството, предчувствието, ентусиазмът, вярата, с други думи, ирационалните функции на психиката. Други поставят на преден план въображението, побогато според тях от действителността. Трети сочат поетичността като най-ценния белег на романтичните творби. За някои Романтизмът означава убеждение в духовното естество на изкуството. Полският пре романтик Казимеж Бродзински е писал: За Омир всичко е тяло, за нашите романтици всичко е дух." Други виждат в романтизма противопоставяне духа на формата. За романтиците е по-важно какво пишат, отколкото как пишат. Оттам идва аморфизмът на техните творби. Формалното съ вършенство не ги привлича. Етичните интереси вземат надмощие над естетичните. За други литературоведи най-характерният белег на романтизма е бунтът срещу приетите формули и канони; някои наричат романтизма „протестантизъм в литературата и изкуството“ или „либерализъм" в литерату рата и изкуството (Виктор Юго). За полския теоретик на романтизма Станислав Бжозовски това литературно течение е на първо място бунт на психиката срещу обществото или, както се изразява той по-нагледно, бунт на цветето срещу собствените му корени". За мнозина романтизмът означава индивидуализъм и стремеж към пълна свобода или дори субективизъм - „експлозия отвътре", казват тези, които не го пори цават или демонстриране на собственото аз" - заявяват онези, които имат отрицателно отношение към всеки егоцентризъм, Като типични черти се сочат стремеж към актуалното и родното и враждебност към универсализма, копнеж по необятното, към безкрая, усилието чрез повърхността на нещата да се стигне до дълбочината на битието, до „душата на света", до скритите, тайните, мистериозните неща. Оттам идват опитите големите вдъхновени романтични творби да поемат функциите на философията. Вилхелм Шлегел смята като най-същест вено за романтичното творчество символич ното разбиране на изкуството - символичното изображение на безкрайното“. Изкуството не признава никакви граници - всичко може да бъде съчетавано с всичко. То се стреми да обхване голямата пълнота на човешкия живот. Затова романтизмът обича разнообразието, многоликостта, смес ване на формите; мрази стандартното и опростеното, иска да подражава на приро дата, която е многолика и се надига срещу изкуствеността на псевдокласицизма. Според големия полски литературовед Юлиуш Клайнер „романтизмът е недовол ство от действителността". Това е бягство от действителността, от настоящето в света на утопията, приказката, мечтата или поне в миналото - главно средновековието. За романтиците най-хубаво е това, което вече не съществува, или това, което още не съще ствува. Романтиците обичат от живота това, което е живо, динамично, необикновено, живо писно. Стремят се към силно въздействие, „мощен удар“ върху читателя. Детронират красотата, като над нея издигат величието, дълбочината, великодушието. За тях глав ната категория на изкуството не е хармонията, а конфликтът. Изворите на роман тизма - това са човешките недостатъци и страдания, а не „съвършенство на човеш ката природа", провъзгласявано преди тях. Мюсе намира, че тази черта на романтизма е изобщо черта на новото време, което търси повече тъмните страни на живота.

Кн. 7 на сп. „Твурчошч" поднася нови стихове на Ярослав Ивашкевич, превод на откъси от „Желязното писмо на Борис Пастернак и неизвестната досега кореспонденция на Джоузеф Конрад, снабдена с предго вор, озаглавен „Романтичният Конрад" от Здзислав Найдер. Особен интерес буди статията на писателя и лекар Витолд Юлюш Капушчински „Човекът или хуманистът в космоса?". В началото на своята статия авторът поставя въпроса, дали е дошло вече време да помислим за необходимостта от научнохуманитарната революция, когато научнотехническата революция едва е започнала в Полша. Той смята, че все пак вече е дошло време да се постави този въпрос с цялата му тежест. Колкото по-бързо става техническото развитие, толкова повече свободно време имат хората и от основно значение е да използуват това време съгласно принципите на хуманизма. Три са според автора условията за хуманизиране на живота ни. Първото е възможността да се участвува безкористно в света на културата - миналата и съвременната. Културните ценности трябва да доминират в оформяването на психиката и съвестта на човека над утилитарните и специалистичните. Второто условие изисква възможност за взаимно споразумение във всички области на живота. Хуманизмът - това е априорното благоразположение към хората от друга народност, взаимна толерантност, отсъствие на фанатизъм, свобода на съвестта, на избора на работа и почивка; борбата за идеите да става с единственото оръжие, достойно за човека: с мисълта и словото. Хуманизмът е също в чувството за хумор, което липсва на фанатиците и хората, обхва нати от жажда за абсолютна власт. Трето условие е възможността да съзерцаваш произведенията на изкуството, човешкия свят, космоса и себе си. Враг на такова съзерцание са както хаосът и анархията, така и „йерархизираната дисциплина на маршируващите редици“. Съзерцанието е необходимо за всяко творчество, необходимо за създаването на един синтез на нашето време. 124 Социалистическата аксиома „Който не работи, няма право да яде“ авторът иска да допълни с аксиомата „Който не работи, няма право на съзерцание". В същност само трудът, особено творческият труд, създава У човека чувство за величието на света и на изкуството. Хуманизмът е европейско понятие, но то трябва да стане всеобщо. Спазването на трите посочени условия би му осигурило такава общовалидност и би го освободило от европоцентризма. Като лекар авторът въвежда тук и биологичното понятие хомеостаза" - т. е. равновесие, което е от основно значение за душевното и физическо здраве на човека. Необходимо е равновесие между техническата, утилитарната, професионалната дейност и безкористното участие в красотата на музиката, живописта, литературата, философията. Когато човекът енапълно потопен само в утилитарната страна на живота, според автора той се смалява. Той може в края на краищата да се съгласи и да произвежда термоядрени бомби или да бъде послушна пионка-палач за изпълнение на всякакво престъпление срещу чове чеството. Научно-хуманитарната революция става необходимост, ако искаме да спасим личността на съвременния човек и да създадем нов тип човешки колектив с правилна хомеостаза, която ще направи невъзможно възникването на насилие и на престъпление. Тази революция трябва да бъде извършена с общи услия от хуманистите, лекарите, худож ниците, поетите. В кн. 8 е поместен нов откъс от есето на Ярослав Ивашкевич „Петербург". Този път то е посветено на Александър Блок. Разглеждайки скромната квартира, в която е живял големият руски поет, и гледката от нейните прозорци, Ивашкевич нахвърля много интересни мисли за творчеството на Блок и осо бено за връзките му с Полша и полската литература.

Сравнително проучване на българския символизъм и полския модернизъм досега не е било предприемано. От едно по-елементарно компаративно гле дище, което има пред вид контактните връзки между двете направления, то не би било и оправдано, защото ще разполага с твърде оскъден материал. В научния смисъл на думата конкретни взаимоотношения и контакти в това направление е трудно да се издирят, ако не се има пред вид личното познанство на Дора Габе и Боян Пенев с големия полски поет Ян Каспрович, станало причина за появата на първата преводна антология на полската поезия у нас още по времето на символизма. Но Д. Габе и Б. Пенев не са представители на българския символизъм независимо от обстоятелството, че са усетили въздействието на творческата му атмосфера и са общували с някои от най-видните му представители у нас. По-особен е случаят с Пшибишевски, който е един от най-четените автори у нас през първите две десетилетия на ХХ в. и без съмнение е съдействувал за утвърждаването на някои декадентски теми и мотиви и по-специално на „мизогинизма“ (женомразството) и вайнингеровско-стриндберговския мотив за извечната „война между половете". Трябва да се отбележи обаче, че в Бъл гария Пшибишевски е бил възприеман не като представител на полския модернизъм, а като един от водачите на европейското декадентство и причина за това не есамо обстоятелството, че той е пишел с еднаква лекота на полски и на немски, колкото декадентско-космополитичният B характер на неговата творe ческа програма и на произведенията му. Това не е възприемане на писателя криво огледало поради недостатъчна информация, по същия начин той бил приеман и от съвременниците си в Полша. Един от теоретиците на Млада Полша - Бжозовски, цени особено високо „релативизма, скептицизма и песимизма"1 на Пшибишевски, тълкувайки ги като най-силната в полската литература атака срещу всички идеалистически системи и мирогледи". Същият Бжозовски по-нататък заявява: „В своя скептицизъм Пшибишевски беше попоследователен дори от самия Ницше."3 Така или иначе полският писател прониква в България предимно по два пътя - чрез немски и особено чрез руски - и едва отпосле бива превеждан и на български от тези два езика. Независимо от обстоятелството, че днес творчеството на Пшибишевски има само историческо значение, неговото въздействие върху духовната атмосфера у нас в началото на века не бива да бъде подценявано и може да бъде обект 1 Literatura okresu Młodej Polski, I, 118. 2 Ibid. 3 Ibid., 119. 42 на специално изследване. (Аналогична е например кратката студия на хърватската литературоведка Невенка Кошутич-Брозович - „Станислав Пшибишевски и хърватският модернизъм“.) Като имаме пред вид обаче, че българският символизъм се реализира почти изключително в областта на лириката, а основните теми на полския писател не намират развитие в него, творчеството на Пшибишевски остава встрани от настоящата тема.

Последните броеве на сп. „Вопросы ли- тературы" за 1972 г. отделят широко място на историческата дата - 50-годишнината на СССР. Юбилейните материали заемат голяма част от кн. 10 и 11 и запълват изцяло Кн. 12. В тях са отразени преди всичко постиженията и опитът на съветската лите ратура. В дните на всенародния празник редакцията на списанието прави равносметка на развитието на съветската литература за половин столетие. За тази цел тя се обръща с въпроси към писатели, учени и литературоведи от всички съюзни републики. Отговорите на писателите и преводачите, направени на основата на собствената практика и на опита на приятелите по перо, по интересен начин потвърждават изводите на учените и критиците, като в известна сте пен ги конкретизират. Значението на прево- даческото майсторство особено подчер тава Лев Озеров. Припомняйки интересното изказване на грузинските поети, че по пре водите на Пастернак те по новому видели природата на метафоричността на родната поезия, Л. Озеров пише: „Преводната лите- ратура има двойно влияние върху литературния процес. Първо, за литературата, на която се превежда авторът. Второ, Литературата, от която се превежда произведението. Този въпрос у нас е слабо раз- работен. А той представлява голям теоре тически и, разбира се, практически интерес." В кн. 12 е поместена статията на доктора на филологическите науки и автор на редица книги по проблемите на литературата на народите на СССР Г. И. Ломидзе „Източ ници на единството". Една от задачите в развитието на социалистическите литератури, пише той, беше да се преодолее грамадният разрив, съществуващ между националните култури в съветската държава. При това така наречените „изостанали" култури до гонваха по-развитите не по пътя на изку ственото „Възпиране" на последните. Не, напредналите култури се движеха напред свободно и стремително, а другите също интензивно растяха. Възможността за техния интензивен ръст се обуславяше от ре дица причини, между които нереализираната сила на собствения художествен потенциал, потискан в експлоататорското общество, и главно, че в социалистическото общество сдържаната от векове народна енергия намира, своето единствено русло. „Социализмът доказа, че примамливите художествени върхове са достъпни за всички народи, че у всеки народ съществуват неизчерпаеми възможности за естетическо изображение на живота.“ Остро критикувайки работите на така наречените „съветолози" в Западна Европа и САЩ, Г. И. Ломидзе утвърждава тезиса за диалектическото единство на социалното и националното. Методологически и полемически бележки на тема „Две нации и две култури“ - така е озаглавена статията на В. Осоцкий, поместена в кн. 10. Авторът съсредоточава вниманието си върху ленинските заслуги за създаването както на многонационалната съветска държава, така и на съветската многонационална литература. В кн. 12 в статията „Хоризонти, мащаби, критерии" (Проблеми на националното и интернационалното в литературознанието и критиката) В. Осоцкий отново се връща към проблема за методологията при изследването на литературния процес. В ста тията се анализират два големи колективни труда, излезли в навечерието на 50-годишнината на СССР: „Национално и интернационално в съветската литература" (1971) и сборникът от критически статии под заглавие „Единство" (1972). В посочените книги В. Осоцкий високо оценява плодо творното взаимопроникване и значителното разширяване на кръгозора. С проблема за проникновеното влияние на руската поезия върху поезията на народите на СССР, особено на гигантите на руската поезия Блок, Маяковски, Есенин, Твардовски..., се занимава Ал. Михайлов в статията „Хилядолистната книга на пое зията" (кн. 11).

Списанието предоставя част от странините в първата си книжка на чуждестранни приятели". Под заглавието „Книги, носещи правда на света. Многонационалната съветска литература и художественото развитие на човечеството“ е публикувана анкета, в която взимат участие представители на литературната мисъл от България, Унгария, Хаити, ГДР, Мексико, Полша, Румъния, САЩ, Чехословакия, Югославия, ЮАР. Редакцията се обръща към тях с два въпроса: 1. Какво значение има опитът на многонационалната култура и литература в СССР за съвременния световен литературен процес, 2. Каква е ролята на съветската литература в личната им творческа съдба. Отговорите на чужде странните приятели" - поети, прозаици, преводачи, литературни критици - са съсредоточени около няколко основни положения: Многонационалната съветска литература високо носи знамето на активния хуманизъм, нейните произведения, създадени на десетки езици, отдавна са намерили път към сърцата на многомилионни читателски маси извън границите на СССР, художествените и завоевания помагат на прогресивните писатели в техните творчески и идейни търсения. С особен възторг се коментира съчетанието на националното и интернационалното в нея като една от най-ярките изяви на ленинската национална политика, като доказана вярност към нейните принципи. Реализа цията на формулата национална по форма, социалистическа по съдържание" по своето социално-политическо и културно значение се сравнява с най-велики явления на културата, които са ознаменували цели исторически епохи в художественото развитие на човечеството - разцвета на античната гръцка култура, Възраждането, рационализма на XVII в." (според определението на К. Кирице, Румъния). Б. Анашенков разисква по един злобо Дневен въпрос - влиянието на научно-техническата революция върху състоянието и перспективите на съвременното художествено развитие (статията „Прогресът на техниката и консерватизмът" на литературата"). Сходни материали предлага рубриката „Диа134 лози, представена в книжката от дискусията върху филма на А. Тарковски „Соларис". Под обединяващото заглавие „Науката, човекът, нравствеността са изложени становищата на няколко автори във връзка със сложни проблеми: равномерно ли протичат прогресът на техниката и прогресът на нрав ствеността, Докъде се простира обществе ната и моралната отговорност на учения, Какво е социалното съдържание на научнотехническата революция? Усложнението на социалните връзки на личността, подчертава се в заключителните редове от името на редакцията, е въпрос за степента на човешкото участие в съдбините на света, въпрос за вечните нравствени ценности и техния нов, съвременен облик, с една дума - това е въпрос за хуманизма. 150-годишнината от рождението на Ш. Петьофи е отбелязана със статия на Ал. Гершкович, в която се проследява отношението на прогресивните обществени кръгове в Русия през 60-те години на миналия век към личността и творчеството на поета. Рубриката „История на литературата" е представена и от изследването на Б. Косте лянец „Още един път за „Ревизор". Кн. 2 на списанието предлага на читателите си щастлива среща със С. С. Аверинцев. Студията му „На кръстопътя на литературните традиции (Византийската литература: извори и творчески принципи) приковава вниманието не само с обемната и необикновено отговорна и ангажираща тема. Отново авторът ни приобщава към резултатите на своето изследователско дарование, респектира с умението си да извлича философско-исторически и литературно-теоретически смисъл от конкретното знание, да открива нови и нови начини за оползотворяване на избраното методо логическо тълкуване. И не на последно място - да активизира читателя в размис лите му за настоящето, предоставяйки му богати възможности за сравнение между далечното минало и днешния ден.

Немското академично „Списание за славистика" публикува в първата си книжка от 1973 г. интересната студия на д-р Кла ус - Дитрих щедтке от Централния институт за литературна история при Академията на науките на ГДР, озаглавена „Семантични проблеми при интерпретацията на прозаически текстове". Авторът смята, че структурните анализи влитературознанието не са цел или самоцел, а имат свое място и значение в метода на интерпретация на една литературна творба. Предварително енеобходимо да се извърши обаче историко-филологическо класифици ране на произведението и на текста, с което определя изходната позиция (Standort) за научното наблюдение. Улесненото по този начин описание на структурата на творбата е последвано от естетико-семантичната интерпретация, а с това и от определянето на функцията и значението на тази структура. При това въпросът, доколко класифицира щите или квантифициращи методи подхож дат за разкриването на текстови качества, и до днес още до голяма степен зависи, смята авторът, от творческата интуиция и от историко-биографичните, както и от специалните лингвистични познания на изследователя. Формалният строеж на литературния текст се изследва или в граматическата и метрическа област (м и крострукту ра), или в тематичен аспект (макроструктура). Лингвистично ориентираната поетика анализира и описва функциониращите в една Литературна творба граматически и поетически нормативни системи. Отделните текстови елементи, подчертава авторът, се представят като една измерима материя, а в тази взаимовръзка текстът може да бъде дефиниран като „сума от структурни отношения, които са намерили лингвистичен израз". (Тук авторът се позовава на определението на Ю. Лотман в книгата му „Струк тура художественного текста".) Текстовите изследвания на тази плоскост са довели, смята д-р Щедтке, до интересни разкрития по отношение на микроструктурата на пое тическите текстове. Слабо убедителни са 144 досега почиващите на такива анализи изводи за специфично естетическите качества на творбата. Освен това този вид поетика се ограничава най-вече до анализ на текстове, чиято отклоняваща се от нормалния език организация (чрез метафори, рима, метрика, ритъм) е очевидна. Авторът привежда мне нието на съветския литературовед В. Ви ноградов, че „лингвистика без философия, лингвистика на „Външните форми" може да доведе до положителни, макар и едностран чиви резултати само в областта на теорията И историята на стиха. В областта на прозата и драмата наличните конкретни изследвания се ограничават върху случайни и твърде общи преценки." (Цитираната мисъл е от книгата на В. Виноградов „О художественной прозе", писана през 1930 г. и отнасяща се за дейността на руските формалисти в литературознанието.) Така авторът достига до извода, че развитието на съвременната литературна наука показва как една лингвистично ориентирана поетика може да бъде продуктивна в истински смисъл само там, където се поставя въпросът за значението на творбата, и с това семантичните проблеми се поставят в центъра на изслед ването.

Френското издателство за марксистка литература „Едисион Сосиал" (Париж) е публикувало колективен труд, озаглавен За марксистка критика на психоаналитичната теория". Автори на труда са Катрин Б. Клеман, Пиер Брюно и Люсиен Сев. Партиздат публикува неотдавна в превод на български език „Марксизмът и теорията на личността" от Люсиен Сев. Във встъпителните бележки към текста, който публикува „Ла Нувел Критик" (бр. 63), се казва:.. ... За марксистка критика на психоаналитичната теория ще рече, че в настоящия труд решително е докосната само част от проблемите, повдигнати от марксистката критика на Фройдовото дело и на развитието му до наши дни: исторически видено, може ли теоретичното дело на Фройд да бъде антропологически свър зано и съпричастно на историческия мате риализъм, Бихме извършили грешка, ако припишем на този сбор от текстове - и на техните автори, които са философи в марксистки смисъл на думата, догматични претенции, които им са чужди." Резюмирайки своите размишления върху Фройд, Катрин Б. Клеман пише: В нашето общество разпространението на психоанализата е безспорен факт едновре менно върху терена на теорията и върху терена на терапевтичната практика. Върху практическия терен психоаналитичната институция разрасна и се разнообрази, умножавайки леченията и вариантите около установения от Фройд модел. Върху теоретич ния терен четенето на Фройд е по-често подпомагано добре или зле от невероятно множество публикации около Фройд, около неговата личност и психоаналитичната теория. Това масово разпространение доведе до необходимостта да се вземе под внимание ефективното установяване на пси хоанализата в нашата култура, както и да почне да се мисли за нейната история, вече съществуваща повече от седемдесет години и богата с поучителни събития от идеологически характер. Този теоретичен разказ, ако може да употребим подобен израз, се опира върху личността на Фройд, който сега ни е познат с неговите трудности, с избора му и с неговите идеологически празнини. Отделено е най-сетне особено място на значението на Лакан (Жан Лакан, френски лекар, неофройдист, автор на трудове, третиращи в ново осветление проблемите на Фройдизма - Н. Д.) във френското психоаналитично движение. Той се разпростира в много изследвания, защото ориентацията, която е взел, основавайки своя собствена школа, му определя специфично място. Неговото четене на Фройд интересува марксистите дотолкова, доколкото Лакан успява да вложи във Фройд една митология и да изтъкне основната ос на Фройдовото откри тие: функцията на езика и културата. Защото такова е- казва Катрин Б Клеман - същественото, сърцевината на психоанализата: лекувайки истерията, Фройд е подчертал собствената ефикасност на езика и неговите начини на действие върху тялото: психоаналитичното лечение. което се изработва, като се изхожда оттук, се развива изцяло върху полето на езика, няма друга намеса освен намесата на езика и засяга индивида в неговия език. Тази прак тика е напълно индивидуална в аналитичното пространство, върху дивана на психоаналиста анализираното лице (сюжет) е единствено със своя език, който психоаналистът му възвръща: обаче езикът не съ ществува вън от социалната и културната функция, чрез която се упражнява, и това, което се развива в затворено поле, отразява деформирано обществото и мястото, което то приписва на този, който говори. Посред ством въпросите на езика, за неговото функ циониране, за неговата ефикасност се поставя трудната алтернатива между инди вида и масата. Психоанализата се занимава малко, дори никак със социалните отноше ния или по-скоро тя не вижда как тези отношения определят нещата, дори субективната преживелица. В заключение Катрин Б. Клеман пише: Нашата работа - на марксистите - е да можем да разберем необходимостта от Фройдовото откритие върху плоскостта на езика, на културата, на терапевтиката: да излезем от стерилността на една конфронтация, за да обмислим като марксисти едно ново поле, полето на субективността."

Последната получена от нас книжка на „Паментник литерацки" съдържа две ценни студии, посветени на Мицкевич. Първата е от известната полска теоретичка на литературата Стефания Скварчинска и носи заглавието „Мицкевич в кръга на идеите и постулатите на Sulzer." Авторката изтъква огромното значение на щателното издирване на четивата на Мицкевич и особено тези от Младежките му години, защото тъкмо те имат извънредно голямо значение за формирането на личността. Според полската учена проблемът за мястото на Мицкевич и не говата роля в процеса на развитието на европейската култура не може да бъде решен без този вид проучвания. Втората студия - от Дора Кацнелсон - е посветена на „Поезията на Мицкевич сред конспираторите от епохата на романтизма". Тя изнася твърде интересни факти, свидетелствуващи за широкото разпространение на революционните творби на поета сред организаторите и уча стниците на освободителното движение в Полша. Много от творбите на Мицкевич били преписвани на ръка, често без да се споменава заглавието им, и тайно разпространявани като апокрифна литература. Много от тези текстове се намират в архивите на австрийската и руската царска полиция, където били събирани като обвинения срещу арестувания революционер, понякога само допълнителни, но често и в ролята на единствено доказателство, заради което притежателят им бил осъждан на затвор. Януш Страдецки в очерка си „Обществе ни функции на авторските вечери, илюстрирани с примера на групата Скамандър поставя съществени въпроси из областта на Социологията на литературата. Той разглеж да дейността на групата „Скамандър" (тя е обединявала най-популярните поети между двете войни: Тувим, Слонимски, Ивашке вич, Вежински, Лехон и др.) като дейност на една своеобразна институция и се запитва каква роля за извоюване на доминиращо положение в обществото са изиграли организираните от групата авторски вечери, утра, сказки и други мероприятия, в които поетите са вземали участие като рецитатори на соб- ствените си творби. В рубриката „Проблеми на художестве ния език" са поместени студиите „Прагматични свойства на равнозначните изрази. Проект на схема“ и „За някои литературни функции на названията на музикалните инструменти". Най-голям интерес буди у нас рубриката „Преводи", посветена този път на широко разгърналата се на Запад дискусия как трябва да бъде интерпретиран сонетът „Котки" от Бодлер. Както е известно, Р. Якобсон и К. Леви-Строс са публикували през 1962 г. („L'homme", II, 1) подготвения от двамата литературен анализ на това стихотворение. Леви-Строс коментира това интересно явле ние на съвместната работа на двамата бележити учени така: ... . . един езиковед и един етнолог решиха да обединят усилия в стремежа си да разберат от какво енаправен сонетът на Бодлер, тъй като всеки от тях поотделно се е натъкнал на проблеми, които се допълват взаимно. Езиковедът забелязва в поетическите творби структури, които са поразяващо близки на тези, които разкрива пред етнолога анализът на митовете." Самата студия на Якобсон и Строс е така конструирана, че сякаш подканва към дискусия. Тя е разгърната теоретическа изява на методите на двамата учени, приложени към опи санието на конкретен текст. И действително тя предизвика дискусия, която трае вече десет години. „Паментник литерацки" поме ства седем студии от учени, които спорят по въпроса за най-правилния анализ на Бодлеровия сонет, като застъпват различни методологически тенденции. Така че в същност спорът се води за предимствата и слабостите на различните методи в литературознанието и затова е изключително интересен. В началото е поместено самото стихотворение на Бодлер в оригинал, художествен и бук вален превод. След него следва обширната студия на американския теоретик на стила проф. от Колумбийския университет Michael Riffaterre. Рифатер представя подробно собствения си метод на изследване, като го противопоставя на методите на Якобсон и Строс. Методът му е опрян главно върху проучването на реакцията на читателя, или, по-точно казано, архичитателя на дадения текст.

В кн. 11 и 12 на „Месенчник литерацки“ е поместена интересната статия на Endre Bojtár (в полски превод) Източ ноевропейският авангард като литературно направление". Авторът основава изводите си върху проучвания на руската, полската, украинската, белоруската, чешката, словашката, унгарската, румън -ската, а отчасти и българската, литовската, естонската и летонската литература. Събрал толкова богат материал, Бойтар стига до основното заключение, че авангардът в Източна Европа е бил революционно изкуство. Писателите „авангардисти“ „или възнамерявали да извършат революция в изкуството успоредно с обществената революция, започната от работническата класа, и в този случай не държали сметка за културното ниво на тогавашната работническа класа, нагаждайки изкуството си към някакъв измислен от тях работник на бъдещето и затова връзката им с работническото Движение е била слаба, или оценявайки собствената си епоха като преходна и неблагоприятна за „голямото" изкуство, обличали в литературна форма актуалните задачи, всекидневието на работника, като по този начин слагали основи на масовата социалистическа култура". Напрежението между тези два модела, между тези писатели, които често сами се наричали „авангардисти“, и т. нар. пролетарски творци, между „истинското изкуство“ и масовата култура е било причина за бурни спорове и се оказало един от главните двигатели на цялото направление. Художественото равнище на писа телите от първия лагер и непосредствената революционност на онези от втората група ту се доближават, ту се отдалечават в зависимост от актуалното положение на работническото движение, от националната специфика както на работниче ското движение, така и на съответната литература, а също и от таланта на съответния писател. В частта, озаглавена „Експресионизъм“, авторът се спира накратко върху българската литература. Той подчертава, че пролетарската литература в България е преминала през два тясно 144 свързани помежду си етапа. Първият - 1917-1923 обхваща поезията на Д. Полянов и „символистичната в своята същ ности лирика на Хр. Смирненски. Характерно за този период е редактираното от споменатите поети сатирическо списание „Червен смях". Вторият етап, който по примера на редактора на „Нов път“ Г. Бакалов започват да наричат „септем врийска поезия", е черпел соковете си от революционните събития. Главен орган на тази поезия е било според автора списанието на „експресиониста“ Гео Милев „Пламък“, чиито сътрудници се изброяват, Бойтар споменава още две списания - „Наши дни“ и „Нови дни“, в които публикуват творбите си „предста вители на второто поколение прогресивни писатели". Източноевропейският символизъм е според автора много „по-историчен“ от западноевропейския. За пролетарските поети преживяваната от тях дей ствителност е само метафора на света на социалистическите идеи. В стихиите и природните явления - морето, бурята, вя търа, както и в явленията на всекидневието - машините, парите и др., те виж дат проява на революцията и потисниче ството, свободата и робството. Но наред с този стремеж към естетическа абстракция лириката на пролетарските поети е наситена с факти и исторически реалии. Събитията от революцията през 1905 г. могат да бъдат проследени почти хронологически в песните на тези творци. Покъсно на мястото на „контамплиращия" поет, описващ със съчувствие новата класа, се появява поет, представител на тази класа. Поетическото „аз" заема вече значително място в творчеството и „думите Работник, Поет и Човек“ се сливат в едно цяло. Кн. 12 на списанието помества продължението на студията на Бойтар. В тази част авторът разглежда развитието на конструктивизма и сюрреализма в страните на Източна Европа. Студията представлява интересен компаративистичен труд, опрян на богат материал, почерпен от много национални литератури.

Кн. 4 от „Паментник Литерацки" ни поднася наред със студии за полски писатели от миналото - Ян Кохановски и Казимеж Бродзински и изследвания върху творчеството на Вилхелм Мах и Витолд Гомбрович. На Витолд Гомбрович епосветена този път цялата рубрика „Преводи“, където са поместени студиите на литературния кри тик, полонист от Загреб Здравко Малич „Литературните фейлетони на Витолд Гомбрович", на френския литературен критик Франсуа Бонди „Витолд Гомбрович или дуелите със семките на полския шляхтич", на италианския критик Цезаре Сегре „Хаос и космос у Гомбрович" и др. В предговора към тези студии, написан от Михал Гловински, изтъкнатият полски литературовед подчер тава, че починалият преди няколко го дини Гомбрович е постигнал вече световна известност. Успехът му се дължи според Гловински, на това, че той е задоволил назрялата преди 60-те години в Европа „нужда от недискурсивен интелектуализъм". Вместо да „разсъждава на тема", Гомбрович поставя проблеми и ги разглежда с помощта на гротескни ситуации, създадени от него образи, своеобразен език и стихията на пародията. Гомбрович не се включва в „ангажираната литература" от 40-те години, предлагана от екзистенциалистите, но не приема и откъсването от всяка идеология, характерно за „новия роман". Той търси трети изход. Обединява в своите творби гротескното преувеличение със старите похвати на „архаичното“ предаване на фабулата и въвежда като задължителна категория не трагедията, а играта. Основни идеоло гически категории у него стават младостта и незрелостта. Всяка зрелост е за него загубване на творческите възможности, а всяко изпълнение - самоосъждане на без- плодност. Живял дълго време в Аржентина, той обвинява Борхес, че подпомага страната си да усвои европейската култура, вместо да изрази аржентинската незрелост, което било най-важната задача на аржентинската литература. По-късно, пристигнал във Фран- ция, когато там се води борба между духа на Пруст и духа на Сартр", Гомбрович застава 100 на становището, че съвременната култура ни залива с потоп, който е не по-малко опа сен от природните стихии, и че срещу това заплашващо ни изобилие можем да се за щитим само с „гигантски смях", наистина страшен, но освобождаващ. Но докато полемичната и изобличителната стихия у Гом брович с успех атакува и разрушава съще ствуващите форми (на особено остри атаки е подложено семейството), когато писателят се опитва да гради новото, той създава само къщички от карти за игра". Първата студия, посветена на Гомбро вич, е от италианския критик Ренато Барили и носи заглавие „Сартр и Камю в Дневниците на Гомбрович. Авторът изтъква, че още в първата книга на Гомбрович - „Фердидурке", излязла преди войната, намираме всички типични мотиви на екзистенциали зма: защита на тялото и битието - срещу всевластието на идеята и разума, отхвър ляне на баналното в името на автентичното и т. н. Опитът на полския писател да отиде по-далеч и от Сартр, и от Камю, се изра зява в това, че той потапя в конкретния, осезаем живот всичко онова, което в тех ните уста е само отвлечено изказване". Сартр е според надходчивото определение на Гомбрович водолаз, който еизлязъл от големи глъбини, но е забравил да си свали скафандъра. Ужасната му маска, пригодна към голямото налягане, се е сраснала вече с лицето му." В критиката на някои становища на Сартр и на Камю Гомбрович изказва редица нови и верни мисли, но според Барили полският писател не еправ, когато смята, че към проблематиката на екзистенциализма е при бавил „сферата на незрелости", неизвестна не само на Сартр и Камю, но също и на Кир кегард, Ясперс и др. Зрелостта означава за Гомбрович избор на определено становище или форма, сиреч принуда, замръзналост и автоматизъм. Незрелостта епълна с примамлива прелест; тя ни кани да навлезем в открити пространства, където всичко е възможно, но благодарение не на интелекту алната свобода, а на неизчерпаемото разнообразие на жестовете.

В 1 кн. под заглавие „В търсене на формули" е поместена статия на И. Тертерян за латино-американския роман. Авторът подчер тава ролята на обществено-историческите съ бития, които определят чертите на литературния процес. Разкрива се раздвижването на художественото съзнание вследствие революционната ситуация, придобило в повишената си активност настъпателен характер идовело до създаване на грандиозни модели на света, до синтез на история и съвременност. И. Тертерян се спира по-основно на докладите и изказванията от колоквиума на Вашингтонския университет през пролетта на 1966 г., който отбелязва 60-те г. като нов в качествено отношение етап от историята на латино-американския роман. Колоквиумът според автора очертава имената и произведенията, нуждаещи се от обсъждане, изтъква централната проблема за дискусии (проблема за влиянието), отбелязва позиции и възможни подходи към литературата. Статията „Единство на естетическата и историческа критика" от М. Кургинян продължава започнатато през 1973 г. на страниците на списанието обсъждане на пробле ма за наследството на руските революционни демократи. Обект на авторските разсъж дения са преди всичко методологическите завети на В. Г. Белински, разглеждани във връзка с развитието на философските му и обществено-политически идеи и в светлината на утвърдената от него теория за реа лизма. Акцентува се на единството от принципни положения, формулирано от Белински в статията „Речь о критике", а именно - сливане на историческия и естетическия подход при изучаване на литературата. Самата логика на развитието на литературата и литературната теория, отбелязва авторът, е поставила пред Белински необходимостта от преодоляване на нормативната критика на класицизма, след това до отказ от много положения на романтичната и хегелианска критика и накрая до неизбежното сблъскване с вулгаризаторското, емпирическо отношение към историята. Като доказателства за прилагане на принципа на единна критика са посочени три статии-монографии: „Хамлет“, „От ума си тегли“ и „Герой на нашето време". Кургинян се спира на по-главните моменти в тях, подчинени на последователно провеждания преход от конкретен „микроанализ" към раз криване на широките, общотеоретични закономерности. По-нататък в статията се отбелязва свърз ването на проблемите на романа с проблемите на романтизма. В „За руските повести и за повестите на Гогол" Белински развива мисълта за движението на жанровете и тях ната специфична йерархия, създавана в опре делена литература през определен период от развитието й. Спирайки се на природата на романа и неговите закономерности, Белински отбелязва две основообразуващи начала: напрегнат драматизъм и епическа ши рота и пълнота в обхвата на събития, положения, характери. Новата йерархия на жанровете се разглежда чрез развитието на принципа за единна критика. Отчита се, че в монографиите-разбори на отделни произведения руският критик е създал оригинален вариант на научно-критически микроанализи, нови жанрове и методология на литературоведското изучаване, породени от изискванията на самото литературно развитие. Интерес представляват „Бележки за Пушкин" от Евгений Винокуров преди всичко със своеобразното си емоционално възприемане и интерпретиране на личността и произведенията на великия руски писател. Фрагментът „Дон Кихот и Татяна“ носи едно ново виждане чрез паралела между героинята от „Евгений Онегин" и рицаря на Сервантес. „Моцарт и Салиери" поставя въпроса за присвоеното от човека право сам да се избира за съдия на другите, породен от бли зостта между Салиери на Пушкин и Разколников на Достоевски. В уводната статия на кн. 2 - Нов етап на социалистическите литературни връзки" - е направен преглед на по-важните въпроси, засегнати на научната конференция Общото и особеното в литературата на социалистическите страни в Европа", отбелязани са пътищата за развитие на социалистическия реализъм. В дискусионен аспект вниманието се спира и на ролята и търсенията на критиката, набелязват се основните пунктове за бъдещата работа при разглеждане на съставните части на по-общата структура - литература на страните от социалистическото единство.

В кн. 7 най-голям интерес представлява статията „Цялостен ли е структурният анализ?" на полския изследовател Е. Чаплее вич. Статията се занимава преди всичко с обосноваността на претенциите на структурната поетика за пълнота на анализа на литературния факт в съчетанието на три канонични аспекта: синтактика, семантика и прагматика. Още в началото на статията започва защитата на мисълта, че при този тип анализ по-скоро може да се говори за свеждане на художествения факт до понятието „цялостна" структура, откол кото за наличието на действителна цялост. В развитието на структурната поетика авторът отделя две фази. Първата - „класическа" 20-50-те години на ХХ в., представена от много школи с обединяващ ги интерес към синтактичния аспект на проблема, или естетическата функция на произведението като насоченост към собстве ния му строеж. Знакът става единствена реалност в изкуството и обособявайки се, губи контакт с действителността, към която се отнася. Това довежда в известна степен до приглушаване на семантическия аспект. Авторът се спира по-подробно на концепциите на Роман Якобсон като един от найхарактерните представители на тази фаза. Отбелязано е и въздействието на Ф. де Сосюр с неговата теория за знака, чието влияние в структуралната поетика все още не е преодоляно напълно. Внимание е отделено и на семантичните елементи у Ю. Тинянов и Мукаржовски, на прагматичните акценти в послед ния, които въпреки наличието си не отместват центъра на синтактичните струк тури. 50-те г. са отбелязани като нов етап в развитието на структурната поетика. Едновременно с това се отчита, че оформянето на новото разбиране на литературата и изкуството не е лишено от подкрепата на доста възгледи и постановки на Якобсон. Според Ю. Лотман литературата принадлежи на по-високо равнище от езика, защото художественият текст притежава осо бена семантична структура. Синтактичното отношение между „вторичната“ и „първичната" знакова система придобива във втората фаза от развитие на структуралната поетика нов диапазон на рефлекси. „Вто ричните" знакови системи се обявяват за моделиращи: произведението на изкуст вото се определя като проект, въплъщаващ едно или друго разбиране на структу рата на действителността. Издигането на семантичната функция в абсолют води до откъсване от естетическата функция. Произведението на изкуството подобно на пре дишната фаза се обявява за структура с максимална сложност. Но сега вниманието се прехвърля върху съдържанието като „модел на света“ и този модел става главен предмет на структурния анализ. „Новият структурализъм подчертава отличията на вторичните семиологични системи от първичните езикови системи. Това довежда до оспорване на лингви стичния характер на вторичните системи и отделяне на черти, сочещи нелингвистичен характер. В подкрепа на мислите си Е. Чаплеевич се спира на някои от позициите на Леви-Строс, Р. Барт, Б. Успен ски, Ю. Лотман. След прегледа на по-важните етапи от историята на структурното направление авторът стига до извода, че „резултатите, достигнати на отделните фази, не се допъл нят един друг, не създават монолитна конструкция, а, напротив, взаимоизключ ват се един друг и се подлагат на съмнение". Синтактичният структурализъм отблъсква семантиката и прагматиката, семантич ният структурализъм пренебрегва синтактиката (респективно и прагматиката). Прагматичният структурализъм, все още неизявен напълно, но обещаващ условия за сближаване между научна теория и интуиция, също не гарантира модел за „цялостен“ анализ.

Кн. 4 на „Паметник литерацки", най-обе мистото (всяка книжка брои около 500 с.) литературоведско списание в Полша, съдържа наред с изследванията върху поетиката на Галчински, промените в съвременната полска перцепция на литературата, извънлитературната ситуация в текста на една драма, литературните групи на младите полски писатели (от 1960-1970) и др. и извънредно интересната за нас студия на Марян Плахецки „Пшибош за поезията - механиката на промените в една критическа система". В студията се разглежда критическата система на изтъкнатия полски поет Юлян Пшибош (починал преди няколко години) инейната еволюция. Пшибош беше един от най-бележитите представители на полската авангардна поезия. В първата, предвоенна още фаза Пшибош рязко противопоставя на „непосредствения израз на чувствата“ в творчеството чувството ,,като продукт на поетическия занаят". Стре межът към непосредствения израз" е за него извор на множество композиционни недьзи, многословието, което намалява напрежението на поетическия изказ, непосредственото наименуване на чувствата, разказвачеството, механическото прилагане на стихотворните форми. На подобна „плуваща" форма, туктаме закърпена с метафори, Пшибош противопоставя форма уравновесена и целе насочена“, резултат на пестеливост при упо- требата на думите. Поезията трябва да бъде „преобразувана реч", трябва да организира" езика. При такова схващане, подчертава Плахецки, светът на литературата се пре връща в република на творците, в която е твърде трудно настаняването на консуматорите на литературата. Изглежда, че въпросът за читателя ебил въобще невралгична точка на програмата не само на Пшибош, но и на целия тогавашен полски Авангард. Четенето се превръщало за читателя в отгатване на гатанки, тъй като авангардистите искали тяхната лирика да бъде истинско училище за съавторство на читателя", но читателят невинаги еразбирал трудните уроци". През 1926 г. Пшибош заявява, че в наше време естествеността е вече възможна само като музей на природата". В резерватите човекът 118 по изкуствен начин отглежда и закриля дивото". Пшибош ликвидира" природата като нещо външно по отношение на човешкия свят. Заобиколени сме - пише той - на всяко място и във всеки миг от гъстата гора на нещата, засети от ръката на цивили зацията. Вплетени в собствените си дела, така се съединихме с тях, както сме свързани със собствените си ръце". Пшибош изключва и вътрешната естественост на човека. Единственият човешки свят е за него културата. Природата е само инертна сила, безсмислено хаотична и затова опасна и враждебна към културата. Творческият процес трябва да бъде напълно рационализиран, така че нито за миг да не допуска стихията на емоциите. Романтичното съзерцаване на природата се счита за отрицателно явление, както и експериментализмът, който смята отсъствието на строго отмерена форма за израз на ду ховна мощ. „Някога - пише Пшибош - стихотворенията са били в най-добрия случай верига от картини, днес са техен синтез; в този синтез езиковата материя експлодира като във верижна реакция едновременно с много образи, които се сплитат, свързват и разплитат... Поезията е единство на виждането, съсредоточено в максимално количество представени намеци и минимално количество думи, а не мелодекламация и приспивна песен. Особено остро поетът напада повторенията. Стихотворението трябва да бъде , еднократно цяло. Върху идеята за дисциплината се спира цялата тогавашна авангардистка критика, като концепция за човека „възмъжал, скъсал с детството и скритата си женственост“. Идеята за дисциплината се отнася изключително до работата върху текста като напълно отделен от твореца. Но към края на предвоенния период Пшибош поставя вече в центъра на вниманието си вместо работата върху текста вътрешното състояние на творящия поет. Той се интересува сега не от отношенията между текста и емоционалността, а от отношението между два модела авторска чувствителност: непосредствено-спонтанната и опосредствуваната, кондензираната и подредената". Стихотворението вече престава да бъде подреждане на безличен език.

Първите две книжки на сп. „Твурчошч" от тази година ни поднасят новия разказ на изтъкнатия полски писател Юлиян Стрийковски „Сънят на Азрил“. Тази творба е ново завоевание на автора, дълбоко проникване в своеобразния свят на предвоенните еврейски среди от малките полски градове. Томаш Бурек в обширна студия-ре цензия разглежда три забележителни кни ги на полската литературоведка Мария Янион - „Романтизмът. Студии за идеите и стила" (1969), „Романтизмът, револю цията, марксизмът" (1972) и Хуманиз мът: познанието и терапията“ (1974). Бу рек представя и трите труда като важни моменти от дискусията, която Янион води с теоретическия анти хуманизъм" на Клод Леви-Щрос и Мишел фуко, със структу рализма, лишен от перспективата на „ан- тропологичния историзъм", с догматизма и позитивизма. Полската изследователка застава в тази дискусия на позицията, която защищава правото на хуманитарните науки да се стремят да интерпре тират и да разбират света. Хелена Заворска в студията си „Земя" анализира поезията на известната у нас и представена с томче избрани стихотво рения полска поетеса Ана Каменска. Заворска изтъква, че цялото поетическо дело на Каменска е едно преклонение пред вемята, природата и човека. От по-интересните материали в кн. 2 можем да посочим стихотворенията на Франтишек Халас, студията на Мария Янион „Готическата форма на Гомбро вичи и откъс от книгата на Александър Рогалски „Томас Ман. История на раз- витието на творческата му личност“. В кн. 2 е поместена и рецензия на излязлата наскоро в полски превод книга Ha Umberto Есо „Отворена творба. Форма и неопределеност в съвременните поетики". Рецензентът Збигнев Менцел подчертава, че концепцията на Еко се опира върху твърдението, прието от редица естетически теории начело с тази на Ингарден, че едно творение на изкуството е по принцип нееднозначно, т. е. подлежи на различни интерпретации. В този смисъл то си ос тава „отворено". За да долови значението на понятието „отворена творба“, Еко съз дава миниатюрен очерк по история на поетиките. Преломни моменти са тук проме ните във възприемането на изкуството. Тези промени се изразяват в постепен ното засилване на „субективния елемент в естетическото преживяване". Консума торът се превръща от пасивен интерпре татор в активен съавтор. От поетиките на необходимостта минаваме към поетиките на възможността. През Средновековието възприемането на творбата на изкуството еоще контролирано от художника. Пое тиките на алегоризма, които боравят с „обективизираната и институционизира ната символика", определят избора на определена интерпретация. Към творческо възприятие стимулира едва изкуството на барока. Но най-типичните барокови творби из областта на изящните изкуства скъсват с неподвижността на класическите форми на Ренесанса, принуждават зрителя към активност, към търсене на различни точки на наблюдение. Но тук все още от съствува съзнателната конструкция на теорията на „отворената творба". Според Еко тя се появява едва в символизма от втората половина на XIX в. Творбите на Верлен и Маларме, а по-късно на Кафка и Джойс - ето все по-съвършени примери на творби, програмирани като „отворени". Такива „отворени" творби се отказват от традиционния ред и хронология, за да станат „складове от неизчерпаеми значения". Според италианския теоретик на изкуството съвременното творчество на влиза в нов етап на своето развитие - по-нататъшно активизиране на консума тора. Сега артистът предава на публиката само отчасти обработения материал и прие мателят трябва да попълни неопределе ните места“, както ги нарича Ингарден. Консуматорът влиза в истински контакт с творбата: започва самостоятелно да мани пулира с даденото от твореца.

Една от най-светлите личности в по-новата история на България е безспорно родоначалникът на българското национално възраждане, авторът на „История славянобългарская" - Паисий Хилендарски. Съществува вече богата литература за Паисиевата творба, за нейното значение в създаването на новата, възродена българска литература. Паисий е тема на многобройни аналитични очерци, статии и обширни научни и популярни трудове. За него са писали не само българи, но и много слависти от Изток и Запад. Настоящият преглед не съдържа оценка на делото на Паисий - неговата цел е да проследи рецепцията му в Полша през последните 60 години. „Словянски свят“ от 1912 г. помества анонимна бележка, в която съоб щава за чествуването в България 150-годишнината от завършването на Исто рията. Бележката съдържа биографични и библиографски данни за Паисий, привежда заглавията на отделните части в Историята, и изтъква във връзка със създаването й: „Подтиците, които са го (Паисий) ръководили при написването на Историята, идвали предимно, ако не единствено, от патриотичното чувство. Тежките условия в страната не са били благоприятни за научни исторически издирвания. Затова творбата на Паисий няма понастоящем научно значение, тя е исторически паметник на националните стремежи." В междувоенния период в Полша се появяват три очерци по история на българската литература, които отделят повече място на автора на „Славянобългарска история". През 1931 г. в Познан излиза малката по обем книга на полския Дипломатически представител в София Кажимеж Хофман, озаглавена „Българската литература“. Тя се появява две години след книгата на А. Брюкнер. Последната е доста непълна и съдържа оскъдна и не много точна информация за българската писменост. (Брюкнер е посветил на Паисий само едно изре чение.5) Очеркът по история на българската литература от Хофман няма научни амбиции. Авторът иска само да популяризира българската писменост, малко позната тогава в Полша.

Кн. 1 на литературоведското списание, Паментник литерацки" помества портрет на Казимеж Вика, литературовед, критик и есеист, професор от Ягелонския университет в Краков, основател на Института за литературни изследвания при ПАН, един от редакторите на „Паментник литерацки“, забележителна лич ност в съвременната полска култура, починал през януари тази година. Със смъртта на Вика полската култура загуби един от най-оригиналните и най-способните си изследователи и творци. Първият раздел „Студии и статии“ е посве тен на проблемите на романа. Студията на Ана Мартушевска е озаглавена „Времето и пространството в съвременния полски роман на зрелия реализъм". В началото на своето изследване авторката изтъква, че, общо взето, проучванията на проблемите на времето в литературната творба и представеното в нея пространство се правят поотделно. Тя смята обаче, че за да се постигнат по-добри резултати, те трябва да бъдат анализирани паралелно. Същото становище поддържа и Михаил Бахтин, като въвежда за тази цел и понятието „Хронотоп". Това понятие сигнализира за неразделността на времето и пространството в романа от неговото създаване до днес. В полския роман от времето на позитивизма (период на реализъм в полската литература) съществува и се хвърля на очи промяната на пространствената дистанция и се застъпват различен тип перспективи. Във встъпителните части на позитивистичните романи много често панорамата на представения свят е показана от позицията на предполагаем наблюдател, който се носи сякаш с птичи криле и вижда всичко отгоре. Но постепенно, като че ли в зависимост от промяната в насоката на филмовата камера или на доближаването на разказвача към предмета на разказа настъпва стесняване на образа и ние виждаме от все покъсо разстояние все по-малък отрязък от представения свят, но затова пък много по-подробно. Това доближаване е свързано и със зае мането на различни позиции по отношение на героя: наблюдаването му отвън, отвътре, „гледането заедно с него“, „със собствените му очи" и т. н. Но последният похват - „наблюдаването заедно с героя" - евсе още доста рядък в полския роман на зрелия реа Лизъм. Разстоянието във времето в тези романи също не е постоянно. Най-често е голямо, тъй като разказвачът не описва събитията в момента, когато се извършват, а след тяхното завършване. В началото на романа, веднага след общото представяне на картината на изобразявания свят, авторът най-често преминава към представяне на героите. Разказвачът осведомява обикновено в съкратен вид за целия им жизнен път в кондензирано време по отношение на времето на главното действие. Потрайна точка за определяне на дистанция във времето се оказва едва времето, в което се развива действието. Времето на разказа е покъсно, т. е. разказвачът разказва събитията след като те са приключили, при което периодът между събитията и разказа за тях, воден в трето лице, е обикновено неопределен. В позитивистичните романи разказвачът най-често наблюдава своите герои и представения свят „зад гърба им" или като стои до героя, с което до известна степен ограничава своето знание до пространственото положение и положе нието във времето на самия герой. Различните гледни точки на разказвача, прецизирани толкова добре, както изтъква авторката, от Борис Успенски (в неговата „Поетика на композицията, структура на художествения текст и типология на композиционната форма". М., 1970), трябва да бъдат разграничени. Успенски изброява следните: на оценката, на фразеологията, на пространствено-временната характеристика и най-после на психологията. При задачите, които си поставя Мартушевска, тя смята, че е достатъчно да се подчертае, че пространствено-временната гледна точка не се покрива с останалите и че в позитивистич ния роман тя постепенно се изменя. В този роман има доста голям брой сигнали, които определят ориентирането във времето и пространството. Често срещаме думите след това“, „по-късно“, „в това време“, „до него", „по-горе“ и т. н. Понякога позитивистичният роман въвежда време, което се отнася до автентично историческо време, като се посочват дати или се разказват спомени за събития, известни от историята. Важна роля в този роман играе и извикването на автентичното пространство чрез употреба на географски наименования и описания на конкретни местности.

В кн. 6/1975 г. на сп. Литературна мисъл е публикувана статия-преглед на Йежи 148 Шлизински за „Рецепцията на делото на Паисий Хилендарски в Полша през послед ните 60 години". Авторът определя своята задача по следния начин: „Настоящият пре глед не съдържа оценка на делото на Паи сий - неговата цел еда проследи рецепцията му в Полша през последните 60 години (с. 69). Прегледът съдържа информация за периода от 1912 г. до наши дни: разгледани са очерци, синтетични трудове за литературата на южните славяни, българската писменост и история, в които е отделено място за жи вота и творчеството на Паисий, редица статии и по-малки материали, чествувания. В прегледа е намерило отражение научното събрание по случай 250-годишнината от рождението на Паисий Хилендарски, организирано на 21 февруари 1972 г. от Секцията за западни и южнославянски литератури към Института по славистика при ПАН. Авторът посочва тази сесия като първо и единствено честву ване на 250-годишнината на Паисий Хилендарски в Народна Полша. С настоящата статия искаме да коригираме една историческа и научна неточност. В полския град Краков на 11 декември 1972 г. се състоя тържествена научна сесия, посветена на 250-годишнината от рождението на Паисий Хилендарски. Сесията бе организирана от Комисията по славистика при ПАН и Дружеството за полско-българско прия телство и бе ръководена от проф. д-р Ст. Урбанчик. Тържествената научна сесия бе открита с научен доклад от проф. д-р М. Караш, ректор на Ягелонския университет и предсе дател на Дружеството за полско-българско приятелство. Проф. М. Караш направи характеристика на ролята и значението на Паисий Хилендарски за развитието на българската култура. В началото докладчикът подчерта: „Днешното събрание в аулата на Ягелонския университет има изключителен характер. На първо място празнуваме 250-годишнината от рождението на Паисий Хилендарски, писател и творец с много заслуги за бъл гарската култура; а, от друга страна, разпространяваме историята на България сред нашето общество, което днес е изпълнило цялата университетска аула. Направеният от проф. Караш преглед представи на аудиторията величието на Паисиевото дело, което определя годината 1762 за преломна дата в историята на българския народ, открила наистина нова епоха..." Паисий Хи лендарски заема изключително високо място сред великите синове на България. Неговата книга, преписвана, разпространявана и пазена във всеки дом и във всяка църква като реликва, наистина се превръща в реликва на народната памет и народната история. Защото всяка от 83-те страници на тази книга е напоена с дълбока любов към родния край, към поробения народ. С пламенни слова Паисий се обрыща към народното съ знание, за да го събуди, да събуди българския дух у българите. И именно тази книга, написана повече от 100 години преди освобож дението на България от османско иго, е едно от делата, които подготвят това велико съ битие. В годините на най-тежкото робство Паисий събужда вяра в бъдещето, показва пътя за културно и политическо освобожде ние. Затова, сравнявайки го с Омир, за родно място на Паисий претендират няколко местности.

В т. XVI на полския годишник „Студия естетичне" доцентът от Люблинския университет Ева Боровиецка прави обширен преглед на състоянието на българската естетика през последните години. В краткия исторически увод авторката подчертава голямото значение на произведенията на Тодор Павлов за развитието и за равнището на българската естетика днес. Още издадената през 1938 г. „Обща теория на изкуството", основана на философските постановки от „Теория на отражението", решава по определен начин редица централни естетически проблеми. Авторката посочва, че Атанас Стойков днес е един от главните организатори на естетическия живот в България" и изтъква широките му интереси както към теоретически проблеми, така и към въпросите на съвременното изобразително изкуство и политическата карикатура. Тези негови инте реси са свързани с разработки в областта на теорията на културата, на социология на изкуството и историята на естетическата мисъл. Като най-важни теоретични произведения на Атанас Стойков авторката посочва „Изкуство и отчуждение" и рецензираната в т. XII на „Студия естетичне" творба Естетически размишления". Анализирайки произведенията на Пенчо Данчев, полската авторка подчертава последователността, с която той обосновава творческия, а не дословен характер на познанието в изкуството и спецификата на художествената правда в литературнокритическите си изследвания. Разностранни са интересите на Исак Паси. От историко-естетическите му произведения - антологията „За красотата и изкуството" и студията „Изкуството и човекът в естетиката на Карл Маркс" през изследванията върху естетическите категории „Трагичното“ и „Смешното“ (и двете вече рецен- зирани в „Студия естетичне"), до фи- лософския анализ на литературни произве дения и студиите за Монтен, Лабрюер и Паскал. Но работите на Исак Паси имат обща основа. Това според Ева Боровиецка е „съвременното осмисляне на идеите от миналото, единството на история и теория". 132 Ева Боровиецка подробно се спира на изследванията на Атанас Натев върху теат ралното изкуство и на оригиналната му тео рия за антракта като композиционен еле мент на пиесата, като неотлъчна част на действието. Тя отделя особено внимание на книгата на Кръстьо Горанов „Изкуството като процес". Книгата е получила висока та оценка на бележития съветски философ В. Асмус, който я признава за ценен принос в марксистката естетика. По-нататьк Е. Боровиецка разглежда накратко творчеството на Валентин Ангелов - един от първите наши учени, занимаващи се с проблема за въз приемането на изкуството. Споменава и гру пата теоретици на литературата, чиито интереси са свързани с въпроси на естетиката - Васил Колевски, Георги Димов, Цветан Стоянов и Искра Панова. Авторката набелязва и общите проблеми, занимаващи съвременната ни естетика. Тя обръща внимание на сравнително малкото исторически разработки. Една от най-сериозните книги в тази област според Боровиецка еантологията „За красотата и изкуството и двата сборника със статии за естетиче ските възгледи на Ленин. Оценки на съвременните немарксистки теории нашите учени обик новено правят полемично и накратко, при обосноваването на собствените си идеи. При ятно изключение е „Критика на съвременните буржоазно-естетически концепции за природата на изкуството“ на Александър Ли лов, която през 1976 г. е излязла на полски. Проблемът за същността на изкуството е според авторката основен за българската естетика. Тя скицира отношението на бъл гарските учени към спора „Що е изкуство - дали просто отражение и познание на дей ствителността или творчески модел със са мостоятелна ценност, притежаващ характе ристиката условност". По въпроса за есте тическата ценност Ева Боровиецка се спира на дискусията между „природниците“ и „об ществениците“, като отбелязва особеното място на И. Паси -привърженик на кон цепцията за обективно-субективната природа на ценностите.

Полското списание „Miezęcnik literacki" във всеки свой брой публикува нови лите ратурни творби на съвременни полски поети и белетристи. Особено интересен за нас е критическият отдел, където свои литературноисторически, теоретически и компаративистични изследвания представят видни полски литературоведи. В настоящия преглед ще отделим особено внимание на статията „Роман и диалектика" от Анджей Менцвел, публикувана в кн. 5 от 1979 г. Анализирайки смислово-композиционната структура на известния роман „Сто години самота“ от колумбийския писател Габриел Гарсия Маркес, авторът достига до интересни, макар и спорни, заключения за вътрешния строеж и смисловообразуващите елементи на романния жанр. Менцвел започва анализа си със заключи телните редове от поетичния летопис на Маркес - Аурелиано Буендия се връща към пергаментите на Мелкиадес, за да разчете съдбата на рода си, вятърът се спуска и разлиства пророческите страници, в които е записан и този миг, мигът, когато селото ще изчезне, за да остане само той, потопен в своята самота над старинния пергамент.

Бр. 1 предлага разнообразни материали, засягащи както въпроси на литературната теория и критика, така и на литературната история. В рубриката, с която се открива броят Жизнь. Искусство. Критика", е поместена статията на Ю. Богданов „Опитът в теорията - опит в развитието на литературата". С нея редакцията на „Вопросы литературы" продължава започналата през 1983 г. диску сия по теоретични проблеми на социалстическия реализъм, в която участвуват Д. Марков, Н. Анастасиев, И. Баскевич, Ю. Андреев (със статии, поместени съответно в бр. 1, 3, 4 и 9 от 1983 г.). Със своята статия Ю. Богданов се включ ва в обсъжданите проблеми, като главното му внимание енасочено към статията на Ю. Андреев „Заметки содержаниста", поместена в бр. 9 на списанието от 1983 г. Авторът Ю. Богданов се противопоставя и оспорва ре дица гледища и твърдения на Ю. Андреев, според който, въпреки постигнатите големи успехи на съветската литература, не всичко, що се отнася до съдържанието, е благополучно. Той изказва мнение, че в днешната сьветска художествена литература са изобразени слабо хората от съвременното село, недостатъчно е изобразена съвременната армия, липсват в такова количество и с такова качество, каквото бихме желали, ярки художествени произведения за живота на съвре менната работническа класа" и т. н. Ю. Андреев счита за непозволен разкош при тези тревожни условия и при огорчителната липса на пълноценни художествени протуберанси със световна значимост критиците и литературоведите да разсъждават по проблеми на постиката и естетиката. Ю. Андреев пише: Допускам, че по определени частни" въпро си е назряло времето да се изкажем, но какво обобщение може да се направи, след като за сега не може да се говори сериозно, на академическо равнище за тънкостите на поетиката въз основа на съществуващи книги, отговарящи на важни нужди на днешното вре Me…