По страниците на литературни списания от ГДР, Полша, Австрия, ГФР, Франция

В първа книжка списанието на Немската академия по изкуствата публикува студията на В ернер Митенцвай „Революционната тема в за падногерманската драма" (Werner Mittenzwei, Revolution und Reform im westdeutschen Drama"). Авторът на това изследване е дирек торът на Централния институт по литературна история към Немската академия на науките и е известен с трудовете си „Об рази и изображение в модерната драма" и „Бертолт Брехт - от „Наказателната мярка" до „Животът на Галилей". На пръв поглед, отбелязва авторът, може да се добие впечатление, че в запад ногерманската драматургия от края на шестдесетте години няма друг образ, който да се възкресява така често, както този на революционера и на революционните съби тия. Обаче трябва да се изтъкне, че в повечето случаи понятието „революционер" се третира прекалено произволно. В края на 60-те години темата за революцията става всеобща поради изострянего на класовата борба в световен мащаб. По тази причина понятието революция" често става изра зител на разнообразни гледища и на различни, дори противоположни революционни модели. В развитието на западногерманската дра матургия след края на петдесетте години могат да се отбележат няколко повратни момента, определящи тематичните насоки и стратегическите прегрупирвания на силите. Такива са преди всичко някои театрални постановки в края на петдесетте години, след това през сезона 1963/1964 г. и най-после в края на шестдесетте и началото на седемдесетте години. В края на петдесетте години привличат вниманието неколцина драматурзи, чиито имена едва ли още се срещат в репертоарните планове, но които създадоха навремето едно ново качествено стъпало в сравнение с цялостната безрадостна картина на западногерманската драматургична продукция както в мирогледно, така и в естетическо от ношение. Тези автори са преди всичко Томас Харлан с пиесата си „Аз самият и ни128 какъв ангел" (1958), Йоахим Вихман с „Ня ма време за светци“ (1958), Стефан Андрес със „Забранени зони" (1958), както и жи веещият в Австрия и ГФР Йоханес Марио Зимел с „Училищният приятел" (1959) и Ервин Зилванус с „Корчак и децата“ (1957). Характерното в споменатите творби е ос трият поглед към актуалните политически събития. В тях авторите апелират към обществената отговорност на всеки един зри тел. Тази обществено заангажирана драматургия от началото на петдесетте години, която разглежда най-вече явлението „фашизъм" и неговото възраждане, представ лява в същност съзнателно противодействие на залялата Европа мощна вълна на абсурдния театър. Решителният обрат в западногерманската драматургия настъпва обаче едва през театралния сезон 1963/1964 г., в който се раждат премиерите на „Преследването и убийството на Жан-Пол Марат" (1964) от Петер Вайс, „Наместникът" (1963) от Ролф Хохут, „Господин Крот - увеличен портрет" (1963) от Мартин Валзер и „По дело то Роберт Опенхаймер" (1964). С тях се поставя началото на една драматургия, която, макар неясна и объркана в своята мирогледна насоченост, дава недвусмислен израз на факта, че обществените конфликти в Западна Германия не могат повече да бъдат заобикаляни мълчаливо. Действи телното значение на тези творби се състои преди всичко във въпроса, който се поставя в тях - как човекът в тотално отчуждения свят на империализма може да си възвърне загубената свобода на мисъл и действие. Драматурзите атакуват едно състояние на нещата, което не може повече да просъщест вува. Но те все още не са в състояние да посочат някаква революционна алтернатива.