Австрия

Творчеството на австрийския белетрист Роберт Музил (1880-1942) е все още твърде слабо познато у нас. А наред с Херман Брох и Франц Кафка Музил е смятан за един от големите романисти на нашето време, за един от „тримата влъхви" сред първомайсторите на австрийската психологическа школа. Роберт Музил, който умира в емиграция, остави незавършен епохалния си роман „Човекът без качества" (1930-1943), където предлага проникновен анализ на духовния живот във Виена през годините между двете световни войни. Предстои романът да бъде издаден и у нас, затова смятаме за уместно да запознаем читателя с някои проучвания на тази гигантска по своя обем и съдържание творба. Волфганг Хедеке публикува в рецензираната книжка на сп. „Литератур унд критик статията си „Пътуване по ръба на възмож ното. Безумие и престъпление в романа на Роберт Музил „Човекът без качества". Щом като съществува чувство за реалност, би тряб вало да съществува и чувство за възможност, формулира авторът, използувайки една крилата фраза от първата част на Музиловия роман. А това е именно способността да се мисли за всичко онова, което също би могло да бъде, и съществуващото да не се приема за по-важно от несъществуващото. Такова едно чувство за възможното“ е в състояние да накара човека да види в нещата, от които хората се възхищават, нещо лъжливо, а в онези, които те забраняват, нещо позволено, или пък да намира и двете за безразлични. Такива хора на възможностите живеят уплетени в някаква тънка мрежа, в някаква мрежа от мъглявост, въображение, мечти и условности; на децата се казва, че тези хора са слабодуш ни, фантазьори, мечтатели и многознайковци или критикари, а иска ли някой да похвали тия глупци, нарича ги идеалисти". Ала областта на възможното обхваща не само мечтите на безволеви хора, но и още непро- будените намерения на бога"; едно възможно преживяване или една възможна истина притежават в себе си нещо твърде много боже ствено - полет и плам, градивна воля и съ знателен утопизъм, който гледа на действи 152 телността като на задача и обект за творче ската фантазия. Възможният, потенциалният човек може би ще извърши неща, които имат за него по-друго значение, отколкото за оста налите хора; той живее есеистично, хипоте тично, със склонност към всичко, което вът решно го уголемява, пък било то и забранено от морална или интелектуална гледна точка"; възможният човек се изживява сред една си стема от взаимозависимости, в която вече изобщо не съществуват свободни значения, каквито обикновеният живот приписва на човешките постъпки и качества; така неста билното притежава повече бъдеще от стабил ното. В това се изразява според автора прочутата утопия на Роберт Музил - интелек туалната мечта за възможния човек и Другия живот". Прекрачването на границите на реалното и даденото, проникването в забранени от „нормалността“ и „морала" области характеризират потенциалния човек, посочва Волфганг Хедеке. Който обаче поеме риска да извърши едно такова пътуване по ръба на възможното", може да се озове в сферите на безумието и престъплението. Така някои важни образи в Музиловия роман се сгромолясват от ръба на възможното в мрака на лудостта, порока и криминалността или пък в зони, където се смесват душевната обърканост и злодея нието. Целият роман е обгърнат от мрежа, изтъкана от действия, чувства, размишле ния и образи, проникнати от безумие и пре стъпление, подчертава авторът. Така напри мер героят Арнхайм вижда в своята колек ция от готически и барокови скулптури ня какво събрание на болни от кататония в психиатрична клиника"; същия Арнхайм смя та, че без философия днес само престъпни ците се осмеляват да вредят на други хора; героинята Диотима (иронично съответствие на възвишения образ от романа на Хьол дерлин „Хиперион") пък от своя страна подозира, че в епохата на пацифизма престы ниците ще намерят своето златно време. Нейният прозаичен съпруг, секционният на чалник Туци, нарича хората, приемащи до словно вечните истини, побъркани и на две места в романа твърди, че човек, пожелал да осъществи велики политически иден, трябва да притежава нещо от престъпника и неудачника.

Малко преди смъртта си на 21. ІІ. 1980 г. Алфред Андерш завърши повестта „Бащата на един убиец“. Роденият през 1914 г. писател живя до 1958 г. в родния си град Мюнхен, където бе виден издател и редактор в различни радиоинститути на ФРГ. След това обаче Андерш изостави всички свои официални постове и се пресели в Швейцария, където заживя като писател на свободна практика. Последната му белетристич на творба (Андерш пише също стихове) предизвика силен отзвук в литературния свят и бе преведена на различни езици. През 1981 г. тя бе издадена и в ГДР. На повестта „Бащата на един убиец" е посветена статията под същото заглавие на Урзула Райнхолд в рецензираната книж ка на списанието за литературознание, есте тика и теория на културата „Ваймарер байтреге". С тази повест писателят се обръща към ранния период на своето развитие, който той разглежда през призмата на настъпилите социални и политически промени в Германия от последното десетилетие. Още в автобиографичната си книга „Черешите на свободата" (1952) Андерш се занимава със съ битията от своето детство, преживяно в края на Ваймарската република; там той разказва за членуването си в комунистическата Младежка организация, описва идването на власт на фашистите в Германия, а също своя престой в концентрационен лагер и послед валия дълбок интерес към литературата и естетиката. Голямо място тук намира и опи тът на Андерш от войната, преживяванията му като дезертьор и пленник в американски военен лагер. В това произведение писателят схваща своя живот като път към опознаването на една екзистенциално разбирана свобода, която сякаш може да бъде постигната между двата фронта, „в уединението с бога и нищото". Неотчуждената разказна перспектива в първо лице тук се явява като формално съот ветствие на схващането за свободата и лич ността, за което историческият опит бе преди всичко подтик за индивидуално себепостигане. Подновеният интерес на Андерш към собствената биография се обяснява с промения те, настъпили в историческите му възгледи което се дължи до голяма степен на съвре менните социални и културни конфликти вы ФРГ, отбелязва авторката. В ситуацията на изострени обществени противоречия и кри зисно развитие в страната писателят осъзнава своето недостатъчно обвързване с демокра тичните и социалистическите традиции в ли тературата, пораства потребността му да се запознае с опита на работническото движе ние и на антифашистката борба. Ето защо собствената му позиция на необвързаност, погрешно разбирана като състояние на сво бода, става за него все по-съмнителна. С тази проблематика Андерш се занимава в свои роман „Ефраим" (1967). Тъкмо през онези години редица писатели на ФРГ, като Хайн рих Бьол, Гюнтер Грас, Мартин Валзер Петер Вайс и Ханс Магнус Енценсбергер, подложиха на преоценка собствените си со циални позиции и стигнаха до твърде раз лични заключения. В отлика от Енценсбергер например Андерш никога не възприе крайното схващане за отказ от литературата или за самоограничаване до нейните оперативни въз можности. Тогава той се дистанцира от ра дикалните възгледи на студентското дви жение и от идеологията на „Новата левица“, засягаща отношението между литературата и политиката. Андерш остана на становище то, че литературата изпълнява обществена функция. В един разговор с Ханс Магнус Енценсбергер, озаглавен „Литературата след смъртта на литературата" (1979), Алфред Андерш подчерта: „Литературната творба възниква от определен исторически опит и ще оказва въздействие върху опита на други поколения. Характера на нейното въздейст вие върху историческия процес Андерш из вежда от историческата позиция на писателя, чиято главна задача той вижда в това да работи за един свят на мира". В програмната си статия „Хартия, обагряща се в червено (1979) Андерш писа: „Аз съществувам в един свят, който живее от фикцията на войната. С това не искам да кажа, че този свят дей ствително желае войната. Той обаче е изградил сложна идеологическа система, в която се приема като самопонятна пред поставка за всяко мислене, че срещу него ще бъде поведена нападателна война от 128 друг един свят. И тази система прониква до всички отрасли на живота. Това е антикомунизмът.

В рецензираната книжка привлича вниманието статията на Йорг-Улрих Фехнер Старите страдания на младия Вертер. Романът на Гьоте в перспективата на петраркизма". Авторът разглежда ранната творба на И. В. Гьоте в сравнение с публикувания през 1973 г. роман на писателя от ГДР Улрих Пленцдорф „Новите страдания на мла дия В. С това изследването му добива актуална насоченост и засяга някои проблеми на съвременната европейска литература. В статията се посочва, че днес би могло да се състави цяла библиотека, чиито заглавия са свързани по някакъв начин с романа на Гьоте „Страданията на младия Вертер" - чрез подражание, чрез пародия или чрез филологическа интерпретация. Но едва версията на Улрих Пленцдорф, която акцентира върху новите страдания" на героя, разкри възможността и за едно обратно тълкуване - възниква оправдано въпросът за „старите страдания на младия Вертер“. Къде са ситуирани тези стари страдания" за Гьотевия роман, А може би те са заложени в духовно-историческата традиция на петраркизма, Авторът си поставя за цел да отговори в статията си на така формулирания въпрос. Досега филологическите проучвания на романа са били насочени главно към изяс няване на връзките му с нови творби, въз никнали въз основа на неговия първообраз. Но е възможно и правомерно да се потърсят някои отношения към съществуващата до създаването му традиция. Това ще хвърли допълнителна светлина и към рецепцията на произведението в по-ново време. Още заглавието на Гьотевия роман под сказва някои незабелязани досега особености. Немският речник на Грим посочва, че в заглавието на този роман за първи път в немския език се употребява множественото чис ло на думата „страдание". Тук за първи път се нарушава една езикова традиция, свърза на с представата за страданието и смъртта на нашия господ и спасител Исус Христос". Повлиян от Лутеровия превод на Библията, Гьоте създава тази нова форма на множествено число, с която се подсказват вече нови съдържания - значението на страдания" се колебае между „понесено страдание и „преживени страсти“, посочва авторът. Така самото заглавие на Гьотевия роман вече насочва към оная културна традиция, която е свързана с любовната система" на петраркизма. А тази система достига своя завършен вид преди всичко във френската литература от средата на XVIII в., т. е. в периода, предхождащ възникването на Гьотевата творба. Характерно за тази традиция е диалектическото свързване на мъката с радостта, връзка, която се извежда от двойствеността на понятието „страст -страдание". Това амбивалентно схващане за радостта, която води до страдание, и за страданието, което дарява радост, може да бъде открито като характерен елемент в произве денията на Жан-Жак Русо - в „Новата Елоиза" и особено в неговите „Изповеди“, посочва авторът. За отношението на „Вертер" към петраркизма романът на Пленцдорф може да послужи още веднъж като потвърждение на поставената теза. В съвременна среда мла дият герой на Пленцдорф изживява раздвоение между еротичното си желание и волевия отказ от сексуално удовлетворение. Същото важи и за героя на Гьоте. Това е оня комплекс от вътрешно самоизживяване, който Томас Ман формулира в есето си „Еротиката на Микеланджело": „За него, твърде платонично, бог е в обичащия, а не в обичания, който е само средството за божественото въодушевление. " Авторът на статията посочва, че в това твърдение Томас Ман скъсява духовно-историческата перспектива на традицията, когато поставя в нейното начало единствено Платон. Любов, която няма или няма само за цел сексуалното удовлетворение, любов поне като литературна жалба за отказа, ще намерим още при Сафо. Именно в традицията на нейната „горчива сладоста се разполага и Гьотевият Вертер, когато говори за сладка меланхолия", за арена на блаженство и болки" и най-сетне, когато определя полуделия поради несподелена любов като щастлив нещастник". Наистина самият Вертер не отнася подобни сравнения към себе си, но не се и противопоставя на тях, изтъква Йорг-Улрих Фехнер.

Особено място в разглежданата книжка заема изследването на Ева Фоконо Дюфрен „Възприемането на действителността и развитието на съзнанието в романите „Малте Лауридс Бриге" от Рилке и „Погнусата" от Сартър". Въпреки че почти тридесет години историческо, философско и литературно разви тие разделят „Записките на Малте Лауридс Бриге" (1910) на Райнер Мария Рилке от „Погнусата“ (1938) на Жан-Пол Сартър, а двамата писатели са живели в съвсем различна житейска среда и историческа ситуация, при проучването на двете произведения се набива в очи идентичността на значителни мотиви и многобройните, почти дословни прилики в отделни наблюдения. Така се налага въпросът, какво е общото и какво е различното в тези Две характерни за създателите си творби. Тук може да се търси общата духовна база, общото поведение на авторите и отношението им към живота. Също тъй би могло да се намери общ знаменател за двете творби в екзистенциалната тематика, която те разглеждат. В изразните средства също може да се намери нещо общо. И двата романа са представени като дневници и съдържат записките на двама души, които на пръв поглед са из основи различни, но които все пак усвояват заобикалящата ги действителност и своята собствена душевност по особен начин. Съществуването им е определено от сходни проблеми, както и тяхното мислене: страх и погнуса, криза и промяна, възприемане на собственото Аз и опознаване на света. Погледнато исторически, и двете творби заемат преходно положение: Малте се бори срещу естетично-романтичните си склонности, за да се утвърди в действителността; Антоан Рокантен олицетворява съмненията на поколението между двете войни в смисъла на съществуването. Двамата установяват, че изведнъж гледат на своето обкръжение поразлично от преди и се опитват да определят въздействието върху душевния си живот на възникналата по този начин нова действителност. Те страдат от самотата си сред всич ки тези възприемани като чужди хора, но трябва да се откажат от социални контакти, за да проникнат по-дълбоко в същността на екзистенцията, посочва авторката. Под въздействие на новите измерения на действителността съществуващият традиционен порядък започва да им изглежда абсурден, тъй че обичайните взаимоотношения загубват за тях стойност, а валидните дотогава интерпретации на света стават съмнителни. Тъй като старият светоглед вече не може да им предложи ориентация, непосредствените прозрения в „истинските" отношения трябва да им помогнат да развият у себе си необхо Димите представи за едно смислено съществуване. И все пак една подобна ситуация на отношението между Аз-а и света сама по себе си не довежда до еднакво развитие на съзнанието у двете различни индивидуалности. Също и тяхното поведение не се формира по еднакъв начин. Ето защо още отначало трябва да се очаква, че въпреки сходността на темите ще съществуват и значителни различия в разглежданите произведения. Най-напред авторката си поставя за задача да изследва как героите на двата романа възприемат действителността. Като екзистенциална база за развитието на съзнанието може да се разглежда изходната ситуация на двамата герои. При това прави впечатление съвпадането на някои елементарни фактори: и двамата писатели живеят сами в периферията на обществото, прежи вяват вътрешна криза, която ги кара лесно да отхвърлят като незначителни дотогавашните си литературни опити; и двамата водят дневник, за да си дадат сметка за външните и вътрешните промени и да хвърлят мост Между действителността и съзнанието, които заплашително са се отделили едно от друго. Необходимостта от по-дълбоко проникване в същността на реалния свят се схваща в мига, когато и двамата герои за първи път установяват, че е настъпила промяна във възприе мането на околния свят. Дневникът като литературна форма им изглежда най-подхо дящ да отрази отношението на личността към реалния свят и да даде на съзнанието яснота за отделни наблюдения. Затова и двамата герои започват да записват в дневниците си своите непосредствени впечатления, особено визуалните си възприятия. Както за Малте, така и за Антоан гледането не означава само повърхностно регистриране, а води до усвоя ването на способността да се опознава дей ствителността в нейната гльбинна структура.

От по-особен интерес в рецензираната книжка е статията на д-р Едуард Байер, доцент в Хумболдовия университет, Берлин, озаглавена „Значението на националната традиция и социалистическото идейно богатство като фактори в българското литературно развитие". Авторът изхожда от предпоставката, че сложният ход на българската история през Средновековието е наложил отпечатьк върху развитието на националната литература, преди всичко в периода на Възраждането през XIX в., и е довел до значителни художестве ни постижения. Като резултат от въздейст вието на националните фактори, чийто ха рактерен белег е хуманистично-демократичният и материалистическият светоглед, но и като следствие от интернационалните процеси и влияния, след края на XIX в. възниква ярка, ориентирана към социалистическото идейно богатство насока в литературния живот, която в значителна степен определя характера на литературния процес в страната, отбе лязва д-р Байер. Социалистическата литература и в частност марксическата естетика и литературна критика в България проявяват след възникването си в края на XIX в. забележителна последователност в своето развитие, посочва авторът. Към значителните постижения в тази област спада преди всичко делото на Димитър Благоев, както и ранната социали стическа поезия, създадена от Димитър Полянов и Георги Кирков; революционната пое зия на Гео Милев и особено на Христо Смирненски в началото на 20-те години, която същевременно набелязва и наченките на социалистическия реализъм в българската литература; също така септемврийската поезия, която възниква след потушаването на Септемврийското въстание от 1923 г. и става израз на първия художествен протест срещу надигащия се фашизъм; най-сетне тук спада и пролетарскореволюционната поезия от 30- те и началото на 40-те години, която достига своя връх в творчеството на Никола Вапцаров, обобщава д-р Байер. Анализът на литературното развитие в България показва, че не друго, а именно демократично-хуманистичните традиции в литературата от епохата на Българското въз раждане и влиянието на материалистичната естетика от 70-те години на XIX в. са допринесли в значителна степен за това още в периода между 1878 и 1944 г. българската литература да се развие успешно по пътя на реализма и социалния напредък и да съумее да се противопостави на опитите на една формалистично-идеалистическа естетика да я от клони от този път. Авторът изтъква в статията си, че преди всичко марксическата естетика и социалистическата литература в България поемат защи тата на прогресивните национални традиции. Тази констатация за ролята на марксическата естетика в процеса на усвояване на културното наследство е свързана с обстоятелството, че българските леви сили под ръководството на Благоев е трябвало да стигнат до ясни марксически позиции едва след продължителни и сложни дискусии, довели до превъзмогването на сектантските тенденции по отношение на постиженията на българските писатели, за ключава д-р Байер. Той посочва голямото значение на някои съчинения на Димитър Благоев, като например „Що е изкуство?" (1898), за осъзнаването на необходимостта от творческо усвояване на прогресивните постижения в духовно-културната област. Самият Благоев, който се е възхищавал от такива личности на националната освободителна борба като Каравелов и Ботев, е имал творческо отношение към епохата на Българското възраждане. Той е съзирал неговата непосредствена връзка със социалните и политиче ските борби след освобождението на Бълга рия, в работническата класа е виждал наслед ника и продължителя на революционните тра диции от времето преди 1878 г. и най-сетне при определянето на своите литературно-есте тически позиции той съзнателно е усвоил постиженията на материалистическата естетика от 70-те години, посочва авторът.