Унгария

Преди повече от сто години унгарските читатели за пръв път прочитат отделни мисли за българската литература. През втората четвъртина на миналия век успоредно обществено-икономическите процеси, сред унгарската интелигенция се засилват и интересите към литературите на източно-европейските страни. C Така през 1841 г. в литературното списание „Тудоманитар" се появява първата информация за българската литература от Казинци Габор - известен книжовник, критик и преводач. За написването на статията си авторът е използувал една публикация на немски език от чешкия учен Ян Евангелиста Пуркине. Казинци пише с братско съчувствие за българите, които въпреки петвековното турско робство и гръцкото духовно владичество запазват своя език и национална култура. Когато характеризира проблемите на възраждането и отбелязва най-новите културни постижения (откриването на Габровското училище, граматиката на Неофит Рилски и други) Казинци подчертава, че тези достижения са резултат на дейността на патриоти, като Берон, Априлов, Богоров, Христаки Павлович. Въпреки незначителния си обем и художествена непълноценност, новата литература играе важна роля в националното развитие на българския народ, защото е в такт с прогресивния растеж на народното образование". Този факт Казинци смята като залог за бъдещото обогатяване и разцъфтяване на българската литература.

Последните получени у нас книжки от тримесечното списание „Паментник литерацки" - най-обемистото и солидно лите ратуроведско списание (всяка книжка брои около 400 стр.), орган на Института за литературни изследвания при ПАН, съдържат твърде интересни материали. На първо място ще се спрем на статията на изтъкнатия полски философ от по-старото поколение Владислав Татаркевич „Романтизмът или отчаянието на един семантик. Двадесет и пет дефиниции" (бр. 4). Проуч ването е посветено на проблеми, извънредно актуални във връзка с наближаващия славистичен конгрес, който ще се състои иду щата година във Варшава и чиято основна тема еименно романтизмът. Авторът започва с посочване на 25 възможни дефиниции на това литературно течение. Той изтъква, че за някои теоретици основен белег на романтизма са чувството, предчувствието, ентусиазмът, вярата, с други думи, ирационалните функции на психиката. Други поставят на преден план въображението, побогато според тях от действителността. Трети сочат поетичността като най-ценния белег на романтичните творби. За някои Романтизмът означава убеждение в духовното естество на изкуството. Полският пре романтик Казимеж Бродзински е писал: За Омир всичко е тяло, за нашите романтици всичко е дух." Други виждат в романтизма противопоставяне духа на формата. За романтиците е по-важно какво пишат, отколкото как пишат. Оттам идва аморфизмът на техните творби. Формалното съ вършенство не ги привлича. Етичните интереси вземат надмощие над естетичните. За други литературоведи най-характерният белег на романтизма е бунтът срещу приетите формули и канони; някои наричат романтизма „протестантизъм в литературата и изкуството“ или „либерализъм" в литерату рата и изкуството (Виктор Юго). За полския теоретик на романтизма Станислав Бжозовски това литературно течение е на първо място бунт на психиката срещу обществото или, както се изразява той по-нагледно, бунт на цветето срещу собствените му корени". За мнозина романтизмът означава индивидуализъм и стремеж към пълна свобода или дори субективизъм - „експлозия отвътре", казват тези, които не го пори цават или демонстриране на собственото аз" - заявяват онези, които имат отрицателно отношение към всеки егоцентризъм, Като типични черти се сочат стремеж към актуалното и родното и враждебност към универсализма, копнеж по необятното, към безкрая, усилието чрез повърхността на нещата да се стигне до дълбочината на битието, до „душата на света", до скритите, тайните, мистериозните неща. Оттам идват опитите големите вдъхновени романтични творби да поемат функциите на философията. Вилхелм Шлегел смята като най-същест вено за романтичното творчество символич ното разбиране на изкуството - символичното изображение на безкрайното“. Изкуството не признава никакви граници - всичко може да бъде съчетавано с всичко. То се стреми да обхване голямата пълнота на човешкия живот. Затова романтизмът обича разнообразието, многоликостта, смес ване на формите; мрази стандартното и опростеното, иска да подражава на приро дата, която е многолика и се надига срещу изкуствеността на псевдокласицизма. Според големия полски литературовед Юлиуш Клайнер „романтизмът е недовол ство от действителността". Това е бягство от действителността, от настоящето в света на утопията, приказката, мечтата или поне в миналото - главно средновековието. За романтиците най-хубаво е това, което вече не съществува, или това, което още не съще ствува. Романтиците обичат от живота това, което е живо, динамично, необикновено, живо писно. Стремят се към силно въздействие, „мощен удар“ върху читателя. Детронират красотата, като над нея издигат величието, дълбочината, великодушието. За тях глав ната категория на изкуството не е хармонията, а конфликтът. Изворите на роман тизма - това са човешките недостатъци и страдания, а не „съвършенство на човеш ката природа", провъзгласявано преди тях. Мюсе намира, че тази черта на романтизма е изобщо черта на новото време, което търси повече тъмните страни на живота.

В тази книжка е поместена подробна инФормация за състоялото се пето поред меж дународно съвещание, организирано от Централния институт по история на литературата към Германската академия на науките в Берлин под наслов „Колоквиум 74 - Функцията на литературата в нашата епоха". Основната тема, която заема днес централно място на международните дискусии, е пробле мът за влиянието и ефекта на литературата, нейното място в комплекса от обществени отношения, обществената й функция. Обшата криза на капитализма, от една страна, и изграждането на социализма, от друга, непрекъснатото развитие на научно-техни ческите производителни сили и появата на все по-нови средства за комуникация предизвикаха промяна не само в литературното творчество и неговото възприемане, но доведоха до обективна промяна в неговата функция, до ново обсъждане на специфичните му възможности, до преобразувания на литературните методи и структури. Въпросът се поставя по различен начин в социалистическите и в капиталистическите страни. В социалистическите страни проблемът за отношението автор - творба - читател произтича непосредствено от промяната, настъпила в обществените отношения. Но и в капиталистическия свят под влияние на световния революционен процес антиимпериалистически настроените писатели противопоставят политическата функция на литературата и нейното участие в класовата борба на теориите, проявяващи безпомощност пред реалността и съвършена автономност по въпросите на актуалната политика. Двата основни доклада - на проф. Манфред Науман и на д-р Дитер Шленштед - очертаха границите на проблема за функцията на литературата. В своя доклад проф. Науман се изказа върху проблеми на историческото преобразуване на функцията на литературата в нашата епоха. Той постави въпроса за функцията на литературата на плоскостта на проблема за комплексните обществени отношения, придавайки му две диаметрално противоположни измерения: на подчинение и Детерминираност спрямо обществения живот и същевременно на самостоятелно творческо участие в изграждането на самия обществен живот. Посредством кратък исторически екскурс докладчикът изтъква основни моменти, характеризиращи това явление, завършило през XIX в. с абсолютна автономност на изкуството. Тези идеалистични позиции биха могли да бъдат преодолени само с помощта на здравата връзка между творците и прогресивните исторически сили. Предпоставките за раждането на революционна литература трябва да се търсят обаче в самата революция, а не в литературата за нея, защото това може да доведе до някои извращения относно компетентността на литературата, относно съотношението между съдържание и форма. Формата не е чисто естетическа добавка, а е по-скоро неделима функционална съставка на творбата, която намира пълноценна реализация само когато се получи диалектическо единство между двата момента. Докладът на д-р Шленштед третира въ проса за теоретичните и методологическите аспекти на функцията на литературата. Той насочва към диалектиката в отношението литература - действителност. Литературата, схваната във функционален аспект, означава повече от сбор на дадени произведения, тя изисква комплексно разглеждане с практиката, обусловена от своя страна във важни моменти на въздействие от нематериалната същност на литературното творчество. Д-р Шленштед поддържа тезата за възможно творческо отношение между литературна теория и литературна практика. Поради това, че обективната функция е винаги една особена функция на определена литература, в сре дището на която се води борба за историче ски водещия принцип в рамките на „функционалната връзка, то тя не може да бъде изследвана посредством теоретико-дедуктивен метод, а само чрез конкретен исторически анализ. Той постави като дял от функционалната проблематика въпроса за обекта, темата и техническата реконструкция на произведението.

„Литературно-исторически съобщения" тримесечно списание на Института по литературознание на УАН. Помества студии, рецензии, отделя внимание и на най-новата унгарска литература. В кн. 1/1976 привлича вниманието на читателя студията на Ищван Феньо под заглавие: „Az Erdelyi muzeum". „Трансилванският музей" е първото културно списание на унгарски език, което се издава в Трансилвания в 1814 г. Това списание подготвя нашия литературен и обществен подем в епохата на реформите - пише авторът. (Епохата на реформите подготвя от политическа и обществена страна граж данската революция в 1848 г. и в това отношение голям принос има и литературата.) Списанието е било прието с голямо признание дори от страна на враговесъвременници, затова - пише И. Феньо - е необяснимо защо няма нито една монография досега за този важен културен форум. Авторът първо се спира на въпроса, защо тъкмо в Трансилвания излиза първото литературно списание на унгарски език? Той обяснява този факт с това, че там дори и аристокрацията е говорила на унгарски език, че хората са били по-свободни в мисленето, не е било толкова силно политическото и културното потискане, както в останалата част на Унгария. И културните традиции са били по-дълбоки - в Трансилвания (Коложвар) е създаден първият постоянен унгарски театър, първата академия на науките в Унгария. Първата книжка на „Ердейи музеум" е издадена на 5 май 1814 г. След това излизат още 9 книжки до 1917 г. Списанието не е било систематично, периодичнопоради липсата на материални средства за издаване на нови книжки или поради липса на подходящи ръкописи и пр. Редакторът на списанието Корнел Дебрентеи - човек с голяма обща култура, който е следвал в чужбина, бил добре запознат с философията, литературата, историята - е привличал в редактирането професори, учени на епохата, автори - поети, писатели, и така редактирането е ставало колективно дело. 104 Дебрентеи продължава духовната тра диция на предишните списания, но обо гатява това списание и с нови неща. „Трансилванският музей" помества преди всичко художествена литература, но се занимава и с литературна критика, с политика и с публицистика. Всяка книжка цели разпространение на знанията, популяризиране на унгарската литература. Дебрентеи в „Програмата“ си пише, че дава място в списанието предимно на унгарските литературни произведения. В същата програма като Кант подчертава, че изкуството е по-важно от науките, че гении има само в изкуството. Като Хер дер идеализира древната поезия, искре ността и, простотата и, идеите й. Унгар ският поет така трябва да съчинява сти хотворенията, но в патриотичен тон. Също така главна характерна черта на героите на драмата трябва да бъде патриотизмът. Но патриотизъм и космополитизъм са неделими понятия, пише той. Какъв тряб ва да бъде този гений на съвремието? И затова предлага обмисляне, задълбо чени обсъждания. В списанието поместват статии и мемоари за големите починали гении, които трябва да следват младите писатели. „Трансилванският музей" публикува предимно стихотворения и обявява кон курс за историческа драма. При оценява нето на конкурсните работи обаче се от крива, че самият редактор няма чувство за критика. До днес най-голямата унгар ска национална драма: „Банк Бан" на Йожеф Катона не получава никаква оценка, никаква награда. Изобщо Дебрентеи се пази да се занимава с критика, той сам чувствува, че това не му се удава. „Трансилванският музей" помества ня колко педагогически статии, където се използува учението на Песталоци. В „Трансилванският музей" се смесват найразлични литературни направления, но Дебрентеи ограничава отчасти само ро мантизма. В публицистиката много смело се засягат обществените и политическите проблеми на епохата и затова списанието има голямо значение.

В кн. 1-2/1976 г. на сп. „Аcta Litteraria" интерес представлява студията на Ендре Бойтар „Славянският структурализъм като насока в литературознанието". Авторът си епоставил задачата да проследи възникването и развитието на структурализма на фона на предхождащите го школи и тенденции, да посочи връзките му с някои фило софски учения и да разкрие недостатъците при неговото приложение. Изследването обхваща четири дяла: тенденцията (насоката) като съставна част на научната парадигма; структурализмът в литературознанието и Философията; структурализмът в литературознанието в исторически аспект; структурализмът в славянското литературознание и лингвистика. Бойтар изрично подчертава, че не са обект на разглеждане научните изследвания на неоструктуралистите, както и руският формализъм, който е засегнат само доколкото служи като изходна база за развитието на славянския структурализъм. По примера на някои други изследователи авторът определя понятието структурализъм като начин на наблюдение, превърнал се в определена научна тенденция, която изхожда винаги от емпиричната действителност, от конкретните изследвания на съответния клон на науката. Отличителен белег на структурализма е способността му да използува резул татите на взаимно изключващи се фило- софски системи. Това може би се дължи на факта, отбелязва авторът, че структурализмът няма „собствена" философия. В подкрепа на схващането, че структура- лизмът е тенденция, появила се в повечето от клоновете на науката, авторът цитира няколко мнения, между тях на Н. Трубецкой, основателя на структурализма в езикознанието: „Днес всяка наука се стреми да замени атома със структурата и индивидуализма с универсализма." Е. Ханкис, съставител на една антология на структурализма, обхванала множество области на науката - от лингви стиката до математиката, резюмира своята концепция така: „Структурализмът е един начин на научно наблюдение, едно ниво на научно изследване, от което следва, че във всеки клон на науката се оформя научна тенденция със свое структурно ниво, струк турна проекция, дори епоха." Заради неговото неисторично типологизиране авторът отрича мнението на Ханкис и приема гледището на А. Щаф като по-малко едностранчиво: „Структурализмът е насока или тенденция, определима с помощта на четири критерия - възприемане обекта на изслед ване като систематично цяло целта на изследването е разкриване структурата на дадената система; анализ на действуващите в системата паралелно едно на друго закономерности; синхронното, изключващо параметъра на времето изследване на системата." Независимо от А. Шаф и с критерии, подобни или дори идентични на неговите, Бойтар се опитва да характеризира структу рализма. Като има пред вид предмета на литературознанието, обособеността му от другите клонове на науката, както и неговия предмет и цел, той определя структурализма в литературознанието като трета епоха след пози тивизма и психологизма. В развитието позитивизъм- психологизъм - структурализъм авторът наблюдава все по-голямата насоченост на литературознанието към своя истински и първоначален предмет, своята безусловна изходна база - литературната творба. Изследва се отношението, в което стои структурализмът в литературознанието спрямо онези парадигми, които са съще ствували в момента на неговото възникване, а и по-късно, и също са претендирали да обхванат повечето от клоновете на науката. Бойтар конфронтира структурализма с позитивизма и феноменологията. В първия случай се отбелязва, че въпреки множеството допирни точки двете тенденции трябва да се разглеждат напълно самостоятелно; например те са насочени еднакво към индуктивно регистриране на закономерностите, но докато при позитивизма целта е същите да се разкрият извън литературната творба, при структурализма това се извършва в границите на същата. Връзката пък между феноменология и структурализъм не разкрива, както отбелязва авторът, разработката на един консеквентен и целенасочено приложен метод, а се изчерпва в използуване на основни теми от феноменологията като сти мули, намерили по различен път реализация 123 в литературознанието. За да подчертае разликата между феноменологията и структурализма, разлика, отнасяща се до техния обект и степен на обобщение, авторът цитира Р. Ингарден: „Когато моите изследвания имат за обект едно литературно произве дение или произведение на изкуството, мотивите, които ме подтикват към работа, са от съвсем общ философски характер, но когато моята цел е да систематизирам резул татите от литературоведческата си работа, то тези изследвания, създадени и под влияние на феноменологическата естетика, трябва да се третират като част от парадигмата на структурализма."

В кн. 4,1977 г. на списанието за литературознание, естетика и теория на културата „Weimarei Beiträge" е поместено на централно място интервю с големия исландски писател Халдор Лакснес, навършил тази гозина през м. април седемдесет и пет години. Интервюто води Йозеф-Херман Заутер. Като негово допълнение може да се тълкува и статията на Еберхард Хилшер „За творчеството на Халдор Лакснес“. Разгледан е творческият му портрет, подчертани са съществени черти и особености на неговата тематика, дадена е висока оценка на художественото му майсторство на основата на най-крупните произведения. Като добър познавач на Лакснес авторът е вникнал в спецификата на творчеството му — то рефлектира живота на човека от народа, на обикновения исландец. Разработката на националните традиции разкрива за Лакснес един непресекващ извор на поезия, не напразно обаче героите на неговите романи са наречени „граждани на света" заради пълнокръвните и общочовешките им образи. Лакснес винаги е ценял очарованието и стихията на емоциите, залегнали в старите епос и песни. Те са калили исландския народ по време на шествековното му робство. Хилшер отбелязва, че в духа на старата норвежка литературна традиция неговите герои са сро дени с фантастичното, вълшебното, това не пречи обаче да бъдат възприети като една реална даденост, те не променят характера на реалистичното му изкуство. Лакснес се стреми да овладее реалността чрез фантастичното изображение, той показва онова, което трябва да бъде. Най-трогателен момент в изкуството на исландския писател е този на любовното изживяване. Сърдеч ната близост и хармония имат в далечния север краткотрайната красота на исландската пролет - след изживяване суровата прелест на чувството то изчезва. Особено голямо есте тическо въздействие постига Лакснес с вплитане като лайтмотив на поетичното начало. Почти всичките му герои имат подчертана склонност към изкуството. Централен проблем в творчеството на Лакснес е, както изтъква Хилшер, отношението на твореца към обществото. С оглед на по-живата и цялостна представа за човека и писателя Халдор Лакснес предаваме със съкращения публикува ното с него интервю. Интервю с Халдор Лакснес В.: Исландската сага, носеща по стил и начин на изображение белезите на един дълбок реализъм, е единствено по рода си явление в европейската средновековна литература. Известно ми е, че голяма част от Вашата есеистика има за обект сагата, а и Вие многократно сте твърдели, че исландската сага е основата на модерната исландска литература. Какви творчески елементи разкрива тя за Вас? О.: Необходим ни е преди всичко езикът, на който тя е написана - като непресекващ извор на исландския език. Ние се връщаме все отново към сагата, за да узнаеме какво е хубав език и добър стил. Стилът на исландската сага е съвършен - лаконичен и наситен с факти. В него няма нищо излишно, от това един писател може да научи много. И аз съм се опитвал постоянно да се уча от него, както повечето писатели на Исландия. Обаче езикът на сагата не може да бъде окачествен като народно творчество. Това е научен език, литературен език, не говоримият, и това е понятно, защото всички или повечето от тези саги са писани от учени хора. В.: И все пак сагата е народно творчество, нали? Вашите усилия са насочени към исландския народен език, веднъж Вие споменахте, че исландският език не е рожба на образователните институции и на учените, а родината му е в планинските долини, в хижите на най-бедните. Как бихте характеризирали въздействието на сагата? О.: Много важно за нас е да оценим сагата правилно. Не трябва да виждаме в нея особен вид на народното сказание, защото това не е вярно. Тя е в същност научна литература, написана за обикновени и интелигентни хора. Селяните винаги са разбирали сагата, защото е написана на ясен и съвсем обикновен, но много хубав език. Понастоящем у нас се чете много чужда литература - в преводи или в оригинал, обаче сагата с ней ния език и стил е тази, която обединява исландците. И най-ученият човек в страната може да изпита същата радост, каквато изпитва един селянин или рибар. При възприе мането на сагата няма разлики, всеки може да и се наслади и да извлече от нея полза. В.: В предишен разговор с Вас, г-н Лакснес, Вие подчертахте, че не съществуват езикови бариери по отношение на тълкуванието. Как 109 би могло да се разбере това в тази взаимовръзка ?

Поредната книжка на унгарското акаде мично списание предлага разнообразни материали, засягащи както въпроси на литературната история, така също и на литературната теория и критика. В статията си „Сто години унгарска компаративистика" А. Берецик ни запознава с възникването и развоя на унгарската компаративистика. Първото списание по сравнително литературознание в света е излязло на 15 януари 1877 г. в Колошвар (тогавашна Унгария) като проява на позитивизма. Негов създател и ревностен поддръжник е бил Хуго фон Мелтцл, избран още на двадесет и шест годишна възраст за професор по германистика в университета Колошвар (1872). Основна цел на списанието по сравнителна история на литературата е била чрез публикуването на унгарска литература в превод, както и на оригинална и преводна чужда литература да съдействува за вливането на националната унгарска литература в системата на световната литература. За да подчертае интернационалния характер на изданието, Мелтцл му дава латинско наименование: Аcta Comparationis Litterarum Universarum (ACLU). За мото на списанието са били избрани прочутите думи на Фридрих Шилер до Теодор Кьорнер, от които се долавят основните акценти, ръководни за изда теля: „Малък и беден идеал еда пишеш само за една нация; за един философски дух тази граница е непоносима. Той не може да се помири само с един фрагмент (а какво повече представлява дори и най-великата нация?). " Мелтцл се опитва още в самото начало да изолира изданието от господствуващите тогава в Унгария, а и в света национализъм и фанатична религиозност, при все че се обя вява и против другата модна крайност - космополитизма. Авторът подчертава, че издателят е съумял да свърже полиглотния принцип с истинския патриотизъм, като провежда неговото научно обобщение: .... Специалното изследване трябва да се направи по възможност на различни езици, но новите изводи, обобщавайки крайните резултати, се дават единствено на националния език. " Списанието на Мелтцл, който е бил подпомаган известно време от полиисторика професор Самуил Брасай, спечелва за кратък период одобрението на научния свят в Унгария, още повече дори на този в чужбина. Крайната цел, преследвана от издателя, е чрез списанието да подпомогне развитието на новоформиращата се наука - сравнителното литературознание, както и да вдигне бариерите, които изолират унгарската литература от другите литератури. Интерес представлява самобитната структура на това издание, предлагащо осем рубрики, както следва: Основни статии. Рецензии; Кратки обзори, Петьофиана; Шопенхауериана; Симикта: сме сено съдържание, документи към народното творчество, преводи; Фронтистерион: обективна дискусия по проблемите на сравнителното литературознание, на естетиката и други неразрешени въпроси; преглед на книги, съобщения на редакцията. Материалите са излизали (с малки изключения) на унгарски, немски, френски и латински език. Притежаващ изключителни качества като човек и учен, Мелтцл е бил преди всичко литератор и естет, занимавал се е обаче и с лингвистика, археология и философия, а между другото се изявява и като поет и преводач. Когато материалът за някоя книжка от списанието се е оказвал недостатъчен, за да я попълни, Мелтцл е превеждал от китайски, арменски и японски (с помощта на немски текстове). Авторът се опитва да проследи линията на развитие на първото по рода си списание: в първите броеве централно място заема сравнителното изучаване на народното творчество, следващите години показват силно акцентуване върху творчеството на издигналия се на световно равнище унгарски поет Петьофи, следва темата за Шопенхауер, появява се Лесинг и неговата теза за еманципацията, прозвучала в „Натан Мъдреца". А и личните предпочитания на издателя, реализирани предимно чрез собственото му перо, изтласкват на повърхността сравнителни митологични фолклорни варианти. Обаче кръгът от теми, който е бил застъпван сравнително с най-редовна интензивност, е засягал концепцията на Гьоте за световната литература - чрез нея според Мелтил биха могли да бъдат решени всички проблеми в литературата. Естетическите възгледи на Унгарския компаративист имат за основа учението на Гьоте за отношението между форма и съдържание.

„Акта литерария" е литературоведческо списание на Унгарската академия на науките, в което се публикуват статии предимно на немски език. В рецензираната книжка особено място заема студията на проф. д-р Антал Мадл, директор на Института по германистика при университета в Будапеща, озаглавена „Феликс Крул и „Идеята за би- тието" при Томас Ман". През есента на 1951 г. Томас Ман заедно с жена си се завръща в Съединените щати от едно пътуване в Европа. Няколко дни покъсно той посещава Музея по естествена история в Чикаго. Напълно завладян от впе чатленията, получени в музея - както споделя в едно писмо до Херман Хесе, - Томас Ман накарва героя на романа си „Изповеди на измамника Феликс Крул", над който тъкмо работи след четиридесетгодишно прекъсване, да изживее същите вълнения в лисабонския музей на проф. Кукук. Преди това, по време на пътуването си за Португалия, във вагон-ресторанта Крул опознава от своя случаен събеседник проф. Кукук „идеята за битието". Крул узнава, че жи вотът е само „бегъл епизод“, продължаващ някакви си петстотин и петдесет милиона години, а битието е също кратък епизод, протичащ между Нишото и Нищото. Битието невинаги е съществувало и невинаги ще съществува. То е имало начало и ще има край, а това важи също за пространството и времето, защото те съществуват свър зано единствено чрез битието. „Без нещата, които го запълват, не би имало пространство, а също и време, защото времето е само един порядък на събития, станал възможен поради наличността на тела, то епродукт на движе нието" - четем в романа. На „наивния" въпрос на Крул, дали човекът произлиза от висшата маймуна, проф. Кукук развива пред него възгледа си за трите самозараждания" - първото е възникването на битието от Нищото, второто - пробуждането на жи вота от битието, а третото - раждането на човека. Следователно животът произлиза от битието и като негов венец съдържа всички елементи на неживата природа. Но съгласно учението на Кукук самозараждането съвсем не се извършва в точно 132 установени граници. Преходът от мъртвото към живото е неопределен, а също органич ният свят не познава сред своите видове разделителни граници. Затова е толкова трудно да се определи кога човекът престава да е жи вотно и кога вече не есамо животно. Според възгледите на Кукук човекът е възникнал чрез „прибавяне" към животинското, така че е съ хранил животинското в себе си, тъй както животът съдържа в себе си неорганичния свят. Върху по-нататъшното развитие на човека Кукук разсъждава, че съществува прогресът, т. е. един водещ решително нагоре път", макар че у човека същевременно са натрупани всевъзможните степени на развитие, всич ки състояния на културата и морала". Като същностна разлика между хомо сапиенс и останалата органична природа наставникът на Крул посочва „знанието за началото и края" и тъкмо това знание за преходността придава на житейския епизод цена и достойнство, прави го интересен и привлекателен. Животът, както и битието изобщо, не е бла годенствие, а наслада и бреме като цялото пространствено-временно битие, цялата ма терия, дори и в най-дълбокия сън взима уча стие в тази наслада и в това бреме, в чувството, което прави човека, носителя на най-будното усещане, достоен за вселюбов". Няколко дни след това поучение Крул посещава завеждания от проф. Кукук музей и там нагледно влиза в допир с идеята за битието". Докато обикаля из залите на музея и се запознава с началата на органичния живот", с целия животински свят, с първобитния човек и с най-ранния художник, който изрисува скалната пещера, Крул си мисли за предстоящата среща с жената и дъщерята на професора и при тези тъй много новости, които разкрива пред него битието, сам изпитва велика радост.