Дания

Януарската книжка на „Ваймарер байтреге" предлага статията на проф. д-р ЕрХард Йон „Ленинската те о рия на отражението и есте тика та“. Авторът изхожда от идеята, че през последните години практическите задачи на марксистко-ленинската естетика, нейните тео ретически постановки, както и нейните отношения към другите дисциплини значително са се разширили. Традиционните връзки с философията, от една страна, и с конкрет ното изкуствознание, от друга, според него вече не са достатъчни, за да бъдат изслед вани някои конкретни и същевременно извънредно многообразни процеси на есте тическо усвояване на действителността, да бъдат разкрити техните закономерности и да бъде създадена научна основа за тяхното обществено управляване и активизиране. За да се постигне това, марксистко-ленинската естетика трябва да използува и постиженията на психологията и педагогиката, на социологията и кибернетиката, както и на някои други дисциплини. Но решаващо значение има нейното активно отношение към революционната практика, нейният мирогледноидеологически характер. В статията си авторът прави опит да използува някои принципно-философски разсъждения на Ленин в сферата на естетиката, за да осветли проблема за спецификата на художественото отражение на действителността. С напредъка на естетическата мисъл и на изкуството на социалистическия реа лизъм се оказа, че известната формула: изкуството и науката отразяват действителността еднакво, но първото чрез образи, a втората чрез понятия", е вече недостатъчна и незадоволителна. В книгата си „Естетическата същност на изкуството“ съветският учен Буров повдига въпроса, доколко може да се обоснове спецификата на художестве ното възприемане на действителността само с един естетически обект. Това логически поражда необходимостта да се установи по какво се различават субективните страни на научното и художественото възприемане на света при наличието на общи черти по 168 между им. Авторът смята, че един толкова многообразен, универсален и тотален обект и същевременно субект на художественого творчество, какъвто е художественото про изведение, не може да бъде ограничен само с функцията на познание на действител ността"; в него много повече е налице една относителна тоталност на човешките отноше ния към действителността, едно специ фично единство на индивидуалното и общест веното, на сетивното и рационалното, на емоционалното и волевото, на идеоло гичното и артистичното. Художествените творби в последна сметка въздействуват на своята публика в обществения живот също така относително тотално. Те култивират и обогатяват психическия потенциал, както и житейския опит и мирогледа на своя чи тател, слушател или зрител, биват изживя вани от него в качеството му на отделна. определена личност, като същевременно го свързват по съкровен начин с мисленето, чувствата и въжделенията на цяла една общност, класа или общество. За изясняването на тази проблематика през последно време е направено много, но понякога според автора съществува опас ността да се пренебрегнат твърде важни основни положения. При определяне спе цификата на художественото възприемане не бива да се игнорира неговата същност на обществен процес, което представлява решаващ момент, без който е немислимо художественото творчество, тъй като в та къв случай то престава да бъде специфична форма на възприемане на действителност та. И един ясен отговор на този въпрос има непосредствено, принципно значение за понататъшното развитие на марксистко-ленинската естетика, както и за управляването на културните процеси. Да се работи теоретически върху проб лемите на марксистко-ленинската теория на отражението и да се разработват те с оглед на марксистко-ленинската естетика означава според автора да се изучават конкретни произведения на В. И. Ленин, да се разкрива духовното им богатство и да се защищава то от всякакви опити за вул гаризиране и оклеветяване, каквито мо гат например да се открият в „Реализъм без брегове" на Роже Гароди.

В 1 кн. под заглавие „В търсене на формули" е поместена статия на И. Тертерян за латино-американския роман. Авторът подчер тава ролята на обществено-историческите съ бития, които определят чертите на литературния процес. Разкрива се раздвижването на художественото съзнание вследствие революционната ситуация, придобило в повишената си активност настъпателен характер идовело до създаване на грандиозни модели на света, до синтез на история и съвременност. И. Тертерян се спира по-основно на докладите и изказванията от колоквиума на Вашингтонския университет през пролетта на 1966 г., който отбелязва 60-те г. като нов в качествено отношение етап от историята на латино-американския роман. Колоквиумът според автора очертава имената и произведенията, нуждаещи се от обсъждане, изтъква централната проблема за дискусии (проблема за влиянието), отбелязва позиции и възможни подходи към литературата. Статията „Единство на естетическата и историческа критика" от М. Кургинян продължава започнатато през 1973 г. на страниците на списанието обсъждане на пробле ма за наследството на руските революционни демократи. Обект на авторските разсъж дения са преди всичко методологическите завети на В. Г. Белински, разглеждани във връзка с развитието на философските му и обществено-политически идеи и в светлината на утвърдената от него теория за реа лизма. Акцентува се на единството от принципни положения, формулирано от Белински в статията „Речь о критике", а именно - сливане на историческия и естетическия подход при изучаване на литературата. Самата логика на развитието на литературата и литературната теория, отбелязва авторът, е поставила пред Белински необходимостта от преодоляване на нормативната критика на класицизма, след това до отказ от много положения на романтичната и хегелианска критика и накрая до неизбежното сблъскване с вулгаризаторското, емпирическо отношение към историята. Като доказателства за прилагане на принципа на единна критика са посочени три статии-монографии: „Хамлет“, „От ума си тегли“ и „Герой на нашето време". Кургинян се спира на по-главните моменти в тях, подчинени на последователно провеждания преход от конкретен „микроанализ" към раз криване на широките, общотеоретични закономерности. По-нататък в статията се отбелязва свърз ването на проблемите на романа с проблемите на романтизма. В „За руските повести и за повестите на Гогол" Белински развива мисълта за движението на жанровете и тях ната специфична йерархия, създавана в опре делена литература през определен период от развитието й. Спирайки се на природата на романа и неговите закономерности, Белински отбелязва две основообразуващи начала: напрегнат драматизъм и епическа ши рота и пълнота в обхвата на събития, положения, характери. Новата йерархия на жанровете се разглежда чрез развитието на принципа за единна критика. Отчита се, че в монографиите-разбори на отделни произведения руският критик е създал оригинален вариант на научно-критически микроанализи, нови жанрове и методология на литературоведското изучаване, породени от изискванията на самото литературно развитие. Интерес представляват „Бележки за Пушкин" от Евгений Винокуров преди всичко със своеобразното си емоционално възприемане и интерпретиране на личността и произведенията на великия руски писател. Фрагментът „Дон Кихот и Татяна“ носи едно ново виждане чрез паралела между героинята от „Евгений Онегин" и рицаря на Сервантес. „Моцарт и Салиери" поставя въпроса за присвоеното от човека право сам да се избира за съдия на другите, породен от бли зостта между Салиери на Пушкин и Разколников на Достоевски. В уводната статия на кн. 2 - Нов етап на социалистическите литературни връзки" - е направен преглед на по-важните въпроси, засегнати на научната конференция Общото и особеното в литературата на социалистическите страни в Европа", отбелязани са пътищата за развитие на социалистическия реализъм. В дискусионен аспект вниманието се спира и на ролята и търсенията на критиката, набелязват се основните пунктове за бъдещата работа при разглеждане на съставните части на по-общата структура - литература на страните от социалистическото единство.

В тази книжка е поместена подробна инФормация за състоялото се пето поред меж дународно съвещание, организирано от Централния институт по история на литературата към Германската академия на науките в Берлин под наслов „Колоквиум 74 - Функцията на литературата в нашата епоха". Основната тема, която заема днес централно място на международните дискусии, е пробле мът за влиянието и ефекта на литературата, нейното място в комплекса от обществени отношения, обществената й функция. Обшата криза на капитализма, от една страна, и изграждането на социализма, от друга, непрекъснатото развитие на научно-техни ческите производителни сили и появата на все по-нови средства за комуникация предизвикаха промяна не само в литературното творчество и неговото възприемане, но доведоха до обективна промяна в неговата функция, до ново обсъждане на специфичните му възможности, до преобразувания на литературните методи и структури. Въпросът се поставя по различен начин в социалистическите и в капиталистическите страни. В социалистическите страни проблемът за отношението автор - творба - читател произтича непосредствено от промяната, настъпила в обществените отношения. Но и в капиталистическия свят под влияние на световния революционен процес антиимпериалистически настроените писатели противопоставят политическата функция на литературата и нейното участие в класовата борба на теориите, проявяващи безпомощност пред реалността и съвършена автономност по въпросите на актуалната политика. Двата основни доклада - на проф. Манфред Науман и на д-р Дитер Шленштед - очертаха границите на проблема за функцията на литературата. В своя доклад проф. Науман се изказа върху проблеми на историческото преобразуване на функцията на литературата в нашата епоха. Той постави въпроса за функцията на литературата на плоскостта на проблема за комплексните обществени отношения, придавайки му две диаметрално противоположни измерения: на подчинение и Детерминираност спрямо обществения живот и същевременно на самостоятелно творческо участие в изграждането на самия обществен живот. Посредством кратък исторически екскурс докладчикът изтъква основни моменти, характеризиращи това явление, завършило през XIX в. с абсолютна автономност на изкуството. Тези идеалистични позиции биха могли да бъдат преодолени само с помощта на здравата връзка между творците и прогресивните исторически сили. Предпоставките за раждането на революционна литература трябва да се търсят обаче в самата революция, а не в литературата за нея, защото това може да доведе до някои извращения относно компетентността на литературата, относно съотношението между съдържание и форма. Формата не е чисто естетическа добавка, а е по-скоро неделима функционална съставка на творбата, която намира пълноценна реализация само когато се получи диалектическо единство между двата момента. Докладът на д-р Шленштед третира въ проса за теоретичните и методологическите аспекти на функцията на литературата. Той насочва към диалектиката в отношението литература - действителност. Литературата, схваната във функционален аспект, означава повече от сбор на дадени произведения, тя изисква комплексно разглеждане с практиката, обусловена от своя страна във важни моменти на въздействие от нематериалната същност на литературното творчество. Д-р Шленштед поддържа тезата за възможно творческо отношение между литературна теория и литературна практика. Поради това, че обективната функция е винаги една особена функция на определена литература, в сре дището на която се води борба за историче ски водещия принцип в рамките на „функционалната връзка, то тя не може да бъде изследвана посредством теоретико-дедуктивен метод, а само чрез конкретен исторически анализ. Той постави като дял от функционалната проблематика въпроса за обекта, темата и техническата реконструкция на произведението.

Първите четири книжки на сп. „Вопросы литературы" за 1977 г. продължа ват достойно линията на списанието, която се отличава със съчетанието между задъл бочено и аналитично вникване в проце сите в съвременната съветска и световна литература, приносно осветляване на тео ретически проблеми и внимание към въз лови моменти от литературната история, видени в духовния контекст на съвременността. Именно това придава вътрешно единство независимо от тематичната и про блемна пъстрота на отделните книжки на сп. „Вопросы литературы", орган на Института за световна литература „Максим Горки" и Съюза на съветските писатели. Кн. 1 от 1977 г. се открива със статиите на Л. Новиченко, Ю. Суровцев, Е. Кни пович, А. Бочаров, А. Сахаров под наслова „Пред петгодишнината от постановле нието на ЦК на КПСС. „За литературнохудожествената критика". Разглеждайки различни въпроси, свързани със състоя нието на критиката и задачите, стоящи пред нея, авторите принципиално и обосновано отбелязват някои съществени моменти в развитието на критиката през този период, спират се на постиженията и нерешените и проблеми. Безспорно централно място в книж ката заема статията на Д. Ф. Марков „Исторически отворена система за правдиво отражение на живота“, която обобщава резултатите от няколкогодишния разговор по проблемите на социалистическия реализъм, воден на страниците на списанието, а също така и в други съветски издания. * Статията на В. Ковский „Реалният живот на романа“ е насочена към някои нови явления в съветската проза от послед ните години, които сигнализират за поя вата на една особена разновидност на жанра, и по-точно за активните трансформационни вътрешножанрови процеси, които оформят физиономията на съвременния съветски роман. Със статията на Н. Джу- * Статията на Д. Ф. Марков публику ваме изцяло в кн. 5/1977 г. - бел. ред. 14) сойти „Излизайки от фолклора“ списанието започва разговор за взаимоотношението „фолклор - литература" във времето на поставяне основите на литературата - една тема, която има пряко значение за ред т. нар. „новописмени" литератури на Някои съветски народи, преживели в няколко десетилетия развойни процеси, чиито мащаби в други случаи се измерват с векове. Като пример за стремежа да се разглеж дат литературно-историческите въпроси в съвременен идеологически и естетически контекст може да бъде посочена статията на М. Гус „Вехите" на реакционната идеология". Статията на Ю. Коринец „Дет ската книга и политиката" допълва богатото и разнообразно съдържание на книж ката заедно с интересните материали от рубриките „В творческата лаборатория", „Публикации и спомени“, „Дискусии, бе лежки, отзвуци“, „Обзори и рецензии" и др. Кн. 2 на списанието се открива с обсъждането на произведенията на Валентин Разпутин, в което вземат участие О. Салинский, В. Оскоцкий, Ю. Селезнев, А. Овчаренко и Е. Старикова. Тази плодо творна традиция на списанието - да съ бира критиците около кръглата маса, за да бъде разгледано творчеството на някои от изтъкнатите съвременни съветски писатели - и в дадения случай доказва своите предимства, главното от които е, че в съприкосновението на няколко различни гледни точки се открива възмож ност да се осветлят различни страни на дадено творческо дело, да се види явле нието в цялата му пълнота и многоизме римост.

Сред разнообразното съдържание на книжка шеста на сп. „Вопросы литературы" - орган на ИМЛИ „Максим Горки“ и Съюза на съветските писатели - привлича вниманието статията на Л. Тимофеев „Възможен ли е експеримент в поетиката?“, която засяга проблеми от първостепенна важност при изу чаването на стиховата реч и предлага - повече като насока, отколкото като завършен резултат - интересни насоки за разрешаването им. Трябва веднага да подчертаем, че в тази остро полемична статия, предлагаща принципно нов подход в изучаването на някои аспекти на поетиката, далеч не всичко е напълно убедително и неоспоримо. По-съществените възражения ще бъдат изложени конспективно в края на нашето изложение; впрочем това е напълно обяснимо и закономерно и по-съще ствено според нас е да се спрем на пробле мите, които засяга статията на Л. Тимофеев, ина принципно новото в тяхното изучаване. Противно на първите асоциации, които буди буквално преведеното заглавие, става дума не за експериментиране на творците в областта на поетиката, а за нещо съвсем различно: възможно ли е да се проведе експеримент (в смисъла, влаган в това понятие от точните науки) при изучаването на поетиката? Оказва се, че по отношение на някои частни аспекти на поетиката това е напълно Възможно. Въпросът, който е централен в статията на Л. Тимофеев, в последно време занимава твърде често литературоведите, но не толкова с оглед на теоретическото му осмисляне, колкото като извор на най-различни, често напълно произволни интерпретации; това е проблемът за отношението между звук и смисъл в стиховата реч (най-общо казано), или, по-конкретно - възможно ли е отделни звукове в стиха благодарение на своето закономерно повторение с честота, по-висока от средностатическата за дадения език, да се „семантизират“, т. е. да бъдат носители на определен, словесно неизразен смисъл? И какъв е „механизмът" на тази семантиза ция? Л. Тимофеев не поставя така глобално проблема. Той се ограничава да посочи само няколко примера на твърде произволна интерпретация на определени звукосъчетания в стиха и само мимоходом отбелязва принципното си несъгласие с негласно допусканото предположение, че поетът като че ли сам „изковава“ думите за своята творба. И за да ограничи своето изследване в сферата на доказуемото, далеч от „импресионистичните" (както той ги нарича) интерпретации, предлага - едно изключително находчиво хрумване - да се изследват вариантите на отделните стихове, останали в литературното наследство, и проследявайки мотивировката на правените от поета промени, да се установи относителният дял на тези от тях, които явно са продиктувани от търсенето на определено звукоповторение. Именно това е експериментът - есте ствено той не може да бъде абсолютно точен, защото не сме сигурни дали са запазени всички варианти и най-вече защото осмислянето на запазените поправки в техния хронологичен ред отчасти носи характера на догадката. И все пак относителната точност на този подход е далеч по-голяма от смелите и немотивирани интерпретации, намиращи място в анализа на отделните творби. Според характера на мотивите, които са диктували отделните поправки, Л. Тимофеев ги дели на няколко типа (от които само един е свързан изключително или поне преимуществено с търсенето на звукоповторение) и изследва процентното им съотношение в творчеството на трима поети - Пушкин, Блок и Маяковски. Подборът, разбира се, не е случаен - това са трима поети от различни времена и направления.

Първите три книжки за тази година на сп. „Вопросы литературы", орган на Инсти тута за световна литература „Максим Горки" и Съюза на съветските писатели, продължават основните насоки в дейността на това издание: всестранно и задълбочено да се анализира развитието на съвременната съветска литература; да се осветляват от марксически позиции етапи, направления или личности, свързани с литературното и културното наследство; своевременно да се разглеждат найинтересните явления в световната литература. Разбира се, обликът на списанието се допълва и от крайно интересните архивни материали и публикации, от любопитните интервюта с видни писатели, от рецензиите за литературоведски и критически книги и пр. Книжка първа от т. г. се открива с рубри ката „Живот, изкуство, критика", под която са поместени статиите на М. Пархоменко Епосът на революционното обновление на света" и на И. Гринберг „Свят, отворен за поезията". В същност с тях продължава за дълбоченото изследване на тенденциите в развитието на съвременната многонационална съветска литература. В статията на Пархоменко например се проследява традицията на съветската литература в епически мащабното пресъздаване на новия социален живот, на крупните събития в над шестдесетилетната история на СССР. От литературата на 20-те години до най-новите явления в прозата - това еширокият диапазон на вниманието на изследователя. Анализирайки обилен материал, Пархоменко проследява постепенните натрупвания в литературата от последните години, които подсказват нов епически „взрив". Статията на И. Гринберг разглежда преображенията на приказното, чудесното“ (от чудо) начало в съвременната поезия и проза. Безспорно голям интерес буди и статията на В. Кутейшчикова „Историко-културната самобитност на Латинска Америка: идеята и нейното осъществяване“. Тук, както се вижда, става дума за традициите и етапите в развитието на един регион", който в последните десетилетия се оказа в центъра на вниманието на световната културна общественост с оригиналността и значимостта на своята поезия и проза. В. Кутейшчикова 138 проследява развитието на културата в Латинска Америка, разкривайки сложния механизъм на първоначално доминиращо влияние на испанската литература и култура, заменено от повика към европеизъм и модернизъм, за да се стигне до осъзнаване на самобитността на своя регион и качественото му извисяване в художественото творчество. Между интересните материали в книжката безспорно се нарежда и статията на В. Каменов „По законите на поезията (За вътрешния живот на епоса на Толстой)", в която се анализират някои структурни особености на епическото творчество на Толстой, както и статията на В. Молчанов „Управление чрез изкуството, или изкуството на управлението". Впрочем значителен интерес представлява и разговорът с Н.Думбадзе в рубриката „В творческата лаборатория“, а сред архивните публи кации се открояват „Дм. Фурманов за мемоарната литература, посветена на гражданската война“ и „Ранните пушкински студии на Ана Ахматова". Книжка втора се открива с материали от научната конференция „Великият Октомври и литературният процес на съвременната епоха". Статията на В. Дмитриев „Търсе нията на нов герой" разглежда някои интересни прозаични творби от последно време, около които имаше и оживени критически спорове, обединени от стремежа да се пре създадат нови социално-психологически типове. Под рубриката „Идеология, естетика, култура" е поместена статията на Ц. Кин Да пишем книги или да се занимаваме с политика?", в която се анализира културнополитическата ситуация в съвременна Италия, някои симптоматични явления, свързани с кризата на традиционната буржоазно-либерална интелигенция. Сто и петдесет годишнината от рожде нието на Н. Г. Чернишевски е отбелязана със статията „Изпитанието на времето" от Е. Плимак. Романът „Какво да се прави?" и неговите критически интерпретации в различни времена са обект на изследване в статията, допринасящи да се навлезе по-дълбоко в идейното съдържание на творбата. От по-друг характер е статията на М. Чудакова „Поетиката на Михаил Зошченко (Проблемът за авторското слово)".

В кн. 2 на датското международно списание за съвременна литература привлича вниманието студията на Андре Банулс от университета в Саар, озаглавена „Проблемът за братството в драмата на Томас Ман „Фиоренца" и в есето му за художника и литератора". Критикувайки своя брат Хайнрих, Томас Ман го представя в драматичните си диалози „Фиоренца" чрез образа на Савонарола веднъж като застъпник на идеята, а друг път като политически агитатор. Причината за тази нееднородност може да се търси в продължителността на периода от замислянето на пиесата до окончателното и завършване. Бележниците на Томас Ман потвърждават това развитие, отбелязва авторът. В статията се интерпретира и слабо изследваното есе на Томас Ман от 1913 г. за художника и литератора. В зашифрована форма тук се противопоставят два литературни типа: художникът е обективен и изпълнен с чувство за хумор, докато „литераторът" служи на своите политически възгледи, но не преследва докрай своята цел, която според автора може да го доведе до толерантност и доброта. Това обаче Томас Ман напразно търси у своя брат, въпреки че иска да го подтикне към упражняването на тези добродетели. Според Андре Банулс драмата „Фиоренца" представлява и опит за самоизобразяване. При нито едно от своите произведе ния през следващите десетилетия Томас Ман не се е заемал допълнително да изтъл кува своите персонажи съответно на новата историческа и идеологическа ситуация, за да открие в тях нови символични стойности. Според Андре Банулс интерпретацията на тези противоречиви авторски коментари води до някои конкретни заключения, а именно: Савонарола е както Томас Ман, така и Хайнрих Ман - якобинецът“, „демократът", „цивилизованият литератор" и по-късно приятел на СССР.

Последната книжка на сп. „Вопросы литературы" от миналата година продължава традицията на тематичните броеве, с които обикновено завършва ежегодното течение на списанието. Само че, докато по-рано те обикновено бяха посветени на определена братска национална литература, този път темата е литературната критика. Седем години след знаменитото постановле ние на ЦК на КПСС „За литературно-художествената критика" редакцията е решила с помощта на най-видните съветски критици иписатели да огледа състоянието на литературознанието и критиката, неговите постижения и все още нерешени проблеми; методологическото му обогатяване и формите на активното му участие в литературния процес новите задачи, произтичащи от развитието на обществото, на културата и на художественото творчество, и непреодолените слабости. А широкото участие на чуждестранни литератори още повече разширява кръга на обсъждането, дава възможност за интересни паралели относно състоянието на критиката в различни страни, откроява както общото, така и специфичните проблеми. Едва ли е необходимо специално да подчертаваме какъв интерес представлява и за нас тази книжка на „ВЛ“. Защото пробле мите на литературната критика и за нас продължават да бъдат един от невралгичните пунктове в литературния и общокултурния живот. Десетгодишнината от речта на др. Тодор Живков пред столичните комсомолци, навършила се миналата година, бе сериозен повод за равносметка и самокритично обглеждане на постигнатото и непостигнатото и за българските критици: доказателство за това са и освен отделните авторски публи кации многото колективни разговори на писатели и критици, посветени на проблемите на литературната критика, които намериха място в централните ни литературни издания; такива разговори продължават да се водят и сега и ползата от тях е несъмнена, независимо че в някои от тях можем да срещ нем и немотивирани, пресилени или просто несериозни мнения. С една дума, и бъл гарската литературна критика е в процес на самопреценка и набиране на нови сили, косто 146 още повече увеличава интереса ни към публи кациите в тази книжка на „ВЛ". Книжката се открива със статията на Георги Марков „Слово за критиката“, където сбито и конспективно еподчертано главното изискване към литературната критика - да се развива в крак с развитието на литературата и с развитието на самия живот, който е главният критерий за постиженията или неуспехите както на писателите, така и на критиците. Може би централно място в броя заема традиционната „кръгла маса" на „ВЛ", посветена естествено на проблемите на литературно-художествената критика, в която взе мат участие и ред чуждестранни писатели и критици. След встъпителното слово на М. Козмин, очертаващо широкия кръг от въ проси, свързани с развитието на литературата и критиката като неразделна част от културното и общественото развитие, следват изказванията на множество съветски литератори и гости: Л. Лазарев, П. Фехер, В. Озеров, Д. Ценд, Х. Хрзалова, Г. Залис, В. Нойберт, Д. Затонски, Ат. Свиленов, Б. Тругларж, А. Менцвел, А. Бучис, Лиу Ван Бонг, Е. Сидоров. Не е възможно да се спираме поотделно на всяко от тези изказвания, имащи нерядко обема на кратка статия; но ако трябва да систематизираме повдигнатите в тях проблеми, ще видим, че те обхва щат почти всички въпроси, които са актуални и за нашата критика. Централно място сред тях заема проблемът за творческото продължение на боевите традиции на маркси ческата литературна наука, което единствено може да осигури на критиката място - според заглавието на едно от изказванията - ,,в авангарда на идеологическата борба". Тясно свързани с този проблем са и въпросите като методологическото обогатяване на критическия инструментариум", търсенето на по-многостранен контакт с многоликата читателска аудитория, стремежа националните Литературни явления да се разглеждат в контекста на световната литература и пр. и пр.

Списанието се появява за пръв път през 1951 г., за да продължи, разшири и обогати със съвременни аспекти традициите и завоеванията на възрожденските и демократични, културни и литературни периодики в Лужица през XIX в. и първата половина на нашето столетие и преди всичко да манифестира и напомня за несломимото жизнено и духовно присъствие на лужичаните, чиито вестници и списания, организации и културни инсти туции бяха брутално ликвидирани през 1937 г. от хитлеристите. Още българският възрож денец Иван Богоров, след пребиваването си в Лайпциг и тамошните си срещи, ще припомни на своите сънародници, че с издаването, редактирането и разпространяването на лужишкия периодичен печат е заангажиран духовният елит на един оредял, но оцелял в хиля долетната си история славянски народ. Да припомним поне имената на етнографа и кни гоиздателя Ян Арнощ Смолер, на народния поет на Лужица Якуб Барт-Тишински, а после и първите ръководни редактори на „Розхлад" - проф. Ота Вичаз и народния художник и писател Мерчин Новак-Нехорнски до 1972 г., след което по установената традиция ръководството на сп. „Розхлад" бе поверено на драматурга Цирил Кола. Този културен и литературен месечник юридически с орган на културно-политическата организация „Домовина", която представлява днес лужишкото малцинство в ГДР, но също така на Института за лужишки изследвания при Немската академия на науките в Будишин (Баутцен), на Обединението на лужишките писатели, на Института за сорабистика при Университета „Карл Маркс" в Лайпциг. В него участвуват учени и литературоведи от ГДР и други социалистически страни и преди всичко най-изявените лужишки културни дейци, писатели, изкуствоведи и музи колози и т. н. Благодарение именно на това в 30-годишната история на сп. „Розхлад" е отразен като в огледало небивалият подем, Ръст и завоевания на лужишката култура, намерила живителна почва в една толерантна, социалистическа страна като Германската демократична република. В списанието има постоянни раздели за теория и история на литературата, за ези кознание и народознание. Особено оперативни материали се появяват в популярните руб рики: „Рецензии“, „В творческата лаборатория на лужишките писатели, художници и музиковеди“, „Нови книги“, „Ехо“, „Мозайка", „Хроника" и др. Според своите възможности сп. Розхлад" съдействува и за приобщаването на сънародниците си към литературата, култу рата и изкуството на народите от СССР и от социалистическите страни. Така например неотдавна на страниците на списанието бяха публикувани: студия за контактните и типологически отношения на съветската и лужишката литература след 1945 г.; разговор с известния писател Ч. Айтматов по въпроси за националния облик на социалистическата литература; интересни наблюдения и изследвания от изтъкнатия съветски сорабист-ези ковед проф. К. Трофимович и т. н. Особено радушно разтваря своите страници списанието и за студии и материали от България. То вече нееднократно е попу ляризирало творби на български писатели, които се превеждат на лужишки, или пиеси, които се представят на лужишка сцена, и в това отношение интересът ни към класическата и съвременната българска литература си остава неизменен. У нас с радост се посре шнаха рецензиите за издадените в България сборници Лужишки поети" (1963) и „Такава орис. Разкази от Лужица" (1972); за кни гата на проф. Цв. Романска „Славянски фолклор" и почти изцяло бяха публикувани сту диите за лужишко-българските отношения от Възраждането до наши дни, чийто автор с българин. Всичко това е една добра основа за още по-разгърнато сътрудничество между сп. „Розхлад" и сп. „Литературна мисъл“, които са издания с толкова близки и сродни интереси.

В две последователни статии (поместени в бр. 5 и 6 от т. г.) под заглавие „Белински в световната естетика" известният съветски литературовед В. Днепров разглежда основ ните естетически възгледи на В. Г. Белински, проследява тяхното зараждане и последователно развитие, като главното му внимание енасочено към въпроса за мястото и приноса на Белински в световната естетическа мисъл. Авторът се спира преди всичко на вза имоотношението Хегел - Белински. В. Дне пров отбелязва най-характерните особености на Хегеловата естетика и изтъква, че тя със своята стройност и симетрия е най-високото достижение на естетиката на новото време. Идеите на Хегел - пише Днепров - до голяма степен са определили естетиката на Белински. Но естетиката на Белински, запазвайки достиженията на Хегеловата естетика и влизайки по известни пунктове в стълкно вение с нея, прави и крачка напред, като развива по своему някои съществени положения в нея. В. Днепров се спира на главното в уче нието на Белински - разработката на есте тиката на реализма,- тук именно според ав тора на изследването Белински не е могъл да не влезе в спор с Хегел по твърде важни въпроси. Нито един теоретик на изкуството от времето на Белински - споделя авторът - не е представил проблема за реализма с та кава пълнота, с такова богатство на идеи и мотиви, не е показал необходимостта от реа лизма така убедително, както това е напра вил Белински. Според Днепров Белински от стъпва на Хегел, що се отнася до размаха на идеите, но го превъзхожда като естетик - с остротата и решителността в оценката на новите явления в изкуството. Каквито и да са били слабостите на Белински - пише Дне пров,- той създава ново звено в развитието на световната естетика след Хегел и нито един теоретик на изкуството не може да оспори тази роля на Белински. С известно чув ство на вина - вина, която носим ние, за щото не сме съумели да отстоим, да му запазим принадлежащото му по право място в историята на световната естетика" - Днепров говори за неправдата, извършена спрямо Бе лински, за да се стигне до там, че в историята на световната естетика него или не го споменават, или го включват в списъка на способните провинциалисти в науката! В. Днепров е отделил място в студията си и на различията между естетиката на Хегел и естетиката на Белински в сферата на историзма, спрял се е на раздела от Хегело вата естетика, посветен на идеята за пре красното в изкуството и влиянието, което изпитва Белински в тази насока - за диалек тиката на художественото съдържание. В последния раздел от изследването си Днепров разглежда отношението на В. Г. Плеханов към естетиката на Белински, според него много възгледи на Плеханов представляват продължение и развитие на есте тическите възгледи на Белински, особено пъл но възприема той неговото разбиране за историзма и „научната естетика". В този пункт според Днепров възгледите на Белински се оказват звено в развитието на световната естетическа мисъл: между Хегел и Плеханов, Магистралното направление на руската есте тика влиза в руслото на световното естетиче ско развитие. Западните историци и теоретици на изкуството игнорират тази важна линия, като по този начин изпадат в разрез с истината. Достатъчно е да се сравни пише Днепров - естетиката на неохегелианците с естетиката на Белински, за да се види на каква висота се е издигнал Белински в сравнение с тях.

„Идеологическата борба в литературите на западните капиталистически страни. Съв ременен стап - под това заглавие редакция та на списанието дава обширна информация за състоялата се през юни т. г. научна конференция, организирана от Института за световна литература (ИМЛИ), в която са взели участие и сътрудници от Института за САЩ и Канада към АН на СССР, Инсти тута по изкуствознание към Министерството на културата на СССР, Госкино на СССР. На конференцията са разгледани широк кръг въпроси, свързани с извънредно актуалната тема: идеологическата борба и западната култура. В информацията се изтъква, че и докладчиците, и участниците с изказвания не са могли да направят един напълно изчерпателен преглед на процесите, стълкновенията и противоречията, които характеризират идеологическата, духовната атмосфера на капиталистическите страни през последното десетилетие. Посочени са само определени тенденции на идеологическата борба, които обаче са толкова характерни и показателни, че дават възможност да се изгради ясна пред става за състоянието на нещата на един от най-важните участъци на идеологическия фронт. Конференцията е била открита от П. Палиевски, който във встъпителното си слово е подчертал важността и актуалността на темата, поставена за обсъждане на конференцията. Доклад на тема „Спецификата на идеоло гическата борба на съвременния етап е изнесен от И. Млечина - в него е изтъкната безпрецедентната по своите мащаби и необузданост психологическа война, която се води против Съветския съюз и социалистическите страни и в значителна степен се разгръща именно в областта на литературата и изкуството, които са мощни средства за въздействие върху умовете и сърцата на хората. И. Млечина се спира в доклада си на поддържаната с всички сили и средства те ория за еднаквата отговорност" за нараства щата опасност от ядрена война на САЩ и... Съветския съюз. Идеята за еднаква отговорност", за „съветската военна заплаха" е подета охотно от буржоазната пропаганда и за съжаление - изтъква Млечина - оказва влияние и върху някои представители на западната интелигенция, особено когато се проявява в идеите на европоцентризма, украсена с външни белези на обективност. Най-важна черта на идеологическата борба на съвременния етап според доклада на И. Млечина, е задълбочаването на поляри зацията, засилването на противоречията сред западната интелигенция, което намира израз, от една страна, в подема на неоконсервативни настроения, а, от друга - в търсене на алтернативни решения. В доклада на Млечина са посочени редица други явления, разгледани са отделни книги иантологии, в които намира отражение духът на мистицизъм и ирационализъм, отбелязан е подемът на така наречената „Хитлерова вълна", Хитлер е представен като герой на много филми, романи, пиеси, мюзикъли, и то не само в ГФР, но и в други страни в Западна Европа.

На уводно място е поместена речта на генералния секретар на КПСС К. У. Черненко „Да утвърждаваме правдата на живота, високите идеали на социализма, произне сена на 25 септември 1984 г. на юбилейния пленум на Управлението на Съюза на съ ветските писатели, посветен на 50-годишни ната на Първия всесъюзен конгрес на съ ветските писатели. Със статията на Вера Фортунатова „Ди намичността на метода на социалистическия реализъм" редакцията на списанието продължава обсъждането на теоретически проблеми на социалистическия реализъм, започнало в началото на 1983 г. Във връзка със статиите на участвуващите в дискусията Ю. Андреев (Для чего литература?" - бр. 9 /1983) и на Л. Полякова (,,Споры о методе - спор о человеке" - бр. 4/1984) В. Фортунатова се противопоставя решително на известни техни гледища, оспорва някои твърдения и изказва свои съображения и размисли, като главното и внимание е насочено, както това личи и от заглавието на статията и, към динамичността на метода на социалистическия реализъм. Авторката взема за пример изминатия път на зараждане, формиране и разцвет на една нова литература - литературата на Германската демократична република - и изтъква огромните преимущества, които притежава методът на социалистическия реализъм: тя отбелязва неговата универсалност, голя мата му продуктивност както в отноше нието му към класическото наследство, така и към опита на съвременното изкуство, посочва необикновеното богатство от изобразителни и стилови възможности, отделя вни мание на поддържаната в съветското литературознание теза за социалистическия реа лизъм като „отворена система", която според Фортунатова е намерила ярък израз в развитието на литературата на ГДР. Литературата на младата социалистическа република - пише авторката - за кратьк исторически период успя да усвои и преработи богатото хуманистично наследство на своята страна, изпита върху себе си огромното идей но-естетическо въздействие на съветската култура и с интерес и внимание следи духовния 152 живот на много чужди страни. Литературата на ГДР днес владее голям и разнообразен арсенал от средства за художествено изобра жение. Като се спира на литературни произве дения на Х. Кант, Ю. Брезан, Б. Райман, Ф. Фюман, Д. Нол, У. Пленидорф и др., Фортунатова отбелязва богатството на художествените похвати, използувани от писателите социалистически реалисти. Залича ването на жанровите граници, взаимното проникване и взаимното обуславяне на различни стилови похвати, насочването към иносказателни форми, използуването на асоциативността (но лишена от абсурдност, както е у модернистите) - всичко това свидетелствува за динамичните процеси в развитието на новата социалистическа литература. Отбелязани са и творби, които представляват своеобразен литературен колаж - като пример тук с посочен романът на У. Пленцдорф „Новите страдания на младия В.", в който, насочвайки се към класическото наследство, авторът разрешава съвременни идейно-художествени задачи и в това няма никаква еклектика. Романите на Х. Кант - пише фортунатова - представляват нов жанр, който синте зира на нова художествена основа немските национални литературни традиции от Гри мелсхаузен до Клайст, от Флеминг до Хайне. Същевременно романите на Х. Кант са ро мани изповеди, които разкриват потока на съзнанието. Повествованието в тях е изгра дено върху някакъв причудлив ритъм, дви жи се с неочаквани скокове, композицията създава впечатление за разкъсаност, липсва последователност на събитията, но писателят изкусно скрива добре промислената си идея зад привидно свободна композиция, зад преднамерена фрагментарност.

На уводно място в бр. 12 от 1984 г. под заглавие „Съпоставяйки литературата с живота на народа“ е поместена обширна редак ционна информация за състоялата се през юни 1984 г. Всесъюзна творческа конференция на тема „Всенародният подвиг, извършен на целината, претворяването в живота на Продоволствената програма на СССР и на шата съвременна литература". На конферен цията са изнесени доклади от О. Сюлейманов - усвояването на целината като неувяхваща тема на съветската литература", и от Ю. Суровцев - Селските труженици и художественото слово (80-те години)". И в докладите, и в направените многобройни изказвания са засегнати важни проблеми на лите ратурата, посветена на живота на селото, взет в различни негови аспекти - социален, икономически, духовен, нравствен. Селската тема е разгледана - както изтъква в заключителните си думи Ю. Суровцев - в найтясна връзка с други актуални проблеми на многонационалната съветска литература и живота на съветското общество, както и във връзка с въпросите, които вълнуват днес цялото човечество - запазването на мира, предотвратяването на ядрената катастрофа. В статията си „Идейно-емоционалната изразителност на стила" известният съветски литературовед В. Новиков спира вниманието на читателя върху един недостатъчно осветляван в литературознанието, теорията на литературата и критиката въпрос - въпроса за стила. Идейно-емоционалната изразител ност на стила - изтъква Новиков - е вътрешно качество на произведението, показател за художественото майсторство на писателя. Обикновено експресивните качества на художественото слово се свързват в човешкото съзнание с особеностите на лирическия жанр, но след като бъде преодолян естетическият стереотип на възприятието, лесно можем да се убедим - както твърди авторът на статията, - че и в епическата проза словото е богато с различни изразни нюанси. В тази насока дори може да се говори за определена тенденция, обусловена от много фактори, като главният от тях е все по-засилващото се 154 внимание на литературата към вътрешния свят на героя и все по-голямата роля на субективното начало в художественото усвоя ване на сложните явления от действителност та. Епосът и лириката си взаимодействуват не само в лирическите жанрообразувания, но и в спическите. Това взаимодействие проли чава и в произведения на политическа тема - в политическите жанрове гласът на автора и неговият образ като борец за мир и спра ведливост ярко се усещат и определят градуса на повествованието. В. Новиков е избрал повестта на Чингис Айтматов „Джамиля" и въз основа на наблю денията си върху нея прави своите изводи и обобщения във връзка с поставената тема. Проследява развитието на сюжета, отбелязва изпитанията, през които преминават герои те - това е позволило на Ч. Айтматов не само да разкрие вътрешния им свят, да покаже силата и устойчивостта на техните характери, но и да представи сложността на всички факти от живота, които са оказали въздействие върху нравственото израстване на героите. Всичко в повестта е взаимно свър зано и взаимообусловено. По особен начин в тази творба - пише Новиков - си взаимодействуват епосът и лириката, строгият, суров реализъм и романтическите вълнения, а това придава на художественото слово и на стила на произведението особена идейно-емо ционална наситеност. Изпитанията, през кои то преминават героите, усилват рязко емо ционалното звучене на прозата, изпълват я с особен драматизъм. Изразителността на словото нараства от особената композиционна връзка на събитията и ситуациите, сюжетните линии, преплитането на чувствата и дълбоките взаимоотношения на героите, тех ните психологически състояния. Тук Новиков припомня мисълта на М. Горки, който образ но се е изразил така - словото е основното средство на писателя, а формата еодеждата на чувствата, на идеите. Емоционалните одежди, в които писателят Айтматов облича сюжетните ситуации, образуват своего рода система от огледала, в които се отразява безкрайният свят на човешките чувства. Зад картината, нарисувана от писателя и неговото слово, винаги се усеща пулсът на големия живот.

В разглежданата книжка на сп., Зин унд форм"- издание на Академията на изкуствата в ГДР - е отбелязана стогодишнината от рождението на Георг Лукач, като се публикува неотпечатваната досега в ГДР статия на философа „За аристократичния и демократичния светоглед", написана през 1946 г. В тази своя работа Лукач разглежда ситуа цията, в която се намира човечеството непосред ствено след края на Втората световна война. Той посочва, че макар военната мощ на фашизма да е унищожена, неговото политическо, орга низационно и преди всичко идеологическо разгромяване се извършва много по-бавно и потрудно, отколкото мнозина си мислят. Лукач смята, че фашизмът в никакъв случай не е исторически изолирано болестно явление, не е някакво внезапно нахлуване на варварството в европей ската цивилизация. Фашизмът като светоглед е по-скоро кулминация на онези гносеологическоирационалистични и социално-аристократически теории, които от много десетилетия играят водеща роля в официалната и неофициалната наука, в научната и псевдонаучната публицистика. Понеже тук съществува органична взаимовръзка, духовните привърженици на фашизма могат лесно да се оттеглят; те могат да изоставят Хитлер и Розенберг и в изчакване на благоприятни условия за ново настъпление да се окопаят във филосо фията на Шпенглер или Ницше. Ето защо, смята Георг Лукач, унищожаването на фашизма трябва да засегне неговите духовни и морални корени. Но за да се извърши това, трябва да се разбере кога и как е възникнала онази криза, от която се е зародил фашизмът като особена, варварски безчовечна форма на нейното разрешаване. Тази криза съдържа според Лукач четири основни компонента - кризата на демокрацията, кризата на идеята за прогреса, кризата на вярата в разума, кризата на хуманизма. Всички тези компоненти произлизат от победата на Великата френска революция. Всички те достигат своята връхна точка в периода на империализма. Найголямата им острота съвпада със зараждането на фашизма между двете световни войни. По-нататък в своето изложение Георг Лукач анализира поотделно посочените основни компоненти на тази духовна криза, която изживява европейската цивилизация. Обществената и идейната криза на рацията произлиза от противоречието демок между политическата свобода и равенство на хората и тяхната реална свобода и равенство. Ясно и образно този комплекс от противоречия е изразен от остроумния израз на Анатол Франс, че законът с еднаква величественост забранява както на богатите, така и на бедните да спят под мостовете. По такъв начин между двете световни войни възниква парадоксалното положение, че в почти целия цивилизован свят управляват де мократични правителства, но въпреки това демокрацията няма защитници. Ваймарската република се оказва демокрация без демократи ипонеже апаратът на властта е в услуга на едно анонимно малцинство, тя предизвиква у немските народни маси всеобщо дълбоко разочарование от демокрацията. Нейните най-добри застъпници са лишени от патоса на дълбокото убеждение. В този идеологически хаос фашизмът успява да се представи като изход от кризата на демокрацията.