Испания

Марсилското двумесечно литературно списание СЮД, което замести спрялото през 1965 г. след полувековен живот периодично издание КАЙЕ ДЮ СЮД, дело на покойния Жан Балар, който пожертвува кариерата си на талантлив литературен критик и есеист, за да подсигури материалното съ ществуване на КАЙЕ ДЮ СЮД, на което сътрудничеха най-бележитите представители на френската литература - поети, белетристи, критици - с всеки нов брой предлага на своите читатели едно име на крупен съв ременен френски писател, когото разглежда в контекста на нашето съвремие и дава ярко очертание на творческата му фигура. Два от последните номера на поредицата - всеки един от по 250-300 страници - са посветени респ. на видния поет Андре Френд и на академик (критик и есеист) Роже Кайуа, последният - починал в края на миналата 1980 г. на 67 г. Върху Андре Френо е публикуван огромен материал от критически очерци, лични спомени и бележки, между авторите на които Фигурират имената на негови съвременници - все известни и талантливи представители на съвременната френска поезия, като Пол Елюар, Раймон Кьоно, Жан Тардийо, Жан Фолен, Ив Бонфуа, Жорж-Еманюел Клансие, Жан Лескюр и др. Всеки един от тях ни дава своя поглед върху поезията и творческата личност изобщо на Андре Френо. Неговата личност и неговата поезия са били предмет през лятото на 1981 г. (от 18 до 25 август) на един симпозиум в Серизи край Париж под ръководството на Даниел Льоверс и при участието на Бернар Пенго, Роже Мюние, Ив Белавал - все известни писатели и критици. На този симпозиум поезията на Андре Френо е била представена като поезия, силно внедрена в грубата реалност, която използува при едно крайно разнообразие на тонове. Поет на „буйната хармония", Андре Френо знае винаги да даде на поетическия акт едно онтологично изме рение, без обаче да прекъсне обикновеното общение с хората и нещата." В своите „Бележки на читател" под наслов „Нашата фатална несръчност" Жан 164 Корто пише: „Реймон Кьоно казваше 3a Андре Френо: „Той е оригинален по естествен начин." И добавяше още: „Когато го вори, винаги казва нещо. Нещо умно и пое тично. Андре Френо говори всякога като поет, без усилие, без афектация. В читателските бележки" на Жан Корто намираме занимателна подборка от мисли, които в своята съвкупност ни дават интелектуалния образ на Андре Френо. Ако поезията на Френо трябва да се види в нейните най-съществени черти, бих казал, че това е нейното метафи зическо измерение. И още: утвърждаването на моралната необходимост, чиито граж дански или политически последствия са пре вратностите. Андре френо еедновременно мислител и поет - допълнителен дуализъм, който Реймон Кьоно беше признал. Един дълбок поет, който схваща противоположностите, умее да сумира крайностите и признава за това, което представлява - много и малко - ан гажираният едновременно човек но пътищата на надеждата и на ненадеждата. Той е братски, но поставя винаги морала на своето ис тинско място, неговата поезия напомня постоянно, че човекът в своята самота и в свое то достойнство е това нещо, което трябва да бъде превъзмогнато" (Ницше). Интересен е още следният фрагмент от четивните страници на Корто: „Андре Френо бе прекарал голяма част от своя живот като ревностен служащ". Обичам да си го пред ставям в министерството на своето бюро, което не мразеше. Занимаваше се с малките селски железници, които си остават в полето и не отиват в големите градове. Поетът го вори малко в творчеството си за тия желез ници, които наричаха теснолинейки" или икономически. (Има обаче един Дядо Мраз в железниците“, късо стихотворение в сбирката „Свято лице".) Мисля си за Хофман, големия писател, който е бил отличен слу жащ, в друго време, в Берлин, мисля."

В рецензираната книжка на сп. „Акценте“ привлича вниманието статията на Кристиан Енценсбергер „Границите на литературната утопия". Авторът е професор по история на английската литература в Мюнхенския университет. Своето изследване той започва с анализа на едно „странно" противоречие в схващането за същността на литературата. Наред с възгледа, че литературата има за задача да изобрази точно и прегледно дей ствителността, да разбуди критическото съз нание у читателя и да развие неговата чув ствителност или езиково умение, в последно време на преден план все повече излиза един друг възглед. Според него същностното качество на литературата е утопичният и характер, т.е. нейната способност посредством езика и въображението да създава алтернативни светове - светове на играта или съня, на непостигнатите човешки възможности, на проблясващата надежда или на освободе ната чувственост. Нашата съвременност, отбелязва авторът, все повече се лишава от алтернативни възможности, затова литературата придобива особена стойност с тази своя страна. Същевременно обаче, и тук е именно странното, тази способност на литературата постоянно отстъпва от своята първа и същинска цел. Открай време утопичното мислене според неговата дефиниция е насочено към конструирането и описанието на едно благоденствуващо общество. Но тъкмо тази тема твърде рядко се разглежда от литературата - и ако това стане, резултатът всеки път е една жалка или неспецифично художествена творба. Така например Томас Мор изобщо не се е опитвал да направи от своята „Утопия" литературно произведение. Кристиан Енценсбергер си поставя за цел да изясни защо несполуките на утопичната литература не са случайно явление, а произтичат от една закономерност, на която е подчинена цялата литература. Според него литературата изобщо не е в състояние да предложи описание на едно благоден- ствуващо общество. Това е тезата на автора. По-нататък в статията си той се стреми да определи функ 138 цията, възможностите и същността на литературата. От една страна, тя създава алтернативни светове, но, от друга - реали стични изображения; тя е критична, но мо же и да възхвалява. Новаторството върви ръка за ръка с епигонската поезия. Отраже нието на действителността не противоре чи на фантастичните образи. Предлагането на реални житейски модели не изключва създаването на абстрактна поезия. Екзистен циалната проблематика не отрича идилия та. Според автора могат да съществуват толкова определения за литературата, кол кото са литературните произведения - т.е. нито едно от тях не може да бъде напълно вярно. Той смята, че днешното литературознание е достигнало в своето развитие именно до тази мъртва точка. Затова, смята той, еот значение не какво разграничава литературните произведения, а какъв общ белег притежават. Като тяхно общо свойство - за разлика от нелитературните текстове - той посочва тяхната тълку ваемост. А за да бъде една творба тълкувае ма, тя следва да има някои твърде важни характерни особености. Първо - тя трябва да притежава определени съставки; второтези съставки трябва да са подредени по специфичен начин; и трето - отношението на съставките помежду им трябва да се осъ ществява по определен начин. Така възниква структурата на едно цяло и неговите съставни части, при която всичко е „както трябва да бъде; и едва когато в процеса на тълку ването (интерпретацията) тази структура се проследи в най-малките и подробности, мо же да се каже, че произведението е „разбра но", посочва Кристиан Енценсбергер.

От по-особен интерес в рецензираната книжка е статията на д-р Едуард Байер, доцент в Хумболдовия университет, Берлин, озаглавена „Значението на националната традиция и социалистическото идейно богатство като фактори в българското литературно развитие". Авторът изхожда от предпоставката, че сложният ход на българската история през Средновековието е наложил отпечатьк върху развитието на националната литература, преди всичко в периода на Възраждането през XIX в., и е довел до значителни художестве ни постижения. Като резултат от въздейст вието на националните фактори, чийто ха рактерен белег е хуманистично-демократичният и материалистическият светоглед, но и като следствие от интернационалните процеси и влияния, след края на XIX в. възниква ярка, ориентирана към социалистическото идейно богатство насока в литературния живот, която в значителна степен определя характера на литературния процес в страната, отбе лязва д-р Байер. Социалистическата литература и в частност марксическата естетика и литературна критика в България проявяват след възникването си в края на XIX в. забележителна последователност в своето развитие, посочва авторът. Към значителните постижения в тази област спада преди всичко делото на Димитър Благоев, както и ранната социали стическа поезия, създадена от Димитър Полянов и Георги Кирков; революционната пое зия на Гео Милев и особено на Христо Смирненски в началото на 20-те години, която същевременно набелязва и наченките на социалистическия реализъм в българската литература; също така септемврийската поезия, която възниква след потушаването на Септемврийското въстание от 1923 г. и става израз на първия художествен протест срещу надигащия се фашизъм; най-сетне тук спада и пролетарскореволюционната поезия от 30- те и началото на 40-те години, която достига своя връх в творчеството на Никола Вапцаров, обобщава д-р Байер. Анализът на литературното развитие в България показва, че не друго, а именно демократично-хуманистичните традиции в литературата от епохата на Българското въз раждане и влиянието на материалистичната естетика от 70-те години на XIX в. са допринесли в значителна степен за това още в периода между 1878 и 1944 г. българската литература да се развие успешно по пътя на реализма и социалния напредък и да съумее да се противопостави на опитите на една формалистично-идеалистическа естетика да я от клони от този път. Авторът изтъква в статията си, че преди всичко марксическата естетика и социалистическата литература в България поемат защи тата на прогресивните национални традиции. Тази констатация за ролята на марксическата естетика в процеса на усвояване на културното наследство е свързана с обстоятелството, че българските леви сили под ръководството на Благоев е трябвало да стигнат до ясни марксически позиции едва след продължителни и сложни дискусии, довели до превъзмогването на сектантските тенденции по отношение на постиженията на българските писатели, за ключава д-р Байер. Той посочва голямото значение на някои съчинения на Димитър Благоев, като например „Що е изкуство?" (1898), за осъзнаването на необходимостта от творческо усвояване на прогресивните постижения в духовно-културната област. Самият Благоев, който се е възхищавал от такива личности на националната освободителна борба като Каравелов и Ботев, е имал творческо отношение към епохата на Българското възраждане. Той е съзирал неговата непосредствена връзка със социалните и политиче ските борби след освобождението на Бълга рия, в работническата класа е виждал наслед ника и продължителя на революционните тра диции от времето преди 1878 г. и най-сетне при определянето на своите литературно-есте тически позиции той съзнателно е усвоил постиженията на материалистическата естетика от 70-те години, посочва авторът.