ЧССР

Традиционно е мнението за задължеността на българската литература в една или Друга степен спрямо други литератури. Но понякога има възможност да наблюдаваме и обратния случай. Сп. „Ческа литература", орган на Института по чешка и световна литература към Чехословашката академия на науките, помества статията на проф. Зденек Урбан „Нерудовата арабеска „За Лоретанските камбани" в поетичната парафраза на Е. Багряна", показваща творческия принос на Багряна спрямо творбата на големия чешки реалист Ян Неруда (1834-1891). В същност става въпрос за стар литературен спор у нас, който надхвърля локалното си значение и се превръща в момент от традиционните българо-чехословашки литературни отношения. През 1928 г. под влияние на споменатата арабеска Багряна написва поема „За камбаните на „Св. София". С чешкото произведение тя се запознава под влияние на Б. Пенев и е впечатлена от дълбоката човечност, от апотеозата на силата на майчиното чувство и подчертания социален контекст в историята на бедната жена, губеща своите деца по време на чумна епидемия. Излиза нето на поемата на Багряна в сп. „Златорог" не е посрещнато добре от българския литературен печат, уплетен в поредния двубой. О. Дейкова и Ив. Радославов излизат със статии, съответно в „Хиперион“ и „Наковалня", още през същата година, в които обвиняват поетесата в плагиатство. 3. Урбан е напълно убеден в художествените качества на поемата; според него смяната на локалното у Багряна повишава оригиналността в творческия подход при избирането на сюжета. Спазването на традициите на българското народно творчество - органически присъщо за Багряна - умело подчертава баладичния елемент в арабеската: идването на чумата. Изводът е, че поетичната парафраза на Багряна е художествено адекватна на Нерудовата проза със своето многообразие и спазване на законите на лиро-епическата поема. В такива случаи съвсем естествено е ар- битражът да бъде поет от излъчващата ли тература. По време на излизането на поемата обаче чешкият литературен печат почти не взема отношение. Затова Урбан в заключение 124 призовава чешката страна да плати своя дълг към произведението на Багряна, изда вайки го в подходящ превод, като по този начин допълни облика на поетесата с нейни ранни творби, а също и за осветлението на интересен момент от литературните връзки Между нашите народи. В авторитетното списание „Славия", ор ган на чехословашките слависти, Зд. Урбан дава с фактологическа последователност данни за престоя на Иван Вазов в тогавашна Чехия - неизвестен факт от неговата биография. След упорита работа в традиционно изчер пателните архиви на австроунгарската полиция чехословашкият българист открива в списъка на гостите в известния курорт Карлови вари името на журналиста Иван Вазов от София (записан така явно по съображения за инкогнито), престоял в хотел „Баварски двор" от 12.VIII.1898 г. две седмици, след което отива в Прага - хотел „Виктория", - където смята да остане първоначално 3-4 дни, но остава 11 дни, заминавайки оттам за Виена. Вазов задълбочава своите представи за страната, придобити от многобройните му чешки приятели в София. С острото си око вижда различията между освободена Бъл гария и средноевропейския начин на живот. Престоят в Прага допълва материала за романа „Маргарита", останал недовършен, изграден главно от разкази на живелия дълго в Чехия В. Д. Стоянов за любовта му към чешката оперна певица Маргарита Киоткова. Въз основа на пражкия престой на Вазов Урбан обяснява приведения от него чудесен цитат - описание на Прага, за който се смя таше, че е почерпан от непреки впечатления: ,, Той гледаше от тоя висок рът, замислен, на старата чешка столица, овдовялата след Бе логорската битка хубавица, кацнала живо писно въз чаровни брегове и хълми; той гле даше широката Вълтава, в която падаше сянката на стария величествен Карлов мост, почернял от върволяк, гледаше древния Вишеград, строг и усамотен на хълма си, от величествените зидове, кули и храмове на който вееше романтизмът на средните векове (Събр. съч. в двадесет тома, Т. 9. С., 1955, c. 173).

Бр. 7 се открива със статията на Ю. Лукин „Слушайки пулса на времето (Закономерности на изкуството и диалектиката на художественото познание)". Авторът изтък ва обемността и сложността на поставената тема и счита, че не може да претендира за цялостното й и пълно разглеждане, а в ста тията си изказва само някои свои по-общи съображения. Отбелязани са важни особености в развитието на художествената култура на социализма - нейната съществена черта според автора е, че обогатявайки в новите исторически условия най-добрите традиции, найценните черти от културата на всеки народ в съветската страна, социалистическата художествена култура си е изработила за повече от 60-годишното си съществуване свои собствени традиции. И както развитото социалистическо общество се опира на собствената си обществена база, така и изкуството на развития социализъм се опира на собствените си идейни, етически, естетически социалистически общосъветски традиции, кои то не отменят и не ликвидират, а включват в себе си в творчески преработена форма найдобрите традиции на културата от миналото.

Творческият метод и художествените похвати от гледна точка на марксистката литературна наука - това е темата на четвъртия Международен колоквиум по романистика, ор- ганизиран съвместно от Института по чешка и световна литература при Чехословашката академия на науките и Катедрата по романистика към Философския факултет на Карловия университет в Прага. В колоквиума взеха участие повече от петдесет изследователи от социалистически страни (СССР, НРБ, Куба, Унгария, ГДР, Полша, Румъния, ЧССР) и от Франция и Италия. Вниманието на изследователите е съсредоточено в три основни проблемни групи: 1. Определянето на реалистическия творчески метод в марксистката литературна нау ка и типологична характеристика на реалистическата литература от миналото. 2. Проблематиката на отношенията между творчески метод и художествени похвати в нереалистическите методи в миналото и съ временността. 3. Въпросите на поезията, нейната връзка с обществената действителност и с реали стическия творчески метод. Често дискутираният въпрос за подходи те при реалистическата типизация, както и проблемът за литературния герой в реалистическата творба, бе в центъра на вниманието на значителна част от участниците в колоквиу ма. Проф. Ян О. Фишер говори за твърде различните форми на реалистическа типизация у двама класически" представители на френския критически реализъм - Балзак и Стендал. Привеждайки редица примери от творби на двамата автори, той разкри богатството от похвати на реалистическа типизация в тяхното творчество при използуването на различни романови жанрове и авторски подходи в рамките на единството на реали стическия метод. Проф. д-р Ева Фойтикова съсредоточава вниманието си върху проблематиката, свързана с положителния герой в руската литература. На основата на много примери, подбрани от най-силните произведения на руската класическа и на съветската литература, тя доказва историческата основа на понятието „положителен герой" и очертава отделните етапи на неговото развитие от богобоязли вия пасивен аскет до гражданина, вземащ активно участие в живота на обществото, до революционера, борещ се за народа и полагаш целенасочени усилия за обновлението на света". Д-р Индржих Весели изследва комплексно понятието „предромантизъм" и от марксист ко гледище преценява основанията за неговото съществуване като периодизационна, литературноисторическа или типологична категория. Той дефинира предромантизма като описателна категория, обозначаваща литературата от преходния период между класицизма и романтизма. Д-р Весели подчерта, че с въ веждането на тази категоря литературата, обо значавана от нея, неоснователно е била присъ единена към литературата на романтизма, без това да подлежи на аргументация на основата на идеологическите или естетическите каче ства на творбите. Румънският изследовател Паул Корня, съ що както и проф. Джузепе Петронио, обръща вниманието върху съотношението между реалното и фиктивното в реалистическата литературна творба, както и върху категориите правдивост и достоверност в литературата от миналото и настоящето. Съветската изследователка Ина Бернщайн посвещава своя труд на основните проблеми, свързани с жанровата типология на реали стичния роман в европейските литератури от края на XIX и началото на ХХ в., и то от глед на точка на активната или пасивната позиция на човека - героя на романа - по отношение на обществото, в което живее.

Брой 5 се открива с рубриката „XXVII конгрес на КПСС и проблемите на литературата", в която е поместена статията на съветския писател С. Залигин „Време на големи грижи". В нея авторът споделя свои размисли, наблюдения, бележки, отправя пожелания във връзка със засегнатите на XXVII конгрес проблеми на литературата и литературната критика. Най-големите трудности днес в целия свят - отбелязва С. Залигин - се състоят в това, че не се проявява достатъчно реализъм в оценките на нещата в политиката, робува се на погрешни концепции за безкрайни превъоръжавания, на необосновани хипотези за безпределно използуване на природните ресурси. Ето защо това, което чухме на конгреса, ни изпълва с надежда по силата на своя та трезвост, на своя реализъм и на очертаните перспективи в онова единствено направление, в което те могат да бъдат полезни и необходими на човечеството. В началната част на статията си С. Залигин говори за огромното значение на научно-техническата революция, на научно-техническия прогрес. Ни кога - пише той - бъдещето не се е намирало в такава тясна връзка и зависимост с настоящето. Защото днес силата и могъществото на техниката ина науката и всички действия и мероприятия, кои то се извършват с тяхна помощ, определят много точно утрешния ден. Стига се до сближаване на настоящето с бъдещето, защото основите и прин ципите на бъдещата цивилизация се изграждат сега: по силата на това, че всяко наше действие днес е мощно, глобално. Ние използуваме атомната енергия, строим атомни централи, а това опре деля направлението на целия живот и морал за следващите 30-40 години напред. А у нас често не достига разбиране в тази насока - днес събитията са толкова грандиозни, мощни и глобални, че няма да сме в състояние да коригираме това, което се създава днес, ще ни бъде неимоверно по-трудно, ако днес не сме абсолютно точни и реалистични. С. Залигин е на мнение, че литературата не проя вява достатъчно усещане за това, колко отговорен е моментът на нашия днешен живот, както това се изтъкна на XXVII конгрес на КПСС, усет за съвре менния, преломен характер в развитието на нашето общество, на света в цялост". Литературата - пи ше С. Залигин - трябва да подсказва на човека: гледай напред, това, което правиш днес, ти го пра виш за векове. Но нашата литература възприема и разбира това със закъснение. Ние разработваме техниката, новата енергетика, транспорта, изобщо всички отрасли. Привидно техниката е изцяло в наши ръце. Но минава време -10-30 години - и ние се оказваме в плен на техниката. Ние сме подчинени на тези принципи, които някога сами, произволно, невинаги достатъчно премислено сме установили, и да се изтръгнем обратно от тях ние много трудно, практически невъзможно без сериозни щети. По-нататьк С. Залигин се спира на взаимоотношенията между човека и природата - той отбелязва преди всичко един чисто психологически момент в тези взаимоотношения. За половин век отношенията между човека и природата рязко са се променили. Някъде откъм средата на 30-те го дини непрекъснато се говореше за покоряване на природата. „Сега разбираме -пише С. Залигин, - че да покоряваш енещо просто: една сила дейст вува върху друга, едната побеждава, другата търпи поражение - който е по-силен, той побеждава, Но това еелементарен подход. Въпросът не се свеж да само до възможността да покоряваме, а да създадем съюз. Както в човешкото общество тряб ва да постигнем съюз между хората, по същия на чин трябва да търсим съюз между човешкото общество и природата. Нашето време пише С. Залигин - трябва да бъде време на разумни съюзи - съюз с науката, съюз с техниката, съюз помежду ни и съюз с природата. Ако не постигнем тези съю зи - няма да имаме бъдеще."