Из чуждестранния печат

Марсилското двумесечно литературно списание СЮД, което замести спрялото през 1965 г. след полувековен живот периодично издание КАЙЕ ДЮ СЮД, дело на покойния Жан Балар, който пожертвува кариерата си на талантлив литературен критик и есеист, за да подсигури материалното съ ществуване на КАЙЕ ДЮ СЮД, на което сътрудничеха най-бележитите представители на френската литература - поети, белетристи, критици - с всеки нов брой предлага на своите читатели едно име на крупен съв ременен френски писател, когото разглежда в контекста на нашето съвремие и дава ярко очертание на творческата му фигура. Два от последните номера на поредицата - всеки един от по 250-300 страници - са посветени респ. на видния поет Андре Френд и на академик (критик и есеист) Роже Кайуа, последният - починал в края на миналата 1980 г. на 67 г. Върху Андре Френо е публикуван огромен материал от критически очерци, лични спомени и бележки, между авторите на които Фигурират имената на негови съвременници - все известни и талантливи представители на съвременната френска поезия, като Пол Елюар, Раймон Кьоно, Жан Тардийо, Жан Фолен, Ив Бонфуа, Жорж-Еманюел Клансие, Жан Лескюр и др. Всеки един от тях ни дава своя поглед върху поезията и творческата личност изобщо на Андре Френо. Неговата личност и неговата поезия са били предмет през лятото на 1981 г. (от 18 до 25 август) на един симпозиум в Серизи край Париж под ръководството на Даниел Льоверс и при участието на Бернар Пенго, Роже Мюние, Ив Белавал - все известни писатели и критици. На този симпозиум поезията на Андре Френо е била представена като поезия, силно внедрена в грубата реалност, която използува при едно крайно разнообразие на тонове. Поет на „буйната хармония", Андре Френо знае винаги да даде на поетическия акт едно онтологично изме рение, без обаче да прекъсне обикновеното общение с хората и нещата." В своите „Бележки на читател" под наслов „Нашата фатална несръчност" Жан 164 Корто пише: „Реймон Кьоно казваше 3a Андре Френо: „Той е оригинален по естествен начин." И добавяше още: „Когато го вори, винаги казва нещо. Нещо умно и пое тично. Андре Френо говори всякога като поет, без усилие, без афектация. В читателските бележки" на Жан Корто намираме занимателна подборка от мисли, които в своята съвкупност ни дават интелектуалния образ на Андре Френо. Ако поезията на Френо трябва да се види в нейните най-съществени черти, бих казал, че това е нейното метафи зическо измерение. И още: утвърждаването на моралната необходимост, чиито граж дански или политически последствия са пре вратностите. Андре френо еедновременно мислител и поет - допълнителен дуализъм, който Реймон Кьоно беше признал. Един дълбок поет, който схваща противоположностите, умее да сумира крайностите и признава за това, което представлява - много и малко - ан гажираният едновременно човек но пътищата на надеждата и на ненадеждата. Той е братски, но поставя винаги морала на своето ис тинско място, неговата поезия напомня постоянно, че човекът в своята самота и в свое то достойнство е това нещо, което трябва да бъде превъзмогнато" (Ницше). Интересен е още следният фрагмент от четивните страници на Корто: „Андре Френо бе прекарал голяма част от своя живот като ревностен служащ". Обичам да си го пред ставям в министерството на своето бюро, което не мразеше. Занимаваше се с малките селски железници, които си остават в полето и не отиват в големите градове. Поетът го вори малко в творчеството си за тия желез ници, които наричаха теснолинейки" или икономически. (Има обаче един Дядо Мраз в железниците“, късо стихотворение в сбирката „Свято лице".) Мисля си за Хофман, големия писател, който е бил отличен слу жащ, в друго време, в Берлин, мисля."

Твърде интересна в рецензираната книж ка е статията на С. Щрелер „Хашековият „Швейк" и Брехтовият „Швейк през Втората световна война". Сравнителното проучване на двете известни творби хвърля светлина върху някои проблеми на съвременните дире ния в компаративистиката. Швейк на Хашек е образ със световнолитературно измерение, отбелязва авторът. Като тип той се разполага в непосредствена близост до испанския Пикаро, Ойленшпи гел и Санчо Панса на Сервантес. Но той израства от конкретните исторически усло вия, при които живее като чех в Дунавската монархия и сред които трябва да си пробива път, за да оцелее. Неговите хитрости, обе зоръжаващата му наивност, деморализиращото му въздействие върху всякаква военна дисциплина представляват средствата на обикновения или, както казва Брехт, на „малкия" човек да се справи по свой начин с бюрокра тизма, нехайството и гнилостта на полицейския потиснически апарат. Поведението на Швейк се определя от житейския опит на един полупролетаризиран дребен буржоа, който се задържа на повърхността посредством случайни сделки и върви напред, без да гледа далеч в бъдещето, без никакви планове и намерения. Животът „ден за ден" произтича при него не от някакво нещастие, както е при испанския Пикаро, а от стоическото му държане спрямо едно общество, което не се интересува от човека. Швейк не е нито революционер, нито национален герой, той изобщо не е герой, подчертава авторът. Една от функциите му в романа е по-скоро да разобличава фалшивия героизъм и празната фразеология. Но Хашек извършва това по особен начин. Неговият Швейк изпълва всич ки кухи фрази с привидна сериозност. Той подробно обосновава необходимостта от оче видната безсмислица. Утвърждава я в такава степен, че предизвиква колебание и недо верие. Поведението му се схваща като иронично, но то е открай докрай наивно. Честност и добродушие лежат в основата на неговото въздействие върху околните. Понякога Швейк разбира, че нещо не е напълно в ред, но най-често той дърдори своите глупости 154 поради удоволствието от дърдоренето, не само събеседниците му, но и читате не проумява дали това еистинска или прест рена наивност. Първите скици, които Хашек права своя герой, датират от 1911 г. Едва едно сетилетие по-късно, след края на Първ световна война, Хашек отново се заема образа на Швейк. Собственият му фронтов опит - отначало като наблюдател на вос ната истерия в цивилния живот, а после войник, който преминава при руснаците служи в чехословашкия легион, - и пре вяванията му след завръщането в родин се отлагат в „Приключенията на добри войник Швейк". Тук героят му придоби някои нови черти. Най-ярката от тях сно вата бъбривост, посочва авторът. Той удържимо обяснява с помощта на всевъзможн примери различни случки и събития, ты че събеседниците му загубват всякакво само обладание. Тази бъбривост е неговото оры жие, посредством което той обърква око ните и успява да принуди клиентите си купят някое откраднато куче. За Хашек бъб ривостта на Швейк е типична за обикновени човек, който се опитва да разбули истинско то лице на управляващите и силните на ден Така постепенно се изобличава тъпотата превзетостта на различни представители монархията и армията - генерали и вис офицери, лекари, полицаи и др. Не са пош дени и „бойните другари" на Швейк - доброволецът Марек, който постоянно ле в ареста, нито сапьорът Водичка с неговать неприязън към унгарците. Всички обра от романа са в по-голяма или по-малка с пен карикатурни, но наред с това по особе начин човечни и правдоподобни.

В рецензираната книжка привлича вниманието изследването на Фолкер Левин от университета в Леверкузен „Михаил Булгаков и Лев Толстой. Принос към рецепционната история на „Война и мир". Авторът е известен специалист по творче ството на Булгаков. Публикувал е редица студии върху него и монографията, Гротескното в прозата на Михаил Булгаков" (1975). Фолкер Левин посочва, че досега епроучено само отношението на Булгаков към един руски класик, а именно към Гогол. Почти незасег ната е останала връзката на писателя с Пушкин, а особено отношението на Булгаков към Достоевски, чието влияние се долавя твърде ясно в романа „Майсторът и Маргарита". Но от особено значение за разбирането на Михаил Булгаков е отношението му към творчеството на Лев Толстой и по-специално към романа „Война и мир", изтъква авторът. Това отношение се характеризира с дълбока любов и уважение към националната литературна традиция. В своите спомени за Булгаков. включени в книгата „Необикновени събесед ници" (М., 1968), Е. Миндлин описва една литературна вечер, на която са били обсъждани разкази на млади писатели от Харков. След като някакъв критик ги разхвалява с патетични общи изрази, Булгаков пожелава да прочете една страница от обсъжданите разкази. С прочувствен глас той поднася любовната история на двамата млади Ваня и Таня, които са се уединили насаме в храстите. Но те не си разменят любовни клетви, а възбудено бесед ват за световната революция. Когато Ваня помолва Таня да му изпее някоя песен, тя тихо затананиква „Интернационалът“. Е. Миндлин си спомня, че след като Булгаков прочита тази страница и цялата зала избухва в смях, той започва да говори за значението на Толстой за съвременната литература: „След Толстой човек не може да се занимава с литературна дейност така, сякаш Толстой никога не е съществувал... Обстоя телството,че съществува явлението Лев Николаевич Толстой, задължава всеки руски писа тел след него да се отнася към себе си с безпощадна критика. А също и към другите“ - казва Булгаков. 138 Първото произведение на Булгаков, което ясно проличава влиянието нана Толстой е според автора на изследването романы „Бяла гвардия". (Този роман заедно със писки на младия лекар", "Животът на госпо дин дьо Молиер" и "Театрален роман" бе публикуван през 1966 г. в Москва в един том „Избрана проза" на Михаил Булгаков). Както във „Война и мир", така и в „Бяла гвардия сюжетът е съсредоточен върху съдбата на едно семейство във време на съдбоноси бурни събития, отбелязва авторът. Също ты голям е броят на действуващите лица в творбата, като се започне от представители на най-долните социални слоеве и се стигне до личности, които определят хода на исто рията. Тъкмо това обстоятелство придава на романа на Булгаков толстоевска епична ши рота. Общото тук е и успоредното развитие на изображенията, отнасящи се до военните действия и до личния живот на героите. Един ствено историко-философските разсъждения на Толстой липсват при Булгаков. Това съответствие в макроструктурата на двата романа е било забелязано още от с временната на произведението критика. (Ча сти от „Бяла гвардия" са публикувани през 1925 г. в сп. „Россия".) През 1925 г. в москов ското издателство „Недра" излиза сборни с фантастични и сатирични разкази на Булга ков под заглавие „Дяволиада". Тогава М Волошин се обръща с възторжено писмо издателя Н. Ангарски, където между другото казва: „Много съжалявам, че не взехте реш ние да публикувате „Бяла гвардия", особено след като прочетох откъси от романа в сп „Россия". Нещата проличават по-ясно, когато текстът е напечатан. И при второто четено тази творба ми изглежда значителна и ориги нална; като първо произведение на начинаеш писател тя може да се сравни само с дебютите на Достоевски и Толстой."

В разглежданата книжка на холандското международно списание за изследване на модерни и средновековни езици и литератури привлича вниманието студията на Томас Блайхер от университета в Майнц „За адаптирането на литературата от киното. Висконтиевата метаморфоза на новелата „Смърт във Венеция" от Томас Ман". Към класическите изследователски обла сти на компаративистиката спада т. нар. взаимно озаряване на изкуствата“, отбелязва авторът. Този термин на Оскар Валцел, който прилага стилистичните категории на Вьолфлин върху литературата, вече съдържа иедна преценка на стойностите- тук се предпоставя генетичното отношение на типологичната връзка между различните художествени жанрове. Литературният текст на новелата „Смърт във Венеция" от Томас Ман разкрива митич ните образни елементи, които разрушават наличието на всекидневния опит и снемат понятието за време - така Еросът последователно се разбулва във взаимовръзката ЕросТанатос, посочва Томас Блайхер. Но текстът наред с автобиографични аспекти разкрива и една конкретна музикална ориентация: в годината на възникването на новелата (1911) умира Густав Малер. Сам Томас Ман споделя: „Така аз дадох на моя обладан от оргиастично разпадане герой не само малкото име на великия музикант, но и при описанието на външния му вид го надарих с чертите на Малер. През 1970 г. тази новела бе филмирана от Лукино Висконти. Интересно е да се разгледа филмовата метаморфоза на това лите ратурно произведение, да се види какво от него остава на екрана и с какво екранизацията го обогатява, отбелязва авторът. Предварително може да се каже, че на Висконти се с удало да се отдалечи от литературния първо- образ и чрез средствата на киното да се до- ближи по-пльтно до същността на произве денията. В едно писмо до Волфганг Борн, който еизготвил литографии към новелата, Томас Ман споделя: За писателя винаги с ласкателно и затрогващо преживяване да види творба на своя дух възприета, пресьз дадена, чествувана и възвисена от някое не152 посредствено зримо изкуство, изобразителното, или, да речем, театъра. „Макар тук да не се споменава киното, ясно проличава идея та за художествено адаптиране на едно изкуство от друго. В самата новела градът Ве неция въздействува често като недействите лен, като театрален декор. Тук нищо не променя констатацията, че новелата е съсредото чена върху душевния живот на един творец, а според едно изявление на Висконти - вър ху „раздвоението между изкуство и живот един застаряващ художник". Тази литера турна интроверсия не дава възможност за заснемане на действен филм; бедното външно развитие на събитията, липсата на диалози, на „разговори", утежнява възможната екра низация, затова са се провалили и всички подобни опити преди Висконти. И все пак самият Томас Ман говори за едно непо средствено зримо изкуство“, към което но велата направо подвежда. Ето един централен пример: Тадзо беше неизказано хубав и Ашенбах - както много пъти досега - почувствува с болка, че словото не е в състоя ние да предаде сетивната красота, а само да я славослови".

Творчеството на австрийския белетрист Роберт Музил (1880-1942) е все още твърде слабо познато у нас. А наред с Херман Брох и Франц Кафка Музил е смятан за един от големите романисти на нашето време, за един от „тримата влъхви" сред първомайсторите на австрийската психологическа школа. Роберт Музил, който умира в емиграция, остави незавършен епохалния си роман „Човекът без качества" (1930-1943), където предлага проникновен анализ на духовния живот във Виена през годините между двете световни войни. Предстои романът да бъде издаден и у нас, затова смятаме за уместно да запознаем читателя с някои проучвания на тази гигантска по своя обем и съдържание творба. Волфганг Хедеке публикува в рецензираната книжка на сп. „Литератур унд критик статията си „Пътуване по ръба на възмож ното. Безумие и престъпление в романа на Роберт Музил „Човекът без качества". Щом като съществува чувство за реалност, би тряб вало да съществува и чувство за възможност, формулира авторът, използувайки една крилата фраза от първата част на Музиловия роман. А това е именно способността да се мисли за всичко онова, което също би могло да бъде, и съществуващото да не се приема за по-важно от несъществуващото. Такова едно чувство за възможното“ е в състояние да накара човека да види в нещата, от които хората се възхищават, нещо лъжливо, а в онези, които те забраняват, нещо позволено, или пък да намира и двете за безразлични. Такива хора на възможностите живеят уплетени в някаква тънка мрежа, в някаква мрежа от мъглявост, въображение, мечти и условности; на децата се казва, че тези хора са слабодуш ни, фантазьори, мечтатели и многознайковци или критикари, а иска ли някой да похвали тия глупци, нарича ги идеалисти". Ала областта на възможното обхваща не само мечтите на безволеви хора, но и още непро- будените намерения на бога"; едно възможно преживяване или една възможна истина притежават в себе си нещо твърде много боже ствено - полет и плам, градивна воля и съ знателен утопизъм, който гледа на действи 152 телността като на задача и обект за творче ската фантазия. Възможният, потенциалният човек може би ще извърши неща, които имат за него по-друго значение, отколкото за оста налите хора; той живее есеистично, хипоте тично, със склонност към всичко, което вът решно го уголемява, пък било то и забранено от морална или интелектуална гледна точка"; възможният човек се изживява сред една си стема от взаимозависимости, в която вече изобщо не съществуват свободни значения, каквито обикновеният живот приписва на човешките постъпки и качества; така неста билното притежава повече бъдеще от стабил ното. В това се изразява според автора прочутата утопия на Роберт Музил - интелек туалната мечта за възможния човек и Другия живот". Прекрачването на границите на реалното и даденото, проникването в забранени от „нормалността“ и „морала" области характеризират потенциалния човек, посочва Волфганг Хедеке. Който обаче поеме риска да извърши едно такова пътуване по ръба на възможното", може да се озове в сферите на безумието и престъплението. Така някои важни образи в Музиловия роман се сгромолясват от ръба на възможното в мрака на лудостта, порока и криминалността или пък в зони, където се смесват душевната обърканост и злодея нието. Целият роман е обгърнат от мрежа, изтъкана от действия, чувства, размишле ния и образи, проникнати от безумие и пре стъпление, подчертава авторът. Така напри мер героят Арнхайм вижда в своята колек ция от готически и барокови скулптури ня какво събрание на болни от кататония в психиатрична клиника"; същия Арнхайм смя та, че без философия днес само престъпни ците се осмеляват да вредят на други хора; героинята Диотима (иронично съответствие на възвишения образ от романа на Хьол дерлин „Хиперион") пък от своя страна подозира, че в епохата на пацифизма престы ниците ще намерят своето златно време. Нейният прозаичен съпруг, секционният на чалник Туци, нарича хората, приемащи до словно вечните истини, побъркани и на две места в романа твърди, че човек, пожелал да осъществи велики политически иден, трябва да притежава нещо от престъпника и неудачника.

В своя Двутомник, посветен на изследването на философията на Ницше, основоположникът на немската философия на съществуването Мартин Хайде гер започва анализа на нихилизма с критика на тясното и ограничено-едностранно негово разбиране, противопоставяйки на такова тълкуване ницшеанското като по-широко и всеобхватно. В числото на авторите, трактуващи по ограничен начин нихилизма, този философ-екзистенциалист споменава и Ф. Достоевски, при това позовавайки се на неговата знаменита Пушкинска реч (взета наистина не изцяло, а в онзи вид, в който самият писател е изложил същността и в едно от писмата си). Между впрочем внимателното прочитане на текстовете на Ниц ше, в които става дума за Достоевски или за неговото творчество, с достатъчна определеност показва, че самият посочен немски мислител се е отнасял към трактовката на проблематиката за нихилизма у руския писател съвсем иначе, отколкото неговият по-късен интерпретатор. Вече общият контекст на насочването към Достоевски в късните фрагменти на Ницше явно свидетелствува за това, че немският философ не се е съмнявал във всеобхватния характер на тълкуването явленията на нихилизма от руския писател и именно затова се е обръщал към него в съответните случаи. Но това се разкрива с още по-голяма очевидност, когато четем подробния (повече от половин печатан лист) конспект на „Бесове" от Достоевски, който се е запазил в материалите на Ницше, отнасящи се към най-късния период на неговото творчество (1886-1889). А доколкото хайдегеровската представа за ограничения характер на схваща нето за нихилизма у Достоевски и досега има на Запад трайността на предраз съдък (получавайки нещо като поддръжка и у някои от нашите отечествени автори, придаващи на тълкуването на това понятие в „Бесове" тяснополитически, а понякога - и тяснорегионален смисъл), дотолкова и остава актуална задачата за полемика с нея.

Рецензираната книжка е посветена изцяло на Достоевски с автори от САЩ, Франция и ФРГ. От по-особен интерес е работата на литературоведа-романист от Хайделберг Мартин Ретнер „Великият бъдещ подвиг на Разколников. Достоевски и литературата на немотивирания акт“, предстравляваща виДоизменен вариант на част от хабилитационния труд на автора (публикуван през 1980 г.) под заглавие „Немотивираният акт. Бунт и литература". Статията е посветена на централната от средата на XIX в. в западноевропейската литература и философия тема за реализацията на индивида в условията на враждебно настроено нему общество. В процеса на тази реализация немотивираният акт" (равно на бунт с установения ред) е възлово понятие. Безпричинното убийство е отдавна мотив в творчеството на различни по своята насоченост и направление литератори и мислители - Волтер, Сад, По, Бодлер, Лотреамон, Мориак. Особено място заема произведението на Андре Жид „Подземията на Ватикана". Младият герой Лавкадио Влюики блъска през отворената вра та на движещ се влак съвсем непознат за него човек. Жид еи авторът на самото понятие немотивиран акт" („Слабо прикованият Прометей" 1899 г.). Целта на статията е да се намери общият структурен модел, който стои в основата на желанията и действията на двамата герои - Разколников и Влюики - и прави възможно сравнението на двете творби, разделени от време, пространство, различни по език. Човек, съзнателно стремящ се да се откъсне от анонимната и аморфна маса, решава да действува, без да се грижи за последствията. Така демонстрираната свобода и автономност на постъпките в замяна предизвиква обвинения в аморалност и произвол. Това е бунтарски акт в собствения смисъл на думата. По такъв парадоксален и логичен начин бунтът на великия човек съдържа едновременно своя крах и своя триумф. Такъв е моделът на немотивирания акт и в романа на Достоевски „Престъпление и наказание". Двойното убийство, извърше но от Разколников, няма за него никаква практическа мотивираност. Наистина той ограбва старата сарафка Альона Ивановна и дори обмисля план за бъдеща дейност „в служба на човечеството и общото дело" с помощта на новопридобитите богатства. Убийството обаче е извършено без идея за грабеж. Иде ологическият смисъл на подобно престъпле ние не трябва да бъде смесван с мотивите за убийството. Същият този смисъл занимава дълго време Разколников преди извър шването на престъплението. Това е и темата на разговора между него, Разумихин и Пор- фирий Петрович по повод статията „За пре стъплението". Идеите на Разколников могат да бъдат резюмирани по следния начин. Съществуват два вида хора - обикновени, чието задължение е да се подчиняват (с. 274) и необикновени хора, хората в собствения смисъл на думата, които са „необикновено малко, даже учудващо малко (с. 278) и чието призвание е в повечето случаи да изискват, в най-различни форми, да се разруши настоя щето в името на по-доброто" (с. 276). По пътя си към високата цел те могат да срещнат като препятствия хора, които им пречат: „Но ако му е необходимо за своята идея да прекрачи дори и през труп, през кръв, той вътре в себе си, по съвест, може според мене да си разреши да прекрачи през кръв впрочем в зависимост от идеята и нейния размах..." (с. 276). „Необикновеният човек" може да си позволи всичко това, защото негово е „новото слово" (с. 276). Като анализира подробен цитат от репликите на Разколников, Ретнер излага следната схема на елементите на „немотивирания акт". (Анализираният пасаж е на страници 276-277 на българското издание на романа от 1974 г.) Масата/ вулгарното - индивидуалност - бунт - автономия - аморалност - свобода - безразличие - погром/сатанинско - триумф/божествено/. И тъй Разколников решава да стане пре стъпник, за да се откъсне от гнетящата го „среда на мравуняка", за да се превърне в „необикновен човек“. .... исках да стана Наполеон“, обяснява той по-късно на Соня, но не за да властвува над другите въшки", а за да докаже на самия себе си, че не е выш ка".

В рецензираната книжка на сп. „Акценте“ привлича вниманието статията на Кристиан Енценсбергер „Границите на литературната утопия". Авторът е професор по история на английската литература в Мюнхенския университет. Своето изследване той започва с анализа на едно „странно" противоречие в схващането за същността на литературата. Наред с възгледа, че литературата има за задача да изобрази точно и прегледно дей ствителността, да разбуди критическото съз нание у читателя и да развие неговата чув ствителност или езиково умение, в последно време на преден план все повече излиза един друг възглед. Според него същностното качество на литературата е утопичният и характер, т.е. нейната способност посредством езика и въображението да създава алтернативни светове - светове на играта или съня, на непостигнатите човешки възможности, на проблясващата надежда или на освободе ната чувственост. Нашата съвременност, отбелязва авторът, все повече се лишава от алтернативни възможности, затова литературата придобива особена стойност с тази своя страна. Същевременно обаче, и тук е именно странното, тази способност на литературата постоянно отстъпва от своята първа и същинска цел. Открай време утопичното мислене според неговата дефиниция е насочено към конструирането и описанието на едно благоденствуващо общество. Но тъкмо тази тема твърде рядко се разглежда от литературата - и ако това стане, резултатът всеки път е една жалка или неспецифично художествена творба. Така например Томас Мор изобщо не се е опитвал да направи от своята „Утопия" литературно произведение. Кристиан Енценсбергер си поставя за цел да изясни защо несполуките на утопичната литература не са случайно явление, а произтичат от една закономерност, на която е подчинена цялата литература. Според него литературата изобщо не е в състояние да предложи описание на едно благоден- ствуващо общество. Това е тезата на автора. По-нататък в статията си той се стреми да определи функ 138 цията, възможностите и същността на литературата. От една страна, тя създава алтернативни светове, но, от друга - реали стични изображения; тя е критична, но мо же и да възхвалява. Новаторството върви ръка за ръка с епигонската поезия. Отраже нието на действителността не противоре чи на фантастичните образи. Предлагането на реални житейски модели не изключва създаването на абстрактна поезия. Екзистен циалната проблематика не отрича идилия та. Според автора могат да съществуват толкова определения за литературата, кол кото са литературните произведения - т.е. нито едно от тях не може да бъде напълно вярно. Той смята, че днешното литературознание е достигнало в своето развитие именно до тази мъртва точка. Затова, смята той, еот значение не какво разграничава литературните произведения, а какъв общ белег притежават. Като тяхно общо свойство - за разлика от нелитературните текстове - той посочва тяхната тълку ваемост. А за да бъде една творба тълкувае ма, тя следва да има някои твърде важни характерни особености. Първо - тя трябва да притежава определени съставки; второтези съставки трябва да са подредени по специфичен начин; и трето - отношението на съставките помежду им трябва да се осъ ществява по определен начин. Така възниква структурата на едно цяло и неговите съставни части, при която всичко е „както трябва да бъде; и едва когато в процеса на тълку ването (интерпретацията) тази структура се проследи в най-малките и подробности, мо же да се каже, че произведението е „разбра но", посочва Кристиан Енценсбергер.

Валтер Бенямин (1892—1940) есред онези мислители на по-новото време, чиито идеи трайно занимават съзнанието на вече цяло поколение литературоведи, културисторици, философи. Затова в рецензираната книжка на холандското академично списание „Поетика" предизвиква особен интерес изследването на Карлхайнц Щирле от Бохумския университет „Валтер Бенямин и изживяването на четенето“. Подчертава се, че сам Бенямин не е съз дал своя теория на четенето. Ала неговото критическо и есеистично творчество като никое друго през ХХ в. свидетелствува за това, как четенето може да означава осмисляне и преработване на текста до степента на едно най-висше съзнание. Тъй както Монтен стои в началото на съвременната история и прак тика на четенето като един неуморен читател, готов да се впусне в изживяването на литературния текст, така и Бенямин стои в края на тази история, отбелязва авторът. Днес, когато произведенията на Бенямин не само че не са вече непознати, но се радват на почти моден интерес, вниманието закономерно се привлича от особеностите на Бенямин като читател. За да развие своята теза, авторът приве жда някои предварителни наблюдения. Той смята, че в епохата, когато книгата все още есъществувала във вид на ръкопис, четенето се е извършвало главно в рамките на някаква институция: църква, университет, съдилище и пр. Едва с поврата, настъпил с книгопечатенето, възниква самотният, освободен от институциите читател, какъвто познаваме в лицето на Монтен. Самотното четене може да бъде акт на редуциране и стереотипизи ране, когато читателят се стреми да превъз могне своята самота, а и самата книга е съз дадена с цел да премахва чувството за фун- даментална самота. Но читателят може и да се впусне в приключението на самотното че- тене, да превърне текста в съсъд на някакъв потенциален смисъл, който той открива самостоятелно. Така историята на съвременното четене протича сред напрежението ме- жду институционалното и „маргиналното четене, които постоянно се противопоставят едно на друго, отбелязва авторът. 154 Възникването на херменевтиката в обла стта на теологията, а по-късно в областта на юриспруденцията и на филологията, може да се схваща като опит да се предпазят цен тралните институции на словесността от опа сностите на индивидуалното четене, като съще временно направят неговите форми удобни за институционалната практика. Така поглед нато, продължава авторът, херменевтиката не е нищо друго освен теория на институционал ното четене, която еоткрита за изживяването на маргиналното четене и все пак се пред пазва от него. Като читател Валтер Бенямин е дирил маргиналността, всичко онова, което еот далечено, забравено, неудостоено с внимание или пък онемяло от прекалено голямо ви мание. Като син на антиквар Бенямин е бил страстен колекционер на редки книги. За това свидетелствува статията му „При разопако ването на моята библиотека" (1931). Бенями се е стремил постоянно да посвещава уси лията си на такова четиво, което е недостъпно за средния читател. Той сякаш открива на ново изкуството на четенето. Но стремежът му към маргиналното и отдалеченото от всекидневната практика не е бил самоцелен. Той се е подхранвал от надеждата, че тъкмо в това стоящо извън общото полезрение четиво могат да се открият образци на изживяване, които да се превърнат в центрове на собст вения опит и изживяване. В страстността на това търсене при Бенямин има нещо от страстта на мистика, който се отдава на соб ственото си изживяване, смята авторът. За Бенямин четенето представлява озаряване на текста, а оттам и озаряване на света, а също и озаряване на собственото Аз.

Малко преди смъртта си на 21. ІІ. 1980 г. Алфред Андерш завърши повестта „Бащата на един убиец“. Роденият през 1914 г. писател живя до 1958 г. в родния си град Мюнхен, където бе виден издател и редактор в различни радиоинститути на ФРГ. След това обаче Андерш изостави всички свои официални постове и се пресели в Швейцария, където заживя като писател на свободна практика. Последната му белетристич на творба (Андерш пише също стихове) предизвика силен отзвук в литературния свят и бе преведена на различни езици. През 1981 г. тя бе издадена и в ГДР. На повестта „Бащата на един убиец" е посветена статията под същото заглавие на Урзула Райнхолд в рецензираната книж ка на списанието за литературознание, есте тика и теория на културата „Ваймарер байтреге". С тази повест писателят се обръща към ранния период на своето развитие, който той разглежда през призмата на настъпилите социални и политически промени в Германия от последното десетилетие. Още в автобиографичната си книга „Черешите на свободата" (1952) Андерш се занимава със съ битията от своето детство, преживяно в края на Ваймарската република; там той разказва за членуването си в комунистическата Младежка организация, описва идването на власт на фашистите в Германия, а също своя престой в концентрационен лагер и послед валия дълбок интерес към литературата и естетиката. Голямо място тук намира и опи тът на Андерш от войната, преживяванията му като дезертьор и пленник в американски военен лагер. В това произведение писателят схваща своя живот като път към опознаването на една екзистенциално разбирана свобода, която сякаш може да бъде постигната между двата фронта, „в уединението с бога и нищото". Неотчуждената разказна перспектива в първо лице тук се явява като формално съот ветствие на схващането за свободата и лич ността, за което историческият опит бе преди всичко подтик за индивидуално себепостигане. Подновеният интерес на Андерш към собствената биография се обяснява с промения те, настъпили в историческите му възгледи което се дължи до голяма степен на съвре менните социални и културни конфликти вы ФРГ, отбелязва авторката. В ситуацията на изострени обществени противоречия и кри зисно развитие в страната писателят осъзнава своето недостатъчно обвързване с демокра тичните и социалистическите традиции в ли тературата, пораства потребността му да се запознае с опита на работническото движе ние и на антифашистката борба. Ето защо собствената му позиция на необвързаност, погрешно разбирана като състояние на сво бода, става за него все по-съмнителна. С тази проблематика Андерш се занимава в свои роман „Ефраим" (1967). Тъкмо през онези години редица писатели на ФРГ, като Хайн рих Бьол, Гюнтер Грас, Мартин Валзер Петер Вайс и Ханс Магнус Енценсбергер, подложиха на преоценка собствените си со циални позиции и стигнаха до твърде раз лични заключения. В отлика от Енценсбергер например Андерш никога не възприе крайното схващане за отказ от литературата или за самоограничаване до нейните оперативни въз можности. Тогава той се дистанцира от ра дикалните възгледи на студентското дви жение и от идеологията на „Новата левица“, засягаща отношението между литературата и политиката. Андерш остана на становище то, че литературата изпълнява обществена функция. В един разговор с Ханс Магнус Енценсбергер, озаглавен „Литературата след смъртта на литературата" (1979), Алфред Андерш подчерта: „Литературната творба възниква от определен исторически опит и ще оказва въздействие върху опита на други поколения. Характера на нейното въздейст вие върху историческия процес Андерш из вежда от историческата позиция на писателя, чиято главна задача той вижда в това да работи за един свят на мира". В програмната си статия „Хартия, обагряща се в червено (1979) Андерш писа: „Аз съществувам в един свят, който живее от фикцията на войната. С това не искам да кажа, че този свят дей ствително желае войната. Той обаче е изградил сложна идеологическа система, в която се приема като самопонятна пред поставка за всяко мислене, че срещу него ще бъде поведена нападателна война от 128 друг един свят. И тази система прониква до всички отрасли на живота. Това е антикомунизмът.

Сп. „Нойе дойче литератур" е месечно издание за литература и критика, орган на Съюза на писателите на ГДР. В рецензираната книжка привлича вниманието статията на Александер Абуш „Дни с Томас Ман". Авторът отбелязва, че през 1953 г. по слу чай сто и петдесетата годишнина от смъртта на Йохан Готфрид Хердер Културният съюз на ГДР е организирал в гр. Ваймар конференция, в която е трябвало да участвуват редица видни немски писатели и учени от страната и чужбина. Тогава Абуш като секретар на съ юза е отправил до Томас Ман молба да посети за втори път Ваймар след края на войната. (Ман посещава Ваймар и Франкфурт на Майн през 1949 г. във връзка с чествува нията на И. В. Гьоте.) Писателят отговаря с писмо, в което въпреки отказа си изразява своята солидарност с антифашистките сили в цялата страна. Томас Ман казва следното: Многоуважаеми господин Абуш, Поканата на немския Хердеров комитет 1953 да участвувам в чествуването на 18 декември във Ваймар е за мен голяма почит, за която много благодаря. Но колкото и да съжалявам - трябва да откажа, както още от лятото, когато бях в Англия и Хамбург, отказвам на всички покани, отправени ми от немски и швейцарски градове, а също и от чужбина. Здравето ми вече не е съвсем стабилно и повторното нагаждане към средноевропейския климат ще бъде за моите години по-трудно, отколкото ми се иска. Проявявам голяма склонност към простуди, които винаги бързо се израждат в бронхит, а колкото и малко да съм свикнал да се щадя, все пак трябва да се науча на това, ако искам да съз дам още нещо, за което все тъй имам жела ние. Възнамеряваме освен това колкото се може по-скоро да идем за два-три месеца в някое южно кътче, Мадейра или Тенерифа, за да избягаме от свирепата зима, която миналата година доста ме измъчи. Мислите ли, че посещението ми във Ваймар през 1949 г. не е за мен незабравимо"? Ала много неща са против това да го повторя сега. Мога само да изпратя своите сърдечни пожелания за красиво и въодушевено протичане на праз 114 ненството в чест на великия немски ху манист - и да изразя благодарността си, че се желае моето присъствие. Ваш предан Томас Ман Писмото носи дата 28 ноември 1953 г. и еизпратено от Ерленбах край Цюрих, къде дето Томас Ман живее по това време, след като се завръща от емиграцията си в САЩ. Авторът посочва, че онова, което е невъз можно за Хердеровото празненство, се осъ ществява през 1955 г. във връзка с чествуването на Фридрих Шилер. Въпреки че здравето на Томас Ман е все тъй разклатено, той изразява готовността си повторно да говори във Ваймар. В писмо до седмичника на ГДР „Зонтаг" той споделя, че за да освежи историческата си памет, е прочел същите книги на Шилер, които са му послужили преди петдесет години, с намерението да повтори сега в по-широки рамки онова, което е вършил тогава. Бил написал обширно есе („Опит върху Шилер"), част от което смятал да прочете като беседа на тържествата в Щутгарт и Ваймар - двата града на Шилер.

Както личи от заглавната страница на списанието, тази книжка е посветена на 1300- годишнината от създаването на българската държава и Първия международен конгрес по българистика през май 1981 г. в София. Материалите са изключително от областта на българската филология, а авторите - бълга ристи от ГДР, но също и някои живеещи там български учени. За пръв път през 1976 г. бе отделена цяла книжка на българистични трудове. Сега за втори път благодарение на българистите в ГДР и на редакционната колегия списанието е с подобно съдържание. Отново преобладават езиковедските работи, но несъмнено тематично разширение представляват няколко статии, посветени на съвре менната българска литература - преди пет години имаше един единствен литературнокритичен материал: „Христо Ботев и националноосвободителното движение на българския народ". Следващите редове са кратък преглед на онази част от книжката, която се отнася до литературата. Задълбочено и компетентно Едуард Байер констатира и анализира закономерната връзка между „Материалистическата мисъл през Българското възраждане и създаването на Марксистка естетика“. Според автора раждане то на марксистка естетика и литературна критика в България в края на XIX в. е твърде ранно явление не само по отношение на останалите балкански страни. Основателят на марксистката естетика и литературна критика в Бъл гария Димитър Благоев принадлежи към съ щата генерация марксистки теоретици като Георги Плеханов в Русия, Франц Меринг иКлара Цеткин в Германия и Пол Лафарг във Франция, които непосредствено продъл жават философското и естетическото наслед ство на Маркс и Енгелс. За Е. Байер този факт е във вътрешна зависимост и дълбока връзка с Възраждането, продължение на про- гресивните традиции на епохата. В естетиката и литературната критика през 70-те години на миналия век, когато националноосвобо дителната борба достига връхната си точка, се очертава материалистическо течение, под- готвено от творчеството на Петко Славейков и Нешо Бончев и намерило проявление преди 150 всичко в творбите на Каравелов и Ботев. Материалистическата мисъл у тях се свързва с елементи на националната ни литература и културна традиция, както и с ангажираност та на твореца в името на общото благо. Авторът на статията констатира, че именно това са предпоставките, чрез които естетиче ската и критическата мисъл в епохата на Възраждането прераства в марксистка естетика и литературна критика. Литературнокритиче ското творчество на Д. Благоев е категори чен пример за тази приемственост, свързала традицията с новото качество. Втората част на статията се занимава с проучване как Д. Благоев използува и преос мисля от нови позиции натрупаното вече от възрожденските ни писатели, как творческата му мисъл го довежда до руските революционни демократи, които пряко или косвено са допринесли за материалистическия мироглед на българските творци, и накрая, какво е влиянието на Плеханов за изграждане на марксистките литературно-естетически позиции на Д. Благоев. Няма съмнение, че тази статия има приносен характер, защото научно и ерудирано проучва и доказва високата стойност на продуктивната връзка на марксистката мисъл в България с националната история на страната и нейните духовни и културни постиже ния. Проблемът за „Отношението между морал и история в съвременната българска проза" е в основата на статията на Дитмар Ендлер. Като изхожда от констатацията, че от началото на 60-те години насам българската ли тература проявява засилен интерес към морално-етични проблеми, той стига до извода, че е продуктивна онази тенденция в българската литература, при която индивидуални човешки съдби се свързват диалектически с обществе ната действителност и нейното развитие. По пътя към това заключение авторът правилно използува като изходна точка обществените преобразования в България през 60-те години, които са свързани с процесите на индустриализация, урбанизация, преустройство на се лото, активизиране на комуникацията. Разбира се, обект на разглеждане са процесите в социалната реалност, измененията в мисле нето и психиката на хората и в нравствените ценности на обществото.

В рецензираната книжка привлича вниманието изследването на Бьорге Кристиансен от Копенхагенския университет „Романът на Херман Брох „Смъртта на Вергилий". Тук авторът си поставя за цел да разгледа проблема за смъртта и времето в мис ловната система на Брох и да установи как този проблем се разрешава формално и те матично в романа. Още в началото на една друга своя капитална творба - романа „Сомнамбулите" (1931-1933) - Херман Брох се докосва до един централен за цялото му литературно дело въпрос. Той пише: „Нима този деформиран живот притежава все още действителност? А нима тази хипертрофирана действителност има в себе си още живот? Патетичният жест на гигантската готовност за смърт завършва с повдигане на раменете - те (войниците в Първата световна война) не знаят за какво умират, лишени от действителност, те изпадат в пустота, макар че са заобиколени и погубвани от една действителност, която е именно тяхната. . . Защото нелогич ното е недействително." Оттук следва - посочва авторът, - че „логичното", рационално обяснимото и смисле но изживяното е действително. Според Брох животът на хората притежава само тогава , действителност“, когато субективно се схваща като понятен и в резултат на това може да се изживее и приеме като смислен и ценен. Тази субективна действителност", по необ ходимост понятна за отделния индивид, може да има валидност само в рамките на една крайна и ограничена нормативна система. Наред със субективната ценностна действителност на отделния човек обаче съществуват без- брой други, чужди" действителности, които чрез своята непонятност постоянно застрашават утвърдената действителност на отделния и уединен човек. Ала заплахата за ценностната действи телност на индивида идва не само от непонятността на другите системи, но възниква и от мрака и несъзнаваното в собствената душа, а те не могат да бъдат включени смис лено" в една стабилна ценностна действи телност. Така решаващият проблем, с който се сблъскват всички герои в романите на Хер10 Литературна мисъл, кн. 2 ман Брох, е проблемът за изтичащото време и смъртта - заключава Бьорге Кристиансен. Според Брох смъртта стои на границата Между светлия свят на съзнанието, в който всички неща са познати, могат да бъдат опре делени и наименовани, и света на мрака, в който нищо не еопределено, всичко е безименно и чака да бъде назовано, за да може да бъде обхванато и превъзмогнато. От този възглед за смъртта произтича същинската етическа задача на човека: да интегрира све та на смъртта, на мрака и рационалното в светлия свят на съзнанието, т.е. в познатата ценностна действителност. Защото една такава интеграция би означавала превъзмогва не на устременото към смъртта време, преодо ляване на великия необуздаем страх от живо та, който човек изпитва в същия миг, в който съзнанието му за първи път разкрива взор и вижда самотността на своята смърт", по думите на Брох. Защото за писателя смъртта не есамо прекратяването на живота. Тя се проявява във всяко намаляване или стесняване на Аз-а. Всяко зло съдържа в себе си смърт, смята Брох. Това важи също за непонятност та" на чуждите ценностни системи, както и за ирационалността на собствената душа. Противоположността на смъртта е за Брох екстатичното единение на индивида с безкрайния Космос. Страхът от живота замлък ва едва когато човекът започне да долавя взаимовръзката между своята земна крайност и безкрайността на Вселената. Брох смята, че тъкмо това е изразено в музиката на Йохан Себастиан Бах. В периода, през който Херман Брох работи над романа си „Смъртта на Вергилий", той смята, че именно на изкуството е отре дена задачата да носи избавление от екзистенциалния страх чрез познание. Романът възниква през годините 1938-1945 като разширение на новелата „Завръщането на Вергилий". Външният повод за тази преработ ка е арестуването на писателя от нацистите през 1938 г. В едно свое писмо от 1946 г. Брох споделя: „Намирах се в състояние, което всекичасно ме подтикваше да се под готвя за смъртта. И то се разгърна в работата ми над „Вергилий"... Това вече не беше смъртта на Вергилий, а представата за собствената ми смърт."

„Ревю дистоар литерер дьо ла франс", което със своя двоен брой 5 и 6 приключва своята 82-годишнина, едно от първите найсолидни и авторитетни френски периодични публикации, научен орган на Дружеството за литературна история на Франция, който излиза с материалното съдействие на Националния център за научни изследвания и на Националния център за литература, е посве тило своя двоен брой на крупния френски писател и Нобелов лауреат Роже Мартен дю Гар. Богатото и разнообразно съдържание на този брой, което видният литературовед и професор по френска литература в Сорбо ната Рьоне Помо представя с кратък съдър жателен предговор, обхваща следните че тири дяла: 1. Очерци; 2. История; 3. Прием от страна на чуждата критика; 4. Ръкописи и посмъртни публикации. „В периода между двете войни - пише в предговора си проф. Рьоне Помо - беше установен издателски подход да се публикува циклов роман, раз- казващ историята на отделна личност или на отделно семейство, дори на цяло едно об- щество, в много романи, излизащи от печат година по година. Имаше без съмнение чи тателска публика, способна да следи тези предълги повествования. От толкова циклови романи какво е останало днес след половин век? От многото остатъци едно произведе ние остава живо, чете се и се изучава: „Ти- балдовци" на Роже Мартен дю Гар. В отря зъка от време между 1919 и 1939 г. един сю- жет само от актуалността вдъхваше на френ- ския роман голямата амбиция да създаде една „Война и мир" на ХХ в. Както писа Албер Камю, не беше работа само до та лант и до творческа мощ. Благоприятни- те условия на обществото, сред които беше живял Толстой, вече не съществуваха. Но от всички опити, които бяха извършени, романът на Роже Мартен дю Гар беше осъ ществил най-добре този замисъл... Лято 1914", излязло в 1936 г., беше един вид за Роже Мартен дю Гар „Троянската война няма да стане"... Писателят, ако живееше, би прехвърлил днес стотната година. Той продължава да живее, но не единствено заради своя голям роман. Както се случва понякога, едно крупно произведение крепи по-малко значителни и по-слаби писания. Със своята остаряла форма на диалоги чен роман „Жан Бароа" (друг роман на дю Гар - Н. Д.) остава решителен принос към тази криза на съзнанието, която е една от константите на нашата цивилизация. Teaтърът на Роже Мартен дю Гар - казва проф. Помо - не може също да бъде смятан като незначителен и ние ще говорим за него на нашия симпозиум, който ще се проведе на 13 и 14 ноември 1981 г., по случай стогодиш нината от рождението на Роже Мартен дю Гар. По-нататък в осведомителната част на своя предговор проф. Помо ни съобщава, че Клод Сикар, един от организаторите на симпозиума, е посветил основен труд на литературните дебюти на Роже Мартен дю Гар. На Клод Сикар, пише, проф. Помо дължим едно превъзходно двутомно изда ние на „Кореспонденцията с Жак Копо и той готви освен това други значителни публикации. В първия дял от интересното съдържание на броя са включени следните очерци: „Жан Бароа" и повествователната техника" от Е. Сведенборг, „Роже Мартен дю Гар и теа търът" от Кл. Боргал, „Два ваканционни дни": литературното творчество на Роже Мартен дю Гар" от Б. Алюен, „Тибалдовци" и актът да четеш" от Ж. Е. Кайзер. Във втория дял са събрани следните три статии под общия наслов „История": „Ролята на Жак Тибо" от Ж. Мияли; „Роже Мартен дю Гар и историята от Ж. Шльобах, „Роже Мартен дю Гар и селяните" от Р. Гаргило. Очерците в тези два дяла на аналитична критика ни въвеждат в богатата проблематика на творчеството, която ни разкрива както идеологич ните теми, така и вътрешната природа на Тибалдовци. „Прочитът на подготвителното досие на „Два ваканционни дни - пише Бернар Алюен - показва ясно, че в момента, който Роже Мартен дю Гар готви своята пиеса, той пише като романист, а не като драматург. За това свидетелствува може би фактът, че той започва да пише подробен разказ за готвените сцени и при него изра ботването на диалозите идва най-често на последно място...

Списание „Зин унд форм" е издание за литература и литературна теория, орган на Академията на изкуствата в Германската демократична република. Основано е от Йоханес Р. Бехер и Паул Виглер. Излиза в шест Книжки годишно. В рецензирания брой привлича вниманието статията на Хайнц Кноблох „Постът е човек", посветена на австрийския писател и културисторик Егон Фридел, загинал трагично след навлизането на хитлеристите в Австрия през 1938 г. Заглавието на статията изхожда от една парадоксална мисъл на Фридел: „Постът е човек, който признава само един единствен личен въпрос - делото на човечеството." Но тази мисъл характеризира цялото творчество на писателя, неговото духовно кредо. Хуманизмът на Фридел, нетърпимостта му към всякакъв акт на насилие над човешката природа го правят заклет враг на немските и австрийските националсоциалисти. Още през на падането. Само през този месец във Вис на са се самоубили по подобен начин седемдесет и девет застрашени от нацистите лица, главно евреи, отбелязва авторът. Егон Фридел е роден във Виена на 21 Януари 1878 г. Баща му, състоятелен тексти лен фабрикант, умира, когато момчето е тринадесетгодишно. През 1904 г. Фридел за щищава във Виенския университет дисертация на тема „Новалис като философ" и ста ва доктор на философските науки. Още като студент той се проявява на литературното поприще, пише театрални текстове и сам иг рае на сцената. От 1908 до 1910 г. Фридел Ръководи прочутото виенско кабаре „Прилеп". Освен това си създава име на компе тентен театрален критик. Литературна Виена е естествената жизнена среда на Егон Фридел. И който зачете творбите на Петер Алтенберг, на Карл Кра ус или на Алфред Полгар, неминуемо ще усе ти духовното присъствие на писателя Егон Фридел, посочва Хайнц Кноблох. Голямото есе на Фридел, озаглавено „Ecce poeta" (1912), е посветено на виенския майстор на импре сионистичната скица Петер Алтенберг и е първата нощ след аншлуса във Виена, където пример за точно наблюдение „от натура" живее Фридел, започват обиски, грабителски на цялостната културна обстановка в авакции и други издевателства, преди всичко над евреите. Когато във Виена пристига самият Хитлер, целият град запалва светлините си, за да му отдаде почит като на побе дител. Но на прозореца на Егон Фридел се появяват запалени свещи. Авторът под чертава, че шестдесетгодишният писател очевидно сам не е пожелал своевременно да емигрира като редица други застрашени от пре следване, а доброволно и съзнателно е приел съдбата си. А Фридел е знаел добре какво го очаква. Две години по-рано, през време на берлинската олимпиада, той пише на приятелката си Лина Лоз: „Всяка проява на благородство, благочестие, култура, разум ще бъде преследвана по най-жесток и вулгарен начин от глутница деградирали лакси. И понеже аз, както и преди, обичам немския народ, това естествено дълбоко ме засяга. И когато на 16 март 1938 г. късно вечерта в дома му нахълтват няколко младежи с пречупени кръстове на ръкавите, Егон Фридел отваря прозореца на спалнята си и скача от третия етаж. Според лекарската експертиза сърцето му е спряло още по време 168 стрийската столица от предвоенните години. Със статии по културни и литературни въ проси Фридел сътрудничи и на обвеяното от „скандална" слава списание на Карл Краус „Факел". (За това списание и неговото влия ние върху художествения живот във Виена пише подробно Елиас Канети във втората си автобиографична книга „Факел в ухото (1980) - б. м., В. К.) За петдесетгодишнината на Егон Фридел през 1928 г. Алфред Полгар пише полушеговито-полусериозно: „Любимото питие на Фридел е бургундското, но поради склонността си към опростените форми на живот той поддържа добри отноше ния и с обикновената ракия. Пуши дълга лула, плува като шампион, обича компаниите и дременето в кръга на бодърствуващи приятели, вярва в живота на Исус и във водещата роля на гения - ето защо хората са му дотолкова безразлични, че не му стру ва никакво усилие да бъде добър, понеже на всички казва онова, което те искат да чуят.

В рецензираната книжка е поместена статия, която заслужава по-специално разглеж дане - това е работата на Ервин Копен „Красотата, смъртта и дяволът. Италиански места на действието в белетристичното творчество на Томас Ман." ми- Авторът отбелязва, че още в края на налия век Томас Ман на два пъти пребивава в Италия, като общо престоят му там трае почти две пълни години. Тези пребивавания не остават без литературни последици. А през ХХ в. следват многобройни пътувания на писателя в Италия, които оставят необозрими следи в творчеството, в автобиографичните изявления и в кореспонденцията му. Дори повърхностното запознаване с животописа и литературното дело на Томас Ман навежда на мисълта, че животът и творчеството на този писател имат толкова тесни допирни точки с Италия, че е възможно да се направят някои сравнения с пребиваванията на Гьоте в Ита лия. Защото още двадесет и три годишен Томас Ман е прекарал в Италия общо повече време, отколкото Гьоте през целия си живот, отбелязва авторът. Две от най-известните новели и единстве ната драма на Томас Ман имат за място на действието Италия - това са „Смърт във Венеция" (1911), „Марио и фокусникът" (1929) и „Фиоренца“ (1905). В други някои новели, както и в романа „Доктор Фаустус" Италия само отчасти е място на действието. А във „Вълшебната планина" тя епредставена блестящо чрез необикновения образ на Лодовико Сетембрини, посочва Ервин Копен. Италия играе значителна роля в творчеството на Томас Ман. И авторът си поставя за цел да установи в статията си, че от произведенията на писателя може да се реконструира една почти митическа перспектива по отношение на тази страна. На първо място той насочва вниманието си към новелата „Смърт във Венеция". В нея се говори как известният писател Ашенбах се отправя на юг и се установява в италианския курортен град и средище на отминал богат културен живот. Това той прави, когато именно изпитва нуж да да избяга от своето строго подредено и дисциплинирано всекидневие на творец. Ервин Копен си задава въпроса, защо Томас Ман 150 кара своя герой да завърши живота си тъкмо в страната, която е тъй омразна на друг не гов, сроден по дух герой - Тонио Крьогер. Според него отговорът може да бъде само то зи, че той изпраща Ашенбах в една по-различ на Италия от онази, която тъй много е нерви рала с чувствената си разточителност Тонио Крьогер. (Когато Лизавета Ивановна предлага на Тонио да заминат в Италия, той бурно реагира: „Ах, оставете тая Италия, Лиза вета! Толкова съм равнодушен към Италия, че започвам да я презирам. Отдавна мина вре мето, когато си въобразявах, че само там мога да живея. Изкуство, нали? Синьо като ка дифе небе, горещо вино и сладка чувстве ност... С една дума: не искам. Отказвам се. Цялата тамошна „красота" ме нервира.") Онова, което Ашенбах намира на юг, е почти противоположно на представите на Тонио Крьогер: небето не е синьо, а през първите дни на престоя му във Венеция е сиво и нависнало от облаци, за да се превърне после в знак и сим вол на една в истинския смисъл на думата убийствена жега. „Горещо вино" се проявява само в своето въздействие върху един както отвратителен, така и зловещ пиян старец. За изкуство става дума само във връзка с упа дъка. А що се отнася до чувствеността и красотата, те са всичко друго, но не и сладки", защото се въплъщават в обекта на късната пагубна страст на писателя към момчето Тад 30. А тази страст след това ще го „нервира" в съвсем друг, по-висш и многозначен смисъл, отколкото тази дума означава в устата на Тонио Крьогер. Във Венеция шествува смъртта и тя се проявява не само в атмосферата на града, но се олицетворява и от някои персонажи - на първо място естествено от момчето Тадзо, посочва авторът. Ала нерядко смъртта се появява в италианско одеяние: в образа на пияния старец върху борда на кораба, в този на тайнствения гондолиер, който Закарва Ашенбах в Лидо, и не на последно място в образа на миришещия на карбол червенокос уличен певец. А може би в тези образи е персонифициран дяволът", се пита авторът на статията. Няма съмнение, че този италиански град е населен от демони на смърт та; дори онзи елемент на юга, който при Гьоте се превръща в елемент на естетическо въодушевление и ведра уютност, именно класическата древност,

В рецензираната книжка на списанисто орган на Съюза на писателите в Германската демократическа република, привлича вниманието статията на Манфред Йендришик „За детето в литературата". Авторът, който е известен като есеист и белетрист, изхожда в статията си от въз гледа, че в ГДР съществуват три вида литература - тази на пишещите работници, ли- тература за деца и литература за възрастни. Сам той се причислява към пишещите работ- ници и смята, че стимулирането на творче ската изява на трудещите се с едно от предимствата на нашето общество. Това допринася значително за развитието на отделната лич- ност, както и за обогатяването на колектив ните взаимоотношения. Според автора детската литература е обособена област, където по необходимост се сблъскват въображението и своеобразните изживявания на детето с повече или помалко дидактичните намерения на писателя, сблъскват се детският стремеж към игра с подреждащата логика на автора, ограниче ните възможности за познание на детето със свръхусложнения свят на възрастните. Както гласи известната фраза, за децата тряб ва да се пише като за възрастни, само че по-добре, при което писателят следва да пре веде всички обяснения за света в образи, а това спада към върховете на изкуството, заключава Манфред Йендришик. Такава една литература с нейните значителни ограничения, с наложителните опростя- вания, съкращения и т. н. е твърде по-различна от литературата за възрастни - там е позволено всичко при изобразяването на човешките съдби, ограниченията се налагат единствено от липсата на талант у писателя, от неговата боязън, но и от чувството му за отговорност към читателя. Авторът на статията споделя възгледа, че съвременната литература на ГДР има за цел да допринесе за развитието на човека в пълния универсален хуманистичен смисъл на тази дума. Тя трябва да му предлага образ ци, да подбужда способността му да се въз хищава, да укрепва жизнената му сила и есте ствения му оптимизъм с всички средства Тя трябва да изостря погледа му за действи телността в света, сред който живеем. Тя трябва да му предава ясно, стабилно и нагледно историческо познание. Тя трябва да затвърж- дава неговите основни човешки добродетели: любовта към труда, смелостта, честността, отзивчивостта, чувството за справедливост, патриотичната жертвоготовност. Тя трябва да буди у него неприязън към всяка форма на несправедливост, експлоатация и войнству ваща себичност. Тя трябва да култивира неговата способност да взема ясни и правилни Мирогледни решения и да защищава своите позиции срещу всякакви нападки. Всичко това, продължава авторът, означава само едно: нашата литература трябва да допринесе за възпитанието на човека в духа на социализма. Естествено този процес може да бъде плодотворен само при съдействието на семейството и училището. Манфред Йендришик разделя детската литература в ГДР на пет категории: 1. Книги, в които децата се явяват като протагонисти и чиито автори се стремят да се приобщят към детския начин на виждане. 2. Легенди, сказания, приказки. 3. Детската литература, В която героите са възрастни, но са предста вени съобразно с възприятията на децата - т. нар. приключенска литература. 4. Творби, замислени предимно за възрастни, в които някоя или главната роля се играе от деца. 5. Авторски спомени за детството. При тази подялба все пак се налага въпросът, каква е основната цел на литературата. Поетът Райнер Кирш предлага следната формулировка: „С време поезията може да пре дизвика у читателя възникването на чувстви телност, от която извънредно много се нуж дае всяко насочено към хуманизъм общество; то използува тази чувствителност, за да вну ши прозрения за мястото на личността в съв ременния свят, които не може да се предадат по друг начин; освен това поезията предлага по-нюансирани възможности за преценка, за обич и за живот. Тя съдържа идеи или предчувствия за по-красиви обществени взаимо отношения." Авторът на статията смята, че функцията и въздействието на литерату рата са далеч по-обширни, но че тази дефиниция е подходяща при разглеждането на темата за детската литература. Защото тъкмо това богатство на чувствата, на човешки отноше 155 ния не изключва едно стабилно и ясно познание, нито патриотичната готовност ако не за жертви", то за участие в защитата на оте чеството. Нещо повече, това емоционално богатство предпазва читателя от вкаменяването на „ясното и стабилно познание", то дава възможност образците да се менят според ценностните представи, а освен всичко това богатство включва и онази друга страна, чрез която едва човекът става човек - именно опознаването на заблудите, пораженията, страховете, тъгата, естествения егоизъм, гне ва, мъката - все моменти, които играят при децата най-малко същата роля, както при възрастните, заключава авторът.

В рецензираната книжка привлича вни манието изследването на Хайко Юкер „Един добър датски европеец. Георг Брандес и Фридрих Ницше". Авторът изхожда от идеята, че към значителните постижения на Брандес в областта на литературната история и критика спада без съмнение откритието и пропагандирането на непознатия дотогава немски философ и поет Фридрих Ницше. В статията той си поставя за цел да проучи отношенията между двамата и да изясни последиците от това общуване за датския литературенисторик. Георг Брандес е роден две години преди Ницше, но го надживява с цели двадесет и седем години Популярността му в Герма ния е била значителна - за това говори, че годир смъртта му там излизат повече от четиридесет възпоменателни статии. През целия си живот Брандес е бил обект на въз хищение, но и на упреци. Наченките на това отношение трябва да се търсят в капиталната шесттомна творба на Брандес „Главните те чения на литературата на XIX в.", чиито отделни томове са достигнали в немски превод до десет издания през 20-те години на нашия век. В Германия наострят уши не само поради факта, че в прочутата си встъпителна лекция от 1871 г. просветителят Брандес защищава правото на свободните изслед вания и на свободната мисъл като най-висша научна цел; по-важно се оказва това, че той поставя следното програмно изискване: . Дали една литература ежива в наши дни, проличава по това, че тя поставя проблеми за обсъж дане. Следствието от подобно изискване е било ясно: то означава отвръщане от постическия реализъм (обозначен в датското литературознание като „романтизъм") и насочване към една обърната към съвременността, социалнокритична литература. Напри мер Бьорнстерне Бьорисон и Хенрик Ибсен дължат много на Брандес в това отношение, отбелязва авторът. Датският литературен историк е бил личност от европейски мащаб, затова не е чудно, че още непопулярният тогава Фридрих Ницше му е пращал свои творби за мне ние. В автобиографията си Брандес записва, че първото съчинение на Ницше, с което се е запознал, е „Ненавременни размишления" - 152 книга, събудила впрочем всеобщ интерес. От своя страна Ницше следи отблизо творчеството на Брандес и през 1883 г. пише на издателя си Е. Шмайцнер: „Искам да насоча вниманието Ви към господин Брандес, историка на културата, който понастоящем пре бивава в Берлин. Той е най-остроумният измежду всички днешни датчани. Узнавам и това, че се занимава задълбочено с мене." Ницше изпраща на Брандес и книгите си „Отвъд добро и зло“ и „Към генеалогията на морала". В писмо от 1887 г. Брандес му отвръща: „За мене е чест да бъда известен за Вас, и то известен по такъв начин, че сте решили да ме спечелите за свой читател." В същото писмо обаче Брандес признава, че не разбира всичко от книгите на Ницше. „Вашето презрение към морала на състраДанието ми е все тъй непонятно" - пише той. Заедно с това писмото съдържа опре деление за творчеството на Ницше, което впоследствие предизвиква такова голямо впе чатление - аристократичен радикализъм". В отговор Ницше отбелязва: „Изразът „аристократичен радикализъм" с много добър. Това, с Ваше разрешение, е най-умната фраза, която досега съм чел за себе си." И донякъде в отплата Ницше нарича Брандес, един добър европеец" - фраза, свързана с представата за културната мисия на „свободните, твърде свободните духове“, истинските „наследници на Европа".

Особено място в разглежданата книжка заема изследването на Ева Фоконо Дюфрен „Възприемането на действителността и развитието на съзнанието в романите „Малте Лауридс Бриге" от Рилке и „Погнусата" от Сартър". Въпреки че почти тридесет години историческо, философско и литературно разви тие разделят „Записките на Малте Лауридс Бриге" (1910) на Райнер Мария Рилке от „Погнусата“ (1938) на Жан-Пол Сартър, а двамата писатели са живели в съвсем различна житейска среда и историческа ситуация, при проучването на двете произведения се набива в очи идентичността на значителни мотиви и многобройните, почти дословни прилики в отделни наблюдения. Така се налага въпросът, какво е общото и какво е различното в тези Две характерни за създателите си творби. Тук може да се търси общата духовна база, общото поведение на авторите и отношението им към живота. Също тъй би могло да се намери общ знаменател за двете творби в екзистенциалната тематика, която те разглеждат. В изразните средства също може да се намери нещо общо. И двата романа са представени като дневници и съдържат записките на двама души, които на пръв поглед са из основи различни, но които все пак усвояват заобикалящата ги действителност и своята собствена душевност по особен начин. Съществуването им е определено от сходни проблеми, както и тяхното мислене: страх и погнуса, криза и промяна, възприемане на собственото Аз и опознаване на света. Погледнато исторически, и двете творби заемат преходно положение: Малте се бори срещу естетично-романтичните си склонности, за да се утвърди в действителността; Антоан Рокантен олицетворява съмненията на поколението между двете войни в смисъла на съществуването. Двамата установяват, че изведнъж гледат на своето обкръжение поразлично от преди и се опитват да определят въздействието върху душевния си живот на възникналата по този начин нова действителност. Те страдат от самотата си сред всич ки тези възприемани като чужди хора, но трябва да се откажат от социални контакти, за да проникнат по-дълбоко в същността на екзистенцията, посочва авторката. Под въздействие на новите измерения на действителността съществуващият традиционен порядък започва да им изглежда абсурден, тъй че обичайните взаимоотношения загубват за тях стойност, а валидните дотогава интерпретации на света стават съмнителни. Тъй като старият светоглед вече не може да им предложи ориентация, непосредствените прозрения в „истинските" отношения трябва да им помогнат да развият у себе си необхо Димите представи за едно смислено съществуване. И все пак една подобна ситуация на отношението между Аз-а и света сама по себе си не довежда до еднакво развитие на съзнанието у двете различни индивидуалности. Също и тяхното поведение не се формира по еднакъв начин. Ето защо още отначало трябва да се очаква, че въпреки сходността на темите ще съществуват и значителни различия в разглежданите произведения. Най-напред авторката си поставя за задача да изследва как героите на двата романа възприемат действителността. Като екзистенциална база за развитието на съзнанието може да се разглежда изходната ситуация на двамата герои. При това прави впечатление съвпадането на някои елементарни фактори: и двамата писатели живеят сами в периферията на обществото, прежи вяват вътрешна криза, която ги кара лесно да отхвърлят като незначителни дотогавашните си литературни опити; и двамата водят дневник, за да си дадат сметка за външните и вътрешните промени и да хвърлят мост Между действителността и съзнанието, които заплашително са се отделили едно от друго. Необходимостта от по-дълбоко проникване в същността на реалния свят се схваща в мига, когато и двамата герои за първи път установяват, че е настъпила промяна във възприе мането на околния свят. Дневникът като литературна форма им изглежда най-подхо дящ да отрази отношението на личността към реалния свят и да даде на съзнанието яснота за отделни наблюдения. Затова и двамата герои започват да записват в дневниците си своите непосредствени впечатления, особено визуалните си възприятия. Както за Малте, така и за Антоан гледането не означава само повърхностно регистриране, а води до усвоя ването на способността да се опознава дей ствителността в нейната гльбинна структура.

От по-особен интерес в рецензираната книжка е статията на д-р Едуард Байер, доцент в Хумболдовия университет, Берлин, озаглавена „Значението на националната традиция и социалистическото идейно богатство като фактори в българското литературно развитие". Авторът изхожда от предпоставката, че сложният ход на българската история през Средновековието е наложил отпечатьк върху развитието на националната литература, преди всичко в периода на Възраждането през XIX в., и е довел до значителни художестве ни постижения. Като резултат от въздейст вието на националните фактори, чийто ха рактерен белег е хуманистично-демократичният и материалистическият светоглед, но и като следствие от интернационалните процеси и влияния, след края на XIX в. възниква ярка, ориентирана към социалистическото идейно богатство насока в литературния живот, която в значителна степен определя характера на литературния процес в страната, отбе лязва д-р Байер. Социалистическата литература и в частност марксическата естетика и литературна критика в България проявяват след възникването си в края на XIX в. забележителна последователност в своето развитие, посочва авторът. Към значителните постижения в тази област спада преди всичко делото на Димитър Благоев, както и ранната социали стическа поезия, създадена от Димитър Полянов и Георги Кирков; революционната пое зия на Гео Милев и особено на Христо Смирненски в началото на 20-те години, която същевременно набелязва и наченките на социалистическия реализъм в българската литература; също така септемврийската поезия, която възниква след потушаването на Септемврийското въстание от 1923 г. и става израз на първия художествен протест срещу надигащия се фашизъм; най-сетне тук спада и пролетарскореволюционната поезия от 30- те и началото на 40-те години, която достига своя връх в творчеството на Никола Вапцаров, обобщава д-р Байер. Анализът на литературното развитие в България показва, че не друго, а именно демократично-хуманистичните традиции в литературата от епохата на Българското въз раждане и влиянието на материалистичната естетика от 70-те години на XIX в. са допринесли в значителна степен за това още в периода между 1878 и 1944 г. българската литература да се развие успешно по пътя на реализма и социалния напредък и да съумее да се противопостави на опитите на една формалистично-идеалистическа естетика да я от клони от този път. Авторът изтъква в статията си, че преди всичко марксическата естетика и социалистическата литература в България поемат защи тата на прогресивните национални традиции. Тази констатация за ролята на марксическата естетика в процеса на усвояване на културното наследство е свързана с обстоятелството, че българските леви сили под ръководството на Благоев е трябвало да стигнат до ясни марксически позиции едва след продължителни и сложни дискусии, довели до превъзмогването на сектантските тенденции по отношение на постиженията на българските писатели, за ключава д-р Байер. Той посочва голямото значение на някои съчинения на Димитър Благоев, като например „Що е изкуство?" (1898), за осъзнаването на необходимостта от творческо усвояване на прогресивните постижения в духовно-културната област. Самият Благоев, който се е възхищавал от такива личности на националната освободителна борба като Каравелов и Ботев, е имал творческо отношение към епохата на Българското възраждане. Той е съзирал неговата непосредствена връзка със социалните и политиче ските борби след освобождението на Бълга рия, в работническата класа е виждал наслед ника и продължителя на революционните тра диции от времето преди 1878 г. и най-сетне при определянето на своите литературно-есте тически позиции той съзнателно е усвоил постиженията на материалистическата естетика от 70-те години, посочва авторът.