Австралия

Френското издателство за марксистка литература „Едисион Сосиал" (Париж) е публикувало колективен труд, озаглавен За марксистка критика на психоаналитичната теория". Автори на труда са Катрин Б. Клеман, Пиер Брюно и Люсиен Сев. Партиздат публикува неотдавна в превод на български език „Марксизмът и теорията на личността" от Люсиен Сев. Във встъпителните бележки към текста, който публикува „Ла Нувел Критик" (бр. 63), се казва:.. ... За марксистка критика на психоаналитичната теория ще рече, че в настоящия труд решително е докосната само част от проблемите, повдигнати от марксистката критика на Фройдовото дело и на развитието му до наши дни: исторически видено, може ли теоретичното дело на Фройд да бъде антропологически свър зано и съпричастно на историческия мате риализъм, Бихме извършили грешка, ако припишем на този сбор от текстове - и на техните автори, които са философи в марксистки смисъл на думата, догматични претенции, които им са чужди." Резюмирайки своите размишления върху Фройд, Катрин Б. Клеман пише: В нашето общество разпространението на психоанализата е безспорен факт едновре менно върху терена на теорията и върху терена на терапевтичната практика. Върху практическия терен психоаналитичната институция разрасна и се разнообрази, умножавайки леченията и вариантите около установения от Фройд модел. Върху теоретич ния терен четенето на Фройд е по-често подпомагано добре или зле от невероятно множество публикации около Фройд, около неговата личност и психоаналитичната теория. Това масово разпространение доведе до необходимостта да се вземе под внимание ефективното установяване на пси хоанализата в нашата култура, както и да почне да се мисли за нейната история, вече съществуваща повече от седемдесет години и богата с поучителни събития от идеологически характер. Този теоретичен разказ, ако може да употребим подобен израз, се опира върху личността на Фройд, който сега ни е познат с неговите трудности, с избора му и с неговите идеологически празнини. Отделено е най-сетне особено място на значението на Лакан (Жан Лакан, френски лекар, неофройдист, автор на трудове, третиращи в ново осветление проблемите на Фройдизма - Н. Д.) във френското психоаналитично движение. Той се разпростира в много изследвания, защото ориентацията, която е взел, основавайки своя собствена школа, му определя специфично място. Неговото четене на Фройд интересува марксистите дотолкова, доколкото Лакан успява да вложи във Фройд една митология и да изтъкне основната ос на Фройдовото откри тие: функцията на езика и културата. Защото такова е- казва Катрин Б Клеман - същественото, сърцевината на психоанализата: лекувайки истерията, Фройд е подчертал собствената ефикасност на езика и неговите начини на действие върху тялото: психоаналитичното лечение. което се изработва, като се изхожда оттук, се развива изцяло върху полето на езика, няма друга намеса освен намесата на езика и засяга индивида в неговия език. Тази прак тика е напълно индивидуална в аналитичното пространство, върху дивана на психоаналиста анализираното лице (сюжет) е единствено със своя език, който психоаналистът му възвръща: обаче езикът не съ ществува вън от социалната и културната функция, чрез която се упражнява, и това, което се развива в затворено поле, отразява деформирано обществото и мястото, което то приписва на този, който говори. Посред ством въпросите на езика, за неговото функ циониране, за неговата ефикасност се поставя трудната алтернатива между инди вида и масата. Психоанализата се занимава малко, дори никак със социалните отноше ния или по-скоро тя не вижда как тези отношения определят нещата, дори субективната преживелица. В заключение Катрин Б. Клеман пише: Нашата работа - на марксистите - е да можем да разберем необходимостта от Фройдовото откритие върху плоскостта на езика, на културата, на терапевтиката: да излезем от стерилността на една конфронтация, за да обмислим като марксисти едно ново поле, полето на субективността."

Кн. 4 от „Паментник Литерацки" ни поднася наред със студии за полски писатели от миналото - Ян Кохановски и Казимеж Бродзински и изследвания върху творчеството на Вилхелм Мах и Витолд Гомбрович. На Витолд Гомбрович епосветена този път цялата рубрика „Преводи“, където са поместени студиите на литературния кри тик, полонист от Загреб Здравко Малич „Литературните фейлетони на Витолд Гомбрович", на френския литературен критик Франсуа Бонди „Витолд Гомбрович или дуелите със семките на полския шляхтич", на италианския критик Цезаре Сегре „Хаос и космос у Гомбрович" и др. В предговора към тези студии, написан от Михал Гловински, изтъкнатият полски литературовед подчер тава, че починалият преди няколко го дини Гомбрович е постигнал вече световна известност. Успехът му се дължи според Гловински, на това, че той е задоволил назрялата преди 60-те години в Европа „нужда от недискурсивен интелектуализъм". Вместо да „разсъждава на тема", Гомбрович поставя проблеми и ги разглежда с помощта на гротескни ситуации, създадени от него образи, своеобразен език и стихията на пародията. Гомбрович не се включва в „ангажираната литература" от 40-те години, предлагана от екзистенциалистите, но не приема и откъсването от всяка идеология, характерно за „новия роман". Той търси трети изход. Обединява в своите творби гротескното преувеличение със старите похвати на „архаичното“ предаване на фабулата и въвежда като задължителна категория не трагедията, а играта. Основни идеоло гически категории у него стават младостта и незрелостта. Всяка зрелост е за него загубване на творческите възможности, а всяко изпълнение - самоосъждане на без- плодност. Живял дълго време в Аржентина, той обвинява Борхес, че подпомага страната си да усвои европейската култура, вместо да изрази аржентинската незрелост, което било най-важната задача на аржентинската литература. По-късно, пристигнал във Фран- ция, когато там се води борба между духа на Пруст и духа на Сартр", Гомбрович застава 100 на становището, че съвременната култура ни залива с потоп, който е не по-малко опа сен от природните стихии, и че срещу това заплашващо ни изобилие можем да се за щитим само с „гигантски смях", наистина страшен, но освобождаващ. Но докато полемичната и изобличителната стихия у Гом брович с успех атакува и разрушава съще ствуващите форми (на особено остри атаки е подложено семейството), когато писателят се опитва да гради новото, той създава само къщички от карти за игра". Първата студия, посветена на Гомбро вич, е от италианския критик Ренато Барили и носи заглавие „Сартр и Камю в Дневниците на Гомбрович. Авторът изтъква, че още в първата книга на Гомбрович - „Фердидурке", излязла преди войната, намираме всички типични мотиви на екзистенциали зма: защита на тялото и битието - срещу всевластието на идеята и разума, отхвър ляне на баналното в името на автентичното и т. н. Опитът на полския писател да отиде по-далеч и от Сартр, и от Камю, се изра зява в това, че той потапя в конкретния, осезаем живот всичко онова, което в тех ните уста е само отвлечено изказване". Сартр е според надходчивото определение на Гомбрович водолаз, който еизлязъл от големи глъбини, но е забравил да си свали скафандъра. Ужасната му маска, пригодна към голямото налягане, се е сраснала вече с лицето му." В критиката на някои становища на Сартр и на Камю Гомбрович изказва редица нови и верни мисли, но според Барили полският писател не еправ, когато смята, че към проблематиката на екзистенциализма е при бавил „сферата на незрелости", неизвестна не само на Сартр и Камю, но също и на Кир кегард, Ясперс и др. Зрелостта означава за Гомбрович избор на определено становище или форма, сиреч принуда, замръзналост и автоматизъм. Незрелостта епълна с примамлива прелест; тя ни кани да навлезем в открити пространства, където всичко е възможно, но благодарение не на интелекту алната свобода, а на неизчерпаемото разнообразие на жестовете.

През последните години в литературата на ФРГ особено място заема творчеството на писателя Мартин Валзер. Книгите му постоянно са в центъра на вниманието на литературната критика, а литературоведите им посвещават множество студии - не само във Федералната република, но и в ГДР. Причината е в острата социална насоченост на Валзеровите творби, в тяхната критична и полемична сила. Така списанието на Академията по изкуствата в ГДР „Зин унд форм публикува статията на Урсула Райнхолд За романа на Мартин Валзер „Душевен труд". В статията се отбелязва, че повече от двадесет години с произведенията си Мартин Валзер съпровожда историческото развитие на ФРГ. С литературните си образи той постоянно реагира на обществените процеси в страната, като с тяхна помощ отговаря непосредствено и на собствените си житейски проблеми". В един от последните си романи, озаглавен „Душевен труд“ (1979), той разказва за съдбата на шофьора Франц Ксавер Цюрн, които развежда из страната шефа, а съ що собственик на едно индустриално предприятие - господин Глайце. Романът представлява един непрекъснат рефлексионен процес, в който се преливат мисли, усещания, чувства, наблюдения, надежди, мечти и фантазии, посочва авторката. Това е структу рата на „душевния труд", който конструира романа. Този труд епричинен от социалното положение на Франц Ксавер Цюрн, който като шофьор прекарва времето си в колата заедно със своя шеф, но не може да общува с него. Така той остава насаме с мислите си. Това положение поражда напрежение и враждебност, прави героя неуверен и подозрителен, той постоянно е обзет от желанието да узнае какво мислят и говорят за него в семейството на шефа. Франц Ксавер изжи вява болезнено своята подчиненост и зависимост, която стига дотам, че той не може да реши по кой път да мине със своята кола". Особено тежко чувство на безсилие го обзема, когато шефът му заповядва да не спре при едно пътно произшествие, както изисква човешкият му и професионален дълг. „Душевният труд" на героя е предизви кан от редица обезсърчаващи преживявания, от съзнанието за социално неравенство и обществена изолация. Но той превъзмогва тези първопричини, като осъзнава социалните и историческите координати на своето съ ществуване. Франц Ксавер Цюрн трябва да се справи с притесненията на един професионален живот, който не може да се самоопредели, понеже героят узнава едва в послед ната минута в каква посока трябва да подкара колата. Той би се чувствувал облекчен, ако можеше да остави зад себе си целия този ритуал с посрещането на шефа, поздравя ването му, отварянето на вратата, пускането на мотора, изслушването на указанията, потеглянето и т. н. Цената на това напрежение е нарушение на храносмилателната дейност, защото Франц Ксавер трябва да нагажда физиологическите си нужди към условностите на своята професия. Тези смущения в здравословното състоя ние на героя Мартин Валзер представя симп томатично като белези на неговото поругано и обезправено съществование. Но вът решният монолог, който шофьорът води, докато зад него в колата слушат Моцарт или разговарят за „изгубената родна територия Кьонигсберг", предава един житейски опит и личен възглед, които изискват от читателя собст вената му преценка, посочва Урсула Райнхолд. Такъв е случаят, когато героят размишлява за двамата си братя - единият загинал в Кьонигсберг, а другият в Карелия. „Се мейство Цюрн наистина направи всичко, което можеше, за да спре настъплението на русите към родната територия на семейство Глайце. Франц Ксавер бе загубил братята си, а шефът и неговите братя бяха загубили родното си място. Щом само си помислеше, че му бяха убили двама братя, обземаше го бяс. Душата му се разтреперваше. Искаше му се да нанася удари. Би желал да попита шефа си дали и той изпитва същото. Например когато мисли за отнетото му родно място. Да прогониш някого от мястото, където е роден! Но семейство Глайце бяха заминали още преди това. Бащата на д-р Глайце все пак притежаваше един ловен участък в Алпите... Навярно е успял да избяга в Швейцария още преди началото на войната... Там трябва да е станал директор на някоя текстилна фабрика" - четем в романа.