Франция

Марсилското двумесечно литературно списание СЮД, което замести спрялото през 1965 г. след полувековен живот периодично издание КАЙЕ ДЮ СЮД, дело на покойния Жан Балар, който пожертвува кариерата си на талантлив литературен критик и есеист, за да подсигури материалното съ ществуване на КАЙЕ ДЮ СЮД, на което сътрудничеха най-бележитите представители на френската литература - поети, белетристи, критици - с всеки нов брой предлага на своите читатели едно име на крупен съв ременен френски писател, когото разглежда в контекста на нашето съвремие и дава ярко очертание на творческата му фигура. Два от последните номера на поредицата - всеки един от по 250-300 страници - са посветени респ. на видния поет Андре Френд и на академик (критик и есеист) Роже Кайуа, последният - починал в края на миналата 1980 г. на 67 г. Върху Андре Френо е публикуван огромен материал от критически очерци, лични спомени и бележки, между авторите на които Фигурират имената на негови съвременници - все известни и талантливи представители на съвременната френска поезия, като Пол Елюар, Раймон Кьоно, Жан Тардийо, Жан Фолен, Ив Бонфуа, Жорж-Еманюел Клансие, Жан Лескюр и др. Всеки един от тях ни дава своя поглед върху поезията и творческата личност изобщо на Андре Френо. Неговата личност и неговата поезия са били предмет през лятото на 1981 г. (от 18 до 25 август) на един симпозиум в Серизи край Париж под ръководството на Даниел Льоверс и при участието на Бернар Пенго, Роже Мюние, Ив Белавал - все известни писатели и критици. На този симпозиум поезията на Андре Френо е била представена като поезия, силно внедрена в грубата реалност, която използува при едно крайно разнообразие на тонове. Поет на „буйната хармония", Андре Френо знае винаги да даде на поетическия акт едно онтологично изме рение, без обаче да прекъсне обикновеното общение с хората и нещата." В своите „Бележки на читател" под наслов „Нашата фатална несръчност" Жан 164 Корто пише: „Реймон Кьоно казваше 3a Андре Френо: „Той е оригинален по естествен начин." И добавяше още: „Когато го вори, винаги казва нещо. Нещо умно и пое тично. Андре Френо говори всякога като поет, без усилие, без афектация. В читателските бележки" на Жан Корто намираме занимателна подборка от мисли, които в своята съвкупност ни дават интелектуалния образ на Андре Френо. Ако поезията на Френо трябва да се види в нейните най-съществени черти, бих казал, че това е нейното метафи зическо измерение. И още: утвърждаването на моралната необходимост, чиито граж дански или политически последствия са пре вратностите. Андре френо еедновременно мислител и поет - допълнителен дуализъм, който Реймон Кьоно беше признал. Един дълбок поет, който схваща противоположностите, умее да сумира крайностите и признава за това, което представлява - много и малко - ан гажираният едновременно човек но пътищата на надеждата и на ненадеждата. Той е братски, но поставя винаги морала на своето ис тинско място, неговата поезия напомня постоянно, че човекът в своята самота и в свое то достойнство е това нещо, което трябва да бъде превъзмогнато" (Ницше). Интересен е още следният фрагмент от четивните страници на Корто: „Андре Френо бе прекарал голяма част от своя живот като ревностен служащ". Обичам да си го пред ставям в министерството на своето бюро, което не мразеше. Занимаваше се с малките селски железници, които си остават в полето и не отиват в големите градове. Поетът го вори малко в творчеството си за тия желез ници, които наричаха теснолинейки" или икономически. (Има обаче един Дядо Мраз в железниците“, късо стихотворение в сбирката „Свято лице".) Мисля си за Хофман, големия писател, който е бил отличен слу жащ, в друго време, в Берлин, мисля."

В разглежданата книжка на холандското международно списание за изследване на модерни и средновековни езици и литератури привлича вниманието студията на Томас Блайхер от университета в Майнц „За адаптирането на литературата от киното. Висконтиевата метаморфоза на новелата „Смърт във Венеция" от Томас Ман". Към класическите изследователски обла сти на компаративистиката спада т. нар. взаимно озаряване на изкуствата“, отбелязва авторът. Този термин на Оскар Валцел, който прилага стилистичните категории на Вьолфлин върху литературата, вече съдържа иедна преценка на стойностите- тук се предпоставя генетичното отношение на типологичната връзка между различните художествени жанрове. Литературният текст на новелата „Смърт във Венеция" от Томас Ман разкрива митич ните образни елементи, които разрушават наличието на всекидневния опит и снемат понятието за време - така Еросът последователно се разбулва във взаимовръзката ЕросТанатос, посочва Томас Блайхер. Но текстът наред с автобиографични аспекти разкрива и една конкретна музикална ориентация: в годината на възникването на новелата (1911) умира Густав Малер. Сам Томас Ман споделя: „Така аз дадох на моя обладан от оргиастично разпадане герой не само малкото име на великия музикант, но и при описанието на външния му вид го надарих с чертите на Малер. През 1970 г. тази новела бе филмирана от Лукино Висконти. Интересно е да се разгледа филмовата метаморфоза на това лите ратурно произведение, да се види какво от него остава на екрана и с какво екранизацията го обогатява, отбелязва авторът. Предварително може да се каже, че на Висконти се с удало да се отдалечи от литературния първо- образ и чрез средствата на киното да се до- ближи по-пльтно до същността на произве денията. В едно писмо до Волфганг Борн, който еизготвил литографии към новелата, Томас Ман споделя: За писателя винаги с ласкателно и затрогващо преживяване да види творба на своя дух възприета, пресьз дадена, чествувана и възвисена от някое не152 посредствено зримо изкуство, изобразителното, или, да речем, театъра. „Макар тук да не се споменава киното, ясно проличава идея та за художествено адаптиране на едно изкуство от друго. В самата новела градът Ве неция въздействува често като недействите лен, като театрален декор. Тук нищо не променя констатацията, че новелата е съсредото чена върху душевния живот на един творец, а според едно изявление на Висконти - вър ху „раздвоението между изкуство и живот един застаряващ художник". Тази литера турна интроверсия не дава възможност за заснемане на действен филм; бедното външно развитие на събитията, липсата на диалози, на „разговори", утежнява възможната екра низация, затова са се провалили и всички подобни опити преди Висконти. И все пак самият Томас Ман говори за едно непо средствено зримо изкуство“, към което но велата направо подвежда. Ето един централен пример: Тадзо беше неизказано хубав и Ашенбах - както много пъти досега - почувствува с болка, че словото не е в състоя ние да предаде сетивната красота, а само да я славослови".

Рецензираната книжка е посветена изцяло на Достоевски с автори от САЩ, Франция и ФРГ. От по-особен интерес е работата на литературоведа-романист от Хайделберг Мартин Ретнер „Великият бъдещ подвиг на Разколников. Достоевски и литературата на немотивирания акт“, предстравляваща виДоизменен вариант на част от хабилитационния труд на автора (публикуван през 1980 г.) под заглавие „Немотивираният акт. Бунт и литература". Статията е посветена на централната от средата на XIX в. в западноевропейската литература и философия тема за реализацията на индивида в условията на враждебно настроено нему общество. В процеса на тази реализация немотивираният акт" (равно на бунт с установения ред) е възлово понятие. Безпричинното убийство е отдавна мотив в творчеството на различни по своята насоченост и направление литератори и мислители - Волтер, Сад, По, Бодлер, Лотреамон, Мориак. Особено място заема произведението на Андре Жид „Подземията на Ватикана". Младият герой Лавкадио Влюики блъска през отворената вра та на движещ се влак съвсем непознат за него човек. Жид еи авторът на самото понятие немотивиран акт" („Слабо прикованият Прометей" 1899 г.). Целта на статията е да се намери общият структурен модел, който стои в основата на желанията и действията на двамата герои - Разколников и Влюики - и прави възможно сравнението на двете творби, разделени от време, пространство, различни по език. Човек, съзнателно стремящ се да се откъсне от анонимната и аморфна маса, решава да действува, без да се грижи за последствията. Така демонстрираната свобода и автономност на постъпките в замяна предизвиква обвинения в аморалност и произвол. Това е бунтарски акт в собствения смисъл на думата. По такъв парадоксален и логичен начин бунтът на великия човек съдържа едновременно своя крах и своя триумф. Такъв е моделът на немотивирания акт и в романа на Достоевски „Престъпление и наказание". Двойното убийство, извърше но от Разколников, няма за него никаква практическа мотивираност. Наистина той ограбва старата сарафка Альона Ивановна и дори обмисля план за бъдеща дейност „в служба на човечеството и общото дело" с помощта на новопридобитите богатства. Убийството обаче е извършено без идея за грабеж. Иде ологическият смисъл на подобно престъпле ние не трябва да бъде смесван с мотивите за убийството. Същият този смисъл занимава дълго време Разколников преди извър шването на престъплението. Това е и темата на разговора между него, Разумихин и Пор- фирий Петрович по повод статията „За пре стъплението". Идеите на Разколников могат да бъдат резюмирани по следния начин. Съществуват два вида хора - обикновени, чието задължение е да се подчиняват (с. 274) и необикновени хора, хората в собствения смисъл на думата, които са „необикновено малко, даже учудващо малко (с. 278) и чието призвание е в повечето случаи да изискват, в най-различни форми, да се разруши настоя щето в името на по-доброто" (с. 276). По пътя си към високата цел те могат да срещнат като препятствия хора, които им пречат: „Но ако му е необходимо за своята идея да прекрачи дори и през труп, през кръв, той вътре в себе си, по съвест, може според мене да си разреши да прекрачи през кръв впрочем в зависимост от идеята и нейния размах..." (с. 276). „Необикновеният човек" може да си позволи всичко това, защото негово е „новото слово" (с. 276). Като анализира подробен цитат от репликите на Разколников, Ретнер излага следната схема на елементите на „немотивирания акт". (Анализираният пасаж е на страници 276-277 на българското издание на романа от 1974 г.) Масата/ вулгарното - индивидуалност - бунт - автономия - аморалност - свобода - безразличие - погром/сатанинско - триумф/божествено/. И тъй Разколников решава да стане пре стъпник, за да се откъсне от гнетящата го „среда на мравуняка", за да се превърне в „необикновен човек“. .... исках да стана Наполеон“, обяснява той по-късно на Соня, но не за да властвува над другите въшки", а за да докаже на самия себе си, че не е выш ка".

Малко преди смъртта си на 21. ІІ. 1980 г. Алфред Андерш завърши повестта „Бащата на един убиец“. Роденият през 1914 г. писател живя до 1958 г. в родния си град Мюнхен, където бе виден издател и редактор в различни радиоинститути на ФРГ. След това обаче Андерш изостави всички свои официални постове и се пресели в Швейцария, където заживя като писател на свободна практика. Последната му белетристич на творба (Андерш пише също стихове) предизвика силен отзвук в литературния свят и бе преведена на различни езици. През 1981 г. тя бе издадена и в ГДР. На повестта „Бащата на един убиец" е посветена статията под същото заглавие на Урзула Райнхолд в рецензираната книж ка на списанието за литературознание, есте тика и теория на културата „Ваймарер байтреге". С тази повест писателят се обръща към ранния период на своето развитие, който той разглежда през призмата на настъпилите социални и политически промени в Германия от последното десетилетие. Още в автобиографичната си книга „Черешите на свободата" (1952) Андерш се занимава със съ битията от своето детство, преживяно в края на Ваймарската република; там той разказва за членуването си в комунистическата Младежка организация, описва идването на власт на фашистите в Германия, а също своя престой в концентрационен лагер и послед валия дълбок интерес към литературата и естетиката. Голямо място тук намира и опи тът на Андерш от войната, преживяванията му като дезертьор и пленник в американски военен лагер. В това произведение писателят схваща своя живот като път към опознаването на една екзистенциално разбирана свобода, която сякаш може да бъде постигната между двата фронта, „в уединението с бога и нищото". Неотчуждената разказна перспектива в първо лице тук се явява като формално съот ветствие на схващането за свободата и лич ността, за което историческият опит бе преди всичко подтик за индивидуално себепостигане. Подновеният интерес на Андерш към собствената биография се обяснява с промения те, настъпили в историческите му възгледи което се дължи до голяма степен на съвре менните социални и културни конфликти вы ФРГ, отбелязва авторката. В ситуацията на изострени обществени противоречия и кри зисно развитие в страната писателят осъзнава своето недостатъчно обвързване с демокра тичните и социалистическите традиции в ли тературата, пораства потребността му да се запознае с опита на работническото движе ние и на антифашистката борба. Ето защо собствената му позиция на необвързаност, погрешно разбирана като състояние на сво бода, става за него все по-съмнителна. С тази проблематика Андерш се занимава в свои роман „Ефраим" (1967). Тъкмо през онези години редица писатели на ФРГ, като Хайн рих Бьол, Гюнтер Грас, Мартин Валзер Петер Вайс и Ханс Магнус Енценсбергер, подложиха на преоценка собствените си со циални позиции и стигнаха до твърде раз лични заключения. В отлика от Енценсбергер например Андерш никога не възприе крайното схващане за отказ от литературата или за самоограничаване до нейните оперативни въз можности. Тогава той се дистанцира от ра дикалните възгледи на студентското дви жение и от идеологията на „Новата левица“, засягаща отношението между литературата и политиката. Андерш остана на становище то, че литературата изпълнява обществена функция. В един разговор с Ханс Магнус Енценсбергер, озаглавен „Литературата след смъртта на литературата" (1979), Алфред Андерш подчерта: „Литературната творба възниква от определен исторически опит и ще оказва въздействие върху опита на други поколения. Характера на нейното въздейст вие върху историческия процес Андерш из вежда от историческата позиция на писателя, чиято главна задача той вижда в това да работи за един свят на мира". В програмната си статия „Хартия, обагряща се в червено (1979) Андерш писа: „Аз съществувам в един свят, който живее от фикцията на войната. С това не искам да кажа, че този свят дей ствително желае войната. Той обаче е изградил сложна идеологическа система, в която се приема като самопонятна пред поставка за всяко мислене, че срещу него ще бъде поведена нападателна война от 128 друг един свят. И тази система прониква до всички отрасли на живота. Това е антикомунизмът.

Катедрата по български език и литература при Националното училище за живи източни езици в Париж - днес Национален институт за източни езици и цивилизации към Парижкия университет - празнува тази година своята петдесетгодишнина. Но в действителност бъл гаристиката във Франция има много по-дълга история. И това е съвсем естествено, като се има пред вид, че по едно щастливо съвпадение на обстоятелствата българите първи създали своя азбука и своя книжнина, поради което българистиката бележи и началото на славистиката. Следователно интересът във Франция към славистиката е бил съпроводен и със запознаването с историята и на българския език и българската литература. Според френските слависти за начало на славистиката във Франция трябва да се счита книгата на Ф.-Г. Ешхоф (1799—1875), един от първите френски индоевропеисти, а именно „Ис тория на езика и на литературата на славяните - руси, сърби, бохемци, поляци, литвийци", обнародвана през 1839 г.,1 както и издаването на сп. „Revue slave" от Г. Н. Бонковски и К. Бро никовски от същата епоха. Но в действителност тази част се пада на Клод Фориел (1772-1844), родоначалника на сравнителното литературознание и на фолклористиката във Франция, който още през 1831-1832 г. прочел лекции в Сорбоната върху народната поезия у сърбите и у гър ците. Клод фориел не се задоволил да говори в лекциите си само за гръцките и сръбските народни песни, но разширил темата си и за народното творчество у други славянски народи. Така в уводната си лекция той дал обща картина за историческото и културното развитие и на другите балкански народи, а деветата си лекция посветил на славянския епос, като засегнал някои проблеми от епоса на русите и чехите. Тук логично изниква въпросът, защо фориел е пренебрегнал българската народна поезия и българския епос. Обяснението е, че фориел бил полиглот, но не владеел нито един славянски език. За своите лекции той си послужил с преводите на народната поезия у сърбите, чехите и русите на някой от западноевропейските езици. За съжаление до тази дата нямало още преводи на българската народна поезия на някой от тези езици. В тази връзка заслужава да се отбележи фактът, че българинът от Велико Търново Ни кола С. Пиколо (1792-1865) не само пребивавал по това време в Париж, бил близък приятел на Клод Фориел и един измежду най-усърдните му сътрудници в събирането на гръцки народни песни, но не го запознал с българската народна поезия. Причината за това негово поведение ще трябва да се търси не толкова в елинофилството му, което не му попречило да бъде и добър родолюбец, колкото в биографията му: напуснал отечеството си твърде малък и прекарал це лия си живот в чужбина - Румъния, Гърция и Франция, - той не ще да е познавал родната си култура.

Сп. „Нойе дойче литератур" е месечно издание за литература и критика, орган на Съюза на писателите на ГДР. В рецензираната книжка привлича вниманието статията на Александер Абуш „Дни с Томас Ман". Авторът отбелязва, че през 1953 г. по слу чай сто и петдесетата годишнина от смъртта на Йохан Готфрид Хердер Културният съюз на ГДР е организирал в гр. Ваймар конференция, в която е трябвало да участвуват редица видни немски писатели и учени от страната и чужбина. Тогава Абуш като секретар на съ юза е отправил до Томас Ман молба да посети за втори път Ваймар след края на войната. (Ман посещава Ваймар и Франкфурт на Майн през 1949 г. във връзка с чествува нията на И. В. Гьоте.) Писателят отговаря с писмо, в което въпреки отказа си изразява своята солидарност с антифашистките сили в цялата страна. Томас Ман казва следното: Многоуважаеми господин Абуш, Поканата на немския Хердеров комитет 1953 да участвувам в чествуването на 18 декември във Ваймар е за мен голяма почит, за която много благодаря. Но колкото и да съжалявам - трябва да откажа, както още от лятото, когато бях в Англия и Хамбург, отказвам на всички покани, отправени ми от немски и швейцарски градове, а също и от чужбина. Здравето ми вече не е съвсем стабилно и повторното нагаждане към средноевропейския климат ще бъде за моите години по-трудно, отколкото ми се иска. Проявявам голяма склонност към простуди, които винаги бързо се израждат в бронхит, а колкото и малко да съм свикнал да се щадя, все пак трябва да се науча на това, ако искам да съз дам още нещо, за което все тъй имам жела ние. Възнамеряваме освен това колкото се може по-скоро да идем за два-три месеца в някое южно кътче, Мадейра или Тенерифа, за да избягаме от свирепата зима, която миналата година доста ме измъчи. Мислите ли, че посещението ми във Ваймар през 1949 г. не е за мен незабравимо"? Ала много неща са против това да го повторя сега. Мога само да изпратя своите сърдечни пожелания за красиво и въодушевено протичане на праз 114 ненството в чест на великия немски ху манист - и да изразя благодарността си, че се желае моето присъствие. Ваш предан Томас Ман Писмото носи дата 28 ноември 1953 г. и еизпратено от Ерленбах край Цюрих, къде дето Томас Ман живее по това време, след като се завръща от емиграцията си в САЩ. Авторът посочва, че онова, което е невъз можно за Хердеровото празненство, се осъ ществява през 1955 г. във връзка с чествуването на Фридрих Шилер. Въпреки че здравето на Томас Ман е все тъй разклатено, той изразява готовността си повторно да говори във Ваймар. В писмо до седмичника на ГДР „Зонтаг" той споделя, че за да освежи историческата си памет, е прочел същите книги на Шилер, които са му послужили преди петдесет години, с намерението да повтори сега в по-широки рамки онова, което е вършил тогава. Бил написал обширно есе („Опит върху Шилер"), част от което смятал да прочете като беседа на тържествата в Щутгарт и Ваймар - двата града на Шилер.

В рецензираната книжка привлича вниманието изследването на Бьорге Кристиансен от Копенхагенския университет „Романът на Херман Брох „Смъртта на Вергилий". Тук авторът си поставя за цел да разгледа проблема за смъртта и времето в мис ловната система на Брох и да установи как този проблем се разрешава формално и те матично в романа. Още в началото на една друга своя капитална творба - романа „Сомнамбулите" (1931-1933) - Херман Брох се докосва до един централен за цялото му литературно дело въпрос. Той пише: „Нима този деформиран живот притежава все още действителност? А нима тази хипертрофирана действителност има в себе си още живот? Патетичният жест на гигантската готовност за смърт завършва с повдигане на раменете - те (войниците в Първата световна война) не знаят за какво умират, лишени от действителност, те изпадат в пустота, макар че са заобиколени и погубвани от една действителност, която е именно тяхната. . . Защото нелогич ното е недействително." Оттук следва - посочва авторът, - че „логичното", рационално обяснимото и смисле но изживяното е действително. Според Брох животът на хората притежава само тогава , действителност“, когато субективно се схваща като понятен и в резултат на това може да се изживее и приеме като смислен и ценен. Тази субективна действителност", по необ ходимост понятна за отделния индивид, може да има валидност само в рамките на една крайна и ограничена нормативна система. Наред със субективната ценностна действителност на отделния човек обаче съществуват без- брой други, чужди" действителности, които чрез своята непонятност постоянно застрашават утвърдената действителност на отделния и уединен човек. Ала заплахата за ценностната действи телност на индивида идва не само от непонятността на другите системи, но възниква и от мрака и несъзнаваното в собствената душа, а те не могат да бъдат включени смис лено" в една стабилна ценностна действи телност. Така решаващият проблем, с който се сблъскват всички герои в романите на Хер10 Литературна мисъл, кн. 2 ман Брох, е проблемът за изтичащото време и смъртта - заключава Бьорге Кристиансен. Според Брох смъртта стои на границата Между светлия свят на съзнанието, в който всички неща са познати, могат да бъдат опре делени и наименовани, и света на мрака, в който нищо не еопределено, всичко е безименно и чака да бъде назовано, за да може да бъде обхванато и превъзмогнато. От този възглед за смъртта произтича същинската етическа задача на човека: да интегрира све та на смъртта, на мрака и рационалното в светлия свят на съзнанието, т.е. в познатата ценностна действителност. Защото една такава интеграция би означавала превъзмогва не на устременото към смъртта време, преодо ляване на великия необуздаем страх от живо та, който човек изпитва в същия миг, в който съзнанието му за първи път разкрива взор и вижда самотността на своята смърт", по думите на Брох. Защото за писателя смъртта не есамо прекратяването на живота. Тя се проявява във всяко намаляване или стесняване на Аз-а. Всяко зло съдържа в себе си смърт, смята Брох. Това важи също за непонятност та" на чуждите ценностни системи, както и за ирационалността на собствената душа. Противоположността на смъртта е за Брох екстатичното единение на индивида с безкрайния Космос. Страхът от живота замлък ва едва когато човекът започне да долавя взаимовръзката между своята земна крайност и безкрайността на Вселената. Брох смята, че тъкмо това е изразено в музиката на Йохан Себастиан Бах. В периода, през който Херман Брох работи над романа си „Смъртта на Вергилий", той смята, че именно на изкуството е отре дена задачата да носи избавление от екзистенциалния страх чрез познание. Романът възниква през годините 1938-1945 като разширение на новелата „Завръщането на Вергилий". Външният повод за тази преработ ка е арестуването на писателя от нацистите през 1938 г. В едно свое писмо от 1946 г. Брох споделя: „Намирах се в състояние, което всекичасно ме подтикваше да се под готвя за смъртта. И то се разгърна в работата ми над „Вергилий"... Това вече не беше смъртта на Вергилий, а представата за собствената ми смърт."

„Ревю дистоар литерер дьо ла франс", което със своя двоен брой 5 и 6 приключва своята 82-годишнина, едно от първите найсолидни и авторитетни френски периодични публикации, научен орган на Дружеството за литературна история на Франция, който излиза с материалното съдействие на Националния център за научни изследвания и на Националния център за литература, е посве тило своя двоен брой на крупния френски писател и Нобелов лауреат Роже Мартен дю Гар. Богатото и разнообразно съдържание на този брой, което видният литературовед и професор по френска литература в Сорбо ната Рьоне Помо представя с кратък съдър жателен предговор, обхваща следните че тири дяла: 1. Очерци; 2. История; 3. Прием от страна на чуждата критика; 4. Ръкописи и посмъртни публикации. „В периода между двете войни - пише в предговора си проф. Рьоне Помо - беше установен издателски подход да се публикува циклов роман, раз- казващ историята на отделна личност или на отделно семейство, дори на цяло едно об- щество, в много романи, излизащи от печат година по година. Имаше без съмнение чи тателска публика, способна да следи тези предълги повествования. От толкова циклови романи какво е останало днес след половин век? От многото остатъци едно произведе ние остава живо, чете се и се изучава: „Ти- балдовци" на Роже Мартен дю Гар. В отря зъка от време между 1919 и 1939 г. един сю- жет само от актуалността вдъхваше на френ- ския роман голямата амбиция да създаде една „Война и мир" на ХХ в. Както писа Албер Камю, не беше работа само до та лант и до творческа мощ. Благоприятни- те условия на обществото, сред които беше живял Толстой, вече не съществуваха. Но от всички опити, които бяха извършени, романът на Роже Мартен дю Гар беше осъ ществил най-добре този замисъл... Лято 1914", излязло в 1936 г., беше един вид за Роже Мартен дю Гар „Троянската война няма да стане"... Писателят, ако живееше, би прехвърлил днес стотната година. Той продължава да живее, но не единствено заради своя голям роман. Както се случва понякога, едно крупно произведение крепи по-малко значителни и по-слаби писания. Със своята остаряла форма на диалоги чен роман „Жан Бароа" (друг роман на дю Гар - Н. Д.) остава решителен принос към тази криза на съзнанието, която е една от константите на нашата цивилизация. Teaтърът на Роже Мартен дю Гар - казва проф. Помо - не може също да бъде смятан като незначителен и ние ще говорим за него на нашия симпозиум, който ще се проведе на 13 и 14 ноември 1981 г., по случай стогодиш нината от рождението на Роже Мартен дю Гар. По-нататък в осведомителната част на своя предговор проф. Помо ни съобщава, че Клод Сикар, един от организаторите на симпозиума, е посветил основен труд на литературните дебюти на Роже Мартен дю Гар. На Клод Сикар, пише, проф. Помо дължим едно превъзходно двутомно изда ние на „Кореспонденцията с Жак Копо и той готви освен това други значителни публикации. В първия дял от интересното съдържание на броя са включени следните очерци: „Жан Бароа" и повествователната техника" от Е. Сведенборг, „Роже Мартен дю Гар и теа търът" от Кл. Боргал, „Два ваканционни дни": литературното творчество на Роже Мартен дю Гар" от Б. Алюен, „Тибалдовци" и актът да четеш" от Ж. Е. Кайзер. Във втория дял са събрани следните три статии под общия наслов „История": „Ролята на Жак Тибо" от Ж. Мияли; „Роже Мартен дю Гар и историята от Ж. Шльобах, „Роже Мартен дю Гар и селяните" от Р. Гаргило. Очерците в тези два дяла на аналитична критика ни въвеждат в богатата проблематика на творчеството, която ни разкрива както идеологич ните теми, така и вътрешната природа на Тибалдовци. „Прочитът на подготвителното досие на „Два ваканционни дни - пише Бернар Алюен - показва ясно, че в момента, който Роже Мартен дю Гар готви своята пиеса, той пише като романист, а не като драматург. За това свидетелствува може би фактът, че той започва да пише подробен разказ за готвените сцени и при него изра ботването на диалозите идва най-често на последно място...

В рецензираната книжка привлича вниманието статията на Йорг-Улрих Фехнер Старите страдания на младия Вертер. Романът на Гьоте в перспективата на петраркизма". Авторът разглежда ранната творба на И. В. Гьоте в сравнение с публикувания през 1973 г. роман на писателя от ГДР Улрих Пленцдорф „Новите страдания на мла дия В. С това изследването му добива актуална насоченост и засяга някои проблеми на съвременната европейска литература. В статията се посочва, че днес би могло да се състави цяла библиотека, чиито заглавия са свързани по някакъв начин с романа на Гьоте „Страданията на младия Вертер" - чрез подражание, чрез пародия или чрез филологическа интерпретация. Но едва версията на Улрих Пленцдорф, която акцентира върху новите страдания" на героя, разкри възможността и за едно обратно тълкуване - възниква оправдано въпросът за „старите страдания на младия Вертер“. Къде са ситуирани тези стари страдания" за Гьотевия роман, А може би те са заложени в духовно-историческата традиция на петраркизма, Авторът си поставя за цел да отговори в статията си на така формулирания въпрос. Досега филологическите проучвания на романа са били насочени главно към изяс няване на връзките му с нови творби, въз никнали въз основа на неговия първообраз. Но е възможно и правомерно да се потърсят някои отношения към съществуващата до създаването му традиция. Това ще хвърли допълнителна светлина и към рецепцията на произведението в по-ново време. Още заглавието на Гьотевия роман под сказва някои незабелязани досега особености. Немският речник на Грим посочва, че в заглавието на този роман за първи път в немския език се употребява множественото чис ло на думата „страдание". Тук за първи път се нарушава една езикова традиция, свърза на с представата за страданието и смъртта на нашия господ и спасител Исус Христос". Повлиян от Лутеровия превод на Библията, Гьоте създава тази нова форма на множествено число, с която се подсказват вече нови съдържания - значението на страдания" се колебае между „понесено страдание и „преживени страсти“, посочва авторът. Така самото заглавие на Гьотевия роман вече насочва към оная културна традиция, която е свързана с любовната система" на петраркизма. А тази система достига своя завършен вид преди всичко във френската литература от средата на XVIII в., т. е. в периода, предхождащ възникването на Гьотевата творба. Характерно за тази традиция е диалектическото свързване на мъката с радостта, връзка, която се извежда от двойствеността на понятието „страст -страдание". Това амбивалентно схващане за радостта, която води до страдание, и за страданието, което дарява радост, може да бъде открито като характерен елемент в произве денията на Жан-Жак Русо - в „Новата Елоиза" и особено в неговите „Изповеди“, посочва авторът. За отношението на „Вертер" към петраркизма романът на Пленцдорф може да послужи още веднъж като потвърждение на поставената теза. В съвременна среда мла дият герой на Пленцдорф изживява раздвоение между еротичното си желание и волевия отказ от сексуално удовлетворение. Същото важи и за героя на Гьоте. Това е оня комплекс от вътрешно самоизживяване, който Томас Ман формулира в есето си „Еротиката на Микеланджело": „За него, твърде платонично, бог е в обичащия, а не в обичания, който е само средството за божественото въодушевление. " Авторът на статията посочва, че в това твърдение Томас Ман скъсява духовно-историческата перспектива на традицията, когато поставя в нейното начало единствено Платон. Любов, която няма или няма само за цел сексуалното удовлетворение, любов поне като литературна жалба за отказа, ще намерим още при Сафо. Именно в традицията на нейната „горчива сладоста се разполага и Гьотевият Вертер, когато говори за сладка меланхолия", за арена на блаженство и болки" и най-сетне, когато определя полуделия поради несподелена любов като щастлив нещастник". Наистина самият Вертер не отнася подобни сравнения към себе си, но не се и противопоставя на тях, изтъква Йорг-Улрих Фехнер.

В рецензираната книжка привлича вни манието изследването на Хайко Юкер „Един добър датски европеец. Георг Брандес и Фридрих Ницше". Авторът изхожда от идеята, че към значителните постижения на Брандес в областта на литературната история и критика спада без съмнение откритието и пропагандирането на непознатия дотогава немски философ и поет Фридрих Ницше. В статията той си поставя за цел да проучи отношенията между двамата и да изясни последиците от това общуване за датския литературенисторик. Георг Брандес е роден две години преди Ницше, но го надживява с цели двадесет и седем години Популярността му в Герма ния е била значителна - за това говори, че годир смъртта му там излизат повече от четиридесет възпоменателни статии. През целия си живот Брандес е бил обект на въз хищение, но и на упреци. Наченките на това отношение трябва да се търсят в капиталната шесттомна творба на Брандес „Главните те чения на литературата на XIX в.", чиито отделни томове са достигнали в немски превод до десет издания през 20-те години на нашия век. В Германия наострят уши не само поради факта, че в прочутата си встъпителна лекция от 1871 г. просветителят Брандес защищава правото на свободните изслед вания и на свободната мисъл като най-висша научна цел; по-важно се оказва това, че той поставя следното програмно изискване: . Дали една литература ежива в наши дни, проличава по това, че тя поставя проблеми за обсъж дане. Следствието от подобно изискване е било ясно: то означава отвръщане от постическия реализъм (обозначен в датското литературознание като „романтизъм") и насочване към една обърната към съвременността, социалнокритична литература. Напри мер Бьорнстерне Бьорисон и Хенрик Ибсен дължат много на Брандес в това отношение, отбелязва авторът. Датският литературен историк е бил личност от европейски мащаб, затова не е чудно, че още непопулярният тогава Фридрих Ницше му е пращал свои творби за мне ние. В автобиографията си Брандес записва, че първото съчинение на Ницше, с което се е запознал, е „Ненавременни размишления" - 152 книга, събудила впрочем всеобщ интерес. От своя страна Ницше следи отблизо творчеството на Брандес и през 1883 г. пише на издателя си Е. Шмайцнер: „Искам да насоча вниманието Ви към господин Брандес, историка на културата, който понастоящем пре бивава в Берлин. Той е най-остроумният измежду всички днешни датчани. Узнавам и това, че се занимава задълбочено с мене." Ницше изпраща на Брандес и книгите си „Отвъд добро и зло“ и „Към генеалогията на морала". В писмо от 1887 г. Брандес му отвръща: „За мене е чест да бъда известен за Вас, и то известен по такъв начин, че сте решили да ме спечелите за свой читател." В същото писмо обаче Брандес признава, че не разбира всичко от книгите на Ницше. „Вашето презрение към морала на състраДанието ми е все тъй непонятно" - пише той. Заедно с това писмото съдържа опре деление за творчеството на Ницше, което впоследствие предизвиква такова голямо впе чатление - аристократичен радикализъм". В отговор Ницше отбелязва: „Изразът „аристократичен радикализъм" с много добър. Това, с Ваше разрешение, е най-умната фраза, която досега съм чел за себе си." И донякъде в отплата Ницше нарича Брандес, един добър европеец" - фраза, свързана с представата за културната мисия на „свободните, твърде свободните духове“, истинските „наследници на Европа".