Величков

Преди шестдесет години на 16 ноември 1907 г., още на другия ден след пристигането си, умира в Гренобъл Константин Величков. Не само последните дни, но цялата жизнена и писа телска съдба на този наш общественик и писател е свързана с френската култура и литература, с Франция изобщо. Да припомним по-важните факти, като прибавим и някои по-неизвестни данни за неговата смърт, извлечени от френската преса. Първите и в същото време най-дълбоките и трайни впечатления на Величков от френската литература, а косвено и от свободолюбивия френски дух, са от времето на неговото уче ние в цариградския френски лицей. Когато властите поискали един младеж от Пазарджик който да учи на държавни разноски, градската управа единодушно предлага и изпраща Велич ков - проявил се вече като способен и прилежен ученик. И през септември 1868 г. той постъпва BLycée Imperial Otoman. По същото време и по-късно тук учат: Стоян Михайловски, Георги Н. Златарски (известният по-късно професор-геолог), Хр. Генадиев, Ан. Франгя (политически дейци) идр. Организиран по френски образец и с преподаватели и възпитатели французи, лицеят давал възможност на своите възпитаници не само да научат отлично френски език, но и да се запознаят с френската литература, с богатата и поучителна история на борбите на френския народ за свобода..

Прокламацията на княз Батемберг от 27 април 1881 г. за суспендиране на Търновската конституция заварва стария книжовник и общественик Петко Р. Славейков министър на вътрешните работи в правителството на либералите, възглавявано от Петко Каравелов. Новоназначените министри от княз Батемберг заемат веднага министерските кресла и либералите министри биват изхвърлени на улицата, а впоследствие - интернирани в провинцията. Драган Цанков като по-примирителен успява да се нареди основен учител в столицата. Петко Сла вейков е принуден да замине с цялото си семейство в Трявна, като изрично му се забранява да учителствува, за което дори министърът на вътрешните работи Григор Начович издава съответното окръжно. Но старият поет не се примирява с това заточение.

Когато К. Величков написа мемоарите си „В темница“, вече са напечатани спомените на С. Врачански и П. Р. Славейков, на Г. Раковски и Л. Каравелов, на Ив. Вазов и 3. Стоянов. Техните произведения установяват трайна мемоарна традиция в новата българска литература, представят най-хубавите художествени образци в този жанр. Прави впечатление, че мемоарите се появяват винаги след значителни исторически събития, оказали решаващо влияние върху национална та съдба на българина и на самите автори, израз са на стремеж към опознаване и критическо преосмисляне на преживяното. „Чрез летописните свидетелства мислещият човек или творецът застават лице с лице с историята, общуват с нея непосредствено, без помощта на идеологическите абстракции. "1 И независимо че на пръв поглед в тези спомени се излага личната участ на мемоариста, неусетно те прерастват въз вълнуващ разказ за народните страдания и надежди, изобразяват миналото на един народ и борбите му за свобода. Личните преживявания се преплитат с преживяванията на колектива, сочат неразкъсваемата връзка на автор и народ. Така мемоарите се превръщат в правдив документ за епохата, отразил социалните, политическите и културните условия за обществена дейност. Разказват за зверствата на поробителя и за народните мъки, показват класовото разделение и борбите за национална независимост и социална свобода. От друга страна, мемоарите вярно предазат събуждането и развитието на националното съзнание на българина и народното недозолство, което взема все по-големи размери. Превръщат се в емоционална изповед на будни личности, стават надежден Източник на сведения за техния интимен живот и вълнения, на духовните им идейни търсения. Проследяват формирането на просветителя-интелигент, общественика, хайдутина, революционера, герои на епохата. И B Уловили полъха на живия живот с неговите пориви и драми, следвайки събитията на своя живот, мемоаристите се домогват до естествено и интригуващо фабулиране, постигат едно интимно-човешко вживяване в спохата. своя разказ те се ръководят от мисълта за важността на делото, на което са се посветили, съзнават отговорността пред историята и тези причини ги карат да напишат своите мемоари и чрез тях да съхранят за поколенията значими исторически събития. И всичко това носи печата на духа и темперамента на създа телите - изключителни личности, прозрели дълбоко в настоящето и в бъдещето на народа.

Винаги когато се заговори за личността и делото на Константин Величков, се изправяме пред едно парадоксално противоречие: неговото име е широко известно сред нашата културна общественост, а с творчеството му фактически са запознати малцина. Трудно е да се посочат причините за недостатъч ната популярност на Величков сред съвременната читателска публика. Някои обясняват този факт с липсата на достатъчно издания на неговите съчинения, други са склонни да търсят вината предимно у критиката, която не била съу мяла да осветли задоволително творчеството му. Може би до известна степен причините се коренят в предпочитанията на писателя към някои непопулярни днес жанрове: може би трябва да се потърсят в особеностите на неговия стил и на творческия му метод: може би в случая не е без значение и обстоятелството, че високо над Величковото творчество се издига един истински литературен гигант, който неволно го засенчва - безсмъртното дело на неговия близьк приятел Иван Вазов. Обикновено творчеството на Константин Величков се разглежда в руслото на вазовското начало, на вазовската линия в развитието на българската литература. Действително има много общо между Вазов и Величков - не само в тяхното литературно дело, но и в обществено-политическите им възгледи, в гражданските им позиции, дори в житейските им пътища. Свързани приживе с дългогодишно сърдечно приятелство, непомрачено от демона на професионалната завист, те остават като че ли неразделни и след смъртта си, пред потомството, пред историята. Разбира се, напълно заслужено на преден план е изпъквал и винаги ще изпъква Вазов. Неговото огромно - и по мащабите, и по значението си - литературно дело ще засенчва и занапред скромното творчество на Величков, но онова, което на всяка цена трябва да се подчертае, е, че тук в никакъв случай не може да става дума за литературно подражателство, за епигонство! Величков е творец със своя физиономия, със свой собствен почерк, със свой писателски натюрел. И у двамата лайтмотивът Отечеството, но докато Вазов е предимно епичен, у Величков (не само в поезията, но и в прозата!) преобладава лиричната струя; докато у Вазовите творби надделяват оптимизмът, жизнерадостното начало, мажорните тонове, Величков е повече елегичен, у него преобладават миньорните настроения, тъгата обикновено взема връх над радостта (и неслучайно, разбира се, проектираната в края на живота му стихосбирка, включваща най-хубавите му творби, е трябвало да носи наслова „Тъги и радости").

Цели две десетилетия неуморимото перо на публициста Константин Величков отбелязва и коментира политически и културни събития. Най-продължително време той работи в редакцията на в. „Народний глас“, издаван в Пловдив от Д. В. Манчов през периода юли 1879 - август 1885 г. Обстоятелството, че вестникът е свързан с имената на Константин Величков, Стоян Михайловски, Иван Вазов, Захари Стоянов, прави „Народний глас" едно от най-интересните явления в периодичния печат у нас през 80-те години на миналия век. За съжаление публицистичното наследство на Константин Величков по страниците на вестника е недостатъчно проучено. Сериозен опит да се издирят статиите, писани от Величков, прави А. Тонов. Той посочва за Величкови около 74 статии и рецензии в „Народний глас“, „Наука“ и „Зора". Проучванията върху публицистиката на Константин Величков в „Народний глас" могат да бъдат обогатени с неизползувани досега данни от периодичния печат (1879-1885), архивни документи и стилово-езиков анализ на отпечатаните във вестника материали. Като сътрудник на вестник „Стара планина" през 1876-1877 г. Константин Величков разбира силата и значението на периодичния печат като форум на общественото мнение, като катализатор на общественото развитие. Нещо повече - Величков осъзнава и собствените си творчески възможности на публицист. Затова след Освобождението, търсейки своето място в политическия живот на Източна Румелия, за разлика от една немалка част от тогавашната интелигенция, устремила се към столицата за чиновнически места, той не иска да заеме служба в устрояващия се Държавен апарат, а мечтае да основе вестник, в който да защищава своите принципи и убеждения. „Вестникът е една трибуна, от която известни лица разпространяват известни мнения и взглядове и чрез него всеки може да изкаже своите убеждения, своите взглядове върху разните икономически и политически въпроси" - заявява той в Областното събрание