вестник

Знае се, че един от първите (ако не и най-първият) читатели и съдници на Ботеви стихотворения е Петко Славейков. На него Ботев е изпратил тетрадка стихотворения, изгорели в Стара Загора заедно с много други ръкописи и книжа на Славейков, както свидетелствува син му Пенчо. В неговия вестник „Гайда", г. III, бр. 19 от 15 април 1867 г., стр. 312 се явява първото обнародвано Ботево стихотворение Майце си". За него най-вероятно се отнасят думите на Славейков в „Македония", бр. 33 от 13 юли 1868 г.: „Едного само познавам от младите наши момък с поетиче ски способности..." Но с отиването си в Букурещ Ботев повече не потърсва страниците на Славейкови издания. Застанал на други, социал-революционни позиции, той не може дори и снизходително да посреща някои от поетическите изповеди на Славейков, който, работейки в Цариград под носа на турските власти, не е могъл във всичко да съпътствува заддунавските си събратя по перо. И той не епощаден от Ботев в хумористично-сатиричното стихотворение „Защо не съм?"

Рано сутринта на 6 декември 1929 г. между вестниците и списанията по будките в София и другите градове на страната се появи и един нов вестник: „РЛФ" (Работнически литературен фронт). Оригиналното заглавие с едри рисувани букви и своеобразното оформ ление изведнъж привлякоха вниманието на купувачите. От уводната статия „На ясна кла сова позиция" любителите на художествена литература без колебание разбраха какъв беше този вестник. Но ето и самата уводна статия, която най-добре говори за програмата на редакцията: „Днес. Ясно очертаване на два лагера. Никаква междина! Гражданската война много силно очертава фронтовете: от една страна, буржоазната интелигенция, която през войната позорно мълчеше или пееше химни на убийствения шовинизъм, днес застава на своя ясна класова позиция. Тя прекара гражданската война, като взе участие в похода срещу работ ниците и селяните в шпиц-командите, а след това продължава „героическото си дело: възпява подвизите на убийците, отрича пролетарската интелигенция и следва културната политика на днешната власт. От друга страна стои самият пролетариат със своите неизчерпаеми богатства на култура и изкуство, със своята интелигенция, своите писателипролетарии..." и т. н. От тая уводна статия читателят вижда, че в. „РЛФ" е войнствуващ боен литературен орган на партията, появил се в името на една нова култура, едно ново изкуство, една нова литература - пролетарската. Особено силно подчертават това останалите материали в първия брой. Под уводната статия е поместено съобщение за арестуването и вкарването в затвора по фашисткия закон за защита на държавата голям брой редактори на трудови вестници, чиито имена съставляват цял списък. На останалите две колони е напечатано стихотворе нието „На пост" от Никола Доронски (псевдоним на Никола Ланков). Това стихотворение вълнува със свежестта на чувството и особено с новаторското виждане на автора му:

От началото на май 1842г. до края на януари 1843 г. Карл Маркс публикува на страниците на „Рейнски вестник" десетина остро полемични статии: Деба ти за свободата на печата и за обнародването на протоколите на съсловното събрание“, „Уводната статия" в бр. 179 на „Кьолнски вестник“, „Дебати по закона за кражбата на дърва“, „Философският манифест на историческата школа на правото“, „Проектозаконът за развода“, „Оправдание на мозелския ко респондент" и пр. Те са писани в един период, когато съзряват и се оформят социално-политическите и философските възгледи на младия Маркс, когато се осъществява преходът от идеализма към материализма и от революционния демократизъм към комунизма. Началото на тоя преход е тъкмо в споменатите статии от „Рейнски вестник", а неговият финал - в писмата и статиите на Маркс в първата и единствена книжка на издаденото в Париж от него и Арнолд Руге списание „Немско-френски годишници". Именно тук Карл Маркс стига до идеята, че е необходима безпощадна критика на всичко съществуващо". Предпочитаната форма, в която тази безпощадна Марксова социално-поли тическа и философска критика осъществява своето битие, става полемиката. Цялата му по-нататъшна публицистична дейност е осветена от блясъка на полемиката, от внезапните и и неотразими експлозии. C „Рейнски вестник" се оказва за младия доктор по философия в истинския смисъл на думата революционна школа. Тук той се сблъсква за първи път политическото лице на парливите проблеми на всекидневието, тук се изостря социалният му усет и от абстрактната критика той се насочва към критика на абстракциите. На младохегелианския абстрактен радикализъм тук той противопоставя реалния поглед към реалната действителност. Най-сетне, по страниците на вестника Маркс започва своя двубой със стоглавата хидра на цензурата. Всички негови статии са провокация срещу правоверния начин на мисле не, предизвикателство срещу казионните порядки, критика с политическа оцветеност. И именно тук Марксовият полемичен гений се разгръща с цялата си изключителна сила. По-късно в произведения като „Осемнадесети брюмер на Луи Бонапарт“, „Разкрития относно Кьолнския процес на комунистите", „Господин Фогт" ще видим в целия му блясък и ненадмината мощ зрелия полемист Маркс, но тъкмо в статиите от „Рейнски вестник" можем да откроим формите на неговия полемизъм в процеса на конкретното им зараждане избистряне.

Участието на Никола Вапцаров като автор и редактор във вестник „Лите ратурен критик" е интересен и немаловажен епизод от неговия човешки и творчески път. Един от частните на пръв поглед проблеми там е доказването на авторството на неподписаните бележки от рубриката „Наша поща". Защо необходимо това? Какви изводи можем да направим за Вапцаров и неговите литературни, редакторски и човешки позиции от тези, стигащи до десетина вестникарски редове? За това, дали трябва и дали можем да оставим анализа да говори, но има и един друг факт - изводи вече са направени от мнозина изследователи, и то преди някой от тях да си е задал въпроса, принадлежат ли всички те на Вапцаров. За лековерното отношение на изследователите към сериозността на такъв въпрос до „известна степен" са допринесли авторите на спомени. Ето два от тях: „До известна степен това не отговаря на истината - за стиховете в редакцията отговаряше единствено Вапцаров. Съобщението бе замислено като завоалирано уведомяване на читателя, че вече съществува редакционен комитет. Името на Вапцаров обаче отпадна в последния момент. По конспиративни съображения той категорично се противопостави да се афишира името му. Така се реши да се припишат стиховете в компетенцията на друг". (Алеко Големанов - в. „Поглед" от 18. ХІ. 1977 г.) „Като съобщавам тези факти, бих желал да бъда докрай добросъвестен. Имах възможност да наблюдавам отблизо работата в редакцията и добре помня, че рубриките „Редакционна поща“ и „Наблюдателница" се списваха предимно от Н. Й. Вапцаров, и като познавам добре тематиката, стила, езика, темперамента на Н. Й. Вапцаров, не се боя да потвърдя, че тези малки, но изразителни образци на борческа журналистика са негови." (Филип Филипов - сп. „Български журналист“, бр. 9 от 1976 г.) Няма да коментираме всички уязвими страни на тези спомени. Ще отбе лежим само, че доброто чувство към паметта на Н. Вапцаров не предполага подаръци от чужди мисли.

Човечеството не само се прощава чрез смеха със своето минало, но и твър де често се бори чрез него и с демоните на своето настояще; смехът винаги е бил не само сбогуване, но и средство за самозащита. Първите стъпки на един едва прохождащ обществен строй крият не по-малко поводи за смях, отколкото старческото кривене на един залязващ. Южните славяни, възкресени като нации след една вековна принудителна летаргия в културно и социално отношение, имат известни предимства - смешното е много по-ярко и очебийно от сериозното и възвишеното. Буржоазната цивилизация трябва да бъде усвоена и изградена веднага, набързо, със скок, неукият джабмазин иска само за миг да постигне блясъка и изтънчеността на европейския капиталист - всичко това поражда карикатурни явления. e С началото на ХХ в. българският смях престава да бъде индивидуален феномен и се превръща в масова култура. Смеят се и в двадесетина периодич ни издания, смеят се с повод и без повод, смеят се открито и користолюбиво, смеят се чистосърдечно и горчиво, смеят се на нравите и в радост от собствената си безнравственост, смеят се на обществото и на себе си. Смехът им многопластов и многостранен - той е и епикурейска радост от самото съществуване, и маскиран израз на недоволство от обществения живот, което не може да бъде изразено по друг начин. Пълноценната социална и политическа борба изисква зрелост на конфликтите и специфична обществена ситуация; присмехът над обществените недъзи независимо от това, дали с безобиден или остро саркастичен, винаги е достъпен за духовно гордите и прозорливите. Смехът е дар божи и е изкуство, но при определени обстоятелства може да бъде и мироглед, може да бъде и начин на живот. Вестник „Българан" не се смее сам в литературата преди войните. Пригласят му още „Смях и сълзи“ (1898-1899), „Жлъч и смях" (1901), „Барабанчо" (1901-1909), „Жило" (1902), „Огледало" (1903), „Нов свят" (1904), „Бодил" (1905), „Барабан" (1908-1921), „Скорпион" (1908-1909), „Младост (1909- 1910), „Жило" (1910), „Шантеклер" (1910-1911), „Остен" (1910), „Смях" (1911- 1915) и др. Но сред всички тях той е безспорният фаворит, и то не защото е по-дълговечен и защото в него участвуват част от най-добрите писатели на тази епоха, а защото чрез него една тясно сплотена група интелектуалци дава израз на своята жизнена, идейна и художествена позиция. Да бъдеш „българановец" за всеки един от тях е означавало нещо повече от това да бъдеш вестникар и да печелиш пари от усмивките на хората. Думите, с които един от доайените на тази компания - Елин Пелин - се обръща към един от младоците, които кръжат около тях, показват може би най-точно с какво смехът на бъл73 гарановци е бил по-различен от този на множеството избуяли по същото време техни сателити: „Ти момче - думаше той на един студент, който изслужваше българа новския си стаж - прекалено шумно се смееш... Знай, че в нашето общество смехът, колкото и громък, не е достатъчна дружествена вноска. Смехът дей ства смилателно и възпитателно. Той ще те научи да гледаш на света от повисоко. Но истинският българановец не се задоволява с пасивен смях. Той трябва да знае да го предизвиква и да го насочва срещу врага... А кой е вра гът, питай Българанче с острото паче перо.

Един вестник, замислен като провинциален младежки орган за литература, изкуство и есперанто, който поради фашистката цензура не можа да стигне до своите абонати и сътрудници, но в тежките предвоенни дни събуди голям ентусиазъм и надежди сред младите литературни творци в страната. Идеята за издаването на такъв вестник се роди в Ловеч през есента на 1940 г. на една среща в градската градина между Моню Иванов Минев (Момин), тогава студент в Софийския университет, Геор ги Иванов Нейков (Свежин), Цанко Тодоров Игнев, Петър Цветков Лаловски, ученици в Ловешката сме сена гимназия и Иван Влахов, също студент в София. Тази идея не възникна случайно. Тя беше продиктувана от една обективна потребност, произтичаща от широкото разгръщане на младежкия литературен живот по това време в Ловешкия край, а също така и от настъпилата предвоенна стагнация в централния литературен печат. През последните години на четиридесетилетието в Ловешкия край израсна една немалка група млади творчески дарования, покорена от музите на изкуството. Това, от една страна, беше резултат на съществуващите традиции в този край в областта на художественото творчество, а, от друга една прекрасна форма на борба и възпитание на младото поколение. За това активизиране безспорни заслуги имат изтъкнатите български писатели Иван Мартинов, който ръководеше няколко години литературен кръжок в Ловеч, и Димитър Ангелов, учител в Ловешката гимназия, преведен по наказание. Той създаде в гимназията ученически литературен кръжок, който обедини голяма част от младите прогресивни творчески сили и ги въоръжи със здрава идейно-естетическа концепция. В с. Дойренци, Ловешко, работеше като учител писателят Димитър Ад жарски, редактор на в. „Гребец“, орган на провинциалните писатели по това време. В същото село пре биваваше и писателят Паун Генов. Той създаде там младежкия литературен кръжок „Младо село", в който участвуваха Георги Иванов Нейков (Свежин), Петър Цветков Лаловски, Тотю Теглийски и др. Кръжокът подготви и издаде доста нашумялата тогава стихосбирка „Чернозем", която по-късно беше забранена от полицията, а авторитей изключени от гимназията. Членът на този кръжок Тотю Теглийски издаде и самостоятелна стихосбирка под заглавие „Парадът на робите".

Цели две десетилетия неуморимото перо на публициста Константин Величков отбелязва и коментира политически и културни събития. Най-продължително време той работи в редакцията на в. „Народний глас“, издаван в Пловдив от Д. В. Манчов през периода юли 1879 - август 1885 г. Обстоятелството, че вестникът е свързан с имената на Константин Величков, Стоян Михайловски, Иван Вазов, Захари Стоянов, прави „Народний глас" едно от най-интересните явления в периодичния печат у нас през 80-те години на миналия век. За съжаление публицистичното наследство на Константин Величков по страниците на вестника е недостатъчно проучено. Сериозен опит да се издирят статиите, писани от Величков, прави А. Тонов. Той посочва за Величкови около 74 статии и рецензии в „Народний глас“, „Наука“ и „Зора". Проучванията върху публицистиката на Константин Величков в „Народний глас" могат да бъдат обогатени с неизползувани досега данни от периодичния печат (1879-1885), архивни документи и стилово-езиков анализ на отпечатаните във вестника материали. Като сътрудник на вестник „Стара планина" през 1876-1877 г. Константин Величков разбира силата и значението на периодичния печат като форум на общественото мнение, като катализатор на общественото развитие. Нещо повече - Величков осъзнава и собствените си творчески възможности на публицист. Затова след Освобождението, търсейки своето място в политическия живот на Източна Румелия, за разлика от една немалка част от тогавашната интелигенция, устремила се към столицата за чиновнически места, той не иска да заеме служба в устрояващия се Държавен апарат, а мечтае да основе вестник, в който да защищава своите принципи и убеждения. „Вестникът е една трибуна, от която известни лица разпространяват известни мнения и взглядове и чрез него всеки може да изкаже своите убеждения, своите взглядове върху разните икономически и политически въпроси" - заявява той в Областното събрание

The findings presented here are results of a more general research of the “geography” of Svoboda/Nezavisimost Newspaper (1869–1874). The texts under analysis were not only written, but they were also published on the pages of a periodical. Nevertheless these texts are in close relation to the sphere of imagining and the imagined. The topic of imagined texts is more or less inspired by the thesis about the nation as an imagined community. So the problem of the imagined geography calls for a discussion on the way in which certain texts perform an important function in the process of imagining the community, in our case – imagining the Bulgarian nation.