Вапцаров

Веднъж Караславов упрекнал Жендов, че той, най-добрият приятел и съратник на Смирненски, не се е досетил да му направи поне една, каква да е, портретна скица от натура. Учуден от внезапния другарски укор, художникът се посмутил и чистосърдечно отговорил: - Та откъде да съм знаел, че той е гениален поет! Смирненски беше по-обикновен от всички други около мене и никой не подозираше, че един ден името му ще гърми по четирите краища на Бълга рия". В тази кратка изповед на забележителния наш карикатурист се съдържа изключи телна правда. Та нима някой ще емогъл да забележи и да отдели своя близък приятел като нещо изключително в другарския колектив, сред който е всеки ден? Едва ли! Затова мъдрият отговор на Жендов с пълно основание може да се постави като Мото на цялата книга на Георги Караславов - Срещи и разговори с Никола Вапцаров". Действително, кой от найблизките другари на Вапцаров (а авторът е бил между тях) е предполагал, че един ден Вапцаровото име ще обиколи четирите краища на петте континента и ще разнесе славата на нашия малък народ? Кой от тях е могъл само за миг да допусне, че Всеки момент от поетовия живот, всеки негов творчески порив, замисъл и мечта, всеки предмет, до който се е докосвал, всяка жизнена подробност, всеки жест дори, . . ще привличат любознателното внимание на милионните му почитатели? И тъкмо защото никой не е забелязвал изключителната личност в своя пословично скромен другар, то и затова не са се досетили да запишат поне един негов разговор с всичките му колоритни подробности". Нито на приятелите му художници е хрумнало да изработят някакъв портрет или скица от натура. Да ги укоряваме ли на свой ред? Едва ли е нужно. Нито пък е редно сега, при появата на цяла книга спомени за Вапцаров, в която още в предговора се подчер тава: „Да, още тогава в творчеството си Вапцаров беше надраснал всички, беше се извисил до равнище, което ние, неговите най-близки другари, не можехме да видим. (стр. б). И на следващата страница се Допълва: „Но Вапцаров беше толкоз скро мен, толкоз „обикновен", толкоз близко до нас, че ние не можахме да видим и да изме рим приживе неговия гигантски ръст. "

Вапцаров, този малко натрапващ се на погледа млад човек, с разкопчана небрежно яка и паднал на челото кичур, както си го спомням, се движеше незабележимо между хората. Но това бе само външната, „показната" страна. Защото всяка негова душевна клетка трептеше от напрежение, от възбуда и деловита устременост. Защото като партиен Функционер той бе на предната, огневата линия. Но не бе ли той такъв и като писател? Не се ли смяташе все още скромно за „новак" във всепризнатата литературна среда, при все че успехът и постиженнята му говореха за друго? Той, още непознатият, който признаваше първенството на учителите си и който направи повече от тях, като по оригинален начин претвори бита, болката, страданието и жертвеготовността на работническата класа. Ето неговият характерен градски пейзаж:

Знаем при какви обстоятелства и кога Никола Вапцаров пише своите две предсмъртни стихотворения: „Прощално", посветено на жена му, и „Борбата е безмилостно жестока". Поетът енаписал под тях датата 23 юли 1942 г. и часът - 14, сир. в самото навечерие на неговия разстрел. Неотразимо е вълнението, което ни обзема, когато четем тези две стихотворения от по две строфи: те звучат в сърцето и паметта ни, вибрират, сякаш всеки стих е струна, непрестанно трептяща под напора на едно чувство, неизмеримо по глъбината си, сублимация на един разтръсващ лиризъм. Може би преди Вапцаров само у Ботев - в неговото „На прощаване" - намираме такова драматично напрежение и чувствуваме такава покоряваща сила на лириче ската вълна.

Авторският колектив е млад и очевидно ще покаже интересите на едно ново поколение литературни работници към наследството на Вапцаров. В същност, откривайки първите страници на книгата, ние не можем да не помислим с огорчение, че по-старшото поколение в литературната критика, същото, което утвърди поета Вапцаров, още не е изпълнило дълга си към него, че нямаше да навреди на българската общественост и култура един том пак нови изследвания, но от учени, които вече са говорили за Вапцаров, но биха могли да кажат още, че време е вече тридесетгодишният им интерес към него, проявяван в някои изследвания и повече юбилейни доклади, да се излее в дългоочакваните монографии, литературни портрети, проблемни трудове и т. н. Но да оставим задачите на авторите, чиито имена не фигурират в сборника на БАН. и да видим какво са направили новите изследователи. Преди всичко добре е, че Вапцаров се възприема отново като автор, чието творчество не е веднъж завинаги решен въпрос. Литературно-критическото усвояване на голямото му поетическо дело продължава. Естествено новите изследвачи имат пред вид достиженията на вапцароведението у нас: извършена е основната общооценъчна работа по творчеството на поета, определено е мястото му в развитието на българската литература. Проучено е в главни линии идейно-тематичното богатство на поезията му, особеностите на поетиката му. Изследванията на Т. Павлов, Г. Цанев, П. Зарев, А. Тодоров, П. Данчев, Б. Ничев, Г. Караславов, Хр. Радевски и др. представиха Вапцаров като поет и революционер, утвърдиха го като интересна за литературознанието ни фигура, набелязаха важни проблеми в творчеството му. Опити за по-цялостно обхващане на житейския и творческия път на поета направиха в литературно-критическите си очерци Ел. Димитрова, П. Пондев, П. Русев. Извънредно богатство за литературната ни наука представлява съ браният богат мемоарен материал - сборникът на БАН от 1953 г., книгите на Ел. Вапцарова, Б. Вапцарова, Р. Вапцарова, Г. Караславов. С една дума, новите изследо ватели на Вапцаров имат улесненията, с които разполагат продължителите на едно дело. И техните затруднения също: да не повтарят казаното, да открият белите полета, да детайлизират набелязаното, да стигнат по-голяма дълбочина и по-широк обхват на изследователското дирене. И ако в поме стените статии е налице добро познаване достиженията на литературната ни наука по отношение на Вапцаров, то в същото време явен е стремежът да не се повтарят, а продължат усилията на първите му изследвачи. Стремеж, реализиран в различна степен от различните автори. Интересува ни наистина тенденцията към проблемно обогатяване на изследванията, показана в сборника, но да отбележим найнапред и видимото желание и в методологическо отношение работите да се освободят от характерни слабости, допускани в подхода към творчеството на Вапцаров. Тук напълно се избягва уклонът към биографичност в характеристиката на поета, уклон, който в крайностите си довежда до разглеж дане на Вапцаровата поезия само като словесна илюстрация на живота му, като доку ментация на делата му. Наистина такъв подход пределно улеснява „изследователя“. Вапцаров е ярка личност, между поезия и живот у него няма противоречия - изпол зуването на биографични факти за доказване класовостта, хуманизма, оптимизма и т. н. на неговото творчество, за високото оценяване на поезията му е начин съблазнителен и редовно водещ до опростителство. Може би е излишно да се похвалват научни изследователи, че са избягнали един толкова явно псевдонаучен похват, но ако погледнем морето „изследвания", в които Вапцаров е работник - значи поезията му е класова, следи събитията в Испания - значи е поет-интернационалист, мечтае за бъде щето - значи поезията му е „обвеяна" от социалистическа романтика и т. н., ще оценим малката победа на разглежданите автори в полза на научността. До голяма степен съ щите автори преодоляват и друга напаст - на вапцароведението - бих я нарекла - емоционалната аргументация. И допълващата я фразеология. Минали от популяризаторските материали в „изследователските“, тия неканени (или добре поканени) гостенки не 163 донесоха желаното освежаване на научното изследване, а с патоса на възклицателните знаци запълниха липсата на научни доказателства. И по-нататък - новите изследвачи на Вапцаров решително се отказват да разглеждат творчеството му като комплекс от слагаемите хуманизъм, партийност, народност, романтика, оптимизъм и др. В преобладаващото число работи поезията на Вапцаров е взета като органично цяло, чиято характеристика се търси без болезнени разкъсвания, чиято идейно-есте тическа цялост се доказва чрез всеки частен проблем.

Как е писал Никола Вапцаров стиховете си, които са обикновени като природата и непостижими като нея? Живец от сърцето си ли е вплел поетът в песенната им тъкан, та ни тревожат и вълнуват така силно и неотразимо? Защо възприемаме обаятелната му личност винаги в неразривно единство с неговото творчество? И как Вапцаров извърши онова превъплътяване в бъдещето, което го прави изразител на днешни и бъдни стремления? Въпросите могат да продължат дълго, защото се отнасят до една обширна и недостатъчно разработена тема. Точните и аргументирани отговори безспорно биха допринесли за изясняването на много страни от творчеството на Вапцаров, между които не на последно място е „Творческият процес у поета". В последните години литературната наука и критика бележат сериозни постижения в изследването на своеобразната идейно-художествена система на Вапцаровата поезия. Налице са стотици статии, очерци и доклади, научни съоб щения и монографии. В тези т. нар. професионални изследвания е събран и обобщен огромен фактически материал, на основата на който са направени ценни разработки по отношение на идейността и художествеността като концепция у Вапцаров. Проследен е, макар и недостатъчно пълно, творческият път на поета, анализирани са неговият творчески метод, стил и език. В тези разработки обаче не се разглежда художественото мислене на Вапцаров като отделна проблема и не се разкриват своеобразните елементи и закономерности на творческия му процес. Да се раздипли цялостният творчески процес и открият тайните на художе ственото майсторство на Вапцаров това е несъмнено трудна и не докрай осъще ствима задача. Тя предполага разкриването не само на характерностите и закономерностите на Вапцаровата поезия, задача сама по себе си огромна, но и обяс нението на нейната специфика - действително прозрение в процеса на изграждане на поетическата му система. Естествено е художествените постижения на Вапцаров да се разглеждат не само като индивидуална блестяща проява, но и да се свързват със закономерните изисквания и достижения на българската пролетарска поезия, а така също с достиженията на световната пролетарска поезия. Сравнително-историческият метод дава възможност да се отсени самобитността на твореца и неговият свят върху фона на традицията и художествените достижения на писателите съвременници. Разбира се, адекватно научно-теоретично обяснение на природата на литературното изкуство и сложността на творческия процес са възможни само въз основа на диалектическия методологически принцип на марксистко-ленинската естетика, изходно начало в която еопределението на предмета и ролята на литературата като сложен процес на отразяване и творческо моделиране на действителността.

1937 ГОДИНА Печата във в. „Нова камбана". Включва се в нелегалната партийна група на жп. депо София. Участвува в литературни конкурси, уредени от сп. „Летец“, Радио София, сп. „Сердика" и др. Някои от тях спечелва. Разширява и задълбочава дружбата си с прогресивни хора на литературата и изкуството. Застрашен е от туберкулозно заболяване. Започва да пише детски стихотворения и „Песни за една страна". Януари 1 Първия ден на новата година Вапцаров и Бойка прекарват у Борис Ангелушев сред близки и приятели: Александър Жендов, Боян Дановски, Стоян Сотиров, Бронка Гюрова, Ана Колушева, Васка Емануилова, Мара Георгиева и др. (Спомен на Бойка Вапцарова). Януари 2 Отива на ул. „Черни връх", за да поздрави своите учители от Банско - братята Константин и Димитър Молерови. Получава няколко екземпляра от новоизлязлата книга на Д. Молеров „Жална ми бабо, послушай", за да ги разпространи. Един от тях е с автограф: „На своя незабравим ученик Никола Вапцаров за спомен." Д. Г. Молеров. София, 2.1.1937 г. (Два екземпляра - в Дом-музей Н. Вапцаров, София). Януари 7-8 Прави си семейна фотография. „Вече бяхме женени от две-три години, а някои от познатите ни се удивляваха, че ня маме B семейна снимка, окачена на стената в рамка. Кольо се смееше на тази „новобрачна идили я“. На 7 януари сутринта в програмата за деня Кольо предложи да отидем и се фотографираме препоръчаното му фотоателие „Изкуство" на ул. „Раковски“ 150 (149-а) - собственост на братя Рашеви. Кольо се облече в единствения свой за пред хора черен костюм, ушит след за вършване на Машинното училище. Аз си сложих черния джемпър с бели ревери и бяла блузка. Той ме намери за много издокарана. След фотографирането Емил Рашев ни съобщи, че трябва утре да проверим дали е излязла сполучлива снимка та. На другия ден ни съобщиха, че трябва да повторим сеанса. За радост на Кольо аз бях в пола и плетена брузка и се фотографирахме така, както бяхме облечени (Спомен на Б. Вапцарова. Снимката - в архива на Б. Вапцарова). Януари - първата половина Работи като огняр на маневрен локомотив в жп. гара София. Понякога замества огняря на парното отопление в Министерството на железниците. Отново му съобщават, че за да бъде назначен за локомотивен машинист, трябва да се яви на специален изпит. У Вапцарови намира подслон работничката Цветанка Емкина. 89 „През 1936 г. във фабриката (в с. Кочериново, б.а.) съкратиха работници и мен ме уволниха. Отидох в София без пари, без работа, без квартира. Продадох си всички вещи, за да има какво да ям. Един ден, през есента на 1936 г., видях отдалече Бойка, но понеже бях само по басмена блузка и влечки, ме досрамя, че така съм изпаднала, и преминах на другия тротоар. Тя ме повика и ме догони. Като разбра какво ми е положението, покани ме да ида да живея при тях. Дълго не се решавах, но нуждата ме принуди и през зимата на 1937 г. позвъних на таванския етаж на ул. „Върбица" № 4. Кольо ме посрещна усмихнат и каза: „Цеце, и ние сме эле, но каквото има за нас, ще има и за тебе." При тях живееха още брат му Борис, братовчед му Любчо, Цанко (Александър Околийски, б.а.) и други студенти - беше цяло общежитие. У тях беше ве село и приятно. Тук научих съветските песни „Широка страна моя родная“, „По долинам и по взгорям“, „Три танкиста" и др. Кольо често ме молеше да изпея любимата му песен - „София - Черната джамия". Аз станах като член на тяхното семейство. При нужда винаги отивах у тях да поживея някой и друг месец, докато си намеря нова работа" (Цветанка Емкина. Беше прекрасен човек. - Вечерни новини, 23 юли 1962).

Биографията на Никола Вапцаров може да бъде започната от който и да е Ден на неговия съзнателен живот. Такова нещо е немислимо при всяко жизнеописание, защото твърде рядко се среща подобно съвпадение между характер, мироглед и поведение, твърде рядко откриваме подобно единство във всички сфери на житейските прояви - от бита до поетическите полети, от семейните отношения до политическите борби, от най-дребните всекидневни случки до съдбоносните изпитания. Понякога казват: животът на Вапцаров е беден с външни събития, биогра фията му е скромна, в нея няма изключителни случаи, каквито намираме обикновено в битието на героите. Ранното детство в Банско... двете гимназиални години в Разлог... ученик в Морското училище...и сетне убийствен труд — в мукавената фабрика, в мелницата на братя Бугарчеви, по железниците, в Ека рисажа. Изключение от това сякаш равно течение на живота е неговото арестуване във връзка със Соболевата акция, интернирането в Годеч, съденето и оправДаването му. И изведнъж житейският път на Вапцаров се извисява, поема по най-големите стръмнини на времето, кръжи над главоломни пропасти и достига най-високите върхове на героизма в антифашистката съпротива у нас. Това „изведнъж крие недоизреченото: до голяма степен случайно. Но във всичко, което е зависило от волята и решенията на Вапцаров, няма случайности, както няма случайности в живота на истински героичните натури. Затова думата „изведнъж“ е неуместна в неговата биография. Подвигът на Вапцаров се оглежда във всеки ден от неговия живот, и ония последни мигове, когато готовността му да загине за идеята се превръща в трагична реалност, синтезират същността на цялото негово битие - и безцветните дни на безработицата, и съсипващия огнярски труд, и стоицизма при лични нещастия, и щедрото себераздаване. И всичко, което той е изстрадал, което постигнал в изграждането си като личност, което е отвоювал за човека.

Поезията на Вапцаров, надхвърлила конкретните поетически граници на своето време, продължаваща да учудва и днес като рядък естетически феномен, може да бъде разгледана само на фона на своето време, на неговите исторически особености. Има епохи, в които поетът може по-спокойно да размишлява върху своя поетичен обект - човека; епохата на Вапцаров налагаше сама проблемите; гигантски исторически прелом, решителни събития, разтърсили света - тя внасяше сериозни промени в човешката личност, ускоряваше вътрешните процеси, динамизираше съзнанието, тласкаше към развитие не само личността, но и народа, променяше колективното съзнание, изправяше пред решителен избор. В тая епоха се променяше естетическото съзнание, търсеше се по нов начин опората в действителността, в народния живот. Писателят отново застана, както през септемврийските дни, с лице към своя народ, към своята съвременност, като част от съдбата на народа. Неговият поетически диалог със себе си стана диалог с конкретните исторически условия, с живота и времето. Тоя диалог намери най-висок художествен израз, най-пълна своя изява в поезията на Вапцаров. Потърсим ли особености, същественото в неговата поезия, ще стигнем неминуемо до диалога - не само като форма, а преди всичко като същност, като съдържание, като диалог със света, като диалогична позиция към света. В тая диалогична позиция художественото „аз" на поета, неговото биографично „аз" и героят на неговата поезия се сляха в едно цяло. Единството на живот и поезия, нееднократно подчертавано от нашата критика, налагащо се със своята изключителна яркост и сила, при Вапцаров има свое изключително значение. Основното в поезията на Вапцаров е неговото работническо революционно светоусещане, скъсената дистанция между поета и света, между героя на тая поезия - работника и неговата среда, навлизането на фабриката, завода, машината за пръв път в нашата поезия така естествено, като че ли са съществували всякога в пряк досег с човека, с живо, конкретно взаимоотношение с него, като момент от неговата жизнена съдба, като момент от неговата човешка, социална, работническа адекватност, като белези на едно ново съзнание. Появило се е ново човешко и художествено съзнание, на нов тип творец - не просто революционер, не само поет-революционер, но и поетработник, който се слива със своя герой и от своята и неговата гледна точка скъсява разстоянието между себе си и света, установява отношения с живота и действителността, създава нова художествена температура в стиховете, нова поетична структура на образи и стих, нова поетична тоналност по простата причина, че поетът-герой на собствената поезия, субектът и обектът на тая поезия са се слели в едно лице и водят своя диалог със света от нова позиция.

Поезията на Никола Вапцаров е автентичен художествен документ за последния и най-драматичен етап от развитието на революционното движение България. Фабричен работник, интелектуалец и професионален революционер, авторът на „Моторни песни“ е последният и при това пряк наследник на ботевската традиция да се твори бунтовна поезия върху почвата на лично, непосред ствено участие в освободителната борба. Освен това на поета-комунист Вапцаров беше съдено да увенчае художественото си дело с ореола на мъченическа смърт. Христо Ботев беше първият, а Никола Вапцаров - последният голям, монолитен, завършен образ на социален поет в българската литература. Всички тези достойнства са повече от достатъчни, за да осигурят на който и да е творец трайно място сред малцината в пантеона на една национална култура. Но с тях далеч не се изчерпва присъствието на Вапцаров в нашата поезия. Той не само бе връх в развитието на българската лирика и не просто бе ярък летописец на епохата на 30-те 40-те години, но съумя - черпейки от недрата на тази епоха идеи, въображение и чувствителност - да създаде един строен, дълбоко осмислен поетично-философски модел на света. Макар и подчертано повествователна и в повечето случаи разгърната като пейзаж, Вапцаровата лирика не е битоописание, нито пък импресионистична живопис. С помощта на тежки, експресивни щрихи тя създава картина на битието в най-едрите му мащаби и най-дълбоки проблеми. Поезията на Вапцаров, в която найчесто срещаните думи са „живот“ и „човек“, има ясно изразен битиен, философски характер. И в същото време нейните корени са потопени във всекидневното, скромно, бих казал банално, човешко съществуване:

Един от най-своеобразните белези на Вапцаровата поезия е нейната комуникативност, разбирана както в плана на вътрешнотекстовата и синтактика (принципната обърнатост на лирическия „аз“ към назован или потенциален адресат, многообразните форми на общуване между лирическите персонажи), така и в плана на нейната обществена прагматика - почти безпрецедентното по своята заразяваща сила общуване на тази поезия с реалния читател. Може да се каже, че общуването с хората дава първоначален материал и импулс, трансформира се в конструктивен принцип и накрая в цел на Вапцаровата поезия, т. е. пронизва всички етапи на „производствения и цикъл“. Този комуникативен принцип, сведен до по-тясното понятие „разговорност" или „диалогичност, в същност е широко известен и многократно изтъкван от нашата критика, най-вече в своята съдържателност - връзка със стила на епохата, социално-политически и психологически основания и пр. (Посочвано е съответствието между приземяването на абстрактно-барикадния образ на революцията до мълчаливия героизъм на нелегалната борба и „прибирането" патоса на монументалните символи в развълнуваността на разговорната интонация.) По-малко е изследвана Вапцаровата диалогичност в нейната системност и специфично художествена функционалност. В една своя статия Б. Ничев справедливо обръща внимание, че се касае не за „частен художествен похват“, а за „цялостна стилно-интонационна система". 1 Тази система може да бъде изследвана, от една страна, в своя релационен, пространствен план - като съвкупност от „комуникативни възли и мрежа от отношения между тях (тематично-структурен полифонизъм, обширност на речевото пространство и типове движения и трансформации в него, придаващи на речевото общуване характерно вапцаровски стереофоничен ефект, и пр.). От друга страна, изследването може да бъде прехвърлено от релационния към „материалния" план на речта, т. е. към нейния изказ, към самата словесна информация в непосредственото и интонационно-речево въплъщение. Тази по-привична и изглеждаща по-лесна за изследване проблематика (в която ще се ограничи настоящата статия) в същност крие в себе си едни от наймъчните, главоболни въпроси на Вапцаровата поетика. Преди всичко необходимо е едно елементарно терминологично уточнение. Терминът „разговорност“ (по принцип и в частност приложен спрямо 1 Б. Ниче в. Идеен свят и художествен стил в поезията на Вапцаров, - Литературна мисъл, 1959, кн. 6, с. 125. 60 Вапцаровата поезия) може да фигурира в две различни опозиции. Първо - със своя максимум обем - в езиков-стилистичната опозиция „разговорна - писмена реч", където присъствува с набор от такива характеристики като интонационно-диалогични конструкции, елиптичност, прекъснатост или неоформеност синтактичните връзки между частите на изречението, емоционално оценъчна афективност, ситуативна синонимия, активност на езиковите изрази за субективна оценка и пр.

Появяването на тази дългоочаквана книга ни кара отново, по-сериозно от всякога, да се замислим какво представлява за националния ни живот и за националната творческа съдба личността и творчеството на Никола Вапцаров. За нас днес всичко, свързано с него, е стойностно: всяка среща, всяко писмо, всеки филм или спектакъл, който е гледал, всяко приятелско събиране. От пъст рата мозайка незначителни наглед факти очакваме да възкръсне живият човек - сложен и многообразен в проявите си, чужд на „учебникарския" лакиран образ, чужд на измислената теза за стоманения работник, неподвластен на ерозийните сили на епохата. В името на това свято възкресение Бойка Вапцарова се е заела с една мъчителна в психологически аспект задача: да възстанови нишката на дните на човека, когото е чувствувала най-близък на света, но когото е възприемала по толкова различен начин от това, което времето направи със спомена за него. Онзи човек, с когото е разделяла катадневните трудности, с когото е съпреживя вала ужаса от смъртта на единствената рожба, с когото е видяла щастливи дни, но е имала и конфликти, каквито възникват във всяко семейство и когото един ден е изпра тила в последния му път; онзи човек, чиито думи, жестове, стихове всякога е възприемала интимно, в границите на своя личен свят и който изведнъж се е оказал отвъд интимността, отвъд личното и в смъртта, в безсмъртието си вече не принадлежи само на нея, а на всички. Почти нищо негово вече не е само нейно - освен, разбира се, реалността на топлината му, на ласката му, на онзи малък интимен свят, който никога и с никого не можем да споделим. Но и думите, и жестовете, и особено стиховете се превръщат в колективно притежание на нацията и хората изпитват необходимост да получат всич ко това, което само тя, жената на поета, може да им даде, разделяйки се завинаги с него в неговото интимно измерение. Навярно е страшно болезнено да се връщаш ден след ден по следите на преживяното от най-близкия ти човек и сам да откриваш колко малко си го познавал, колко много изгубени възможности и недоизказани думи ти тежат, да откриваш нов смисъл и неподозирани стойности в неща, на които някога не си обръщал внимание. Да пишеш за ближния е може би по-трудно, отколкото да пишеш за себе си, особено когато в спомена осъзнаваш величието на човека, с когото си живял, особено когато търсенето на загубеното време" те води към намирането на универсални истини, значими за цялата нация, значими за съвременното човечество. За Вапцаров спомени са писали мнозина, но сред богатия избор от факти и документи все нещо е оставало недоизказано, неуловено, защото да обхванеш същността на лич ност с толкова богат и сложен духовен живот, да разбереш противоречията й, да нарисуваш трагедията й е задача неизмеримо трудна. Обикновено спомените докосват повърхностни, нехарактерни моменти - среща тук, среща там, няколко разговора: и зак лючението, че човекът бил скромен, честен, горял в борбата... Но вътрешната драма остава забулена със седем печата, остава непозната сложната крива на мислите му, остават неразгадани механизмите на неговите подбуди да преживее именно по този начин живота си. Подобна опасност грози и един обективистичен летопис, който може да се превърне в безсмислено изреждане на дати и събития, в една скучна регистрационна книга. Концепцията за летопис на Бойка Вапцарова е съвсем различна. Тя се отказва да спазва строго класическата форма на летописния жанр и тръгва по най-сложния път: със средствата на документа да създаде едно вълну ващо повествование за жизнения и творческия път на поета. За тази цел авторката събира огромен доказателствен материал - стотици спомени, документи, писма, снимки - всичко, което представлява някакъв спомен за човека и твореца Вапцаров. И се зае ма с монтажа на тези сами по себе си неговорещи почти нищо отделни късове, за да сглоби от тях цялостния образ, такъв, какъвто е бил в действителност. Дори и найбеглото прелистване на страниците на летописа може да ни даде представа за естеството 157 на техническата работа - стриктен преглед на всички вестници и списания от онова време, издирване на театрални афиши и програми, изчитане и сверяване на читалищните каталози, които е ползувал Вапцаров, издирване на хиляди книги - тези, които той е чел, и тези, в които има нещо писано за него, ровене из селищни архиви, из съ дебни преписки и, разбира се, преди всичко върховно напрежение на паметта, на интелектуалната енергия, за да се възвърне в съзнанието всичко, което не е изчезнало там безвъзвратно.

Нямо нищо странно в това, че темата за бъдещето при Вапцаров се пре плита тясно с темата за новия човек. В същност поетът не може да си представи победата без активното участие на комунистическата личност, която е израсла в годините на двубоя, която е формирала своето съзнание и своите черти при трудните условия на борбата. Особено характерна е неговата „Песен за човека". Не по-малко показателен е и фактът, че единствената издадена приживе стихосбирка на поета „Моторни песни“ се открива с цикъла „Песни за човека". За големия певец на революцията човекът е безценен капитал и той се въл нува от неговата „тежка, човешка, жестока, безока съдба“. И това, което особено впечатлява при Вапцаров, както е в същност в поезията само на най-големите поети, е, че той търси пълен допир със своя герой, не се дистанцира от него, а мислите и чувствата се сливат в едно. Може да се каже, че има пълно покритие между лирическия образ и образа на автора. Това се подчертава и от изповедната сила на Вапцаровите стихове. Някога при Смирненски особено беше подчертано въздействието на неговото пролетарско „Ний“, което зашеметяваше с епоса на бурята, с червения кървав смях на новия Прометей, с пристъпа величав на роба. При Вапцаров личността е вече нов тип, тя е със строго определена индивидуалност. Чрез нея се характеризира класовоосъзнатият работник в последния етап на борбата, когато милионите възкръсват. Затова в „Моторни песни“, както и в останалите стихотворения на поета ярко изпъква физиономичното „аз" на лирическия герой, неговото живо, почти, бих казал, физическо присъствие. Това подсилва духовно-интелектуалното въздействие, очертават се плътно и точно характеристиките на работника-комунист. В „Двубой" Вапцаров недвусмислено пише:

Докоснем ли се до формата, в която е заключено съдържанието на дадено словесно художествено произведение, поискаме ли да определим значението на самата форма, отношението между формата и съдържанието, ще се срещнем трудности и проблеми, чието обсъждане заема централно място в литературната наука и изобщо в естетиката. Във връзка с тези проблеми съветският изкуствовед В. Вансло в изтъква следното: „Отношение содержания и формы - одна из узловых проблем эстетики. К какому бы коренному вопросу эстетики мы ни обратились, его решение так или иначе связано с уяснением этой проблеМЫ. 1 По въпроса за същността на формата и съдържанието, за отношенията и зависимостите, в които се намират те, са съществували различни гледища, водили са се и продължават да се водят дискусии. Все пак едно е безспорно. Материалната страна на всяко словесно художествено произведение еименно словото, ЕЗИКЪТ. Природата на словесното художествено произведение обаче е твърде специфична. Образите, идеите и мислите, заключени в него, са кодирани. Тях може да разбере само онзи, който владее езика, на който енаписано съответното художествено произведение. Това е така, защото езикът е втора (условна) сигнална система на действителността. Думите на даден език са основният строителен материал, главното средство, чрез което се изграждат словесните художествени произведения. Думите са онези мостове, чрез които писателяттворец довежда възникналите и формиращите се в неговото съзнание образи, мисли, идеи и емоции в съзнанието на своите читатели (респ. слушатели). Сле дователно при създаването на словесното художествено произведение се различават два основни момента. Първият момент се отнася до конципирането художественото произведение като система от идеи и образи. Този момент дейността на твореца е вътрешен, чисто психологически. Той според ня кои изследователи на творческия процес е твърде важен.3 При тази дейност разкрива и проявява светоотношението на твореца, неговото особено виждане интерпретиране на света в цялата му сложност и многообразие. В този момент художникът разкрива възможностите на своята творческа инвенция и сиИ лата на творческото си въображение.

Между авторите, към които Никола Вапцаров изпитва подчертано творческо влечение, може да се посочи името на Иржи Волкер - един от най-зна чителните и най-оригинални поети на революционна Чехия в периода на 20-те години. За първи път стихотворенията на Волкер се появяват в българския печат непосредствено след смъртта на поета през 1924 г., но интересът към него сред прогресивните обществени среди у нас особено нараства през 30-те години, когато освен нови преводи се публикуват и няколко статии върху неговото творчество. . Автор на два стихотворни превода („На рентген“ и „Фотографии") и на три статии еписателят Георги Караславов. След престоя си в Прага (1929- 1930), където има възможност да се запознае по-цялостно с творческото дело на Иржи Волкер, Караславов донася със себе си първото издание на Волкеровите избрани произведения. В четене и превеждане на стихове от този том преминават редица срещи между Георги Караславов и Никола Вапцаров след установилите се между тях през 1936 г. сърдечни дружески отношения. В спомените на Караславов се съдържат ценни сведения за това, колко развълнувано Вапцаров възприема конкретни Волкерови творби и колко проникновено ги анализира. Оня, който познава творчеството на Волкер - пише Караславов, - ще долови ценното, прекрасното, своеобразното, от което Вапцаров по пътя на истинското органично тълкуване и изживяване се е учил като всеки голям и вдъхновен майстор. 1 На въпроса за рецепцията на Волкер в България и по-конкретно на отношението на българския поет към своя славянски събрат спира вниманието си чешкият литературовед Зденек Урбан. Освен изнесените факти, които доказват интереса на Вапцаров към поезията на Волкер, важен момент в научното съобщение на проф. Урбан е очертаната насока за по-нататъшното изучаване на двамата поети. Авторът не допуска никакво механично чуждо влияние или наподобяване", но смята, че интересът на Вапцаров към Волкер „не е останал без известно отражение в неговата поезия“. „Разбира се - продължава той, - нито за момент не трябва да се забравя, че в дадения случай става дума и за едно типологическо сходство на двамата поети. "2 Да разкрие аналогиите в идейно-естетическите принципи на Иржи Волкер и на Никола Вапцаров, съзвучието в типа на тяхната поетическа природа, което е важна предпоставка за въздействието на единия върху другия - такава е за дачата на настоящата статия.

На 6 и 7 дек. 1979 г. в заседателната зала на парк-хотел „Москва" се състоя Международна научна конференция по слу чай 70-годишнината от рождението на Н. Вапцаров. Тя беше организирана от Института за литература при БАН и Съюза на българските писатели. В нейната работа взеха участие видни български литературоведи и писатели, а също така братът на поета - Борис Вапцаров, съпругата на поета - Бойка Вапцарова и др. За голямата популярност на Вапцаровото дело в чужбина говори фактът, че от общо 38 доклада и изказвания, изнесени на конференцията, 18 принадлежаха на литератори от чужбина. Като гости на конференцията присъствуваха културни дейци от 25 страни на света: Леонид Леонов, Евгени Винокуров, Едуардас Межелайтис, Олег Шестински, Владимир Фирсов, Виктор Хорев, Галина Илина, Нина Пономарьова, Светлана Шерлаимова, Улмаз Улмарбеков (СССР); Вилем Завада, Дана Хронкова, Хелена Бринзова, Ян Кошка, Ян Пиларж, Щефания Партошова (Чехословакия); Ярослав Ивашкевич, Юзеф Ленарт, Мария Гизгес, Тимон Пьотровски, Еугениуш Кабац (Полша); Гюнтер Дайке, Волфганг Кьопе, Уве Бергер (ГДР); Марин Со- реску, Николай Моток (Румъния); Максайн Кюмин, Уилиам Мередит (САЩ); Пиер Гамара, Пиер Сегерс, Шарл Добжински (Фран ция); Артюр Оло, Раймон Детре (Белгия); Николас Гилен, Раул Риверо (Куба); Абели Артис Генер, Едуардо Сунига, Мануел Идалго (Испания)), Джеймс Олдридж (Великобри тания); Яков Брантинг (Швеция); Кетил Хаууге, Сири Свердрул Лунден (Норвегия); Лео- нардо Манчино (Италия); Ервин Фишер (ФРГ); Ежиту Гонсалвиш (Португалия); Золтан Ки- рай (Унгария); Петер Миларт (Австрия); 136 Демирташ Джейхун, Кемал Йозер (Турция) Ахмад Сулейман ал Ахмад, Мохамед Харари (Сирия); Чонголийн Чимид (Монголия); Ганга Присад Вимал, Сати Кумар (Индия); Нгуен Сан (Виетнам); Грей Гейтенбай, Дороти Лайнсей (Канада). В почетния президиум заеха местата си: секретарят на ЦК на БКП Стоян Михайлов, зам.-председателят на Държавния съвет Георги Джагаров, завеждащият отдел „Наука и образование" при ЦК на БКП Никола Стефанов, първият зам.-председател на Комитета за култура Любомир Левчев, пред седателят на Националния комитет за защи та на мира Георги Димитров - Гошкин, председателят на Съюза на българските писатели акад. Пантелей Зарев -зам.-предсе дател на БАН, изтъкнати деятели на изкуството и културата.

В изследването си „Певец на великия двубой" Н. Георгиев категорично определя Вапцаров като „виртуоз на новата българска римова стилистика". Да се потърси мястото и определи ролята на поета в традициите на националната ни римова стилистика е привлекателна задача. Но тъй като интересите на родното ни литературознание са все още твърде скромни в тази на сока ще ограничим наблюденията си върху сравнително по-тесен терен - само върху някои характерни особености и функции на римата в лириката на Вапцаров. Макар и косвени, поетът-новатор ни езавещал някои откровения, които недвусмислено говорят за твърдо упорито и целенасочено отстоявани принципи на поетично-образното изграж дане. Тъй като те са общоизвестни, ще припомним само онези, които биха могли да дадат начален тласък на наблюденията. В рецензията си за стихосбирката „Пулс" на Хр. Радевски Вапцаров пише: „Контрастите са много силно оръжие в поезията на Радевски. С тях той си служи, за да постигне една поетиче ска логичност, да уточни мисълта си, като само противопоставя нещата и оставя читателя сам да заключава."1 От тези позиции, в които ясно личи определена теоретико-художествена постановка за тънкостите на занаята“, Вапцаров рязко защищава художествената идейност от „кли шираната вяра", от „полезната публицистика". За поета-новатор художествената идейност трябва да въздействува именно като х удожествена - постигната по специфичен начин чрез собствените средства и възможности на поезията. Пак в рецензията за стихосбирката „Пулс" на Радевски поетът адмирира ,,алитератичната постановка" в един от куплетите на стихотворението „На един самоубиец", а към края на рецензията откровено се възхищава от умението на автора да използува внезапната последователност с римите, която е много ефектна". Същевременно обаче критикува конкретен стих от гледна точка на ритъма и съзвучието - неща, които и досега рядко попадат в полезрението на критиката. В цитираната вече статия „За творчеството на най-младите" Вапцаров е категоричен: „В стиховете сме небрежни към римата, ритъма, съзвучията, образите и въобще към вси чко, което изисква повече труд и умение. "6 Оттук не е трудно да се долови какво сериозно и прецизно отношение има поетът към изразителните възможности на художествената форма. стиловия Строго погледнато, ролята на римата в поетиката на стиха и в индивидуално облик на поетическия изказ не се откроява. Тя е в състояние да се превърне в самоличностен бе лег, в определител на стила само в съпоставка и осмисленост с всички останали негови опреде лители, и то в тяхната целокупност и единство. При Вапцаров изключение от „правилото" не наблюдаваме, но внимателното вглеждане в римното богатство на неговия стих ще открие подчертано конструктивната роля на римата в строежа на художественото цяло. Освен това - и едно от основанията на авансираната теза за комуникативността на Вапцаровия поетичен стил.

В изучаването на Вапцаров мемоаристиката има важен дял и по напредък сериозно съперничи на научните разработки. Материалът започна да се натрупва отрано, в първите години след Девети септември, броят на публикациите расте: спомените на най-близките - майката на поета, Елена Вапцарова, на съпру гата му, Бойка Вапцарова, на неговата сестра, Райна Вапцарова; разказите на другарите му Христо Радевски, Младен Исаев, Георги Караславов- някои отделени в книга; множество спомени в пресата и главно- няколкото големи мемоарни сборника - на академията (1953), на „Български писател" (1966), новия том „Никола Вапцаров. Спомени за поета и революционера" (1979). Събрано ебогатство, което е ценено от читателите и изследователите. С повече усилия - организирани и целенасочени - то може да добие завършен вид. За успешното довеждане работата на мемоаристите докрай обаче има още едно непременно условие - да не се губи време. Точно мисълта за вредата от пропусканите дни e причина да напиша следващите страници. Можем да приемем, че отбелязаните три сборника отразяват едно след дру го равнищата на мемоаристиката, свързана с името на Вапцаров, и създават удобство да се проследи пътят й. Известно е, че такива книги се градят от разнородни материали. Колкото по-широк е бил кръгът на познанствата на историческата личност и съответно - колкото повече хора се заемат да свидетелствуват, толкова по-голямо е разногласието: авторите имат свои индивидуални характери, на различна основа и различно по близост е било общуването им с човека, за когото пишат, не са еднакви и техните възможности да изложат преживяното. Тук естествено се преплитат вълнения от различен характер, очертават се несъгласия и т. н. В цялото разногласие обаче се долавят общи акценти, които оформят неповторимо облика на сборника от дадено време -епохата е моделирала сходно отношение към личността-обект, внушила ена отделните автори сроден поглед към миналото, близки разбирания за изискванията на жанра, в който се пише. Сборникът от 1979 г. не можеше да се появи такъв, какъвто е, двадесет години по-рано, дори всичките му автори да бяха написали още тогава спомените си. Но и академичният от 1953 г., преиздаден дума по дума, ще бъде анахронизъм. Мемоаристите са наши съвременници и тяхната „памет" закономерно реагира на настоящето. Първият обемен сборник спомени - Никола Йонков Вапцаров. Спомени, писма, документи". С., БАН, 1953 (Хр. Радевски, П. Зарев, В. Александров, Ел. Димитрова, Д. Минев), отдавна е библиографска рядкост. Той включи най-рано написаните спомени за Вапцаров - едва ли не веднага след неговата героична смърт. Непосредствени, развълнувани, авторите бяха обединени от 4 Литературна мисъл, кн. 9 49 едно предимсто и едно затруднение - липсата на историческа дистанция. Естествено ударението падна върху „откриването" на Вапцаров - обикновения човек и героя едновременно, поета и работника едновременно. Това удивително единство на личността очевидно най-силно тревожеше духовете, то стана основна та мисъл на мемоаристите, към нейното доказване се ориентира фактическият материал.

Съхранява се в Института за литература, БАН, инв. № 1715, ф. № 82. Карираното тефтер че** е сред бележниците и тетрадките на Никола Вапцаров, свързани със зрелия период на твор ческото му осъществяване (1936-1942), които близките са запазили в Банско след героичната смърт на поета, за да ги предадат при създаването на ръкописната сбирка в Института (1950- 1952). Изглежда дълго време употребявано и предпочитано от Никола Вапцаров (изписано с почти изцяло), навярно поради малкия му, удобен джобен формат (дължина 16 см, ширина 10 см). Сега КТ е без корици, първият и последният му листи са избелели, захабени, така че писаного върху тях се чете трудно; личат следи от кориците, които са били кафяви на цвят. КТ съдържа 47 номерирани (от съставителите на ръкописната сбирка) листа, между които се наблюдават остатъци от други - откъснати. Някога то е съдържало 60 листа. Хартията му е бяла, карирана. със светлосиньо очертани, полусантиметрови квадратчета. Тефтерчето има странично захващане (по дължина на листите). КТ е сред изключително ценните автентични документи от архивното ръкописно наслед ство на Никола Вапцаров. С голямото разнообразие на съдържанието си то онагледява по не оспорим начин единството на многостранна личност, у която съжителствуват сложно и взаимно се обогатяват поетът (в напрегнато търсене на разнообразна тематика и жанрово-стилови прояви) с професионалния техник, профсьюзният деятел, патриотът-комунист и обикновеният чо век с битови задължения и грижи. КТ възстановява различни по същина и резултати мигове от протичането на творческия процес у Вапцаров, приобщава към всекидневието му, потапя ни в атмосферата на взаимоотношенията в Македонския литературен кръжок и в по-тесни приятелски кръгове. Според характера на вписваните в КТ разнородни материали, свързани с различни факти от жизнената и гражданската биография на поста, можем да го отнесем по време към периода от края на 1938 до първите месеци на 1941 г. Съдържа отделни стихове на бъдещи творби, ръко писни оригинали на „Имам си родина“, „Хайдушка“, „Елтепска“, строфи от недовършената поема „Илинден", строфи от „История" и други, недостигнали до нас произведения, репор тажни бележки за екскурзия в Пирин, бележки по профсьюзни материали и др.

Двадесети век е пренаситен с исторически събития, повечето от които бурни, кървави, зловещи. В пъстрия му калейдоскоп има всичко - благородни освободителни борби и подли заговори срещу народите, подвизи и предателства. Превратите се редуват с войни, войните - с революции. Този век на хищно изтребление“, както го нарече още през 1916 г. Николай Лилиев в едно стихотворение, писано на Южния фронт, не само прекрои картата на света, но промени и нашите представи за самата история. Сякаш никога преди това тя не е въвличала в своя ужасен водовъртеж такива гигантски човешки маси, не е изправяла една срещу друга толкова могъщи класови сили и не е диктувала тъй властно волята си на отделния човек. Сякаш никога преди това не е била така силна жаждата на народите за промяна, за по-добра съдба и по-щастлив живот. Двадесети век вече няма с какво да ни учуди - неговата жестокост надмина границите на нормалното въображение, неговата безумна вяра в бъдещето надхвърли и най-дръзките мечти. А ядреното оръжие откри такива потресаващоактуални перспективи" пред човечеството, че всички по-отдалечени във време то исторически събития, колкото и кръвопролитни да са били, вече ни изглеж дат някак вехтозаветни. И въпреки всичко Испанската гражданска война от 1936-1939 г. си остана един от най-грандиозните двубои на века, определил съдбата на Испания за четири десетилетия и разтърсил цяла Европа. В този двубой се сблъскаха съ щите социални и политически сили, които малко по-късно, през Втората све товна война, се биха на живот и смърт за правото да бъдат владетели на бъде щето. Испанската гражданска война, започнала като локално военно стълкновение между фашистките метежници и защитниците на Републиката, бързо се превърна в събитие със световно значение.

Участието на Никола Вапцаров като автор и редактор във вестник „Лите ратурен критик" е интересен и немаловажен епизод от неговия човешки и творчески път. Един от частните на пръв поглед проблеми там е доказването на авторството на неподписаните бележки от рубриката „Наша поща". Защо необходимо това? Какви изводи можем да направим за Вапцаров и неговите литературни, редакторски и човешки позиции от тези, стигащи до десетина вестникарски редове? За това, дали трябва и дали можем да оставим анализа да говори, но има и един друг факт - изводи вече са направени от мнозина изследователи, и то преди някой от тях да си е задал въпроса, принадлежат ли всички те на Вапцаров. За лековерното отношение на изследователите към сериозността на такъв въпрос до „известна степен" са допринесли авторите на спомени. Ето два от тях: „До известна степен това не отговаря на истината - за стиховете в редакцията отговаряше единствено Вапцаров. Съобщението бе замислено като завоалирано уведомяване на читателя, че вече съществува редакционен комитет. Името на Вапцаров обаче отпадна в последния момент. По конспиративни съображения той категорично се противопостави да се афишира името му. Така се реши да се припишат стиховете в компетенцията на друг". (Алеко Големанов - в. „Поглед" от 18. ХІ. 1977 г.) „Като съобщавам тези факти, бих желал да бъда докрай добросъвестен. Имах възможност да наблюдавам отблизо работата в редакцията и добре помня, че рубриките „Редакционна поща“ и „Наблюдателница" се списваха предимно от Н. Й. Вапцаров, и като познавам добре тематиката, стила, езика, темперамента на Н. Й. Вапцаров, не се боя да потвърдя, че тези малки, но изразителни образци на борческа журналистика са негови." (Филип Филипов - сп. „Български журналист“, бр. 9 от 1976 г.) Няма да коментираме всички уязвими страни на тези спомени. Ще отбе лежим само, че доброто чувство към паметта на Н. Вапцаров не предполага подаръци от чужди мисли.

На 27 октомври 1984 г. в заседателната зала на хотел „Ален мак" в Благоевград се състоя юбилейната научна сесия, посветена на 75-годишнината от рождението на поста революционер Никола Йонков Вапцаров. Сесията беше част от програмата на Петата меж дународна писателска среща „Мирът - надежда на планетата" и бе организирана от Института за литература при БАН, Съюза на българските писатели, Окръжния комитет на БКП и Окръжния народен съвет в Благоев град. На сесията присъствуваха известни писатели от много страни на света и ръководители на града и окръга. Изнесоха доклади повече от 20 изтъкнати наши и чуждестранни литературоведи и писатели. Сутрешното заседание бе ръководено от проф. Иван Попиванов, секретар на Съюза на българските писатели, а следобедното от проф. Боян Ничев, заместник-директор на Института за литература при БАН. Сесията бе открита от чл.-кор. Илчо Димитров, заместник-председател на Българската академия на науките и директор на Центъра за българистика.

Двете сияйни висини в българската и чехословашката пролетарска поезия - Христо Смирненски и Иржи Волкер - са идейно, тематично и до известна степен художествено близки. Колкото и да е невероятно, следващата кулминация на поетичното ни революционно слово - Никола Йонков Вапцаров - също се доближава до Волкер. Простотата на Волкеровата поезия, нейната интимна разговорност и искреност са великолепно продължени нашия поет. Естествено лириката на Вапцаров остава вярна на заветите първите творци на пролетарската литература у нас. Но тя се и различава тях, защото Вапцаровите стихове трябваше да изпълняват функции, определени OT новия исторически момент. от на Oт В България и Чехословакия често се прави паралел между пролетарските поети Христо Смирненски и Иржи Волкер, търсят се сведения за живия интерес на Никола Вапцаров към творчеството на чешкия лирик, загатва се за типологично сходство между двамата. През 1926 г. в чешкия печат за първи път се споменава за близост между Смирненски и Волкер. Оттогава сравнения между двамата поети се срещат в почти всички бележки, очерци и статии, посветени на българската проле тарска литература. Във връзка с 30-годишнината от смъртта на Смирненски Българското посолство и Българският културен център в Прага издават специален брой на сп. „Bulharsko ve vystavbe", посветен на твореца. В този брой B. Бехиньова помества статията „Христо Смирненски и Иржи Волкер", която изтъква различията в творческия характер на двамата поети. На отли B ките между тях се спира и литературният критик 3. К. Слаби в очерка си „Поет на два свята на Едно по-цялостно сравнение между Смирненски и Волкер предлага студията на чешката българистка Дана Хронкова „Смирненски в Чехия". Трудьт съдържа подробен преглед на излезлите статии от чешки критици и учени, разглеждащи живота и поезията на Смирненски, както и преводите на неговите стихове.

Виждал съм десетки снимки, на които са те двамата - Никола Вапцаров Антон Попов. Поразителното в тях обаче не идва от количеството, а от осо беното лъчение, излизащо от лицата, очите, позите им, та даже от предметите, които ги обкръжават. Не зная доколко известна е онази фотография, дето ги показва допрели глави и легнали на някаква морава. Или друга една, правена на маса, в ресторант: Вапцаров е с лице към обектива, а Антон Попов - профил. Вглеждайки се в тях, както и в другите, тия с небрежно нахлупените шапки и разветите палта, крачещи по улицата и смеещи се, не можем да не си кажем, че двамата мъже там не са просто случайни познати, не са само прия тели, а ги свързва някаква тяхна си магия и тайна, която те за нищо на света няма да издадат. Не мога да мотивирам това си усещане, нито мога да дам име на тайната. Самият аз, подобно на мнозина, доскоро не бях чел поемата „Слу шай, фронт!" на А. Попов и по въпроса за творчеството му споделях общото мнение, че е на равнището на младежките опити, с всичката им полагаща се за случая неопитност, наивна откровеност, дори подражателност. Колко наедро съм разсъждавал, се убедих едва след като взех в ръцете си книжката. Онова, което прочетох, съединено с всичко видяно, четено и чуто преди, бе достатъчно да ме убеди, че за Никола Вапцаров и за Антон Попов е казано далеч по-малко от необходимото. За Вапцаров са изписани хиляди страници, докато посветеното на А. Попов е доста по-скромно. Към двамата заедно обаче, към духовната и творче ска цялост, която окръглят, сме несправедливо пестеливи. Епизоди от дружбата им естествено нахлуват в спомените на Вапцарови съвременници, фигурите им стоят редом в публицистично-документални книги („Гарнизонното стрелбище" на Н. Христозов, „Шестимата от дело 585/1942" на Ст. Коларов), мяркат се в есеистични публикации из печата. Фактите, изнесени в тях, са важни, изводите са интересни, ала за жалост не излизат извън познатия ни и изчерпващ се вече събитийно-поведенчески ракурс. А разгадката на това невероятно интелектуално родство се таи някъде между биографичните податки и поетичния тайнопис, между делничното общо битие и взаимовъзпламеняващото творческо избухване, тя е в динамичното равновесие между две еднакви идео1 Наскоро от Росица Босева научих, че между тях двамата е съществувал нещо като таен език. Една от любимите им фрази, чието символично значение не е доизяснено, била, пистолетная дивизия". В пълния си вид поемата „Слушай, фронт!" излезе през 1983 г. в Издателство „Български писател". 29 логии и различни, но прекрасно разбиращи се психики. Продължавайки в тоя дух, трябва да припомня, че по-младият А. Попов сякаш е огледалният образ на Вапцаров, че той е ученикът, който въпреки кралимарковския си вид сякаш стои в сянката на иначе поприведения огняроинтелигент. Но да не за бравяме Вапцаровата роля. Той никога не би използувал предимствата си, за да командува и наставлява, още по-малко пък болезнено чувствителният А. Попов би изтърпял подобно насилие над себе си. По-възрастният е този, който деликатно стопява дистанцията и внушава абсолютното равенство помежду им, пак той всячески се стреми да тласне нагоре самочувствието на грубоватия наглед, а всъщност притеснителен и серафически нежен негов приятел. И няма съмнение, че под такова оплодяващо въздействие у А. Попов са се освободили скритите сили на таланта му, излязъл е от обвивката си и се е родил за живот още един поет.

Изградената представителна характеристика за Вапцаровата личност - поведенческа и творческа - е единство на творчество и живот. Неоспоримата сполука на това определение не се подкрепя обаче от никакъв анализ, априорната истина е намерила своите почитатели и поддръжници, но не и тълкувате лите си. В която и аудитория да зададем въпроса: „В какво се изразява това единство", отговорът едва ли ще се изчерпа с нещо повече от саможертвеност на личността, адекватна на поетическото верую. Ражда се нов въпрос - каква Вапцаровата саможертвеност? Приемайки саможертвата на поета единстве но като сляпа обреченост, рискуваме да я смесим с фанатичното, дехуманизи ращото личността служене на някаква абстрактна идея. А Вапцаров е сякаш нашата представа за пълнокръвие и жизненост на поезия и подвиг, разграничаването от аскетично-догматичния модел на героя-устрем. Погрешно е и да приемаме саможертвеността на поета за изконно заложена у него. Колкото да откриваме ранни нейни изяви, колкото и да обединяваме редица личностни и творчески прояви около нея, не бива да я смятаме за единствена същност на човека и поета. Саможертвеността у Вапцаров е едно крайно, висше стъпало, което фокусира трайните етико-идейни заложби и предпочитания на неговия И дух, способността му драматично, но и целенасочено да върви към нравствено извисяване. От друга страна, Вапцаров живее в модерните социални времена, в които усъвършенствуването на човешкия дух става в условия, колкото и обезличаващи отделния човек, толкова и провокиращи активното му социално опреде ление. В този смисъл собственото поведение, както и откритията за човешко поведение изобщо добиват освен универсалност и социална диференцираност. И накрая, тъй като Вапцаровият жизнен път е свързан с писателска дейност, редица от творческите етапи ни позволяват да проследим както личностното развитие, така и придружаващите го естетически изражения. Вапцаров и проблемът за компромиса е изходната точка, в която се сплитат и от която излизат координатите на Вапцаровите нравственоповеденчески търсения, тя е белегът на идващата при него творческа и личностна зрелост, тя - без риск от преувеличение - е началото на творческото му израстване. Нека да ни е позволена чуждицата компромис не само заради липсата на подходящ чисто български заместител, но и още защото тази дума-проблем трайно навлиза във Вапцаровото съзнание и лексика.

This paper aims to illustrate the functionality of the term "sites of memory" with reference to the study of two national canons with overlapping time-space continuum. I use the term as defined by A. Szpociсski (1986) but I give it a "territorial" dimension. By "sites of memory" I understand a past space-time continuum that embraces past events and their participants. Even in biblical times, places were named after events so to record for posterity their spiritual character (E. Dressler, 2003). The Akeda, or the offering of Isaac, took place on the Mount of "har-ha-Morija", which means "the Eternal One watches". Mount Morija, i.e. the site itself, is in this case treated as the witness of the event. The "sites of memory" analysed in this paper verbalise values that are treated by Bulgarian and Macedonian elites as an integral part of their identity. Owing to its connotations in both cultures, the concept of Macedonia determines the semantics of the image of Nikola Vapcarov, a poet belonging to both national canons. Vacparov as an image and symbol of the territory functions in both national circulations by token of his territorial association. Thus, the image of Vapcarov is a mythologem of Macedonia in two separate national canons, Macedonian and Bulgarian. An analysis of Vapcarov's poetry and his biography as part of the symbolic concept of Macedonia in both national cultures confirms at the same time the functionality of the term "sites of (collective) memory" with reference to phenomena, which emerge in the environment of cultural and ethnic contacts.