Съвременници

Трудът на Б. Ст. Ангелов, старши нау чен сътрудник в Института за литература при БАН, има за предмет българските книжовници от XVIII век, малко проучени или съвсем непознати на образованите среди у нас, макар и да представят значителен интерес за изгражда нето на българската литературна и културна история. Докато най-видните лич ности на тази епоха, Паисий Хилендарски и Софроний Врачански, са влезли отдавна в кръгозора на научните изследователи и на просветеното общество, бидейки разглеждани подробно и в учебниците по литература, по-скромните по заслуги, но все пак достойни за внимание техни предтечи, съвременници или най-близки последователи са оставали дълго време в сянка, въпреки ценните си приноси за развоя на книжнината ни и ръста на просветата или на националното и гражданското съзнание. Да се зачетат тези забравени труженици на перото, по-малки или по-големи звена във веригата на историческия процес, оставаше дълг на специалистите, заели се да проследят добросъвестно и правилно този процес. Трудът на Б. Ангелов идва да запълни тук една значителна празнина.

Книгата „Профили на съвременници" на Здравко Петров представлява отделни фрагменти от един оригинален критически летопис на нашата съвременна поезия. От ново се срещаме с някои негови любимци, познати ни от предишните му книги - Ни кола Фурнаджиев, Иван Пейчев, Богомил Райнов, Георги Джагаров, чиито профили авторът обогатява основно, попълва характеристиката им в процеса на тяхното развитие. Присъствуват и нови имена - Ели савета Багряна, Ангел Каралийчев, Христо Радевски, Атанас Далчев, Веселин Ханчев, Блага Димитрова, Димитър Методиев, Павел Матев - поети, към повечето от които авторът не крие своите критически предпочитания и афинитет. Пред нас са тринадесет портрета, някои малко непълни и су- бективни, но почти всички привлекателни със своето значително вътрешно богатство, артистично вживяване и вроден вкус към поетични ценности. Новото и хубавото, което забелязваме в творческото развитие на критика, е сериозното засилване и задълбочаване на историзма при разгръщане основните черти от профила на поетите. В най-пълноценните портрети, като тези на Христо Радевски, Фурнаджиев и Георги Джагаров, а и някои на поетите от 40-те години наред с експресив ната характеристика на творчеството им присъствува социалната и националната съдба на народа ни. Здравко Петров измъква поетите от глъбините на историческите съ бития и се стреми да ги представи в неподправен, почти достоверен вид. Още в начал ните фрази критикът търси и намира корените на поетиката на всеки отделен поет в сложната обществена действителност. Прониква в детайлите, които съпътствуват пораждането на една поетична фигура, но не потъва в подробности, не загубва основната нишка на сложния път, чиито особености критикът извлича от социално-политическите промени на даден исторически етап. Твърде добре умее да види и открои характерни черти на едно поколение, да проследи своеобра зието на различните поетични вълни, поровличат последица поетичните Oт изригвания, които са революционни промени. Най-убедителни са онези моменти, когато критикът разкрива с присъщата си разпа леност диалектическата връзка между поет иобщество, между личност и идея, сложното взаимодействие между творческа индивидуал ност и национална съдба. Тогава използува с вещина много исторически подробности, прави смели асоциации, улавя наелектри зираните революционни трептения, които образуват музиката на някой новороден поет. Изпитва сякаш някаква страст да при съствува на раждането и смъртта на поетичните явления. Тогава Здравко Петров е в стихията си и успява да достигне до ори гинални критически прозрения, да вдъхне живот на фигурата, която е сътворил и чието присъствие понякога се усеща съвсем зримо. В такива моменти есеистичното перо на Здравко Петров придобива дълбока социалноисторическа подплата, тогава той съвсем не витае в облаците, както може на пръв поглед по някой път да изглежда, а държи съвсем пряка връзка и непосредствено тесен контакт с всички видими и незрими размествания на земните пластове. Обикновено преди да скрои строго индивидуалния ко стюм на всеки поет, преди да извае отдел ните черти от профила му, критикът се е взирал най-педантично в средата, която го поражда, изследвайки всички сложни исторически предпоставки, които съпътствуват създаването на поетичния талант.

Критическият дневник на Атанас Свиленов „Съвременници" обхваща период от време, включващ повече от едно десетилетие. Литературните явления, които той обсъжда, са от областта на лириката, прозата и критиката - една обширна територия, в която авторът сво бодно избира своите пристрастия. Честото участие на А. Свиленов в оперативните форми и вроденият му верен литературен усет са създали бързите и точни рефлекси на перото му. Внушително впечатление правят в книгата „Съвременници“ портретните изследвания за отделни поети. Често в разгадаване магията на поезията Свиленов е в своята стихия. Открояват се с вътрешна пълнота и интересно критическо вникване портретните скици за Г. Джагаров, Л. Левчев, П. Матев, В. Петров, Блага Димитрова, Г. Свежин, Д. Дамянов, Н. Инджов, П. Алипиев, П. Караангов, М. Шопкин, Н. Йорданов. Портретният жанр в критиката е един от най-трудните и А. Свиленов показва подчертан афинитет към него. С безпогрешен усет той се насочва към сърцеви ната на проблемите, които характеризират отделната поетична личност. С точни щрихи се очертава атмосферата, връзката с поколението, приликите и отликите в поетичните интонации на авторите. Не от питатите и от фактите само, а по-скоро от цялостното „сгло- бяване" на материала, от композиционните обрати, асоциации и връзки се разкриват в статиите особеностите на всеки творец по- отделно. Прозвучава страстно патриотично- Мъжественият, суров и нежен поетичен глас на Джагаров. Пред читателя изпьква в раздвижен план неговата обаятелна, неспокойнотърсеща драматична натура. Особено интересен в книгата е критическият триптих за Л. Левчев. Обхванато е разви тието на поета в различни интервали от 1961 г. до 1977 г., т. е. от момента, когато около поезията на Левчев най-много се спореше, до днес, когато той получи световно признание. Самият Свиленов е от априлското поколение на Левчев и може би тъкмо това му е помогнало да почувствува и прозре още в първите малко непривично дръзки прояви на поета неповторимостта и новаторството на неговото самобитно модерно дарование. Младежката разпаленост и жар, с които критикът защищава на времето оригиналния почерк на Левчев, са характерни и днес за стила на Свиленов. Годините не са намалили остротата и чувствителността на критическите му реакции, не са притъпили изострения му поетичен вкус. Към сивия поток в поезията Свиленов е безпощаден и воюва със страст и непримиримост. Неслучайно той включва в своята книга и няколко острокритични рецензии за някои негативни прояви в поетичната нива, в която не липсват бурени („След десетата кни га“, „Сноп с плевели“, „Експерименти и ре зултати" и др.). Свиленов не се отрича от критическите си пристрастия, готов е винаги да спори и да защищава това, в което вярва и което истински цени. Неговата полемичност не е издребняване и не прераства никога в заядливост. Обикновено критикът, дори и когато изказва най-отрицателно мнение, се стреми да бъде пределно обективен, да посочи и някои положителни страни, ако действително има такива.