Атанас

Атанас Далчев внесе в българската поезия философската проблематика, чийто предмет е отделният човек и взаимоотношенията му с целия останал свят - човешки, земен, вселенен, безкраен. Той създаде своя концепция за смисъла, възможностите, целите и ценността на отделния човешки живот. В поезията на Атанас Далчев отвлечените проблеми за съдбата и битието на човека имат съвсем конкретен, необходим ж ив от, защото те са негов природен интерес, те са негова неотменна съдба и всекидневна болка. В своята цялост поезията на Далчев представя психологическа автобиография, дневник на изменящото се общуване между човек и външен свят, с други думи, в нея има елемент на епоса. Това е първата и, основна особеност. В поезията на Далчев намира място само онова духовно съдържание, което н е отменно се налага, само онова, което по необходимост ляга в основите на психическия живот и се явява по-нататък определящо за поведението, чувствата, мислите. Едно е да знаеш, друго е да разбираш и съвсем друго - да усетиш същността на нещата. Отделният човек се добира до същностите не само чрез логическото знание. Само условията на живота, вътрешните интереси и своеобразното комбиниране на много фактори едновременно заставят или извеждат отделния човек в определени моменти от живота му към онова, което той з на е, за което другите говорят, но което само в този момент със същината си става наистина лично достояние, явявайки се като откровение, като убеждение - завинаги. Ето такива моменти отразява Далчев в поезията си. Той е знаел за социалната несправедливост, още от малък е проявявал състрадание към бедните, И но социалната несправедливост с цялата и грозота и жестокост той разбира със същността си усеща едва в Париж. Това е подготвено от проникновеното разбиране на други основни истини и от целия духовен опит на поета, преди да отиде в Париж. Поезията на Далчев не е средство за споделяне, доверяване, внушаване на мисли и чувства - тя е средство за назоваване най-изначалното. При такъв подход поетът лесно би могъл да плати данък на честолюбието, на самоизмамата или фантазното явление, защото е много трудно да отделиш в себе си само проявите на чистата същ ност и да избегнеш всичко случайно и чуждо.

След като е прочел „Драматично и драматургично", човек не може да не си помисли, че заглавието, което Атанас Натев е избрал за книгата си, подсказва всъщност доста приблизително нейното действително съ държание. И вината за това не е в заглавието, а в самото съдържание, чието богатство и разнообразие просто не се поддават на една що-годе точна и изчерпателна формулировка в няколко думи. Понятията драматично" и драматургично" ни подготвят да очакваме, че ще бъдем пренесени в сферата на „чистата" теория с нейните предполагащи специфичен научен интерес проблеми и подобно очакване няма да остане излъгано, но въпреки подчертано теоретичния си характер изложението в книгата не остава при отвлечените общи разсъждения, а се докосва също до актуални въпроси на живата драматургическа практика, осветляването на които темпераментното перо на Натев превръща в увличащо четиво и за неизкусения в теорията читател. Вниманието на Натев, със редоточено преди всичко върху разработката на някои основни проблеми на теорията на драмата, които се фокусират в проблема за драматичното“, се разпростира и върху конкретния анализ на редица известни произведения на чужди и наши драматурзи, а това дава на книгата един обхват и едно разнообразие, значително по-големи от тези, които краткото заглавие загатва.

„Някои наши писатели биха могли да оставят име в литературата ни - ако пишеха по-малко. " Афористична мисъл, По-скоро кредо на поета, чиято продукция е наймалката в нашата съвременна литература, особено като се има предвид, че той никога не се е отказвал от поезията. За него тя е призвание и съдба, а не случайно занятие. Далчев е от ония фанатици на литературното творчество, за които, по сполучливия израз на Маршак, „лошият стих е лоша постъпка“. Самият той обаче твърди, че писането му било „мързеливо“, че никога не гонел мислите си, а ги чакал сами да си узреят в него и после просто ги записва. Човек би помислил, че Далчев е от същата лекокрила поетична порода като Фет, който (едва ли без известно лукавство) казва

Появи се литературнокритичен очерк за Александър Геров. Авторът - А. Мочу ров - си е поставил за задача „да изследва цялостното творчество на Ал. Геров". Трябва веднага да се каже, че тази задача, общо взето, е изпълнена, но с един доста странен пропуск. Мочуров не само не е изследвал прозата на Геров, но дори никъде не е споменал една дума за нея. Трябвало е поне да уведоми читателя, че разглежданият от него автор не е само поет, и да обясни по какви съображения се отказва да раз- глежда прозата му. Обаче вън от това мълчаливо самоограничение (а може би зад него се крие известно неодобрение?) авторът 156 твърде съвестно и методично се езанимал със своя предмет. За тоя изследователски труд свидетелствуват покрай другото и двете години, които той е посветил, за да напише деветдесетте малки страници на Книгата. Занимавайки се с отделните страни на поетовото творчество, Мочуров е привел - и то съвсем на място - няколко мнения на други критици: обстоятелство, което придава на очерка по-голяма обзорност и спомага за по-цялостното запознаване на читателя с Геровата поезия на фона на различните отзиви и мнения за нея. Мочуров е използувал тези мнения, за да разгърне собствената си обобщителна концеп ция за Геровото творчество. Трябва да се каже, че този критически подход е уместен при поет като Геров, който с твърде осо бения си творчески почерк е предизвикал много спорове. Затова един авторитетен, нетърпящ противоречие съдийски тон би предизвикал раздразнение у човек с поразлично мислене: тази опасност Мочуров е преодолял. Но критикът затова е критик, за да има ясно собствено мнение - и то не липсва на Мочуров. Дори на места се чувствува известен патос, макар и малко неубедителен тук-там, но е искрен. Общият композиционен план на книгата е сравни телно добре съставен. Понякога е може би по-добре да има един-два по-пристрастни пасажа, отколкото авторът да се скрие зад учени разсъждения, а читателят да се чуди какво е мнението на критика, харесва ли или не. Друг евъпросът, дали всеки би се съгласил с някои от постановките на А. Мочуров.

Въпросът за отчуждението се обсъжда много живо в съвременната философска, изкуствоведска, социологическа литература. Към него се обръщат романисти и поети, учени и публицисти; буржоазни философи, които открито стоят на антикомунистически позиции или пък други, които търсят път към истината и прогреса: и съвременните ревизионисти, и учените от социалистиче ските страни, отстояващи ясни марксисткоЛенински позиции. В спора между представителите на социалистическата и буржоазната наука по въпросите за отчуждението дадоха принос и някои български учени и писатели. Независимо от пътищата, по които се търсят смисълът и значението на отчужде нието, винаги се изтъква, че понятието за него е анализирано в съвременен смисъл за първи пьт от Маркс в ранните му произ ведения, въпреки че преди него е употребя вано и от други учени. В „Икономическофилософски ръкописи" (1844) e дадено определение ясно, научно издържано и практически приложимо за различните области на знанието. Макар че тези факти са известни, в изследванията от български автори, които бяха посветени на отчуждението, нерядко се излагаха спорни и противоречиви становища, смесваха се различните предпоставки за поя вата на отчуждението, бяха изравнявани по значение отделни негови прояви в капиталистическото общество и при социализма, бяха отъждествявани обективирането, опредметяването с отчуждението. Достатъчно е да си спомним някои статии в сп. „Пламък" или изказвания във вестник „Литературен фронт" (1966, 1967 г.). Особено популярно е смесването на етимологическото значение на думата със значението, което Маркс вложи в понятието, отчуждение". Книгата на Атанас Стойков „Изкуство и отчуждение" има значение на бърз и ясен отговор на основните въпроси, свързани с тълкуването и изучаването на отчуждението, неговия философски смисъл и проявите му в съвременното капиталистическо общество, значението му в изкуството днес. Адресирал книгата си до най-широк кръг читатели, авторът не се стреми да разреши въпросите цялостно, а повече - правилно да ги постави в техния Философски, социологически и естетически смисъл. Книгата не е изчерпателно научно изследване нито по обема на материала, избран по-скоро конспективно, отколкото подробно, нито по тона и характера на изложението, което често излиза от спокойния академичен ритъм, за да се отдаде на директен публицистичен патос.

Поезията на Атанас Далчев бе разглеждана почти от всички наши критици, но в тези критики остана почти незасегнат въпросът за светогледа, който е отразен в нея. Недостатъчно бе разгледано и влиянието, което е упражнило върху нея философското образование на автора й в процеса на нейното създаване: този въпрос остана някак настрана от нея, защото Далчев съзнава, че илюстрирането на едни или други философски идеи със средствата на изкуството води към разсъдъчен схематизъм, а следователно и към анемичност на художествените образи, поради което той се предпазва от такава илюстративност. Но ако в поезията му липсват такива илюстрации, от това не следва, че философското му образование е минало безследно за пое тичното му творчество. Главната задача на настоящата статия е да открием това влияние. Далчев публикува първите си стихотворения в седмичника „Стрелец“, чийто редактор бе проф. Гълъбов. Около този седмичник бяха групирани няколко поети и белетристи, които диреха нова насока на литературно творчество - различна от тази, която бе застъпена в сп. „Златорог“ и „Хиперион“. „Хиперион" бе орган на символистите у нас, но символизмът вече се бе разпаднал, защото най-даровитите му сътрудници бяха минали към реализма, а „Златорог" заемаше средно място между символизъм и реализъм. Главната задача на седмичника „Стрелец, бе да намери нов подход към родната действителност, който остава настрана от външната страна на народния бит. „Стига толкова описания на опинци, бъклици, сахани и паралии. Дайте ни задълбочено описание на народната душевност!" - казваха сътрудниците на „Стрелец“, а Дал чев често цитираше едно стихотворение на Гипиус, в което родината казва: „Аз не ще покажа лицето си на този, който дири моята показна красота, който не ме приеме докрай, каквато съм - безобразна и кална." Това схващане на Далчев не бе далеч от стихотворението на Блок „Два найсетте“, което той цитираше с патос, особено стиховете: „Идут, идут изпуганные тучи, заря B крови." Далчев не бе чужд на идеята, че западната култура е пред своя залез, но той смяташе че през нея трябва да ми не всеки, който иска да добие задълбочен поглед към родното, и поради това той изучаваше с увлечение западната философия, без да вярва в нея. Но Далчев изучаваше западната философия не само за да добие задълбочен поглед към родната действителност. Него го възхищаваше архитектурното единство" в постройката на западните философски системи, сложната им завършеност, макар и да ги намираше построени на песъчлива почва, която не може да ги задържи задълго. „Аз възприемам философските системи от естетическо гледище, казваше той в разговорите ни преди години и допълваше, че той поглъша философия, а излъчва поезия". Той искаше да вземе от западната философия оръжието, с което да я срази. Но прекомерното му увлечение от тези занятия с философията в същност го отклоня ваха от родната му действителност. Тези занятия не дадоха очакваните резултати, защото го насочваха към един чужд свят. В стихотворението си „Книгите" той дава ярък израз на това свое разочарование.

Преди да бъде разгледан сам по себе си новият труд на Атанас Натев „Подстъпи към теория на драмата“, би трябвало да бъде погледнат в един по-широк контекст на българската естетическа мисъл и на останалите произведения на автора си. Четейки „Подстъпите", човек неволно си спомня за Минко Николов и Цветан Стоя нов: за тези непрежалими наши теоретици икритици, на които съдбата не позволи да разгърнат достатъчно своя разностранен талант. Асоциацията едалечна, но оправдана; тя е предизвикана от общия интерес към модерната проблематика на съвременното изкуство и литература (и по-специално към кризисните им явления), анализирани с познаване и разбиране от марксически позиции. Преждевременната им смърт оголи доста чувствително този сектор на нашата теоретическа и критическа мисъл, доказа за сетен път малобройността и незаменимостта на сериозните научни кадри в малка страна като България. Това възпоминание шеше да бъде неуместно, ако не ставаше дума именно за Атанас Натев - най-изявения автор от малцината наши теоретици и критици, които успешно - с актуална научна ерудиция и полемичен темперамент - воюват на този отговорен и труден сектор, където стрелбата наслуки по непознат противник не е чак толкова рядко явление. ... Особено важен за нас е процесът на прерастване на критикоаналитичното в теоретико-синтетично на базата на една будна, диференцираща, диалек- тическа полемичност. Със своите научни достойнства - ори гинален теоретичен принос и сериозна ерудиция- трудът на Натев „Подстъпи към теория на драмата“ е значителен успех на българската естетическа мисъл. Успех толкова по-радостен, защото се появява в една почти неразработена у нас област. (Послед ното е лесно обяснимо с ниското ниво на българския театър и драма, с липсата на достатъчно традиции, информация и интерес както към съвременното състояние на тази област, така и към по-чисти теоретически спекулации, надхвърлящи рамките на критическата интерпретация.) Казвайки „почти неразработена област“, имам пред вид не популярността на теоретическите проблеми на театъра и драмата сред българските автори. Впрочем напоследък - благодарение на усилията на автори като Л. Тенев, Ч. Добрев, В. Стефанов и др. - положението се променя. Но това не омаловажава постигнатото от А. Натев, доказателство за чийто траен тео ретически и критически интерес са книгите „Между спорното и безспорното“, „Съвре менна западна драматургия“, „Драматично и драматургично“, „За театъра като изкуство". Новата му книга „Подстъпи към теория на драмата" е щастлив синтез на двете линии в досегашното творчество на А. Натев. А именно на споменатите критико-теоретични разработки из областта на театъра и драмата, от една страна, и на по-общите естетикометодологически изследвания като „Изку ство и общество“, „Литературознание и изку ствознание" и пр., от друга. Затова въпреки своя неголям обем (208 с.) тази книга е гъсто населена с проблеми и теоретически постановки. В строгата йерархия на изложението, обединено около конкретната тема дра мата в отношение към театъра като изку ство“, редица тези и концепции от други трудове на Натев не само тежат на мястото си, но и се обогатяват в новия контекст. Например непосредственото и непринудено изпитание на светоотношението в драматичната дилема и действие. Или естетико-типологическата конфронтация между изкуството и играта.

Написването на фундаментален труд, в който да бъде разгърната и извадена на необходимата научна висота категориалната система на марксистко-ленинската естетика и да бъде извършен философски синтез върху базата на конкретните постижения на Марксисткото изкуствознание, е невъзможно да се осъществи резултатно без достатъчни и разноаспектни проблемни изследвания. В тази насока трябва да търсим значението на книги като „Естетически размишления" от Атанас Стойков. Две са основните достойнства на тази книга: 1. Широк проблемно-тематичен обхват. В изследователското поле на естета попадат голям брой въпроси - от Винкелмановия принос в историята и теорията на изкуството до съвременните модернистични и формалистични явления. 2. Ясна и последователна концептуална система, която може да бъде проследена сигурно, независимо от широкия проблемнотематичен обхват на авторовата мисъл. Конкретният естетически анализ води у Стойков естествено до естетико-теоретичните обобщения. Ще разгледаме проявленията на тези достойнства в книгата и ще направим своите бележки по някои пропуски и спорни въ проси. Атанас Стойков използува един такъв несъмнено интересен факт, какъвто е спорът около изобразеното в „Лаокоон“, за да съ постави разбиранията на Винкелман и Лесинг за живописта. Но авторът дава поскоро критичен портрет или малък очерк за единия и другия и неговата цел не е да разглежда изчерпателно в сравнителен план естетическите възгледи на двамата крупни мислители, което до известна степен обяс нява прибързаността на заключението му, че Лесинг е разбирал по-дълбоко от Винкелман особеностите на изобразителното изкуство. Ако проанализираме внимателно становищата на двамата естети, ще се убе дим, че Лесинг е по-непоследователен от Вин келман, макар че на пръв поглед Лесинговите доводи за изобразяваното в „Лаокоон" преживяване изглеждат по-убеди телни. И двамата изхождат от виждането, че гръцкото изкуство изобразява човека в състояние на душевно спокойствие и уравновесеност, но докато у Винкелман на този идеал е подчинена и използуваната форма на съединяване израза с красотата, Лесинг смята обратно, че законите на съответното изкуство налагат характера на изобразя ваното душевно преживяване. Нима обаче самото съединяване на красотата с израза не се подчинява на такава обемаща катего рия, каквато е идеалът в изкуството? Мисля, че в това не може да има съмнение. Естествено съображенията на Лесинг, засягащи чисто техническата страна на формообразу ването, не могат да бъдат пренебрегнати. Изразно-техническите ограничения обаче никога не са имали предимство в истинското изкуство, иначе не бихме могли да си обяс ним холандската живопис, Веласкес, появата на карикатурата и развитието на изкуството изобщо. Авторът основателно сочи в очерка си за Винкелман редица негови идеи, които би трябвало да получат по-цялостна и задъл бочена разработка от марксистко-ленинската естетика. Да вземем такъв кардинален въпрос, какъвто е въпросът за отношението на изкуството към красотата в природата. „Есте тически размишления" ни дава достатъчно материал за разсъждения и изводи в тази насока, както и за изясняване на някои други естетически проблеми, тясно свързани с посочения. И Винкелман, а след него и Лесинг отстояват правилното разбиране, че красотата в изкуството не представлява пряко подражание на красотата в приро Дата - една теза, която бе разширена и обоснована научно едва от марксистко-ленинската естетика. Авторът дава решителен отпор както на натуралистическите фалшификации на социалистическия реализъм от критици на марксизма като Томас Мънро, така и на опитите да се изпразни от съдър жание самото понятие чрез спекулации в духа на „реализма без брегове" на Роже Га роди. Ученият красноречиво показва доколко превратно тълкуват Лениновите изказвания за изкуството естетите-антикомунисти и по-специално отношението на В. И. Ленин към творчеството на Л. Н. Толстой.

Сведенията за Атанас Богориди в научната литература са съвсем оскъдни. Няколкото излезли досега статии, посветени на Богоридиевци, ни дават бегли биографични данни за този наш възрожденец, посветил живота си на гръцката просвета и култура. Остават все още непознати много страни от неговата дейност. Тук ще засегнем само една от тях - сътрудничеството му в гръцкия периодичен печат от началото на XIX в. и по-специално в първото гръцко фило логическо списание „Ермис о Логиос" (издавано във Виена в периода 1811-1821 г.). Това съ трудничество не е случайно. То се дължи на обстоятелството, че Атанас Богориди е бил член на гръко-дакийското литературно дружество (основано в 1810 г. към гръцкото училище „Св. Сава" в Букурещ), което субсидирало издаването на „Ермис о Логиос". Една част от статиите Атанас Богориди е печатал самостоятелно, а други в съавторство със Стефанос Канелос, негов приятел от студентските години. Материалите, поместени от Богориди в „Ермис о Логиос" в 1811 и 1812 г., макар и непълни, дават представа за нивото на гръцките изследвания в началото на миналия век в областта на старата гръцка литература и поетика и свидетелствуват за дяла на българите в разработването на литературната гръцка проблематика. B Атанас B първата годишнина Богориди публикува студията си „Пonuzns nageoya", вероятно част от труда му „Потпиa negi ronunns“, с който е бил приет за член на Букурещ - кото литературно дружество. Основен въпрос в нея е „Анализ на най-хубавите трагедии древността". Неговото изследване започва с драматичното творчество на Софокъл. Значително място е отделено на живота на гръцкия трагик, на характера на неговото творчество и на оценката на античните и по-нови автори за запазените му трагедии. Както се вижда, Богориди цени много мнението на автора на „Гръцка библиотека" и специално споменава за неговото предпочитание към трагедията „Аякс“. 5 Изглежда, че преценката на Богориди съвпада с тази на Адамантиос Кораис и затова разглежда тази Софоклева трагедия на първо място, като едно от най-хубавите драматични произведения на Софокъл. Атанас Богориди анализира драмата „Аякс" в следния план: след като застава на опреде лено становище по въпроса за заглавието на тази трагедия, той излага накратко цялото и съдържание с цел да запознае читателя с нейния сюжет.

Едва ли има друг съвременен български поет, за който чуждестранният и българският читател да имат толкова ясна представа. Та нали избраните му стихове се появяват през последните години във все нови и нови издания. Почти всичко, написано от него, е излязло на френски, руски, словашки, унгарски и т. н. А моята задача да обрисувам в няколко страници поета Атанас Далчев наистина би била излишна, ако нямах основания да предположа, че въпреки отдавна създадените „точни" представи за него в София, Париж, Москва или Будапеща има все пак известни различия. По време, когато в литературата единовластвува свободният стих, се срещат и такива мнения, които ценят у Далчев преди всичко и с пълно право благородния поддръжник на класическата строфа. Та кой по-майсторски от него умее да използува формулите на класическия ритъм! Но въпреки това се усеща, че той навлича античната форма като защитна ризница, че в нейното строго пространство лети свободно и неограничавано, а в най-сложните извисявания на въображението му блясват картини от реалната действителност. Също с пълно право други виждат в Далчев първия български поет на отчуждението, понеже той е най-добрият поет-изобразител на конфликтите в живота на големия град. Трети го смятат за създател на обективната лирика. Защото може би в днешната българска поезия лирата на Далчев е наистина най-далече от поезията, в центъра на която стои поетическото аз и която можем да наречем поетично наследство. Най-после има и такива, които го считат поет-индивидуалист. И в това има нещо вярно, но затова пък няма поет-индивидуалист, който да е поставил повече и по-парливи въпроси от него. Наричат го още рационален поет, „poeta doctus“, предметен поет... Тогава, къде все пак е мястото на Далчев в съзвездието на българските поети? Атанас Далчев е единично, самотно явление в българската литература, макар в лирата му да е опъната и онази струна, която в началото на века бе прекъсната в последните стихове на Димчо Дебелянов. „Връщайки се в миналото към младите си години - пише Далчев в своите „Фрагменти", - аз си спомням повече възторга на другите от стихотворенията на Димчо Дебелянов. По това време бях толкова запален от Яворовата поезия, моя страст още от юношеска възраст, че не бях в състояние да видя и харесам нищо извън нея. Затова може би, когато по-късно започнах да чувствувам Дебелянов, моите предпочитания по контраст отиваха към ония негови произведения, които бяха най-малко повлияни от Яворов, най-малко яворовски: към елегиите и преди всичко към военните му стихотворения.

В своята поредица „Епоха и култура" Партиздат възнамерява да предложи на бълтарския читател трудове на наши и чужди автори, в които ще се изследват и разясняват различните аспекти и страни на културата, ще се разглеждат съществуващите теории за културата и ще се осветляват в тяхната обществено-историческа обусловеност. Като първа книга на поредицата е отпечатан трудът на Атанас Натев „Изкуство и културна конфекция", в който са събрани статии и студии, писани през последните години - някои от тях вече публикувани в периодичния печат или като послеслови към произведения на драматурзи. Така книтата няма характер на цялостна монография, а по-скоро излага различни подстъпи към Няколко трудни и щекотливи теми от съ временния културен живот, като събужда надеждата за една бъдеща монографична разработка, което впрочем е надежда и на самия автор. Със своята „мозаична структура (очевидно увлечението по структурните описания не отминава и рецензента) книгата обаче доставя необходимия поглед върху проблемите, предлага на критичния читател съавторство в свързването на отделните компоненти в цялостна система, а повторението на няколкото „лайтмотива" в различните дялове създава нужните акценти при проследяването на сложните и нелишени от литературно изящество ходове на мисълта на автора. Като гост-професор по театрална есте тика в Свободния университет в Западен Берлин и лектор в различни европейски университети Атанас Натев е имал възможността да обгледа „от натура“ пъстрата картина на културния и художествения живот на Запад, да улови неговия естетически живец и да усети политическия му привкус, да ги анализира, свободен от догматични пристрастия, невъзможни при една тъй широка осве Доменост и висок научноизследователски кръгозор. В предговора към книгата си авторът отбелязва, че разчита на критичното сътрудничество на читателя - с настоящите редове ще се опитаме да поведем желания диалог, в който в същност се корени смисълът на всяко писание, наречено за удобство рецензия. Три са основните теми, около които гравитира аналитичната мисъл на автора на „Изкуство и културна конфекция“ - темата за т. нар. „масова култура", темата за съдбата на изкуството, за неговите специфични възможности и бъдещо развитие в условията на научно-техническата революция, в епохата на „ техническата възпроизводимост на художествената творба“ и темата за възмож ностите на естетическата мисъл да обхване научно художественото своеобразие на изкуството. Първите две теми се разглеждат в дяловете „Пресечни точки“ и „Изкуство против себе си". Анализират се задълбочено съще ствуващите съвременни теории за бъдещето на изкуството и съотношението между естетика и идеология. Деидеологизацията на изкуството, неговата „емиграция върху гледищата без гледна точка“, по думите на Т. Адорно се съпътствува с разрастване на „масовата култура" и с нейната псевдоидеологизация. Съвременната западна естетика не е в състояние да се справи с художествените и антихудожествените феномени на своето време - от една страна, „масовата култура" се подлага на остра критика, а, от друга, се подкрепя всячески. И това е характерен белег, смята Ат. Натев, за идеологическата хипертония на западната естетическа мисъл. А „абсурдизмът" в съвременното изкуство създаде и силни художествени творби. Но тъй като абстрактното изкуство изоставя „всяка гледна точка", пази се да не се превърне в „пощальон на идеи", неговите произведения внушават, че злото е непоправимо, че единственото „защитно средство на човека в буржоазния свят е неговото бездействие. Силата на абстрактното изкуство, отбелязва Натев, е в безпощадността на критиката, в неговото противопоставяне на потребителските ламтежи, поощрявани от „масовата култура“.

В един сравнително кратък период от време Атанас Свиленов издаде две книги интервюта с първенците на литературата ни днес. В тях е събрано най-хубавото, което дарбата му на критин-анкетьор ни е давала досега. И независимо от сборния характер, който жанрът поставя като за дължително условие, тия две книги носят характера на цялостни творби. Те са продължение на досегашните усилия на автора в тази позанемарена област от критиката и идват да отхвърлят сякаш мнението за компрометирането на един жанр и да върнат убеждението, че интервюто, беседата могат да бъдат не само любопитно за читателя четиво, но и солиден материал за настоящи и бъдещи проучвания върху литературни факти и явления. Един от възкресителите на тази критическа форма, ревностен и талантлив нейн застъпник от дълги години, Ат. Свиленов успя да се пребори с предубежде нията, наслоени у нас от непрофесионалното любопитство, с което нерядко се наднича в света на твореца, и да съживи интереса и уважението на читателя към разговора и анкетата. Когато говорим за предубеждения и снизхождение към тия форми на литературно изследване, имам пред вид не само читателя, но и литературоведите, които смятат интервюто едва ли не за всичко, което може да се направи в областта на психологическото проучване на творческата личност. Оттук и недооценяването на тази първа - а не последна стъпка в творческата психология. Интервютата на Ат. Свиленов се отличават с високопрофесионално ниво, със завършеност и психологическа проникновеност. Така че те до голяма степен правят това, което един литературен портрет не може да направи - навлизат в творческата душевност, в творческата лаборатория непосредствено, без лутания и безплодни догадки. Това са изключително богати и верни портрети или по-скоро автопортрети, умело режисирани от критика, извикващи еднакво възхищението ни и от портретувания, и от режисьора. Атанас Свиленов има онова чувство за мярка, което осигурява в случая оптимална видимост на едно деликатно присъствие; без да остроумничи, без да търси евтини трикове и смайващи въпроси, критикът налага своето присъствие, както пак не остава зад кулисите, но не се натрапва и не се изтъква. И все пак това присъствие е активно - когато прочетеш интервю от Ат. Свиленов, не може да не признаеш: друг не би извлякъл“ толкова много и толкова интересна информация, не би стигнал до такива дълбочини на писа телската душевност. За това естествено му помага и собствената осведоменост, а най-вече голямата му любов към творците на нашата литература, както и всеотдайността му да и служи. Двете книги са своеобразен двутомник, който се допълва от предишните (най-вече „Отблизо") в една серия интервюта, продължаващи традицията на най-добрите ни анкетьори. Трябва веднага да кажем, че по сравнение с предходниците си Свиле нов прави нещо далеч по-системно и помащабно. И най-важното, критикът има по-ясното съзнание за онова, което върши, върши го неуморно, с много ентусиазъм и всеотдайност. Интервютата му са плод не на случайни контакти, както често се случва с други набедени анкетьори, но са дълбоко промислени и дълго и старателно подгот вяни. Особено в „Събеседници" - някои от анкетите тук са плод на целогодишни усилия. Може да се предполага, че „потрудните" обекти авторът е подготвял дълго; изчаквал е „удобния" момент, тър пеливо и в няколко етапа е извършвал „снемането", зарисовката на модела. Разбира се, има и такива, които са се удали изведнъж, спонтанно - искрата на контакта се е възпламенила при щастливи обстоятелства и е била нужна по-малко енергия за „разбиване" на ядрото. Под интервюто с Емилян Станев четем: декември, 1968 - май 1973 г. Излиза, че за да вземе това интервю, на автора са били необходими близо пет години! И не защото писателят е нелюдим, такава пред става създава донякъде - но защото, - както пояснява А. Свиленов в началото на интервюто, Ем. Станев не обича да говори за щяло и нещяло.

Мнозина смятат, че поезията на Атанас Далчев представлява едва ли не чужда планета в сравнение с основните стремежи на българската лирика. У Далчев всичко се изгражда по-другояче - и съдържанието на мисълта, и ритъмът на фразата, и анализът на вътрешния факт, и интонационната линия. Литературната критика обяснява подобен факт с това, че Далчев започва да пише като ярък противник на символистическата естетика, която през 20-те години, макар и още господствуваща у нас, се подлага вече на ожесточени атаки. Далчев противопоставя на обожественото „аз" - външния свят, на култа към магическото - обикновената вещ, на грандиозния декор - всекидневния пейзаж, на пътешествията по далечни и екзотични страни - гледката от близка дистанция. Сам поетът неведнъж в своите фрагменти засяга този въпрос в критичен план. Той твърди: „Символистичният поет беше органически неспособен да схване конкретното. Дори и когато то му се тикаше в очите, той не искаше да го види и предпочиташе общото и абстрактното. И куку" чуваше се там гласа на птица Ем. Попдимитров Гласът, който е викал „куку“, несъмнено е бил глас на кукувица. Но при все това тя си е останала за символистичния поет неопределена - една „птица“. В какво обвинява Далчев поетите-символисти? В пристрастие към общата формулировка, в абстрактност, чийто антипод е предметността. Подобни творци избягват конкретното назоваване на нещата, те предпочитат да използуват понятието, за да внушат пряко своята идея. За Далчев обаче думите не са само значение, но и живи тела, които играят самостойна роля. При него става реабилитация на сетивното в поезията, на реалността в словото и неговите връзки, на достоверното присъствие на отношението: вътрешен опит - инструмент за споделяне. Пледира се за нова активизация на формата чрез „коригиране" на литературния стил със стила на всекидневието. Какво може да даде едно подобно сравнение: нарушение на правилата, превърнали се в шаблон, в изискана и фалшива условност; приближаване на далечното, тайнственото, вълшебното до субекта на преживяването; обогатяване на излинялото, поддържано с козме тически средства слово; вдъхва му се жизненост, атмосфера, колорит, превръща се от самоцелно в строго функционално. На последното обстоятелство Далчев набляга особено. Сам той твърди, че не става дума езикът да бъде лишен от възможността си да обобщава, от естетически-философската си значимост, a 55 за динамизиране на процесите между конкретно и общо, между частно и абстрактно.

Втората книга на Атанас Далчев разкрива нов етап от съпротивата му срещу методологията на символистическата естетика. Поетът успява да надрасне мисълта за застиналото време, обричащо на неуспех всяко човешко усилие, и да се потопи в красотата на зримите неща: радостта от дъжда, от деня, който изгрява, от възможността да се наслаждаваш на урбанистичната гледка, на трамвайните релси, на фирмите, на горящата лампа, да спи между „цъфнали гранки", да броди из улиците с „песен стара на уста", да жадува за изгубената пролет, която слиза „по белите тополи", / по листния бряст“, да се молиш за простота и Детска невинност. В предишните стихотворения изповедните интонации се разкриват с помощта на лирическия сюжет, носещ позната символика: стихът е освободен от ярки сравнения, от необичайни, парадоксални с оглед на нашата литературна традиция образи, от подчертано емоционални връзки между мисъл и предметна асоциация. Най-ярко впечатление оставя начинът, по който въ трешното чувство се изразява чрез повествованието, чрез изложението на дадена история от живота на човека. В новите си стихотворения Далчев подчертава и образа-метафора, сетивната му пълноценност, благодарение на която абстрактността на философската теза се преодолява, побеждава автентичността на картината, документалността на жизненото възприятие. От друга страна, в съгласие с идеята да се откриват въ трешни връзки в действителността Далчев използува метафората като средство за ново сцепление на фактите от живота. Той не си позволява да строи далечни мостове между понятията и техните образни еквиваленти: в това отношение иска да постигне по-определена сетивна непосредственост на своето изображение. При него въпреки набелязаните тенденции основно си остава не откритието на „етажи" в художествената комуникация на образните внушения, а реализирането на една определена, ясна и класически уточнена мисъл, но с възстановения език на живото чувствено общуване. Тази мисъл е, че на пълната власт на нищото, на смъртта, трябва да се противопоставят живото всекидневие, предметната красота, неореалистичният декор, простите и естествени връзки между хо ра и вещи. Пътешествието към всекидневието на големия град, към неговата атмосфера и среда не е безкористно, а е продиктувано от концепцията за самотния човек в буржоазното общество, отчужден и угрижен, чието спасение трябва да се дири в простите и естествени радости на битието. Преди в Далчевата лирика са съще ствували само личността и видението на смъртта, сега между техните полюси се помества жизнено богатство, а това придава самочувствие и стойност на от делната, откъсната от природата личност.

Дългогодишната дружба на Иван Вазов с известния книжовник, педагог и общественик Атанас Т. Илиев води началото си от пролетта на бурната 1876 г. Те се срещат за пръв път в Цариград, където Вазов на път за Букурещ престоява няколко дена. „Един ден в книжарницата на „Промишление" при Ив. Говедаров - разказва в спомените си Ат. Илиев, дошъл тук във връзка с отпечатването на свои книги, - се намери нов, непознат мене дотогава млад човек. Заедно с някой студент от медицинското училище той се качи горе в стаята, която беше над самата книжарница. Говедаров ми каза, че той бил поетът Ив. Вазов, който бяга от Сопот. В кратко време се запознах с него. Освен дето се срещахме в книжарницата, той ме посети и в камарата. Разговаряхме се по положението. Някак неловко и съвестно му беше, че се готви да напуща тъкмо в това време родината. За да го успокоя, аз му казах горе-долу следните думи, които изразяваха и моето дълбоко убеждение: „Вие сте потребен за отечеството. Вашата заслуга ще бъде много по-голяма, като обогатявате литературата с производите на музата си, отколкото ако гниехте в турските зандани. Вие бяхте в Румъния и отивате пак там. Работете с перото си." Виждах, че тези думи го ободриха. И наистина Ив. Вазов замина наскоро за Влашко..." По-късно пътищата на Вазов и Ат. Илиев се пресичат многократно. Още на следната го дина те се срещат в току-що освободения Свищов, където Вазов е на служба в канцеларията на свищовския губернатор. През първата половина на 80-те години, заемайки отговорни административни длъжности в Стара Загора, Ат. Илиев посещава често Пловдив, тогава столица на автономната област Източна Румелия, където се среща с Вазов; същевременно той сътрудничи в редактираното от него списание „Наука“. Те обаче се сближават особено в периода 1889-1892 г., когато Ат. Илиев учителствува в София, а Вазов току-що се езавърнал в родината след продължителното изгнаничество. „С народния поет Ив. Вазов бяхме близки съседи, добре си жи веехме и срещахме се често още в началото на 1889 г., когато се бе завърнал от емигрантството. Ала откак започна да се печата романът му „Под игото“ в Сборника, ние постепенно станахме неразделни другари" - бележи в спомените си Ат. Илиев, който тогава е и уредник на основания по инициатива на Ив. Д. Шишманов „Сборник за народни умотворения, наука и книж нина". 2 Пак през същия период Вазов редактира сп. „Денница“, в което Ат. Илиев участвува със статии и преводи. След като през есента на 1892 г. Ат. Илиев напуска София, за да заеме длъжността директор на Старозагорската девическа гимназия, двамата приятели вече почти нямат възможност за непосредствено общуване (с изключение на някои кратковременни срещи - през 1895, 1897 и 1900 г. в София, през 1902 г. в Цариград и пр.), но в замяна на това поддържат оживена кореспонденция. Особено зачестяват писмата им през есента на 1899 г. и началото на 1900 г.,

Критическият дневник на Атанас Свиленов „Съвременници" обхваща период от време, включващ повече от едно десетилетие. Литературните явления, които той обсъжда, са от областта на лириката, прозата и критиката - една обширна територия, в която авторът сво бодно избира своите пристрастия. Честото участие на А. Свиленов в оперативните форми и вроденият му верен литературен усет са създали бързите и точни рефлекси на перото му. Внушително впечатление правят в книгата „Съвременници“ портретните изследвания за отделни поети. Често в разгадаване магията на поезията Свиленов е в своята стихия. Открояват се с вътрешна пълнота и интересно критическо вникване портретните скици за Г. Джагаров, Л. Левчев, П. Матев, В. Петров, Блага Димитрова, Г. Свежин, Д. Дамянов, Н. Инджов, П. Алипиев, П. Караангов, М. Шопкин, Н. Йорданов. Портретният жанр в критиката е един от най-трудните и А. Свиленов показва подчертан афинитет към него. С безпогрешен усет той се насочва към сърцеви ната на проблемите, които характеризират отделната поетична личност. С точни щрихи се очертава атмосферата, връзката с поколението, приликите и отликите в поетичните интонации на авторите. Не от питатите и от фактите само, а по-скоро от цялостното „сгло- бяване" на материала, от композиционните обрати, асоциации и връзки се разкриват в статиите особеностите на всеки творец по- отделно. Прозвучава страстно патриотично- Мъжественият, суров и нежен поетичен глас на Джагаров. Пред читателя изпьква в раздвижен план неговата обаятелна, неспокойнотърсеща драматична натура. Особено интересен в книгата е критическият триптих за Л. Левчев. Обхванато е разви тието на поета в различни интервали от 1961 г. до 1977 г., т. е. от момента, когато около поезията на Левчев най-много се спореше, до днес, когато той получи световно признание. Самият Свиленов е от априлското поколение на Левчев и може би тъкмо това му е помогнало да почувствува и прозре още в първите малко непривично дръзки прояви на поета неповторимостта и новаторството на неговото самобитно модерно дарование. Младежката разпаленост и жар, с които критикът защищава на времето оригиналния почерк на Левчев, са характерни и днес за стила на Свиленов. Годините не са намалили остротата и чувствителността на критическите му реакции, не са притъпили изострения му поетичен вкус. Към сивия поток в поезията Свиленов е безпощаден и воюва със страст и непримиримост. Неслучайно той включва в своята книга и няколко острокритични рецензии за някои негативни прояви в поетичната нива, в която не липсват бурени („След десетата кни га“, „Сноп с плевели“, „Експерименти и ре зултати" и др.). Свиленов не се отрича от критическите си пристрастия, готов е винаги да спори и да защищава това, в което вярва и което истински цени. Неговата полемичност не е издребняване и не прераства никога в заядливост. Обикновено критикът, дори и когато изказва най-отрицателно мнение, се стреми да бъде пределно обективен, да посочи и някои положителни страни, ако действително има такива.

Той е може би най-непознатият и най-пренебрегваният български възрожденец. Непознат е човекът, жизненият му път,1 пренебрегван е писателят, чиито трудове още не са издирени, и общественикът, за когото все още се повтарят безкритично клеветите на д-р Ив. Селимински. Когато през февруари 1870 г. българските вестници съобщават за смъртта на Кипиловски, „един от първите подвижници във възраждането на нашата книжнина", те не могат да напечатат нещо по-конкретно за живота и дейността му. Забрава вече неумолимо покривала името му. Пет години след Освобождението Петко Славейков търси в родния му Котел спомени и документи и за достойния съгражданин на Георги Раковски. Получава едно негово писмо до общинарите за уреждане майчиното му наследство и си записва легендата за полудялата от скръб майка по тръгналия да учи в чужбина единствен син. 3 Забрава, непроверени сведения, злонамерени твърдения - това е градивото за досегашните кратки бележки за възрожде неца, с чието име са свързани големите почини на българската културна история през втората четвърт на XIX в. — от 1825 до 1844 г. Роденият през 1802 г. преводач, поет, филолог, историк и лексикограф трябва да бъде познат и оценен в действителните си измерения на вдъхновител, инициатор, пионер в много основни направления от развитието на новобългарската книжнина и на трагичен неудачник, неизпълнил обета си, неоправдал надеждите на народа, несправил се със задачите, които историческият момент му бил възложил.

Краткият жизнен и творчески път на поета и бореца-антифашист Атанас Манчев излъчва особена притегателна сила. На пръв поглед неговата жизнена съдба много прилича на съдбата на съвременниците му. Не един измежду неговите връстници, пренебрегнал личните си проблеми, с оръжие в ръка поема огнените пътеки на нелегалната съпротива и партизанската борба. Мнозина пламении стихове възпяха борбата срещу фашизма и капитализма като велико дело на честните хора. Заедно с тях Атанас Манчев беше един от челните организатори, един от многото бойци в тази епична битка. Проследим ли обаче по-отблизо малкото години на големия му живот и късите страници на лиричното му дело, ние ще се убедим, че за него поезията и борбата са неотменни като съдба, като призвание, като единствен смисъл на дните. Трудно е да си представим боеца Атанас Манчев без поета Атанас Манчев. Като че ли е невъзможно и след толкова години от фаталния изстрел в Айтос да допуснем, че личност като Атанас Манчев би могла да намери удовлетворение в реализацията си единствено в сферите на литературните творци, че ръката, за която съдбата и дарованието са отредили перо и лира, би могла да не държи мъжествено оръжието, насочено срещу най-циничните гнетители на човечеството. Войнът и певецът Атанас Манчев не стои самотен в безчетните редици на антифашистката армия на българите. Но сред съзвездието от железни бойци и вдъхновени поети-партизани той излъчва своя неотразима и неповторима светлина. Рожба на велика и жестока епоха, Атанас Манчев ведно с мнозина, почти дете, полага кости в родната земя. Ведно с други - все така млади и силни, обгорени от светлика на литературното дарование, изпълнени с решимост да установят на земята социална справедливост. Колко много надежди на българската художествена литература погиват за един кратък период, през един исторически миг. Спирайки се на почти едновременната гибел на най-светлите лирици в началото на XIX в. (Андре Шение, Кийтс, Шели, Байрон, Бюхнер, Шуберт, Грибоедов, Пушкин, Лермонтов и др.), Стефан Цвайг горчиво заключава: „Никой измежду тях не достига четиридесет годишна възраст, а малцина навършват тридесет години; така най-съзвучната лирическа бива пролет, която Европа вижда някога, унищожена в една нощ, и свещената група на тия млади люде, които възпяха едновременно, на всички езици, природата и свръхестествения свят, бива покосена и пръсната. Сравнена с началото на XIX в., епохата на двубоя между мракобесието на фашизма и света на демокрацията и социализма не е по-малко жестока в безцеремонната си разправа с талантливите синове и дъщери на народа.

Преводите, които Атанас Далчев е извършил на книги от няколко езика, представляват една внушителна част от писателската му дейност, макар тя да е по-скромна изява на литератур ното му честолюбие. При един разговор в неговия дом, както беше седнал до работната си маса, а аз малко по-настрани, Далчев издаде напред главата си, като да ме стигне с нея, очилата му светнаха от рязкото и движение и заедно с него ми заяви, че е превел десет хиляди страници. Това ми бе ше добре известно и ми се искаше да не го подчертава, но то не се почувствува като самохвалство, а като напомняне на една истина, на която е дошъл моментът да се каже. Тя ме накара да си помисля: та тези страници представляват действително едно огромно творчество като на продуктивните френски и руски романисти. И като имам пред вид, че много от тях са стихове, за които, както е известно, се иска много повече време и усилия, а също и по-голямо майсторство от това за белетристиката, каквото Атанас Далчев притежава до съвършенство; и че тези страници са преведени с помощта на дванадесетдиоптрови очила, това самоизтъкване го приех като нещо съвсем естествено и напълно заслужено. Когато излезе второто издание на стихотворенията му, той ме извика по телефона: „Ела, имаш книга при мене!" Каква книга мога да имам при него?- запитах се в недоумение. „Кни га ли?..." - казах, а той стеснително ми повтори: „Книга, книга!..." - чувствуваше се, че не му еудобно да каже за коя става дума.

Втората книга с интервюта на Ат. Сви ленов съдържа 12 разговора със съвременни български писатели. Авторът продължава портретуването на избрани от него съвре менни творци и ми се струва, че в тази книга той достига до един своеобразен връх в майсторството си на събеседник. Срещите му с писателите не са еднократни, нито само от един период. Обикновено с по-старите автори ,, запознанството води началото си от младежките години на Свиленов, в миговете, когато е общувал с книгите на писателя. Първата среща на живо" създава и първото впечатление и у читателя, тя е особено важна, Веднага сме въведени в атмосферата на избрания творец, още със самото обаждане по телефона и по начина, по който е приет в дома, още в началните думи на разговора пред читателя застава живият писател с някоя негова важна, отличаваща черта. Свиленов не крие своето участие и пристрастие, но никъде не се натрапва, говори за себе си само толкова, колкото е необходимо, за да се проникне по-дълбоко в същността на автора, който ни представя. Дълбокото предварително познаване на творчеството на тези 12 автори, както и на литературата за тях, също спомага за бър зото и някак спонтанно навлизане в творче ския им свят. Техните изповеди са максимално искрени и точни, няма повторения, няма разтегнати моменти и обяснения. Всичко енякак специално премерено, уточнено и тази прецизност не е нито скучна, нито хвърляща се в очи. Особено ме учуди и привлече това разнообразие на букета от автори, включени в книгата на Свиленов. Никъде няма еднак ви" въпроси, сходни запитвания, повтарящи се моменти от техниката на интервюто. Разнообразието се ражда сякаш от само себе си, но всъщност тук личи умението на Сви ленов да борави с интервюто - този толкова капризен литературнокритически жанр. То- ва не е само известна обираност - изискват се различни комбинативни качества, като бърз и съобразителен ум, голяма деликатност, познаване на литературните и общест вено-политическите факти, вникване в ат- мосферата на твореца, на времето, когато създава една или друга творба, отчитане на литературната критика, на общия литера144 турен процес и пр. Цялата тази предварител на подготовка съвсем не личи. Пред читателя като на сцената се изправят двама сладкодумни събеседници и когато беседата приклю чи, можем само да съжаляваме, че не е продължила повече време. А може би наистина с някои от по-младите автори, включени в книгата, Свиленов ще продължи своите разговори... Книгата „Събеседници" се чете на един дъх, защото подбраните имена са не само на лю бимци на автора, но и на мнозина читатели: Ем. Станев, Д. Талев, К. Константинов, Г. Белев, Г. Цанев, Др. Асенов, Б. Райнов, Г. Джагаров, В. Мутафчиева, Т. Жечев, Л. Левчев, Г. Марковски. Безспорно - та лантливи, оригинални и много популярни автори, всеки със своя подчертана индиви дуалност, с ярък характер на творец, с личен и значителен принос в дадена област.И в също то време - много различни почерци, полярни вкусове, особени творчески съдби. Обеди нява ги водещата мисъл на техния събесед ник, а също и новата социална дейстивтелност, задачите, които стоят пред литературата на социалистическия реализъм. Но нека се спрем на дванадесетте задушевни изповеди, които ни предлага книгата на Сви ленов.

Новаторските идейно-естетически търсения в поезията на Атанас Далчев са част от започналия - не само у нас - процес на възстановяване правата на обективното, „прозаичното“, „неестетичното“ дори в творчеството на Аполинер, Незвал, Маяковски, Пастернак в периода около Първата световна война. Тези търсения протичат успоредно с литературнокритическата им - несъмнено атакуваща, агресивна - защита в статиите и фрагментите на поета критик. Макар Далчеви фрагменти" - както обикновено наричаме лапидарните му размисли - да се появяват за първи път през 1943 г. в сп. „Изкуство и критика", те са своеобразно продължение, допълнение, доизграждане на твърдо отстоя ваната естетическа програма от статиите на младия Далчев. Близостта на идеите в статиите от 20-те и 30-те години и фрагментите предполага освен естетическа, праволинейност" и близост във времето. Още повече, че знаем със сигурност само кога излизат, но не и кога са писани голяма част от фрагментите на поета критик. Редът на излизането им не е сигурна гаранция за времето на създаването им, както свидетелствуват неговите близки. През 1929 г. например в „Литературни новини" Далчев публикува свои наблюдения върху римата, които, обработени, срещаме по-късно във фрагментите му. Естетико-критическите статии и „бележките“ - наблюдения над поетическия занаят", както скромно ги нарича сам Далчев, са рядък документ за творческите, естетическите, етическите, гражданските, съкровено българските устои в съзнанието на една от най-ерудираните и ярки личности в съвременната българска култура, в която горя непрестанно светлината на мисълта. Надявам се, няма да прозвучи като шаблонизиран парадокс, ако кажа, че тя не угасна и когато самия Далчев вече го нямаше. Защото в голямата си част Далчевите наблюдения са поглед „задния двор" на общоизвестното и „безусловно" изясненото. Под критичния B му мъдър взор изгрява скритата или невидяната по вина на рутината част от истината. Пламъчето на размисъла, на откритието - начало на нови открития - остава в съзнанието на читателя. Статиите и фрагментите на Далчев са свидетелство за собствения му, оформян с години усет към закономерностите и стойностите в литературата ни. Рязко изказаните веднъж спорни, направо неприемливи оценки другаде са смекчени, мисълта му открива богатството и на естетически отреченото.

В първите дни на новата 1966 година Далчев ме намери в издателството да ми под несе авторски екземпляр от книгата си „Стихотворения" (1965), излязла под моя редакция след много уговорки и драматични търкания с него. Навярно поради празничното настроение - колегите си бяха отишли, при мене нямаше хора - и той остана на разговор. Беше спо коен, какъвто скоро не бях го виждал, с характерната си скептична усмивка на лицето. Целта постигната, защитните реакции, които рикошираха понякога и срещу мене, бяха изчезнали. Това личеше донякъде и от дарствения надпис, с който ме беше удостоил: „На Борис Делчев с уважение и благодарност. Едно обаче беше останало непроменено и то не закъсня да проличи - че в него, както винаги, напираха и търсеха израз несподелени мисли. не Естествено разговорът веднага се насочи към книгата. Макар и сдържано, Делчев скри, че е доволен от художествения и и технически вид. Гласял да я изпрати и на някои от старите си познати, за да видели, че на света има възкресение (от „Ангелът на Шартър", излязла през 1943 година, той не беше издавал книга). И между другите произнесе името и на Симеон Радев, с когото ги бях срещал неведнъж да беседват по площад „Сла вейков". Многократно преди този разговор по разни поводи Далчев се беше изказвал за Радев и неговите схващания по един или друг въпрос. Без да сме се спирали специално, мисля, че той го ценеше като историк и смяташе „Строителите" за една от големите български книги. Освен това поне в едно отношение беше безусловно съгласен с него - с високата му оценка за поезията на Кирил Христов. С една реч, в разговорите им покрай разногласията е имало немалко допирни точки, а и известно единомислие. Като всеки полемично устроен човек обаче, Далчев много често се отдаваше на своя рефлекс към обратното, стигащ поня кога до очевидни пристрастия. И това дотам, че заедно с интересните хрумвания, понякога равни на откритие, които можеха да бъдат начало на плодотворен размисъл, той стигаше до незащитими твърдения и парадокси, на които сам се любуваше. Помня, че по едно време, когато във връзка с въпросите на реализма често се цитираха имената на големите френски романисти от миналото, той заяви пред мене: „Най-голям френски писател от XIX век не е нито Стендал, нито Балзак или който и да било друг, а Мишле." И по друг повод: „Създател на българския епос е не Вазов, нито Пенчо Славейков, а Захари Стоянов. Въз разявах, че при големите писатели сравнението е рисковано, тъй като няма точна мярка за величина и големите може да се окажат повече от един; че заслугите на Захари Стоянов за нашия епос не намаляват приноса на Вазов и Пенчо Славейков. По-късно, в един момент за на уталожване, Далчев можеше да нюансира своята мисъл и да се освободи от афористич ните си пристрастия, но не и когато беше увлечен от полемичния поток: в такъв случай неудържимо го влечеше негативното разграничаване. Така и в случая. Като стана дума критическата дейност на Радев, впрочем отдалечена от нас близо с полустолетие и затова вън от актуалността, той я отрече с една изненадваща категоричност. Не можах да разбера защо и в първия момент бях много учуден. Но учудването ми се разсея още начаса, щом на второ място след това заговори за Владимир Василев. Очевидно в съзнанието си той виждаше един до друг и според мене съвсем неоснователно отнасяше Радев към критиците от импресионистическата насока наред с бившия редактор на списание „Златорог".

Вероятно трудно ще се намери по-безбрежна проблематика от тази, която е свър зана с взаимоотношението индивид и кул тура". Затова уговорките на автора в предговора му към книга, посветена на тази проблематика, са понятни. И все пак в известен смисъл тази книга на Атанас Натев е своеобразен компендиум на литературните идеи на нашия век. Изследователят постига това не по пътя на невъзможната идеографска изчерпателност, а като подлага на анализ главно творби с предизвикателно съдър жание" (с. 12). Крайностите най-добре очертават идейно-художествения релеф" на една епоха. Но художествените идеи на века не съществуват изолирано, в някакъв интелектуален вакуум, а са в тесни връзки и взанмодействие с цялостното идеологическо съ държание на епохата. Онова, което ги откроява, е своеобразната особеност на художе ствената мисъл, която Натев проницателно е уловил - способността й най-лесно да долавя еднаквия корен на противоположни обществени идеи" (с. 5). Атанас Натев подкрепя това свое прозрение с цялостния си анализ в „Литературни идеи на ХХ век“. Но това не означава, че литературата подхожда към обществените идеи обективистично, че не взема страна в спора за характера и същността на ценностите. Самите литературни идеи са законно притежание на духовната съкровищница на човечеството. За социалистическото литературознание естестве но особен интерес представлява очертаването на идейния „водораздел" между социалисти кореалистичната художествена мисъл и онези хуманистични и антихуманистични на правления, школи и индивидуални художе ствени търсения, които се проявяват в руслото на буржоазното художествено съзнание. В тази насока Натев се е опрял главно на две творби: пиесата „Фауст и градът" на Анатолий Луначарски и романа на Максим Горки „Животът на Клим Самгин". Вярно е опре делено основното идейно внушение на Фауст и градът" като творба, която спори с две заблуди - на индивидуализма, но и на тесногръдия колективизъм". И ако това е общият идеен прицел на тази драматическа творба на Анатолий Луначарски, то изводът от ця лото произведение лаконично и афористично е предаден от Атанас Натев с думите: „Лич ността е сляпа без другите. Ала обществото проглежда единствено чрез личността" (с. 92).

Бяхме в Южния парк". Седнали на слънчева пейка... С Далчев любопитно се вглеждаме в ликовете на десетимата млади мъже - от стара, но ори гинална снимка на литературния кръжок „Стрелец". Снимката е направена на 3 октомври 1926, в София, след провеждането на т. нар. „Димчово утро" по случай 10 години от смъртта на Димчо Дебелянов. На гърба на снимката следват личните саморъчни подписи и на десетте млади писатели... - Кога сте правили тази оцеляла снимка? - питам Далчев. - През 1926! 43 години оттогава... Бяхме се току-що завърнали от успешното литературно четене, което посветихме на Димчо. Много си го обичахме ние... Чувствувахме си го наш, близък наш духовен съб, ат, свързващо звено между старото поколение поети и нас... - А кои сте вие на снимката? - Ще кажа. Това сме хората, все млади писатели, които се обособиха в така наречения литературен кръг „Стрелец". Но към 3 октомври 1926, както съм отбелязал датата на снимката, ние нямахме още кой знае какви значителни литературни изяви... Беше започнал да излиза нашият вест ник „Изток", но не и „Стрелец“. Всъщност „Изток" започна да излиза към края на 1925 (15 октом ври), а „Стрелец" - чак пролетта на следващата 1927 (6 април 1927). Но истина е, че и двата вестника спряха едновременно или почти едновременно... Най-напред спря „Стрелец“ (23 юни 1927), а след него и „Изток" (16 юли 1927)... - Прави впечетление, че всички сте облечени изискано, с добре изгладени панталони, с бели колосани ризи и всички - с връзки... Моля, назовете имената на поетите, които на снимката са седнали! - Седналите ли? - Да! Седналите.

“Hudozhnik” Magazine is examined both as an entire artificial fact and according to the spirit of the critical period of 19th-20th century – the Gesamtkunstwerk. Captured here is how the spontaneous genre disruption is spread over the pages, the accent is on the aesthetic and unrepresentative prose. If poetry resembles actual philosophical and lyric standards, prose keeps its distance from the indiscreet individual norm, removing the fence of its own sensitively stereotyped decadent language. The finds in these not so talented readings do not deal just with criticism: the only mono Nietzsche hero is slightly removed by the person of the moods, of the mind status, of the so called Stimmungsmensch – the appearance of whom establishes new philosophical paradigma – the philosophy of life, die Lebensphilosophie. The sensuousness, the body, the subconscious, “it” (es) – these are categories schematically announced in the “Hudozhnik” prose since the beginning of the 20th century, i.e. in the period before the Wars. Having understood the sense and showing it like a discussion and a correction of Nietzsche’s principles famous on our territory, the prose of writers like Ivan Yotov, S.D.Chakalov and Raicho Raichev, the Homo Novus might be defined as a new tendency, anticipation of the aesthetical researches and processes of the 1920s. In fact, the finds and pathos are entirely harmonious with the European late 19th and early 20th century – the strengthening of Freud’s and Bergson’s conceptions and the destructive role against the old Nietzsche ones.