Когато

Един литературен седемнайсетгодишен седмичник и един литературно-художествен месечник на седемдесет и осем години ще празнуват не след дълго кръгли юбилеи - годишнини на устремна и неспокойна дейност. Винаги са били централни органи, но никога така спонтанно и проникновено не са обгръщали словашката (и не само словашката) литературна мисъл и художествена практика, както през последните години или по-точно след историческия XXII, конгрес на КПСС. И в » Kulturny život и в „ Slovenske pohlady " намират все по-често място прозорливи синтетични прегледи на литературния процес от изток и запад; на страниците им се разкриват все нови и нови сфери, дръзновения и прояви на неспокойната творческа мисъл. Още с външното си оформление, чуждо на фалшивата поза и абстракция и на статичния и анахроничен натурализъм, двете словашки периодични издания напомнят за своя вътрешен облик. В този конспектиран преглед ще проследя само отделни епизоди от широката размяна на възгледи и полемики за съвременната словашка поезия, проза, за отноше нието между днешното изкуство и традиционния реализъм в „Културни живот" и в сп. „Словенске похляди" през първото полугодие на т. г. Разбира се, тези разговори и полемики не започнаха и не завършиха през изследваното полугодие. Да се чакат обаче заключителни резолюции би означавало да не разбираме характера на новия възродителен литературно-критичен кипеж, който макар и да има някакво начало не обещава да завърши скоро. Историята на словашката литературна критика е тясно свързана с историята на поезията. Само малък процент от словашките литературни критици са били без поетични амбиции. Словашкият класик, прозаикът Ян Калинчиак от средата на миналия век еразкрил своя критически ум не в белетристичната си практика, а в поезията. Светозар Ваянски, поет и прозаик от края на деветнадесети и началото на нашия век, е бил преди всичко критик на поезията. От това време произхожда и критическият идеал: „Добрата критика е ключ, който отваря дверите на храма; тя е и повече от добър който те води за ръка вътре в храма! ключ - умен и ключар, От началото на нашето столетие и особено през 20-те и 30-те години, отделни изтъкнати критици като Франтишек Вотруба и Александър Матушка създават теорията на словашката проза, знаят да четат тая проза". След тях идват и други, които не умеят да четат поезия", а проникновено анализират прозата.

Да се пише спомен за личност и художник като Светослав Минков не е най-леката работа. Човек се затруднява кое по-напред и как точно да улови всичките нюанси на мисълта и жестовете му, които у него бяха едновременно многозначни и вътрешно монолитни. Той умееше само с една дума, с един поглед, с едно мигване или дори трепване на лицето да изрази възхищение или недоволство, да утвърди съгласието или да скрие отношението си. Случваше се понякога да казва „да" за нещо, а в погледа му се откриваше категоричното „не“. Не са редки случаите, когато вършеше обратното. Някой път се разкриваше откровен като истинско дете, смееше се от сърце, жестикулираше, често се шегуваше безобидно, разказваше анекдоти... Но други път беше затворен, по-малко разговорлив и дори предпазлив. Не се доверяваше на всеки срещнат. Ала гласувал веднъж доверие, той знаеше цената на думите. Заковаваше ги с педантична точност. Нещата назоваваше с истинските им имена. Когато срещнеше самовлюбени или недозрели за живота люде, се забавляваше с тях. И то не за да ги оскърби, а за да ги опоз нае. Срещи с нахални и брутални хора отбягваше. Предпочиташе да ги гледа отстрани и с едва уловима усмивка да ги отмине. Когато беше на обществено място, биваше и сърдечен, но можеше да се покаже и непроницаем като сфинкс. .. За мене неговото духовно съществуване се свързва с трима души. Най-напред с името на Йордан Големанов, сега дипломат, който на 2 април 1947 г., по случай завършването си на Университета, ми подари с добри пожелания“ второто допълнено издание на „Разкази в таралежова кожа“. Прочетох на един дъх, както се казва, и седемте разказа. В студентския ми бит тази книга беше нещо ново и съвършено различно от заниманията ми по старогръцки, латински и старобългарски език.к. Личността на Минков бе по-ранно мое „откритие", но с тази книга за почна другото запознанство, духовната среща, която всякога се оказва по-трайна. Веселин Андреев е вторият човек, който активно съдействува, за да реализирам творче B ската анкета" със знаменития наш сатирик. По случай 60-годишнината на Светослав Минков бяхме се срещали вече няколко пъти. Той беше доволен отот интереса, който проявявам към твор чеството му. Сподели някои неща", но отначало категорично отказваше да води „разголваш откровен разговор", както той се изрази. Считаше за „нецелесъобразно“ тъкмо с него да се провежда творческа анкета“. Имал си съображения. Съществували други белетристи, „живи класици", които били „по за песни достойни“... Обяснявах целта на моята „психограма", но той беше непреклонен. Разбира се, пак продължаваше да ми определя традиционните два часа сряда вечерта от пет до седем часа, — но ясно съзнавах, че работата не спореше“. Е, ще каже нещо, но е като „на час по лъжичка“. С една дума, тъпчехме на едно място. Имаше случаи, когато отклоняваше въпросите ми, отговаряше със скоропоговорки, с парадокси, двусмислено или на право ме пращаше за „зелен хайвер“. Вярно е, че понякога, от време на време, ми съобщаваше известни факти от живота си, сочеше ми странични подробности от творчеството си, но до същността на анкетата, до важните въпроси за творческия процес, до лабораторните тайни на нужда професията не се докосваше... Подчертаваше, че не бил „жаден за слава". Имал повече от парични знаци, поради които 120 възнамерявал да си продаде машинката..

Да преминем към друга група въпроси, докосващи по-пряко, по-интимно проблематиката на творческия процес. - Нямам нищо против... - Неотдавна в партийния орган се появи твоя очерк „Стъпили яко на зе мята...". Там, в този очерк, между другото сочиш образа на една неизвестна за мен жена, в бозова жилетка... - Коя, стрина Недковица ли? - Да! Като четох очерка, направи ми силно впечатление нейният образ. Тя уж се извинява, да не и се придиря много на приказките, защото не била се учила за приказване", но като „вземе думата", че като ги развърже, бая много предсе датели и пълномощници се червят пред нея. ... А тя, съдейки по твоите думи, умее да ги реди „като във фейлетон“, Струва ми се, тази мъдра жена от народа е доловила много съществени мо менти от диалектиката на съвременния ни живот. Въпреки значителните завоева ния в тяхното село тя иска от живота повече: и лекарят, и зъболекарят, па и дру гите отговорници за труда и живота на хората да са си на мястото... Дълбоко вярва в напредъка на нашия нов живот и тъкмо тази вяра и дава правото да гледа очи в очи правдата и открито да споделя болката си на събрание пред своя народен представител: „Не съм кьорава, всичко виждам и като ида в друго село, само се хваля, ама тук, ако приказваме все за хубавото, с него и ще си останем!" Този тон на стрина Недковица ми допада. Нека го запазим и в сегашните разговори, за да се врязваме успешно в нерешените проблеми. Инак има ли сми съл да преповтаряме известни истини... - Кой бяга от истините, бай Христо! Пък и в старите истини има хляб. Стига да не ги забравяме. Що се касае до моето съгласие за разговор по всичко -го имаш…

Бяхме в Южния парк". Седнали на слънчева пейка... С Далчев любопитно се вглеждаме в ликовете на десетимата млади мъже - от стара, но ори гинална снимка на литературния кръжок „Стрелец". Снимката е направена на 3 октомври 1926, в София, след провеждането на т. нар. „Димчово утро" по случай 10 години от смъртта на Димчо Дебелянов. На гърба на снимката следват личните саморъчни подписи и на десетте млади писатели... - Кога сте правили тази оцеляла снимка? - питам Далчев. - През 1926! 43 години оттогава... Бяхме се току-що завърнали от успешното литературно четене, което посветихме на Димчо. Много си го обичахме ние... Чувствувахме си го наш, близък наш духовен съб, ат, свързващо звено между старото поколение поети и нас... - А кои сте вие на снимката? - Ще кажа. Това сме хората, все млади писатели, които се обособиха в така наречения литературен кръг „Стрелец". Но към 3 октомври 1926, както съм отбелязал датата на снимката, ние нямахме още кой знае какви значителни литературни изяви... Беше започнал да излиза нашият вест ник „Изток", но не и „Стрелец“. Всъщност „Изток" започна да излиза към края на 1925 (15 октом ври), а „Стрелец" - чак пролетта на следващата 1927 (6 април 1927). Но истина е, че и двата вестника спряха едновременно или почти едновременно... Най-напред спря „Стрелец“ (23 юни 1927), а след него и „Изток" (16 юли 1927)... - Прави впечетление, че всички сте облечени изискано, с добре изгладени панталони, с бели колосани ризи и всички - с връзки... Моля, назовете имената на поетите, които на снимката са седнали! - Седналите ли? - Да! Седналите.