Далчев

Атанас Далчев внесе в българската поезия философската проблематика, чийто предмет е отделният човек и взаимоотношенията му с целия останал свят - човешки, земен, вселенен, безкраен. Той създаде своя концепция за смисъла, възможностите, целите и ценността на отделния човешки живот. В поезията на Атанас Далчев отвлечените проблеми за съдбата и битието на човека имат съвсем конкретен, необходим ж ив от, защото те са негов природен интерес, те са негова неотменна съдба и всекидневна болка. В своята цялост поезията на Далчев представя психологическа автобиография, дневник на изменящото се общуване между човек и външен свят, с други думи, в нея има елемент на епоса. Това е първата и, основна особеност. В поезията на Далчев намира място само онова духовно съдържание, което н е отменно се налага, само онова, което по необходимост ляга в основите на психическия живот и се явява по-нататък определящо за поведението, чувствата, мислите. Едно е да знаеш, друго е да разбираш и съвсем друго - да усетиш същността на нещата. Отделният човек се добира до същностите не само чрез логическото знание. Само условията на живота, вътрешните интереси и своеобразното комбиниране на много фактори едновременно заставят или извеждат отделния човек в определени моменти от живота му към онова, което той з на е, за което другите говорят, но което само в този момент със същината си става наистина лично достояние, явявайки се като откровение, като убеждение - завинаги. Ето такива моменти отразява Далчев в поезията си. Той е знаел за социалната несправедливост, още от малък е проявявал състрадание към бедните, И но социалната несправедливост с цялата и грозота и жестокост той разбира със същността си усеща едва в Париж. Това е подготвено от проникновеното разбиране на други основни истини и от целия духовен опит на поета, преди да отиде в Париж. Поезията на Далчев не е средство за споделяне, доверяване, внушаване на мисли и чувства - тя е средство за назоваване най-изначалното. При такъв подход поетът лесно би могъл да плати данък на честолюбието, на самоизмамата или фантазното явление, защото е много трудно да отделиш в себе си само проявите на чистата същ ност и да избегнеш всичко случайно и чуждо.

„Някои наши писатели биха могли да оставят име в литературата ни - ако пишеха по-малко. " Афористична мисъл, По-скоро кредо на поета, чиято продукция е наймалката в нашата съвременна литература, особено като се има предвид, че той никога не се е отказвал от поезията. За него тя е призвание и съдба, а не случайно занятие. Далчев е от ония фанатици на литературното творчество, за които, по сполучливия израз на Маршак, „лошият стих е лоша постъпка“. Самият той обаче твърди, че писането му било „мързеливо“, че никога не гонел мислите си, а ги чакал сами да си узреят в него и после просто ги записва. Човек би помислил, че Далчев е от същата лекокрила поетична порода като Фет, който (едва ли без известно лукавство) казва

Поезията на Атанас Далчев бе разглеждана почти от всички наши критици, но в тези критики остана почти незасегнат въпросът за светогледа, който е отразен в нея. Недостатъчно бе разгледано и влиянието, което е упражнило върху нея философското образование на автора й в процеса на нейното създаване: този въпрос остана някак настрана от нея, защото Далчев съзнава, че илюстрирането на едни или други философски идеи със средствата на изкуството води към разсъдъчен схематизъм, а следователно и към анемичност на художествените образи, поради което той се предпазва от такава илюстративност. Но ако в поезията му липсват такива илюстрации, от това не следва, че философското му образование е минало безследно за пое тичното му творчество. Главната задача на настоящата статия е да открием това влияние. Далчев публикува първите си стихотворения в седмичника „Стрелец“, чийто редактор бе проф. Гълъбов. Около този седмичник бяха групирани няколко поети и белетристи, които диреха нова насока на литературно творчество - различна от тази, която бе застъпена в сп. „Златорог“ и „Хиперион“. „Хиперион" бе орган на символистите у нас, но символизмът вече се бе разпаднал, защото най-даровитите му сътрудници бяха минали към реализма, а „Златорог" заемаше средно място между символизъм и реализъм. Главната задача на седмичника „Стрелец, бе да намери нов подход към родната действителност, който остава настрана от външната страна на народния бит. „Стига толкова описания на опинци, бъклици, сахани и паралии. Дайте ни задълбочено описание на народната душевност!" - казваха сътрудниците на „Стрелец“, а Дал чев често цитираше едно стихотворение на Гипиус, в което родината казва: „Аз не ще покажа лицето си на този, който дири моята показна красота, който не ме приеме докрай, каквато съм - безобразна и кална." Това схващане на Далчев не бе далеч от стихотворението на Блок „Два найсетте“, което той цитираше с патос, особено стиховете: „Идут, идут изпуганные тучи, заря B крови." Далчев не бе чужд на идеята, че западната култура е пред своя залез, но той смяташе че през нея трябва да ми не всеки, който иска да добие задълбочен поглед към родното, и поради това той изучаваше с увлечение западната философия, без да вярва в нея. Но Далчев изучаваше западната философия не само за да добие задълбочен поглед към родната действителност. Него го възхищаваше архитектурното единство" в постройката на западните философски системи, сложната им завършеност, макар и да ги намираше построени на песъчлива почва, която не може да ги задържи задълго. „Аз възприемам философските системи от естетическо гледище, казваше той в разговорите ни преди години и допълваше, че той поглъша философия, а излъчва поезия". Той искаше да вземе от западната философия оръжието, с което да я срази. Но прекомерното му увлечение от тези занятия с философията в същност го отклоня ваха от родната му действителност. Тези занятия не дадоха очакваните резултати, защото го насочваха към един чужд свят. В стихотворението си „Книгите" той дава ярък израз на това свое разочарование.

Едва ли има друг съвременен български поет, за който чуждестранният и българският читател да имат толкова ясна представа. Та нали избраните му стихове се появяват през последните години във все нови и нови издания. Почти всичко, написано от него, е излязло на френски, руски, словашки, унгарски и т. н. А моята задача да обрисувам в няколко страници поета Атанас Далчев наистина би била излишна, ако нямах основания да предположа, че въпреки отдавна създадените „точни" представи за него в София, Париж, Москва или Будапеща има все пак известни различия. По време, когато в литературата единовластвува свободният стих, се срещат и такива мнения, които ценят у Далчев преди всичко и с пълно право благородния поддръжник на класическата строфа. Та кой по-майсторски от него умее да използува формулите на класическия ритъм! Но въпреки това се усеща, че той навлича античната форма като защитна ризница, че в нейното строго пространство лети свободно и неограничавано, а в най-сложните извисявания на въображението му блясват картини от реалната действителност. Също с пълно право други виждат в Далчев първия български поет на отчуждението, понеже той е най-добрият поет-изобразител на конфликтите в живота на големия град. Трети го смятат за създател на обективната лирика. Защото може би в днешната българска поезия лирата на Далчев е наистина най-далече от поезията, в центъра на която стои поетическото аз и която можем да наречем поетично наследство. Най-после има и такива, които го считат поет-индивидуалист. И в това има нещо вярно, но затова пък няма поет-индивидуалист, който да е поставил повече и по-парливи въпроси от него. Наричат го още рационален поет, „poeta doctus“, предметен поет... Тогава, къде все пак е мястото на Далчев в съзвездието на българските поети? Атанас Далчев е единично, самотно явление в българската литература, макар в лирата му да е опъната и онази струна, която в началото на века бе прекъсната в последните стихове на Димчо Дебелянов. „Връщайки се в миналото към младите си години - пише Далчев в своите „Фрагменти", - аз си спомням повече възторга на другите от стихотворенията на Димчо Дебелянов. По това време бях толкова запален от Яворовата поезия, моя страст още от юношеска възраст, че не бях в състояние да видя и харесам нищо извън нея. Затова може би, когато по-късно започнах да чувствувам Дебелянов, моите предпочитания по контраст отиваха към ония негови произведения, които бяха най-малко повлияни от Яворов, най-малко яворовски: към елегиите и преди всичко към военните му стихотворения.

Измина повече от половин век от смъртта на Иван Вазов. В българската литература навлизаха и навлизат все нови поколения. При навършването на 125 години от рождението на народния поет редакцията на ЛМ се обърна към съ временни български писатели с молба да споделят с читателите на списанието своето днешно възприемане на творчеството на Вазов. Предложени бяха няколко ориентировъчни въпроса: 6 mo 1. Кои произведения и качества на творчеството на Иван Вазов цените днес, 1975 2. 2. Бихте ли посочили заглавия на книги от Вазов, които не са надживели свое време? 3. Как се възприемаше Вазов от Вашето поколение при навлизането Ви в литературата? 4. Каква е ролята на Вазовото творчество при формирането Ви като автор? 5. Как преценявате въздействието на Вазов върху бъдещите поколения - житейски и литературни?

Мнозина смятат, че поезията на Атанас Далчев представлява едва ли не чужда планета в сравнение с основните стремежи на българската лирика. У Далчев всичко се изгражда по-другояче - и съдържанието на мисълта, и ритъмът на фразата, и анализът на вътрешния факт, и интонационната линия. Литературната критика обяснява подобен факт с това, че Далчев започва да пише като ярък противник на символистическата естетика, която през 20-те години, макар и още господствуваща у нас, се подлага вече на ожесточени атаки. Далчев противопоставя на обожественото „аз" - външния свят, на култа към магическото - обикновената вещ, на грандиозния декор - всекидневния пейзаж, на пътешествията по далечни и екзотични страни - гледката от близка дистанция. Сам поетът неведнъж в своите фрагменти засяга този въпрос в критичен план. Той твърди: „Символистичният поет беше органически неспособен да схване конкретното. Дори и когато то му се тикаше в очите, той не искаше да го види и предпочиташе общото и абстрактното. И куку" чуваше се там гласа на птица Ем. Попдимитров Гласът, който е викал „куку“, несъмнено е бил глас на кукувица. Но при все това тя си е останала за символистичния поет неопределена - една „птица“. В какво обвинява Далчев поетите-символисти? В пристрастие към общата формулировка, в абстрактност, чийто антипод е предметността. Подобни творци избягват конкретното назоваване на нещата, те предпочитат да използуват понятието, за да внушат пряко своята идея. За Далчев обаче думите не са само значение, но и живи тела, които играят самостойна роля. При него става реабилитация на сетивното в поезията, на реалността в словото и неговите връзки, на достоверното присъствие на отношението: вътрешен опит - инструмент за споделяне. Пледира се за нова активизация на формата чрез „коригиране" на литературния стил със стила на всекидневието. Какво може да даде едно подобно сравнение: нарушение на правилата, превърнали се в шаблон, в изискана и фалшива условност; приближаване на далечното, тайнственото, вълшебното до субекта на преживяването; обогатяване на излинялото, поддържано с козме тически средства слово; вдъхва му се жизненост, атмосфера, колорит, превръща се от самоцелно в строго функционално. На последното обстоятелство Далчев набляга особено. Сам той твърди, че не става дума езикът да бъде лишен от възможността си да обобщава, от естетически-философската си значимост, a 55 за динамизиране на процесите между конкретно и общо, между частно и абстрактно.

Сравнителното литературознание се занимава, както е известно, с проблемите на литературната взаимност. Негов обект са контактологичните връзки и влияния обикновено в рамките на две близки литератури, а така също типологическите прилики и сходства в системата на отделни литературни направления. Както всички относително млади науки, и сравнителното литературознание нерядко е обект на подозрение и неприязън. „Всичко е сравнимо с всичко" - в такъв парадоксален афоризъм размиват същината на сравнителното литературознание неговите неволни и убедени противници. Няма невъзможни сравнения - продължават те, щом като европейският Ренесанс е типологически сравним с китайската средновековна литература. Раз бира се, и в сравнителното литературознание може да се срещнат неубедителни тези и пресилени сравнения. Не в това е обаче същността на въпроса. Наличието на контактологически връзки и влияния между съседни или сродни литератури е факт, който никой литературовед не би могъл да отрече. Тяхното изучаване е необходима съставка от изследването на цялостния литературен процес. От друга страна, наличието на определени сходства и прилики при интерпретацията на теми и сюжети в често пъти далечни литератури никога не може да бъде съвсем случайна. В онтологически план литературата е свързана с други форми и етапи на човешкото мислене, изявени в религията, примитивните култове и т.н., които се трансформират в трайни ониричносимволични естетически реализации като мотивите на вратите, на водите, дъгата, различните метаморфозни мотиви и т. н. И ако в тази гранична област сравнителното литературозание се съюзява с науки като социологията, философията и етнографията, в повечето случаи то не се нуждае от посредници. Правя това кратко встъпление, за да разсея поне отчасти подозрението, което може да събуди заглавието на настоящата статия. Целта на подобно изследване (нека приемем априори, че и сонетът на Рилке, и стихотворението на Далчев са подчертано талантливи творби) е доказателството, че интерпретацията на една и съща тема е предопределена не само от особеностите на творческата индивидуалност, но и от своеобразието на естетическото направление, с което е свързана тя. По-висока степен на обобщение биха притежавали наблюденията върху национално специфичното в интерпретацията на темата. Това, което дава основание за сравнителен типологически анализ в случая, е безспорно общата тема. И „Ангелът на Юга" от Рилке, и „Ангелът на Шартър“ от Далчев са вдъхновени от един и същ обект - прочутата шартърска катедрала. Сонетът на Рилке е озаглавен на френски l'Ange du Méridien" и като подзаглавие (пак на френски) е поставено името на града - Шартър, чрез което се локализира обектът. „Ангелът на Юга“ е включен в книгата на Рилке „Нови стихове“, съдържаща творби, писани между 1903 и 1907 г. По това време поетът живее в Париж и работи като секретар на прочутия френски скулптор Огюст Роден, тесните контакти с когото оказват несъмнено въздействие и върху творчеството му. „Ангелът на Шартър“ от Ат. Далчев е стихотворение, писано по време на второто пребиваване на поета във Франция през 1937 г. То е дало и наименованието на целия цикъл от сти хове, създаден тогава предимно под френски впечатления.

Втората книга на Атанас Далчев разкрива нов етап от съпротивата му срещу методологията на символистическата естетика. Поетът успява да надрасне мисълта за застиналото време, обричащо на неуспех всяко човешко усилие, и да се потопи в красотата на зримите неща: радостта от дъжда, от деня, който изгрява, от възможността да се наслаждаваш на урбанистичната гледка, на трамвайните релси, на фирмите, на горящата лампа, да спи между „цъфнали гранки", да броди из улиците с „песен стара на уста", да жадува за изгубената пролет, която слиза „по белите тополи", / по листния бряст“, да се молиш за простота и Детска невинност. В предишните стихотворения изповедните интонации се разкриват с помощта на лирическия сюжет, носещ позната символика: стихът е освободен от ярки сравнения, от необичайни, парадоксални с оглед на нашата литературна традиция образи, от подчертано емоционални връзки между мисъл и предметна асоциация. Най-ярко впечатление оставя начинът, по който въ трешното чувство се изразява чрез повествованието, чрез изложението на дадена история от живота на човека. В новите си стихотворения Далчев подчертава и образа-метафора, сетивната му пълноценност, благодарение на която абстрактността на философската теза се преодолява, побеждава автентичността на картината, документалността на жизненото възприятие. От друга страна, в съгласие с идеята да се откриват въ трешни връзки в действителността Далчев използува метафората като средство за ново сцепление на фактите от живота. Той не си позволява да строи далечни мостове между понятията и техните образни еквиваленти: в това отношение иска да постигне по-определена сетивна непосредственост на своето изображение. При него въпреки набелязаните тенденции основно си остава не откритието на „етажи" в художествената комуникация на образните внушения, а реализирането на една определена, ясна и класически уточнена мисъл, но с възстановения език на живото чувствено общуване. Тази мисъл е, че на пълната власт на нищото, на смъртта, трябва да се противопоставят живото всекидневие, предметната красота, неореалистичният декор, простите и естествени връзки между хо ра и вещи. Пътешествието към всекидневието на големия град, към неговата атмосфера и среда не е безкористно, а е продиктувано от концепцията за самотния човек в буржоазното общество, отчужден и угрижен, чието спасение трябва да се дири в простите и естествени радости на битието. Преди в Далчевата лирика са съще ствували само личността и видението на смъртта, сега между техните полюси се помества жизнено богатство, а това придава самочувствие и стойност на от делната, откъсната от природата личност.

Преводите, които Атанас Далчев е извършил на книги от няколко езика, представляват една внушителна част от писателската му дейност, макар тя да е по-скромна изява на литератур ното му честолюбие. При един разговор в неговия дом, както беше седнал до работната си маса, а аз малко по-настрани, Далчев издаде напред главата си, като да ме стигне с нея, очилата му светнаха от рязкото и движение и заедно с него ми заяви, че е превел десет хиляди страници. Това ми бе ше добре известно и ми се искаше да не го подчертава, но то не се почувствува като самохвалство, а като напомняне на една истина, на която е дошъл моментът да се каже. Тя ме накара да си помисля: та тези страници представляват действително едно огромно творчество като на продуктивните френски и руски романисти. И като имам пред вид, че много от тях са стихове, за които, както е известно, се иска много повече време и усилия, а също и по-голямо майсторство от това за белетристиката, каквото Атанас Далчев притежава до съвършенство; и че тези страници са преведени с помощта на дванадесетдиоптрови очила, това самоизтъкване го приех като нещо съвсем естествено и напълно заслужено. Когато излезе второто издание на стихотворенията му, той ме извика по телефона: „Ела, имаш книга при мене!" Каква книга мога да имам при него?- запитах се в недоумение. „Кни га ли?..." - казах, а той стеснително ми повтори: „Книга, книга!..." - чувствуваше се, че не му еудобно да каже за коя става дума.

Новаторските идейно-естетически търсения в поезията на Атанас Далчев са част от започналия - не само у нас - процес на възстановяване правата на обективното, „прозаичното“, „неестетичното“ дори в творчеството на Аполинер, Незвал, Маяковски, Пастернак в периода около Първата световна война. Тези търсения протичат успоредно с литературнокритическата им - несъмнено атакуваща, агресивна - защита в статиите и фрагментите на поета критик. Макар Далчеви фрагменти" - както обикновено наричаме лапидарните му размисли - да се появяват за първи път през 1943 г. в сп. „Изкуство и критика", те са своеобразно продължение, допълнение, доизграждане на твърдо отстоя ваната естетическа програма от статиите на младия Далчев. Близостта на идеите в статиите от 20-те и 30-те години и фрагментите предполага освен естетическа, праволинейност" и близост във времето. Още повече, че знаем със сигурност само кога излизат, но не и кога са писани голяма част от фрагментите на поета критик. Редът на излизането им не е сигурна гаранция за времето на създаването им, както свидетелствуват неговите близки. През 1929 г. например в „Литературни новини" Далчев публикува свои наблюдения върху римата, които, обработени, срещаме по-късно във фрагментите му. Естетико-критическите статии и „бележките“ - наблюдения над поетическия занаят", както скромно ги нарича сам Далчев, са рядък документ за творческите, естетическите, етическите, гражданските, съкровено българските устои в съзнанието на една от най-ерудираните и ярки личности в съвременната българска култура, в която горя непрестанно светлината на мисълта. Надявам се, няма да прозвучи като шаблонизиран парадокс, ако кажа, че тя не угасна и когато самия Далчев вече го нямаше. Защото в голямата си част Далчевите наблюдения са поглед „задния двор" на общоизвестното и „безусловно" изясненото. Под критичния B му мъдър взор изгрява скритата или невидяната по вина на рутината част от истината. Пламъчето на размисъла, на откритието - начало на нови открития - остава в съзнанието на читателя. Статиите и фрагментите на Далчев са свидетелство за собствения му, оформян с години усет към закономерностите и стойностите в литературата ни. Рязко изказаните веднъж спорни, направо неприемливи оценки другаде са смекчени, мисълта му открива богатството и на естетически отреченото.

В първите дни на новата 1966 година Далчев ме намери в издателството да ми под несе авторски екземпляр от книгата си „Стихотворения" (1965), излязла под моя редакция след много уговорки и драматични търкания с него. Навярно поради празничното настроение - колегите си бяха отишли, при мене нямаше хора - и той остана на разговор. Беше спо коен, какъвто скоро не бях го виждал, с характерната си скептична усмивка на лицето. Целта постигната, защитните реакции, които рикошираха понякога и срещу мене, бяха изчезнали. Това личеше донякъде и от дарствения надпис, с който ме беше удостоил: „На Борис Делчев с уважение и благодарност. Едно обаче беше останало непроменено и то не закъсня да проличи - че в него, както винаги, напираха и търсеха израз несподелени мисли. не Естествено разговорът веднага се насочи към книгата. Макар и сдържано, Делчев скри, че е доволен от художествения и и технически вид. Гласял да я изпрати и на някои от старите си познати, за да видели, че на света има възкресение (от „Ангелът на Шартър", излязла през 1943 година, той не беше издавал книга). И между другите произнесе името и на Симеон Радев, с когото ги бях срещал неведнъж да беседват по площад „Сла вейков". Многократно преди този разговор по разни поводи Далчев се беше изказвал за Радев и неговите схващания по един или друг въпрос. Без да сме се спирали специално, мисля, че той го ценеше като историк и смяташе „Строителите" за една от големите български книги. Освен това поне в едно отношение беше безусловно съгласен с него - с високата му оценка за поезията на Кирил Христов. С една реч, в разговорите им покрай разногласията е имало немалко допирни точки, а и известно единомислие. Като всеки полемично устроен човек обаче, Далчев много често се отдаваше на своя рефлекс към обратното, стигащ поня кога до очевидни пристрастия. И това дотам, че заедно с интересните хрумвания, понякога равни на откритие, които можеха да бъдат начало на плодотворен размисъл, той стигаше до незащитими твърдения и парадокси, на които сам се любуваше. Помня, че по едно време, когато във връзка с въпросите на реализма често се цитираха имената на големите френски романисти от миналото, той заяви пред мене: „Най-голям френски писател от XIX век не е нито Стендал, нито Балзак или който и да било друг, а Мишле." И по друг повод: „Създател на българския епос е не Вазов, нито Пенчо Славейков, а Захари Стоянов. Въз разявах, че при големите писатели сравнението е рисковано, тъй като няма точна мярка за величина и големите може да се окажат повече от един; че заслугите на Захари Стоянов за нашия епос не намаляват приноса на Вазов и Пенчо Славейков. По-късно, в един момент за на уталожване, Далчев можеше да нюансира своята мисъл и да се освободи от афористич ните си пристрастия, но не и когато беше увлечен от полемичния поток: в такъв случай неудържимо го влечеше негативното разграничаване. Така и в случая. Като стана дума критическата дейност на Радев, впрочем отдалечена от нас близо с полустолетие и затова вън от актуалността, той я отрече с една изненадваща категоричност. Не можах да разбера защо и в първия момент бях много учуден. Но учудването ми се разсея още начаса, щом на второ място след това заговори за Владимир Василев. Очевидно в съзнанието си той виждаше един до друг и според мене съвсем неоснователно отнасяше Радев към критиците от импресионистическата насока наред с бившия редактор на списание „Златорог".

Бяхме в Южния парк". Седнали на слънчева пейка... С Далчев любопитно се вглеждаме в ликовете на десетимата млади мъже - от стара, но ори гинална снимка на литературния кръжок „Стрелец". Снимката е направена на 3 октомври 1926, в София, след провеждането на т. нар. „Димчово утро" по случай 10 години от смъртта на Димчо Дебелянов. На гърба на снимката следват личните саморъчни подписи и на десетте млади писатели... - Кога сте правили тази оцеляла снимка? - питам Далчев. - През 1926! 43 години оттогава... Бяхме се току-що завърнали от успешното литературно четене, което посветихме на Димчо. Много си го обичахме ние... Чувствувахме си го наш, близък наш духовен съб, ат, свързващо звено между старото поколение поети и нас... - А кои сте вие на снимката? - Ще кажа. Това сме хората, все млади писатели, които се обособиха в така наречения литературен кръг „Стрелец". Но към 3 октомври 1926, както съм отбелязал датата на снимката, ние нямахме още кой знае какви значителни литературни изяви... Беше започнал да излиза нашият вест ник „Изток", но не и „Стрелец“. Всъщност „Изток" започна да излиза към края на 1925 (15 октом ври), а „Стрелец" - чак пролетта на следващата 1927 (6 април 1927). Но истина е, че и двата вестника спряха едновременно или почти едновременно... Най-напред спря „Стрелец“ (23 юни 1927), а след него и „Изток" (16 юли 1927)... - Прави впечетление, че всички сте облечени изискано, с добре изгладени панталони, с бели колосани ризи и всички - с връзки... Моля, назовете имената на поетите, които на снимката са седнали! - Седналите ли? - Да! Седналите.

“Hudozhnik” Magazine is examined both as an entire artificial fact and according to the spirit of the critical period of 19th-20th century – the Gesamtkunstwerk. Captured here is how the spontaneous genre disruption is spread over the pages, the accent is on the aesthetic and unrepresentative prose. If poetry resembles actual philosophical and lyric standards, prose keeps its distance from the indiscreet individual norm, removing the fence of its own sensitively stereotyped decadent language. The finds in these not so talented readings do not deal just with criticism: the only mono Nietzsche hero is slightly removed by the person of the moods, of the mind status, of the so called Stimmungsmensch – the appearance of whom establishes new philosophical paradigma – the philosophy of life, die Lebensphilosophie. The sensuousness, the body, the subconscious, “it” (es) – these are categories schematically announced in the “Hudozhnik” prose since the beginning of the 20th century, i.e. in the period before the Wars. Having understood the sense and showing it like a discussion and a correction of Nietzsche’s principles famous on our territory, the prose of writers like Ivan Yotov, S.D.Chakalov and Raicho Raichev, the Homo Novus might be defined as a new tendency, anticipation of the aesthetical researches and processes of the 1920s. In fact, the finds and pathos are entirely harmonious with the European late 19th and early 20th century – the strengthening of Freud’s and Bergson’s conceptions and the destructive role against the old Nietzsche ones.