съвременни

В наши дни все по-настойчиво, пренастойчиво звучи призивът литературата и изкуството да допринасят за изграждането на душевността, за обновяването морала на съвременния човек. Те трябва да уча ствуват в голямата и сложна битка за съкрушването на едни - отживе лите - морални ценности и за утвърждаването на други - новите и необходимите. Художници, музиканти и поети е нужно да се включват в грандиозната задача на живота в нашия бързо развиващ се век: пре възпитанието на отделната личност. Те трябва да я обогатяват с етич ност, която епочерпена от предните позиции на живота. Но от изкуството освен потъването в глъбините на човешката душевност и обновяването и се иска и друго. То трябва да стане волен и непринуден източник на радост и вдъхновение" (Програмата на КПСС). То трябва да облагородява с най-непосредственото си идейно-етично и естетическо въздействие. Тези изисквания, прозвучали категорично, ни задължават да погледнем по-внимателно на многосложната единна същност на художественото творчество. Необходимо е да го обхванем цялостно, като отхвърлим онези закостенели, дидактично тезисни схващания, които доскоро не допускаха изкуството да възпитава и като забавлява, като доставя наслада, като бъде светъл извор за човешка радост. Нуждата от по-пълно и по-проникновено тълкуване на изкуството ни принуждава отново и отново да се връщаме към принципната същност на едно основно естетическо понятие, пренебрегвано понякога: художественият метод

Ето вдига се завесата и действителността, която ни е уж така позната, се разкрива в някаква невиждана, неподозирана светлина. Причината разбира се, е най-малко в модерните, непривични, често малко причуд ливи художествени средства, макар че те понякога са необходими. При чината е в необичайно свежия, мъдър, комунистически съвременен поглед на автора, в неговото ново откритие на света. Носител на „новаторска сила" в пиесата, на онова мечтано нещо, което зрителят иска сякаш да отнесе със себе си след представлението, е драматичният образ. Чрез него драматургът постига своята крайна цел: да въздействува върху зрителя. Няма ли драматургичен образ и най-выл нуващата идея, и най-сложно замисленият конфликт, и най-оригиналната драматична композиция увисват във въздуха. Само драматичният образ откритие може да им даде плът и кръв, да оживи съкровените авторови мисли, да вълнува зрителя със своята съдба, да го накара да мисли, да повярва в невероятносто.

Силното подчертаване на моралния момент, разкриващ революционната същност на духовната атмосфера на времето и дните ни, неминуемо водеше до известна дидактичност в драматургията. Социалистическият идеал, изразен в конкретната идея на произведението, като норматив на живота, т. е. като не гова движеща и определяща сила и обратния процес - разкриването на живота, от който логично се извлича идеята, определяше част от най-новата ни драматургия

Преди повече от сто години в отговор на критиците, обвиняващи го във „фантастичност“, за разлика от автори като Толстой и Гончаров Достоевски пише: „Напротив, техният живот (художествен свят - П. Т.) е живот на изключенията, а моят - е живот на общите правила. В това ще се убедят бъде щите поколения, които ще бъдат по-безпристрастни, истината ще бъде на моя страна. Аз вярвам в това. " Действително Достоевски се оказа в известен смисъл „пророк" и по отношение на собственото си творчество. Обогатената съвременна литературна теория успя след толкова години да оцени „изключителността“, „фантастичността“ и способността за пряко наблюдение на човешката душа" у Достоевски не като ирационални увлечения по мистично-интуитивното и подсъзнателното, а тъкмо като „реализ м във висш смисъл“. Ето как сам Достоевски към края на живота си (1880) разкрива основния смисъл и патос на поетиката си: ... ... при пълен реализъм да намеря човека в човека". Удивителни са дълбочината, точ ността и лаконичността на тази проста, но гениална формула за едно гениално творчество. Но трябваше да изминат десетилетия, изпълнени с пристрастни, преднамерени и повърхностни оценки, за да се надникне в „светая светих на страстния човеколюбец и правдотърсач, на бореца за социална справедливост и защитник на личността, на един от най-смелите мечтатели и борци за „златния век“ на човечеството. Разбира се, идейната борба за Достоевски с неотслабваща сила продължава и днес. И още дълго това във висша степен идеологическо и авторитетно творчество ще бъде разпъвано на кръст, прекроявано и схематизирано с оглед търсенето на трайна аргументация на преходни идеи, школи и направления. Но, както обикновено се получава, великото не търпи ирония: то може да служи на временното, но само като се разбере и усвои тъкмо като велико и непреходно. Така мащабността на безсмъртното творчество на Достоевски не успя и не можеше да се побере в спекулативните и „временни" тези на реакционни идеолози от рода на Мережковски, Шестов, Бердяев, Розанов, Е. Васиолек и др., които искаха на всяка цена да видят в Достоевски „добър християнин“, „ясновидец на духа“, „баща на модернизма", проповедник на Ницшеанския Индивидуализъм и на аморализма. Все по-нелепо днес звучат схващания, обясняващи подобно на Доминика Арбан творчеството на Достоевски като „гениално" отреагирване на фройдистките „комплекси за грях ивиновност“.

Това е втора книга на младия литературен критик Стефан Коларов. С нея той потвърждава трайния си интерес към бъл гарската поезия. Книгата се отличава с целенасоченост на критическите изслед вания - тя не е еклектичен сбор от различни в тематично и стилово отношение очерци, а е обединена от една основна тема съвременна българска поезия. Коларов е дал широка, макар и не особено задълбочена картина на съвременната българска поезия, обхващайки творчеството на голям брой нейни представители. При това критикът се е насочил към едни от най-значителните ни поети от последните години, като Елисавета Багряна, Дора Габе, Пеньо Пенев, Павел Матев, Георги Джагаров, Любомир Левчев, Блага Димитрова, Петър Караангов и др. Обърнато е внимание и на автори, които се утвърждават в поезията. Стефан Коларов няма за цел да прави подробна и детайлна характеристика на творческата личност. Той се стреми да изтъкне най-същественото, типичното за даден автор. да изобрази „силуета" му. И постига жела ното: в голяма част от литературно-критич ните портрети творческият натюрел на отделния писател е добре очертан. С графична линия критикът създава се рия профили на съвременни наши поети: Дора Габе, с непрекъснатия стремеж към полет, с дълбоката емоционалност на нейната лирика. По-подробно е анализирана стихосбирката и „Почакай, слънце", където градусът на емоционално напрежение е найвисок. Това е наистина поезия-вопъл, изтръгната из дълбочините на човешкото сър це, трагичен вик на непримиримост, безкрайна жажда за живот. Антипод на Дора Габе по темперамент и художническа спе цифика е Лиляна Стефанова - най-мъже ствената“, невъздържана и тревожна поетеса. Нейният тон е дързък и самоуверен, тон на напълно еманципирана жена, съзнаваща своята обществена значимост. В срав нение със задушевния и трогателен глас на Габе поетичният глас на Л. Стефанова се 157 отличава с призивност и публицистичен патос, съпоставена с емоционалната синте тичност при Багряна, в доста стихотворения Л. Стефанова проявява описателност".

Ако главните задачи на литературата са да изследва душевността на човека и да тъл кува правдиво многообразните, сложни и противоречиви жизнени явления, а на литературната критика - да направи по-ясни идейните и естетически позиции на писате ля, като определи неговото място в разви тието на националния и световен литературен процес, то задачата на библиографията е да систематизира художествените произведения и да ги направи по-лесно достъпни и ползувани от читателя. Ролята на библиографията етолкова по-важна днес, като имаме пред вид неимоверно бързите темпове на развитие, които налагат техническите пре образования на нашето време. Съобразявайки се с нашето стопанско и културно развитие, Народната библиотека „Кирил и Методий" върши една похвална дейност: тя издаде в последно време редица ретроспективни и препоръчителни библиографии, три от които заслужават по-специално внимание. Книгата „Съветска художествена литература в България" се роди след упорития дългогодишен труд на Васил Александров. За разпространението на съветската художествена литература у нас имаше два библиографски справочника. Единият - на 3. Орешкова и С. Танчева, издание на Българския библиографски институт „Елин Пелин", излязъл през 1955 г., за периода 1944-1954 г., и другият - изработен от 3. Орешкова, С. Кънчев и С. Танчева, издаден от Народна библиотека „Кирил и Методий" в 1967 г., за периода 1955—1965 г. Новата библиогра фия допълва тия два справочника. Тя обема периода от победата на Октомврийската революция в Русия до разгрома на фашизма и капитализма в България. А това е периодът на най-яростното преследване на руската и съветската художествена и научна мисъл У нас. Сравнително най-отдалечен, тоя период е и най-труден за библиографски издирвания. И думата съставител, поставена пред името на В. Александров, едва ли е достатъчна, за да обясни усилията, които са били нужни да се проучат многобройни партийни издания, прогресивни вестници и списания, за да се установят толкова библиографски факти за писатели, да се разкрият псевдоними и се уточнят различни сведения, свързани с работата на библиографа. Нужни са били и редица консултации с български и съветски културни институти и организации, с преводачи, писатели 1 Вж. Съветска художествена литература в България. 1917-1944. Съставител Ва сил Александров. Ред. Стефан Кънчев. C., 1972. и издатели. Библиографията съдържа све дения и за съветската литературнокритична мисъл у нас. Първата част на книгата обхваща мате риали за съветските писатели, превеждани в България. Те се предхождат от кратки биографични статии за авторите. Тоя основен дял на библиографията е и най-големият. Би трябвало да се отбеле кат на първо място сполучливо съставените биографични бележки. Тяхната стойност разбираме, когато съзнаваме колко трудно е да се обхване в няколко реда животът и литературната дейност на един писател. А в библиографията са застъпени немалко автори с разностранно литературно творчество. Библиографията разкрива частично и процеса на литературното общуване между българската и съветската литература, който Въпреки трудности и заплахи се развива бурно и окриля прогресивното движение в България. Наред с имената на Ленин, Горки, Маяковски, Блок, А. Н. Толстой, В. Брюсов, Н. А. Островски, А. Фадеев, Д. Бедни, Д. Фурманов, А. Жаров, А. Серафимович и ред други още по страниците на книгата виждаме имената на Хр. Смирненски, Гео Милев, Д. И. Полянов, Н. Хрелков, Т. Пав лов, Г. Бакалов, Л. Стоянов, Кр. Кюляв ков, Г. Караславов, Хр. Радевски, М. Исаев, А. Тодоров, М. Марчевски, Ал. Жендов, М. Грубешлиева като техни преводачи или автори на различни литературнокритиче ски материали. Твърде често срещаме и за главията на вестници и списания („Наковалня", „Ново време“, „Работнически вестник“, „РЛФ“, „Жупел“, „Щит“ и др.), които предоставяха своите рубрики за стихове, разкази, фейлетони, откъси от романи и пр. В библиографията са отбелязани също тъй сборници и антологии, в които има застъпени и съветски автори или изцяло са посветени на съветската литература. В отделен цикъл са поставени общите статии за съветската литература, излизали в нашия всекидневен и периодичен печат от 1917 до 1944 r.

Когато става дума за драма или за строеж на литературно произведение, на дело никой не заобикаля Аристотеловите термини. В какъвто и смисъл да бъдат употребени, те пазят аристотеловската си окраска и това естествено повдига въпроса за съвременното работно отношение към „Поетиката“. Про блемът е не дали Аристотеловото съчинение е използваемо, нито дали има солютна валидност. Общо взето, никой не спори, че конкретните наблюдения изводи в нея са преплетени в общоважими теоретически постановки. Въ просът е как да се приложи на практика убеждението, че тя представлява и теоретичен, и исторически документ едновременно, и какъв път да се избере, за да бъде прочетена като задоволяваща естетическа теория, но и като критическо слово, свързано с определени исторически обстоятелства. И Разбира се, не само като практика, но и като проблем недиалекти ческото отношение към делото на Аристотел все още не е история. В съвре менното западно литературознание могат да се намерят достатъчно примери за отказ да се разграничава теоретическо от историческо положение. Пока зателно е, че структурализмът например застъпва и двата типа крайно отношение към естетиката на Аристотел. От една страна, неговите изводи не се взи мат пред вид и по въпроси, по които постановките му са валидни, от друга, в подхода му се вижда „светая светих" на всичко най-съвременно дотам, че самият структурализъм бива кръстен „неоаристотелизъм" Този ентусиазъм повдига не безинтересния въпрос за „модерното“ у Аристотел. И Във всеки случай зависи с какви очи ще се чете „Поетиката". Ако бъде гле дана със структуралистки, в нея може да бъде открито дори чисто структуралистическото положение, че художественото произведение е по-голяма фраза (20, 1457 а 28-30). От този възглед обаче не следват никакви заключения затова не бива да се оспорва първенството на Ролан Барт в амбициозното му застъпване. И въпреки че в 20 глава на „Поетиката“ се говори за езикови нива, по същата причина не е прав и Роман Ингарден да вижда на това място пър вообраза ведение.

И двамата са от едно поколение: единият е роден през 1920 г., а другият през 1919, непосредно след Първата световна война. И двамата се приобщават през втората половина на 30-те години към освободителната борба на работническата класа и народа, а след революцията вземат дейно участие съзиждането на новата духовност на социалистическото общество. И двамата са твърде оригинални като личности и доста различни като поети, което оправдава и портретуването им. Доста нееднакви асоциации поражда у нас литературното творчество на Валери Петров. Мнозина ни внушават, че е от интелектуалните ни поети. Че лично се е самовъзпитавал и домогвал до висотата на едно културно съзнание. Това определяло оригиналността на таланта му. Бил все в света интелектуални изживявания, подсказани и от великата световна култура. Оттам поглеждал към нашето всекидневие. В изповедите му се чуват културните гласове на нашия ХХ в. с предпочитания към духовното и надземното. Такива са внушенията, а поетическата същност и творческата биография на поета ни подсказват и още нещо. Защото за разлика от абстрактността интелектуализма непрекъснато усещаме голямата любов на този поет към конкретното, към обикновено човешкото и към всекидневно предметното. Това дори не е любов към нещата извън него — това е и собствен съкровен опит, от който се формират стилните черти на неговото творчество. Вижте как е започнал той, какви са били първите му вдъхновения, маркирали известна характерност в творческата му биография: изпъква изведнъж като дарование с поемата или по-точно с цикъла стихотворения „Палечко". Една щастлива родова инвенция го води към конкретното, към обикновеното и човешкото, към най-простотворния и най-домашния български свят. Тук няма нищо подсказано от „боговете" на голямата интелектуална мисъл. Няма нищо и от установени или сътворявани митове на културата. Има българска реалност, човешка драма. И всичко е просто, интимно, благородно и съдбоносно, изповядано, както е било в живота, сред обикновени хора. В света на Палечко ще усетите нещо и от суровия, от грубия и фантазноприказен български свят, преразказван освен от народа ни, но и от автори от Захари Стоянов та до Каралийчев - приказката например за хайдутите и за дядовия кожух.

Измина повече от половин век от смъртта на Иван Вазов. В българската литература навлизаха и навлизат все нови поколения. При навършването на 125 години от рождението на народния поет редакцията на ЛМ се обърна към съ временни български писатели с молба да споделят с читателите на списанието своето днешно възприемане на творчеството на Вазов. Предложени бяха няколко ориентировъчни въпроса: 6 mo 1. Кои произведения и качества на творчеството на Иван Вазов цените днес, 1975 2. 2. Бихте ли посочили заглавия на книги от Вазов, които не са надживели свое време? 3. Как се възприемаше Вазов от Вашето поколение при навлизането Ви в литературата? 4. Каква е ролята на Вазовото творчество при формирането Ви като автор? 5. Как преценявате въздействието на Вазов върху бъдещите поколения - житейски и литературни?

Пред нашето литературознание, както и пред литературната наука на другите социалистически страни днес се поставя задачата да проучат националните литератури в светлината на колективния художествен опит на цялата социалистическа общност. Литературата на социалистическия реализъм, която в главните си и решаващи черти стана основна база за развитието на тези литератури, се отличава на днешния етап с богатство на стилови и жанрови търсения, индивидуални почерци и художествени решения. Развивайки този метод, всяка отделна литература възпроизвежда своеобразния исторически опит на своя народ, насочва се към своя вътрешна опора, каквато представляват националните художествени традиции; тя не може да не въплъти народностния характер, формиран от векове, в нея често се вплитат мотивите на народното изкуство. Същевременно в литературите на социалистическата общност протичат и типологически сходни процеси, през цялото многообразие проличава общността на идейно-художествените концепции, обусловена от основните принципи на единния творчески метод. Тези тенденции са обект на голямо внимание от страна на съветските учени и литературоведите от братските страни; за тях се говори на симпозиуми, по-специално на две конференции, състояли се в Института за световна литература „А. М. Горки" - „Общото и особеното в литературите на социалистическите страни в Европа"; на същите тенденции бе посветена международната „кръгла маса“, около която по инициатива на сп. „Вопросы литературы" се събраха представители на чуждестранни списания, за да обсъдят взаимодействието между социалистическите литератури на съвременния етап. Днешният момент от литературното развитие може да се оцени правилно само ако социалистическият реализъм се схваща като развиваща се художе ствена система, активно реагираща на новите проблеми и конфликти и способна да намери средства за художествена изразителност, които да отговарят на съвременните духовни търсения. Именно такъв подход позволи на участниците в международната дискусия, провеждана в продължение на много години на страниците на списание „Вопросы литературы", по новому да изследват идейно-художественото богатство на социалистическия реализъм, да изкажат немалко плодотворни мисли, свързани и със схващането на общия проблем за метода и неговата естетическа широта, и с критерия за оценка на художествените явления.

Наследството в областта на жанровата теория еизпълнено с противоречия, със спорове, които преминават през десетилетия и дори векове, с множество изключващи се възгледи и обобщения. Последните няколко десетилетия не изменят на тази традиция. Дори на пръв поглед пъстротата от мнения сега изглежда по-голяма, защото времето още не е отсяло редица случайни предполо жения, неаргументирани концепции, мимоходом подхвърлени идеи. Тук, разбира се, не бихме могли да се спираме на нетипични и самотно звучащи съвременни възгледи, които често пъти нямат никаква допирна точка помежду си и биха ни заставили да се впуснем в уморителни описания. Да се обхване противоре чивата съвкупност от изказвания за жанра, дори в рамките на едно национално литературознание за кратък период от време, е практически неизпълнима и, струва ми се, безплодна задача. Ето защо целта ни еда изтъкнем само някои насоки на теоретическо изучаване в тази област, които имат сравнително повече поддръжници и в които проблемите са получили по-цялостен и системати чен израз. Една голяма част от съвременните възгледи за жанра се изразяват като частни наблюдения в по-общи литературно-исторически изследвания и имат съответния по-малък теоретико-доказателствен обем. През последните години обаче в марк систко-ленинската литературна теория и особено в съветската и полската се наблюдава силна активизация в областта на генологията. Върху материал от различни периоди на литературното развитие се обобщават съществени черти на жанра и на закономерностите в жанровото развитие. Учението за жанра заема своето реално място като показател на дълбоки и важни изменения в литературния процес. Макар че „сумата от монографически работи, посветени на отделните жанрове, все още да не създава историческа поетика", то съвкупност та от отделни забележки, статии, студии, монографии и по-цялостни изслед вания показва една твърде внушителна картина на движение, на търсения в лите ратурната морфология.