поети

Просто не усетихме кога тревожният октомврийски дъжд неспокойно заби по поетичния прозорец на Любомир Левчев, просто не видяхме кога нежният юноша възмъжа в сериозен млад поет, който упорито търси свой стил в поезията. Първите стихове на Л. Левчев по страниците на младежкия печат бяха поръсени с много звезди, с много нежна романтика. Но той бърже стъпи на земята. Огледа се. Видя неспокойния лик на нашата съвременност, потърси нови пътеки към поетичната истина. Много скоро той се пре върна в горд наш съвременник, когото възхищават величавите победи в Космоса, когото вече не увличат милите, старинни звуци на дядовата гъдулка. Той иска да живее с ритъма на едно припряно, задъ хано, динамично време. Той носи нещо ново със своя стих, енергичен и експресивен, ударен и злободневен, той иска да долови сложната диаграма на психиката на съвременника, разпокъсаното, импре сионистично мислене на цивилизования градски човек. Лирическият герой на поезията на Л. Левчев живее с тревож ните изменения на нашата планета, с дълбоките промени, които стават в нашия обществено-икономически живот. Това обществено неспокойство е една от привле кателните черти на поезията на Левчев. За разлика от други млади поети, които се пилеят по детайлното и незначителното, Л. Левчев търси нов граждански глас в поезията, но изразен вече с по-нови езикови средства. И новата стихосбирка на Л. Левчев e обърната изцяло към съвременността, към строителството, към живота на нашата младеж. Той написа някои интересни стихотворения за строителството. Неговите поетични хроники за нашите строителни дни не са скучновати протоколи, а сти хове, отличаващи се с една свежа строителна романтика, с жизнеутвърждаващо чувство, с конструктивен патос. Л. Левчев успява поетично да приповдигне нашата трудовостроителна действителност, да опоетизира трудовото ежедневие, да разчупи баналната рамка при неговото изображение. И в тая посока той успя да напише редица интересни поетични творби. В стихотворението „Кремиковско начало" има хубава атмосфера, едно ново образно виждане: Картината съвсем не е красива - Едно поле. Една кафява угар. Над нея слънце - ниско и мъгливо. И нищо друго. Кой дръзна да посее вместо жито тук на мечтите семената?... Димят, димят загадъчно браздите, като огнище на прабългарски гадател.

Има поети, които с буйно червен пламък блясват внезапно и още с първият си зов, с първите си пориви се прехвърлят зад границите на обикновеното и завладяват читателите. И най-студените, най-простите думи заблестяват от огнения ритъм на чувствата им. Тях не амбицията, не подражанието ги насочва към поетичното изкуство. Незабелязано, като цве тята в полето, мислите им се разпукват и ние един ден откриваме, че се е родил поет. Като че ли тях ги е дарила някаква висша сила, онази земно-неземна власт, да създават свой свят от мисли и идеи. Тяхното жизнено битие като че ли от само себе си се превръща в поезия. Те потъват B изречените думи и стиховете им като усмивка естествено и непринудено се разцъфтяват на устните им. Те мислят, те въздишат, те мечтаят в сти хове. Това, което се изразява в остри жизнени конфликти, или това, което си отива със случайностите, те превръщат в мелодично трептене, в поезия. За тях поезията не е занаят. Тя е органически пробив на душевния им свят. Тя е разкъсване на кората на делничния живот от вътрешното кипене на преживяванията. Тя е вик на победител или жалба на побе ден. Радостен порив на откривател или страдалческа мъка на сломения от живота. Тези поети може бързо да изгасват, но искрите, които са разпръснали около себе си, възбуждат въображенията с векове. „Безумци" и луди глави“, те често пъти навличат върху себе си гнева и проклятията на благоразумната сивота. Около тях израстват легенди, след тях се носи злата мълва на обидната посредственост, но те се превръщат в мит.

Това е десетата по ред книга на Ефрем Каранфилов и е още едно доказателство за разнообразните му литературни интереси. Този път обект на изследване са само български автори - поети от различни епохи и поколения, от Паисий до наши съвременници. В Паисиевата история критикът от крива революционна страст и непресъх ваща, вечна младост, която го увлича с неудържимия си устрем. Заставя го на един дъх да изрази възторжено оча рованието на безсмъртната Паисиева творба над съвременния читател. Тази творба му звучи като героична поема, понася го с буйната сила на хилендарския монах, запалва го с патриотичния си пламък. За Паисий той пише приповдигнато, с романтична окраска в стила и слога. Ефрем Каранфилов се вълнува найсилно и искрено, когато открива борчески настроения у поетите. Най-дълбоки пре живявания и непосредствени вълнения в душата му събуждат фанфарите на бойната лира, революционния полет на ис крящата от младост и жизненост поезия.

Няма да говоря за стихотворенията на Първан Стефанов, писани преди 1956 г. и невлезли в първата му книга - както е известно, от многобройните песни на ентусиазма той включи в „Соколови пера" само един войнишки цикъл. Затова ще кажа, че той започна от едно сравнително високо равнище. За начало вземам не първите му стихове от в. „Народна младеж" (1949 г.), първата му книга, явила се през 1956 г. a Беше време, когато той бе един от най-популярните млади поети. Неговото стихотворение „Каменният момък“ (в руски превод) получи през 1955 г. наградата на Петия световен фестивал на младежта и студентите, то се четеше и преписваше, рецитираше се при всеки повод, а 24-годишният автор замина за Варшава, откъдето донесе една тетрадка със стихове и една любов към родината на Шопен, към чиято съдба и поезия той щеше трайно да се приобщи. Казвам това, защото не е възможно да си обясним цялото последвало развитие на Първан Стефанов без благотворното въздействие на полските му срещи и преживявания, предопределени от щастливото решение на фести валното жури. С какво „Каменният момък“ беше допаднал на членовете на журито и особено на неговия председател - видния турски поет Назъм Хикмет? Ако сега прочетем сбирката „Соколови пера", ще намерим други, поиздържани стихотворения, като „Случка“, „Танцът на негърката" (ползувало се с успех по литературни четения), „Трева“, „Балада за трите елхи". Едва сега би дошъл ред и на „Каменният момък“ - то скромно заема място между добрите стихове на младия поет. В онова време то подкупваше със своята чиста романтика, свързваща в едно днешните наши мечти с идеалите на ония, които отдадоха младия си живот в борбата. Особена сила носи заключител ният стих, разкриващ истинските възможности на поета:

И двамата са от едно поколение: единият е роден през 1920 г., а другият през 1919, непосредно след Първата световна война. И двамата се приобщават през втората половина на 30-те години към освободителната борба на работническата класа и народа, а след революцията вземат дейно участие съзиждането на новата духовност на социалистическото общество. И двамата са твърде оригинални като личности и доста различни като поети, което оправдава и портретуването им. Доста нееднакви асоциации поражда у нас литературното творчество на Валери Петров. Мнозина ни внушават, че е от интелектуалните ни поети. Че лично се е самовъзпитавал и домогвал до висотата на едно културно съзнание. Това определяло оригиналността на таланта му. Бил все в света интелектуални изживявания, подсказани и от великата световна култура. Оттам поглеждал към нашето всекидневие. В изповедите му се чуват културните гласове на нашия ХХ в. с предпочитания към духовното и надземното. Такива са внушенията, а поетическата същност и творческата биография на поета ни подсказват и още нещо. Защото за разлика от абстрактността интелектуализма непрекъснато усещаме голямата любов на този поет към конкретното, към обикновено човешкото и към всекидневно предметното. Това дори не е любов към нещата извън него — това е и собствен съкровен опит, от който се формират стилните черти на неговото творчество. Вижте как е започнал той, какви са били първите му вдъхновения, маркирали известна характерност в творческата му биография: изпъква изведнъж като дарование с поемата или по-точно с цикъла стихотворения „Палечко". Една щастлива родова инвенция го води към конкретното, към обикновеното и човешкото, към най-простотворния и най-домашния български свят. Тук няма нищо подсказано от „боговете" на голямата интелектуална мисъл. Няма нищо и от установени или сътворявани митове на културата. Има българска реалност, човешка драма. И всичко е просто, интимно, благородно и съдбоносно, изповядано, както е било в живота, сред обикновени хора. В света на Палечко ще усетите нещо и от суровия, от грубия и фантазноприказен български свят, преразказван освен от народа ни, но и от автори от Захари Стоянов та до Каралийчев - приказката например за хайдутите и за дядовия кожух.

Сборникът - било от статии, очерци или литературни портрети - обикновено крие опасност от еклектизъм. В новата книга на Милена Цанева тази опасност е категорично преодоляна. Наред с другите си достойнства книгата „Петима поети" прави впечатление с концепционалното си и стилово единство. Тя веднага се налага на вниманието с величината на творческите фигури, предста вени тук чрез литературно-критически портрети - Фурнаджиев, Багряна, Далчев, Радевски, Вапцаров, - явления, които със своята сложност и възлово място в литературата ни респектират и най-сериозния изследовател. Петимата майстори на словото, обект на този труд, представляват върхове в поезията ни между двете световни войни. Липсват Смирненски и Гео Милев, за да се допълни картината на този плодоносен за лириката ни и в идейно, и в художествено отношение период. Разбира се, има и други заслужаващи вни мание поети, но в случая изхождам от схващането, че за една литература се съди предимно по върховите и постижения. Още самото подреждане на петте имена В книгата говори за системен подход от страна на авторката, за съобразяване с посоките на литературното развитие. Въпреки жанровите ограничения (както вече казахме, кни гата е сборник от литературно-критически портрети) М. Цанева е успяла да представи Въпросните творци като звена от литературния процес, започнал от Смирненски и намерил блестящ завършек в поезията на Вапцаров. По този начин всеки портрет в книгата има самостоятелно значение и същевременно се превръща в част на единно по замисъл изследване. Авторката умело е съчетала литературнокритическия подход с подхода на литературен историк. Тя е потопена в обаянието и загадъч ността на отделните творчески личности, домогва се към идейно-емоционалните дълбо чини на сътвореното от тях, превъплъщава се и намира верния път към същината на всеки един от толкова различните пет поетични свята, за да ни го представи в найправдивия му лик. И същевременно поставя тези явления в литературно-критически план, търси мястото им в контекста на литературното развитие, като по този начин специ фиката на отделния творец става още по-осезателна. Милена Цанева обръща особено внимание на новаторството (а всеки от „петимата“ има свой принос в тази насока), проследява конкретните прояви или трансформации на поетичните традиции в лириката на разглеж Даните творци, разкрива идейните и художествените тенденции, наченати от едного, и тяхната по-нататъшна съдба при останалите. И наистина нима може да се пише за Фурнаджиев, без да се спомене за „новаторската му дързост“, която разкри за поезията ни „нови идейно-естетически простори", за трайната диря, която остави в литературата ни неговата ,, тревожно-чувствителна социална съвест"? Фурнаджиев, както и Гео Милев, само в най-общ идеен план продължи революционните традиции на Смирненски; той възприе от него отрицанието на артистичния индивидуализъм за сметка на колективистичното съзнание, доразви тенденцията на доближа ване до народните недра. Иначе като поетика Фурнаджиевият поетичен свят влиза в спор с художествените принципи на Смирненски И е решителна крачка напред. По образно-емоционалните си особености Фурнаджиевата лирика се сродява с тая на Багряна и Далчев. Повече са допирните точки с Багряна - витализмът, здравата вкорененост в родната земя, в националната ни душевност, емоционалната сгъстеност на стиха. До Далчев Фурнаджиев се доближава чрез стремежа си към предметна образност, чрез придаване поетичен смисъл на обикновеното и неестетичното. Но това сходство е твърде външно, тъй като при двамата въпросните формални търсения са подчинени на различни цели, те са различно осмислени и идейно натоварени. Обединени чрез някои от особе ностите на поетиката си, Фурнаджиев, Багряна и Далчев се разминават, дори си противостоят в идейно-тематично отношение. В противовес на тревожно-бунтовния Фурнаджиев Багряна и Далчев са „безразлични към социално-политическите битки на съ временността“, както отбелязва Цанева. В ранното си творчество и двамата са по своему егоистично затворени в стеснения си поетичен свят. За Багряна това е светът на интимните й, предимно любовни преживя вания, за Далчев - светът на интелектуалното му самоотчуждение от пълнокръвието на живота.

Една от основните цели при сравнителното изследване на славянските литератури е установяването на типологически сходства и различия, подчи нени на развойната закономерност на историко-литературния процес. Да се проследят и обяснят тези сходства и различия означава да се потърси общото и специфичното в историческото развитие на славянските народи, своеобразието им в националното и индивидуалното художествено възприемане и изображение на света. Безспорно е, че изводите от типологически характер пораждат необходимостта от комплексен подход на изследването, но това се постига при съпоставянето на повече проблеми, при търсене и разкриване на едно по-многостранно типологическо родство. Във всеки случай да се изгради вярна представа за общите, специфично национални и индивидуални черти на художественото мислене на два народа със сходна историческа съдба е възможно предимно по пътя на типологическите паралели и конфронтации. „Стълкновението между два национални образа за света - пише съветският литературовед Георги Гачев - извлича искри, които осветляват и единия, идругия - така се осъществява взаимното опознаване. Разбира се, тук се касае не за механично, локално съпоставяне на литературни образци със случайна текстова близост, а за определен тип художественообразно мислене, обусловено от общи закономерности на историко-литературното развитие и от национални и индивидуални особености. В тази статия спираме вниманието си върху една страна от голямото творческо дело на чешкия поет Витезслав Халек и на нашия Петко Р. Славейков - върху тяхната бунтовно-романтич на лирика, която, известно е, стои малко встрани от полезрението на литературните изследователи, но чието възникване и въздействие има и своето историческо, и своето индивидуално психологическо оправдание. Не е случайно обстоятелството, че и Халек, и Славейков създават патриотично-романтичните си творби в един момент на небивал обществен подем, когато двата славянски народа се намират на подстъпите към връхните точки в своите националноосвободителни борби. В Чехия това е началото на 60-те години, когато с рухването на Баховия полицейски режим се създават обек тивни предпоставки за премахването и на последните остатъци от феодална реакционност, които сковават политическото и културното развитие на мла дата нация.

За мнозина Божидар Божилов е образец на типичен лирик - спонтанен и емоционален, плодовит и често „артистично" небрежен в стиховете си. И понеже, както знаем, творческата спонтанност и критическото съз нание се намират на противоположни полюси, есетата и статиите на поета в новата му книга „Поети отблизо" представляват много странен интерес - не само с проблематиката си, но и като един опит да се съчетаят поетическото проникновение, тънкият усет за нюансите в поетическата реч с аналитичността на критическото мислене. Подчертавам това, защото според мен именно В този случай са най-безспорни и интересни критическите открития на Божидар Божилов; и обратно, когато той се старае да, вмести" непосредственото си впечатление в рамките на априорни - и понякога неточни - схеми, когато не се доверява докрай на своя непосредствен усет, се случват и доста очебийни (за щастие, твърде редки) разминавания с обекта на критическа интерпретация. 11 Литературна мисъл, кн. 1 Една част от статиите - Ехото на Октомври в българската поезия“, „Септември 1923 в нашата поезия“, „Отражението на Втората империалистическа война в някои лирически творби" и др. - са изградени върху обзорнотематичния принцип. Както показват и самите им заглавия, в тях се търси отражението на определено историческо събитие (и свързания с него тематичен диапазон) в нашата поезия. В тези статии Божидар Божилов влиза по-скоро в ролята на литературен историк - прецизно изброява творби на различни автори, анализира идейно-сстетическите им особености, като се стреми по този начин да очертае и развитието на темата в нашата поезия. В първата от цитираните статии той се спира най-напред на творбите на Д. Поля нов, отбелязвайки особената сплав от нова идейност и традиционен образен реквизит, разглежда стиховете на Христо Смирненски като нов етап в естетическото овладяване на темата, проследява развитието и в творче ството на Хр. Ясенов, Хрелков, Кр. Кюляв ков, Хр. Радевски, Л. Стоянов, Мл. Исаев, Анг. Тодоров, В. Андреев, Кр. Пенев, К. Зидаров..., за да стигне до днешните и пре въплъщения в стиховете на П. Матев, Д. Методиев, Л. Стефанова, О. Орлинов и още много поети. Дори самото това изброяване показва какъв е подходът на Б. Божилов: обзорен, със строго спазване на хронологията, със стремеж да се откроят онези творби, които бележат нов момент в трактовката на темата за великия Октомври в нашата поезия - за да се достигне накрая до обобще нието за мястото и ролята на октомврийската тема в развитието и обогатяването на граж данската тематика в българската лирика. По аналогичен начин, макар и много полаконично, е написана и статията „Септем ври 1923 в нашата поезия". Тук вниманието на автора е насочено повече към въпроси, свързани с приемствеността и новаторството в нашата поезия през 20-те и 30-те години: ролята на А. Разцветников като продължи тел на традицията на Хр. Смирненски, новаторството на Н. Фурнаджиев, поемата на Гео Милев „Септември" като образец на творчески асимилирани влияния на модернизма... По-друг, много по-личен нюанс има в статията „Отражението на Втората импе риалистическа война в някои лирически творби" (въпреки че композиционно тя не се отличава чувствително от първите две), където Божидар Божилов е ограничил задачата си и хронологически, и тематично. Но тук той има предимството да пише в съшност за един исторически момент, изиграл голяма роля в оформянето на неговото поетично поколение. И предимствата на личния опит, на непосредствено преживяното личат дори в един на пръв поглед незначителен факт: авторът е много по-проникновен в тълкува нето на творбите на Б. Райнов, Ал. Геров - поети, с които го свързва общият духовно161 емоционален опит, отколкото когато пише за Хр. Радевски; въпреки незначителната по време разлика Радевски е поет от по-друга формация, с по-различна нагласа. Не искам да кажа, че по тази причина авторът се е „разминал" с него - просто по отношение поезията на Хр. Радевски той остава повече в кръга на познатото, липсва онова откри вателство, косто се ражда от интимното съ причастие с разглежданата проблематика, от вътрешното родство (колкото и различни да са те като творчески индивидуалности) с постите на 40-те години.

Победилата деветосептемврийска революция отприщи силите и енергията на народа. Десетки хора прописаха стихове, други рецитираха любимите поети на агитки и събрания. Въпреки продължилата война с фашизма, разрухата, наследена от третото царство, глада и купоните, хората живееха постоянно с поезия. За тях радиото излъчваше програми от сутрин до вечер. Тук работеха с ентусиазъм родените между двете войни поети Богомил Райнов, Александър Геров, Веселин Ханчев, Валери Петров, Радой Ралин, Божидар Божилов, Михаил Лъкатник, Иван Пейчев. По националното радио се излъчваха и стихове на млади поети, започнали да пишат в дните на свободата. Техният списък е многоброен: Георги Бицин, Славчо Чернишев, Йордан Милтенов, Давид Овадия, Иван Давидков, Николай Зидаров, Димитър Данаилов, Вътьо Раковски, Найден Вълчев, Иван Радоев, Климент Цачев, Слава Семирова, Димитър Светлин, Станка Пенчева, Добри Жотев, Пеню Лазаров. По това време се извършва и истинското откриване на Вапцаров. За първи път се заговорва за автора на „Моторни песни" като за обновител на българската поезия. Това не е без значение за онези, които правят поетически прощьпулник. Революционните поети на 30-те години Радевски и Мл. Исаев издават най-силните си книги: „Въздух не достигаше“ и „Огънят". Партизанският политкомисар Веселин Андреев публикува своите партизански песни през 1947 г. Цялата бъл гарска земя ехти от стиховете на загиналия партизански командир Хр. Кърпачев. Първият следдеветосептемврийски републикански поетичен випуск получава бойното си кръщение в бригадирските отряди. Роди се понятието бригадирска поезия" с главни представители Климент Цачев, Иван Радоев, Вътьо Раковски, Николай Соколов, Добри Жотев, Найден Вълчев, Станка Пенчева. Тога вашната критика недоволствуваше от бригадирската поезия, в която откриваше липсата на новия труд и на новите взимоотношения. Но самата тази критика признаваше фрагментарното и ярко изписване на образите, живописното фиксиране на мимолетните впечатления. А това от само себе си не е малко, като се има пред вид силното засушаване, настъпило в нашата поезия в годините на догматичната естетика. Тъкмо в дните, когато всички поети си приличат, като че ли са кръстени във водите на р. Йордан, бригадирските поети претендират за индивидуална изява. Време е да престанем да се отнасяме с крайно снизхождение към бригадирската поезия.

През първия (септември -ноември 1944 г.) и през втория период (декември 1944 г. - май 1945 г.) на Отечествената война участвуваха активно и висок боен дух мнозина български писатели (повече от тридесет) като доброволци, мобилизирани или редови бойци и офицери. И още там, в окопите землянките, сред суровите условия на фронта, те създадоха много талантливи творби, носещи дъха и напрежението на барутните дни и нощи, изпълнени с оптимизъм и решимост да се постигне крайната победа над врага... Тези творби (стихове, разкази, очерци, репортажи, фейлетони, дописки, кореспонденции от фронтовата линия) отиваха чрез страниците на вестниците „Фронтовак“ и „Часовой", на многобройните окопни вестници и листове, на излиза щите в родината печатни издания (в. „Народна войска“, предшественик в. „Народна армия", както и вестниците „Отечествен фронт“, „Литературен фронт“, „Работническо дело" и др.) сред бойците и командирите, вдъхваха им смелост и готовност за саможертва в името на народните идеали, окуражаваха ги и стопляха сърцата им, туптящи с ритъма на всенародния устрем към победата... на През втория период на войната (наричан понякога втора фаза) българ ските писатели бяха организирани и включени в културния отдел при щаба на Първа българска армия (наричан отначало пропагандна рота). Командир на този отдел, към който освен писатели са били зачислени и доста голям брой журналисти, артисти, художници, фоторепортери и др., е бил незабравимият наш поет Лальо Маринов-Ламар с чин артилерийски поручик. Ръководител на групата писатели е бил днешният наш виден поет Младен Исаев. Всеки от тези писатели, между които и мнозина поети, е имал определени задължения и военно назначение. Тук аз ще се спра въз основа на отделни документи И на архивите, които имах възможност да прегледам в Централния военен архив във Велико Търново, на дейността и на някои творби на фронтоваците поети. Естествено е, че именно те са могли най-бързо и непосредствено да откликват на всички събития на фронта, на героичните подвизи на нашите и на съветските бойци, на настроенията, мислите и вълненията им, да изразяват техните теж нения, тревоги и очаквания

„От „Жив е той" до „Жив съм...". Тези две избухвания на българския поетичен дух затварят може би най-важния кръг на еволю цията не само на нашата поетическа мисъл. " Цитатьт е от критическата книга на Константин Еленков „Поезия и поети" и той в значителна степен подсказва посоката на критическия му патос. Задачата му е поскромна от огромното усилие, с което е свързано проследяването на сложното дви жение на националния поетически дух, затворено между най-ярките формули на неговата еманация. Целта му е да обвърже тенденциите в поезията на 70-те години, които въпреки все още малката дистанция придобиват плътност и прозират изпод неяснотата, с най-важното звено от традицията, чиято цялост е доказателството за трансформацията на едната формула в другата. В неговата постановка това са двата диалектически обвързани израза на гражданска съпричаст ност, които под различни форми винаги са били в кръвта" на българската поезия. Стремяща се към систематизиране и типологизация на явленията и процесите, свър зани с доближаването до втората формула на социалната интенция на поетическото съз нание, която е условие за адекватността му към глобалните проблеми на човешкото битие, статията „Преодоляване на патетизма" е поставена в началото на книгата. Нейната концепция, която логично и убедително орга низира постическото настроение през десе тилетието, внася значителен порядък в объркващата с динамиката на промените си атмо сфера от този период на постическото дви жение. Именно като осъзнаване на критиче ската отговорност при подобна амбиция тряб ва да се приемат призивите му за по-категорична критическа намеса при обърканите и сложни положения, вмъкнати в бележките, които предхождат фактическата разработка на темата.

The paper analyzes the principles and the techniques used by Pencho Slaveykov in the nomination of the poets in his anthology-mystification "On the Isle of the Blessed". The names of the poets are contrasted not only with the names in the Miladinovi brothers' collection, but also with the folklore collections of St. Verkovich and that of P. Slaveykov himself. Names of other works of the poet are used for comparison. Also examined in the text are two published lists of poets names which show the hesitation in P. Slaveykov's choice. A possible conclusion is that the author of "On the Isle of the Blessed" might have been looking for an increasingly more complicated combination of the names that were initially given. With the growing of the mystificational connotativeness, grows the conventionality as well.