отблизо

За мнозина Божидар Божилов е образец на типичен лирик - спонтанен и емоционален, плодовит и често „артистично" небрежен в стиховете си. И понеже, както знаем, творческата спонтанност и критическото съз нание се намират на противоположни полюси, есетата и статиите на поета в новата му книга „Поети отблизо" представляват много странен интерес - не само с проблематиката си, но и като един опит да се съчетаят поетическото проникновение, тънкият усет за нюансите в поетическата реч с аналитичността на критическото мислене. Подчертавам това, защото според мен именно В този случай са най-безспорни и интересни критическите открития на Божидар Божилов; и обратно, когато той се старае да, вмести" непосредственото си впечатление в рамките на априорни - и понякога неточни - схеми, когато не се доверява докрай на своя непосредствен усет, се случват и доста очебийни (за щастие, твърде редки) разминавания с обекта на критическа интерпретация. 11 Литературна мисъл, кн. 1 Една част от статиите - Ехото на Октомври в българската поезия“, „Септември 1923 в нашата поезия“, „Отражението на Втората империалистическа война в някои лирически творби" и др. - са изградени върху обзорнотематичния принцип. Както показват и самите им заглавия, в тях се търси отражението на определено историческо събитие (и свързания с него тематичен диапазон) в нашата поезия. В тези статии Божидар Божилов влиза по-скоро в ролята на литературен историк - прецизно изброява творби на различни автори, анализира идейно-сстетическите им особености, като се стреми по този начин да очертае и развитието на темата в нашата поезия. В първата от цитираните статии той се спира най-напред на творбите на Д. Поля нов, отбелязвайки особената сплав от нова идейност и традиционен образен реквизит, разглежда стиховете на Христо Смирненски като нов етап в естетическото овладяване на темата, проследява развитието и в творче ството на Хр. Ясенов, Хрелков, Кр. Кюляв ков, Хр. Радевски, Л. Стоянов, Мл. Исаев, Анг. Тодоров, В. Андреев, Кр. Пенев, К. Зидаров..., за да стигне до днешните и пре въплъщения в стиховете на П. Матев, Д. Методиев, Л. Стефанова, О. Орлинов и още много поети. Дори самото това изброяване показва какъв е подходът на Б. Божилов: обзорен, със строго спазване на хронологията, със стремеж да се откроят онези творби, които бележат нов момент в трактовката на темата за великия Октомври в нашата поезия - за да се достигне накрая до обобще нието за мястото и ролята на октомврийската тема в развитието и обогатяването на граж данската тематика в българската лирика. По аналогичен начин, макар и много полаконично, е написана и статията „Септем ври 1923 в нашата поезия". Тук вниманието на автора е насочено повече към въпроси, свързани с приемствеността и новаторството в нашата поезия през 20-те и 30-те години: ролята на А. Разцветников като продължи тел на традицията на Хр. Смирненски, новаторството на Н. Фурнаджиев, поемата на Гео Милев „Септември" като образец на творчески асимилирани влияния на модернизма... По-друг, много по-личен нюанс има в статията „Отражението на Втората импе риалистическа война в някои лирически творби" (въпреки че композиционно тя не се отличава чувствително от първите две), където Божидар Божилов е ограничил задачата си и хронологически, и тематично. Но тук той има предимството да пише в съшност за един исторически момент, изиграл голяма роля в оформянето на неговото поетично поколение. И предимствата на личния опит, на непосредствено преживяното личат дори в един на пръв поглед незначителен факт: авторът е много по-проникновен в тълкува нето на творбите на Б. Райнов, Ал. Геров - поети, с които го свързва общият духовно161 емоционален опит, отколкото когато пише за Хр. Радевски; въпреки незначителната по време разлика Радевски е поет от по-друга формация, с по-различна нагласа. Не искам да кажа, че по тази причина авторът се е „разминал" с него - просто по отношение поезията на Хр. Радевски той остава повече в кръга на познатото, липсва онова откри вателство, косто се ражда от интимното съ причастие с разглежданата проблематика, от вътрешното родство (колкото и различни да са те като творчески индивидуалности) с постите на 40-те години.

Приемайки отличието, с което благоволи да ме удостои вашата свободна Академия, благодар ността ми нараства още повече от съзнанието, че до голяма степен тази награда превъзхожда моите лични заслуги. Всеки човек, и още повече всеки творец, желае да получи признание. Аз също го желая. Но когато научих вашето решение, не можех да не сравня гръмкия му отзвук с това, което съм в действителност. Как би могъл един човек, почти младеж, богат единствено със собствените си съмнения и с още начеващото си творчество, свикнал да живее сред самотата на ра ботата си или в тясното обкръжение на своя приятелски кръг, да посрещне без паника решението, което с един замах го издига от отдаден на себе си самотник до зенита на най-ярката светлина? какво сърце би могъл той да приеме тази чест в часа, когато други писатели, едни от найталантливите в Европа, са принудени да мълчат и по време, когато неговата родна земя е изпад C нала в продължително нещастие? c Аз изпитах такова объркване и душевен смут. За да намеря отново вътрешния си мир, ми беше необходимо да свикна с тази твърде щедра съдба. И тъй като можех да се считам достоен за нея, изхождайки само от собствените си достойнства, намерих опора единствено в онова, което ме крепяло винаги, дори в най-противоречивите обстоятелства на моя живот: разбирането, което имам за своето изкуство и за ролята на писателя. Позволете ми само да изложа пред вас това раз- биране, възможно най-просто и с чувство на най-дълбока и симпатия. признателност Лично за не мога да живея без своето изкуство. Но никога не съм поставял това изкуство над всичко останало. Напротив, чувствувам нужда от него, именно защото то е неделимо от хората и ми позволява да живея такъв, какъвто съм, заедно с всички. За мене изкуството не е самотна наслада. То представлява начин за вълнуване на огромен брой хора, като им предлага неповторим образ на страданието и човешкото щастие. Следователно, то задължава твореца да не се самоизо лира; поставя го в служба на най-скромната и най-универсална истина. А онези, които често избират Призванието на писателя, защото се чувствуват по-различни от останалите хора, бързо разбират, че не биха могли да дадат храна на изкуството си и на самобитността си, без да признаят подобието си с всички други. Творецът се създава в непрестанното пътуване от себе си към другите и обратно, а по средата на този път се намират красотата, без която той не може, и обществото, от което не бива да се откъсва. Ето защо истинските творци не отвръщат поглед от нищо; те се считат длъжни да разбират, не да съдят. И ако трябва да вземем нечия страна на този свят, то тя може да бъде само на онова общество, в което, по великите думи на Ницше, ще властвува не съдникът, а творецът, независимо дали е работник или интелектуалец. Същевременно ролята на писателя е свързана с неговия тежък дълг. По своето определение той не може да се поставя в служба на онези, които днес правят историята; той е в служба на нейните потърпевши. Ако не постыни така, ще се намери сам и лишен от изкуството си.