Симеон

Още докато публикуваше в литературния печат отделни откъси от книгата си за Йордан Йовков, Симеон Султанов ни напомняше за един писател, обичан и забравян, обявен още приживе за жив класик на българската художествена проза... Напомняще все за тоя Йовков, който днес е добре известен на всеки просветен българин. И още тогава отделните фрагменти от книгата му привличаха погледа на любопитния читател, разбрал прозренията и вдъхновението на критика, който може да разговаря с героите на писателя като с живи хора, може без изкуствен патос и заучено красноречие да открива простото обаяние, поетичната мъдрост и величие на един от най-оригиналните български писатели.

След като служи дълги години като дипломатически представител на България в различни столици на европейския и американския континент - в Букурещ, Хага, Анкара, Ва шингтон, Лондон и Брюксел, - Симеон Радев бе оставен след 1935 г. известно време като „пъл номощен министър на разположение" в Министерството на външните работи и изповеданията, след което мина в пенсия. Именно през тези години, непосредствено почти преди Втората све товна война, аз се запознах с него и между двама ни се установи пряка връзка. По онова време аз работех в излизащия като издание на Външното министерство всекидневник на френски език „Ла Бюлгари". Като дългогодишен публицист С. Радев обичаше атмосферата на вестника и той започна да идва все по-често в редакцията на „Ла Бюлгари“, където оставаше понякога продължително време на разговор. Бивш възпитаник на прочутия френски лицей в Цариград „Галата-Сарай", френският език имаше за него особена притегателна сила и разговора, който обикновено се отнасяше до един или друг френски писател, до едно или друго произведение на литературата, С. Радев обичаше да си служи с този език съвсем спонтанно, B понякога дори и тогава, когато събеседникът му не знаеше френски.

Между литературно-критическите книги, излезли през последните години, книгата на Симеон Правчанов „За да останеш" се от деля с редица специфични свои качества и не би трябвало да се премълчава. Още повече, че тук са събрани най-сполучливите литературно-критически етюди, портрети и статии на автора. Това е една физиономична книга, която представя в благоприятна светлина 181 своя създател и доказва още веднъж доброто равнище на съвременната ни критика. Написана умно, увлекателно, тя прави впечатле ние преди всичко с похвалния стремеж да се разчупят шаблоните на литературно-кри тическата ни мисъл и да се поднесат съпреживени, лично изстрадани истини и Оценки. Всеки истински литературен критик е повече или по-малко пристрастен в отноше нието си към литературните факти и найчесто това не е голяма беда. Защото критиче ската пристрастност за разлика от читателската е съзнателно потискана, ограничавана от стремежа към обективна оценка на художествените ценности, направлявана от стремежа към обективна оценка на художе ствените ценности, направлявана от класовопартийния подход и здравите идейни позиции. Такъв е случаят и със Симеон Правчанов, който въпреки ярко изразения си субективен поглед върху художествените стойности успя ва да даде в повечето случаи обективна оценка и тълкуване на сложната съвременна мисловност у различните творчески индивидуалности. Диапазонът на неговите критически интереси е твърде широк и обхваща съвсем различни, дори противоположни писателски почерци: Димитър Димов, Димитър Талев, Георги Караславов, Андрей Гуляшки, Весе лин Ханчев, Владимир Башев, Слав Хр. Караславов, Павел Вежинов, Ламар, Генчо Стоев, Атанас Наковски, Петър Караангов, Андрей Германов, Тодор Монов. Към проблемите на тяхното творчество Правчанов не може да остане равнодушен и безпристрастен, защото не се залавя да пише за неща, които не са го силно впечатлили и развълнували, които не са поразили въображението му и Раздвижили мисълта му. Пред нас е един честномислещ, образован и обигран критик. На това се дължи и артистичната лекота, с която се стреми да пише, и умението да създаде впечатление, че мъките на словото не са му познати. Скучните силогизми на литературните учебници и обстойните фактологични изследвания не са му присъщи. Правчанов съзнателно бяга от подробното, сухо научно изложение, от изчерпателната псевдодокументалност, от житийните" преразкази и самоцелните теоретизации. Всичките му статии са сравнително кратки, синтетични, конкретни; наймного му се отдава художественият анализ на отделна творба и герой (Юрталана от романа на Караславов „Снаха", Рафе Клинче от Талевия „Железният светилник") и беглият литературен портрет, очертан с едри контури (портретите на Веселин Ханчев, Владимир Башев, Андрей Германов). Симеон Правчанов пристъпва с вълнение и напрегната чувствителност към света на своите автори. Основната му цел е да проникне дълбоко в различните творчески съдби, да усети зараждането на поетическите идеи, неуловимия миг на художественото осъще 182 ствяване и да ги обясни със специфичния за всеки творец начин на мислене. Той се стреми да трансформира своята добросъвестна критическо-изследователска дейност в емо ционална артистична интерпретация, да насити наблюденията си над всеки отделен литературен герой с вътрешен патос, с интимно съучастие и съпреживяване. В някои случаи успява да постигне в социално-психологиче ските си етюди съчетание на обективната, трезва критическа оценка със субективното вътрешно виждане на художестве ните факти. Симеон Правчанов преживява образите, търсейки да обясни идейната и естетическата им същност, да види характерите отвътре в душевната им структура. В най-хубавата си статия „Аз живея друг живот“, където разглежда образа на Рафе Клинче от „Железният светилник“ на Димитър Талев, критикът тълкува сложната съдба на преспанския резбар на фона на епохата, когато идеалът за героя и твореца е синтезиран в Георги Раковски, и откъснатият от този идеал художник е немощен, безсилен да изнесе върху тес ните си плещи великите национални задачи. Проследявайки героя във взаимоотношенията му със Султана и Лазар Глаушев, Правчанов успява да съпреживее човешките съдби като движими от общите икономически и исторически закони и процеси. Индивидуалистичният бунт на надарената личност, откъсването и от националния колектив той схваща като определящи сложността на характера. Трагедията на Рафе обяснява с разрушителния заряд на неговите нравствени норми, ренесансовият характер на артистич ните му преживявания - с особеностите на епохата и мащабите на Талевия художествен талант.

В своята книга „Поезия, проза, критика" Симеон Хаджикосев засяга широк кръг проблеми. Заедно с интереса си към съвременната литература той обръща вни мание и на въпроси от нашата класика, като се опитва да допълни някои празноти в Литературната история и теория. Разнообразната проблематика, която занимава автора, прави много добро впечатление, защото е изява на богата култура. 146 Находчивостта и верният поглед на С. Хаджи косев върху литературния процес в миналото и сега подсказват, че това е един автор с възможности. Но неравностойното качество на статиите и рецензиите, поместени в книгата, които съдържат иначе интересни хрумвания и плодоносни идеи, показва, че С. Хаджикосев все още търси себе си и не е успял да открие най-подходящата фор ма, за да се изяви в такава степен, която напълно да съответствува на духовните му сили. Остава впечатлението, че авторът не може да се съсредоточи за по-дълго време върху отделен проблем и да го разработи в неговата пълнота. Пък и изборът на кратката статия или рецензии съвсем не под хожда на обемността на темите, които кри тикът подбира. Тесните рамки на изложе ние не дават възможност за по-голяма обхватност на проблема и за изчерпателност, а обратно - те заставят автора бегло да разглежда аргументите си по една или друга теза и да подчинява своето изследване на по-ограничени цели. Ето защо преценката за някои писатели той прави само върху впечатленията си от последната книга. Творчеството на М. Недялков се свързва изклю чително с темата за продължаващата революция. А силата на П. Цонев се търси в използуването на хумористичния или пря ко сатиричния детайл. Хаджикосев засяга такъв един голям въпрос, какъвто е въпросът за традицията и новаторството, и очертава елементите на новаторската литературна техника на писателите от средното поколение (Г. Мишев, В. Попов, Д. Вълев, Л. Дилов, Бл. Димитрова). Друг важен въпрос, на който търси отговор авторът на книгата, е съвре менното творческо светоусещане. Наблю денията му са ограничени само в рамките на две произведения от Ивайло Петров и Йордан Радичков. Макар че книгата носи заглавие „Поезия, проза, критика", въпросите на критиката са подценени. В центъра на авторовото внимание не стои сложната проблематика на съвременната литературна критика, коя то епризвана днес да бъде активен фактор в развитието на социалистическото изкуство, а се разглеждат само някои особености, свързани с публикации на Васил Колевски, Кръстьо Куюмджиев и Стоян Илиев. Авторът е трябвало да прояви по-голяма прецизност към материала в книгата, за да се преодолее тезисното поставяне на проблемите, за да се неутрализира вредата от прекаления лаконизъм, който придава на статиите фрагментарен характер. Недоумение буди фактът, че в книгата си С. Хаджикосев помества две статии със сходно съдържание. Едната от тях - „Орфичност" и съвременност" - заслужава вни мание, защото на основата на богат илюс тративен материал се показват пораженията, които дилетантството и самоцелният професионализъм нанасят върху поезията. Интересът, който пробужда тази статия, обаче не се поддържа във втората - Мисли за младата" ни поезия", защото в нея няма нищо ново, а се преповтарят някои изводи от първата и дори има пасажи, засягащи автори, чието творчество е предмет на изследване в „Орфичност“ и съвременност.

Думата е за новата книга на професора от Софийския университет Симеон Русакиев „Руска литература. Дооктом врийски период: 1890-1917". След обстойните му монографични изследвания върху връзките на П. Р. Славейков с руската и ук раинската литература (1952), върху творчеството на Тарас Шевченко и неговото влияние върху нашето литературно развитие (1964), върху Владимир Маяковски (1949), Платон Воронко (1964) и др. „Руска литература“ пред ставлява нова значителна крачка в усилията на известния наш учен да направи свой принос в осветляването на един от най-слож ните периоди от развоя на руското литературно изкуство. Това е времето, когато в необятна Русия под знамето на Лениновите идеи и Болшевишката партия настъпва последният, пролетарският етап на революционно-освободителната борба; когато в сложни кръстопътни сблъсъци се срещат най-различни литературни направления, течения, школи - като критически реализъм, символизъм, неоромантизъм, натурализъм, футу ризъм, акмеизъм: когато се заражда и фор мира пролетарската литература и литературата на социалистическия реализъм. За да покаже и обясни противоречивата същност и движение на литературния процес през последните три десетилетия, предхождащи историческата победа на Великата октомврийска революция, българският изследвач се еориентирал към една добре промислена структура на своя труд. Той уместно започва научното изложение с въпроса за възникването и формирането на пролетарско-революционната литература в Русия с нейния (в началото) предимно романтичен характер, разглеждайки конкретно и сторическия Ленинов приносв литературната наука и критика; очертава творческото дело на Максим Горки като основоположник на социалистическия реализъм, на А. Серафимович, Д. Бедни. На второ място излага и оценява делото на Г. Плеханов, В. Воровски, А. Луначарски в областта на литературната теория и критика. Нататък все така обстойно характеризира развитието на критическия реализъм в руската литература през посочения период (В. Вересаев, А. Куприн, Ив. Бунин, Л. Андреев, Ал. Толстой), декадентските течения и школи на символизма, футуризма, акмеизма. В специална глава хвърля светлина върху пре хода от декадентството към революционна, социалистическа поезия, отреждайки по-осо бено внимание на поетите на руското село от предоктомврийския период, главно върху творческия свят на Сергей Есенин. Накрая отделя съответно място на буржоазната литературна критика през този период. Това еструктура оригинална, отговаряща на самата научна концепция на българския автор за основните закономерности в изслед вания литературен период. С основание той акцентува върху исторически плодотворния теоретичен и критично-практически принос на Ленин, както и на такива крупни марксисти като Плеханов, Воровски, Луначарски. От висотата на тяхната революционно-про- гресивна мисъл в перспективата на литератур ното развитие изследвачът атакува ненауч ните и противонародни позиции на буржоазните литературни критици и теоретици, без при това да премълчава отделните заслуги на няко и от тези критици и теоретици в случаите, когато тяхната критическа мисъл налучква верни посоки, достига до едни или други правилни преценки и прогнози. Подобно широко и ярко проти вопоставяне на марксистко-ленинското и буржоазно-упадъчното литературознание не е обичайно дори за съветските изследвания за този отрязък от историята на руската литература. Все така основателно Сим. Русакиев на бляга главно върху прогресивните страни и търсения в творческото наследство на писатели като Ив. Бунин, Л. Андреев, А. Куприн. Техните идеологически и творческо-естетически грешки, дърпащите назад тенденции в изображението на революционното движение в Русия Сим. Русакиев съвсем не отминава с мълчание, нито ги омаловажава. Той обаче не ги извежда на преден план, нито им отрежда широко място в изложението. Защото неговата за дача е да разкрие преди всичко по ложи - телното в противоречивия и с торико-литературен процес, да установи в него жизнените, движещи напред исторически закономерности и творчески усилия на писатели, критици, теоретици.

Вече немалко години Симеон Султанов запазва предпочитанието си само към неколцина автори, чието творчество изследва с продължително съсредоточение и проникновена критическа взискателност. Никакви изкушения не можаха да отвлекат неговото внимание към други творци и проб леми, твърде въздържан е той и към диску сии и разисквания, не показва припряност и раздразнение от една или друга проява на събратята по перо. Предизвикателството и шумната декларация явно не са по неговия вкус. Подобно поведение не е рядкост, но и не е твърде обичайно. Очевидно вътреш ната настройка на Симеон Султанов като критик е такава, че той обича често предварителното общуване с любимите автори, търси някакво вътрешно сродство, откликва само когато намери духовен резонанс, когато почувствува нагласа, съответствуваща и отговаряща най-добре на неговите естетиче ски изисквания и предпочитания. Затова този търпелив критик остана жи тел на онези литературни територии, в които беше открил пленителна красота за своя дух, и не пожела да се раздели с пъстроцветието и вълшебството на приказната проза на Ангел Каралийчев. Дъхът на първичното, натуралното, примамливото в ди вите души на героите на Илия Волен го караше да се вълнува като пред непознати открития, чиято сладост постепенно се опитва. В гневното тежко, напрегнато ежедне вие на един съдия той откри не само странностите на една натура, но и неповтори мостта на писателската личност. Султанов запази първичното си изумление пред цивилизацията, пред нейните страсти и невероятности, които игривото гротесково виждане на Светослав Минков като в някакъв рядък паноптикум показваше. Критикът остана между немногото зрители, които имат търпението да наблю дават странностите на това представление колкото невероятно, толкова и съвременно, и остро проблемно.

Втората книга на Симеон Хаджикосев „Проза и време" се чете със смесено чувство. От една страна, тя представлява нова крачка напред за автора, от друга, повтаря допускани вече слабости. Посветена на особено силно изявената в последните години белетристика, тя прави опит да обхване цялостния литературен процес, да очертае основните му насоки, да покаже най-характерните му явления. Първата част на книгата, озаглавена „Младата българска белетристика през последните години", има претенциите да изпълни тази задача. Авторът насочва вниманието ни към един значителен по време (в рамките на съвременността) период - от 1956 до 1971 г. Подходил от определена обществена позиция, Симеон Хаджикосев оценява историческата значимост на последното петнадесетилетие, а оттам и на литературната му продукция. Авторът е огра ничил изследването си главно върху наймладите белетристи, дебютирали след 1966 г. Задачата му е трудна и за съжаление недокрай осъществена. Да се отграничи едно „поколение" в съвременността означава способност да се дистанцира литературният процес, да се познават в пълнота съответните творци, написаното от тях, да се концентрира вниманието върху анализа на конкретни художествени постижения, да се отсее типичното, характерното, определящото за периода, да се открие истински ценното, което ще надживее днешния момент. При това Хаджикосев оставя настрана утвърдените по-рано имена, които биха слу жили като стабилен център, обединяващ многобройните и разнородни явления на най-младата ни белетристика. Преди всичко авторът е потърсил жанровата определеност на съвременната ни проза, тенденциите в смяната, възраждането или запазването на жанровите форми. Намерена е приемствеността на най-младите от превърналите се вече в традиция творчески експерименти на Йордан Радичков, Ивайло Петров, Дико Фучеджиев, Генчо Стоев; посочват се индивидуални сходства, характеризирани са жанровите предпочита ния на всеки от разглежданите писатели. Отделено е място на проблемата за регионалната литература, която ярко и категорично се наложи с творчеството на Хайтов и Радичков и влияе на цялостния колорит на съвременната ни литература. Наред с изявените в тази насока млади белетристи - Димитър Вълев и Георги Мишев - авторът намира благотворното влияние на котловинната" литература върху други творци, където регионът присъствува като елемент в една много по-сложна философска система и кореспондира с проблемите за смисъла на човешкия живот и различния нравствен пъл неж на ред понятия, далеч от големия град. Нататък Хаджикосев се спира последователно на отделни автори, представя твор чеството им до 1971 г. и анализира по-зна чителното в него, определя мястото на всеки от тях в литературния процес, като се основава на най-характерните му художествени прояви и като търси паралели с по-възра стните, с установени вече позиции писатели. Тук би следвало да изискваме по-голяма прецизност в подбора на творбите, който често е доста произволен. Георги Мишев е представен с изявените си предпочитания към проблеми с актуален обществено-етичен характер. Коментарът на творчеството му точно определя авторския натюрел и идейния му диапазон, но е съвсем фрагментарен. Интересни са наблюденията върху стилните похвати и характера на речта, където внимателният анализ, насочен към откриване на положителното, е съчетан с подчертана взискателност. „Може би е излишно да се доказва, че присъствието на тази репортажна актуалност прави стила не само по-беден, но и понебрежен. Увлечен в телеграфния стил, в подобни случаи Г. Мишев греши и спрямо граматиката, и спрямо семантиката на словото, и спрямо изобразяваните обекти“ (c. 20-21).

Проблемът за самобитността на българския символизъм, за мястото му в цялостния развой на родната литература, за необходимостта му в определен период, а така също и контактологичните и типологичните връзки на българските символисти със символизма на Франция, Германия, Русия и т. н. еотново актуален поради нуждата от съвре менната марксическа история на нашата литература. Разбира се, написването на такава история е огромна задача, която стои днес пред науката, но и опитът на Симеон Хаджи косев да навлезе в сложната проблематика на българския символизъм е действителен принос в тази насока. С. Хаджикосев е един от изявените наши критици. Едновременно с участието си в съвременния литературен живот той проявя ва постоянен интерес и към явленията на класическата и съвременната чужда литература, както и към историята на българската проза и поезия. Мисля, че две неща характеризират Хаджикосев като изследо вател: богата ерудиция, която му помага да борави с фактологическия материал и да оперира върху повече и разнообразни примери, и дълбочина на научното проникване. В своя труд Симеон Хаджикосев изследва българския символизъм в сравнителен план, за да изтъкне в детайли оригиналността на едно литературно явление, доскоро считано за привнесено. Авторът прави паралели не само по отношение на единството и различията в тематичните пред почитания, които в общи линии са изучени, но и в стилистиката и постиката на националните превъпл щения на символизма. Още тук изниква първата трудност, основаваща се на липсата на специални лингво стилистични изследвания както по отношение на символизма, така и върху другите литературни течения и направления в нашата ли тература. Що се отнася до разработването на проблемите на сравнителното литературознание, то резултатите са главно в проучването на взаимни контактологични връз ки, макар че напоследък и теоретичната ком паративистика получи развитие в някои трудове на акад. Пантелей Зарев, проф. Емил Георгиев, проф. Георги Димов и др. „Сравнителното литературознание - пише С. Хаджикосев в книгата си „Поезия, проза, критика" - е преди всичко методология, сигурен инструмент, който позволява строго научно реконструиране на особеностите на цял клас литератури (напр. славянски, романски, скандинавски, американски и т. н.) и фиксира мястото на всяка национална литература в системата на даден клас. Появата на сравнително изследване като ме тод в литературната критика и история е проява на зрелост както на съответната наука, така и на литературата, която тя представя и която е неин обект" (с. 17). Още тук, в статията си „Темата за мъртвия воин у Дебелянов и у Рембо", Хаджикосев приложи тези методологически принципи, доразвити в настоящата книга. Впрочем статията за Дебелянов и Рембо бе първата крачка към цялостното научно сравнително анализиране на българския и френския символизъм. Това от своя страна му даде възможност да оцени по достойнство в контекста на цялото лите ратурно направление от европейски мащаб художествените качества на поезията на Димчо Дебелянов. Разбира се, при сравнителното изследване критикът е застрашен от подценяване или необосновано надценяване на българското явление за сметка на чуждото по най-различни съображения и обстоятелства. Подходът на Хаджикосев обаче е чисто научен и не се влияе от стра нични емоционални фактори. Първата глава на книгата еизясняване на някои общи принципи, от които се е ръководил критикът в сравнителното изучаване на българския символизъм и европейския мо дернизъм. Българският символизъм при всичките си оригинални художествени постижения не успя да изгради стройна есте тико-теоретична система. Това е любопитен факт, който може би се обяснява все пак с външното влияние и със закъснялостта на българското явление по отношение на европейския процес. В такъв случай то не е чувствувало нужда от теоретическа обо сновка и защита като цяло, а по-скоро от утвърждаване на отделни негови предста вители.

През последните години нашата литературна критика направи значителни усилия, за да възстанови традицията на монографичните изследвания, на по-живото и непосредствено интерпретиране на живота и творчеството на редица наши автори, чието дело остава в съкровищницата на българската литература. Разбира се, и сега съществуват хора, които подценяват документално-художественото тълкуване на художествения свят, пристъпват с недоверие към творби, в които критикът си е позволил по-голяма волност, излязъл е от рамките на буквоядческото тълкуване, намерил е свеж и вълнуващ подход към привличащия го профил на даден творец. Немалко пречки се явяваха и по линията на „специализирането“ върху едно творчество, на самоволното „преразпределяне на авторите. Редица доморасли специалисти решиха, че могат да поставят табу върху отделни литературни зони и само те могат да се считат там за истинските притежатели на ценностите. По линията на това, че „за този автор вече еписано", за доста дълъг период се задържаше по-разнообразното тълкуване на дадено творчество и свързаните с него проблеми на литературния развой. Днес не без съжале ние можем да констатираме, че за редица от най-големите наши поети и писатели има написани само по една-две моногра фии, понякога само тънки брошурки, а не всестранни и задълбочени изследвания. Можем да посочим и драстични примери, когато за големи имена на българската литература няма поне едно сериозно литературно- критическо издание. Плахите опити далеч са недостатъчни, за да може да се осветли едно творчество по-пълно и цялостно. Когато около едно име се създаде повече критическа книжнина, Това значително спомага да се види от всички страни делото на художника, да се прецени неговото истинско място в литературния раз- вой, да се намерят типичният му облик и ори гиналните му творчески черти. Повечето Мнения биха допринесли за изясняване на самобитния характер на даден автор, за същ ността на неговите търсения и художествени реализации, за стила и метода. Не са много у нас писателите, за които мо- жем да се похвалим, че творчеството им е изследвано изцяло, намерило е своята истин- ска оценка. Нашата критика е все още длъж ница, още твърде малко е направено, за да се разнообразят начините на интерпретация, да се очертаят повече критически стилове на изследване. Малко са онези ценители на художественото слово, които съумяват по-дълго да об- щуват с даден автор, по-продължително време 136 да навлизат в интимно-естетическия свят на твореца, като вещи събирачи на факти и спо собни следотърсачи да умеят да пресъздадат отново жизнения и творчески път на худож ника. Някога Сент-Бьов беше оповестил, че му е нужно време и място, за да може да се усамоти с книгите на предпочитания пи сател, да открие това, което го привлича и вълнува най-трайно в неговото дело. Но ако в нашия динамичен век тая привилегия на големия френски критик е трудно достижима, то можем да посочим все пак и положителни примери в нашата съвременна критическа прак тика - изследванията на Симеон Султанов върху творчеството на Йордан Йовков и Светослав Минков, продължителното общу ване на Милена Цанева с богатото художе ствено наследство на Иван Вазов. У нас хубав пример за младите поколения изследователи представляват приносите на акад. Михаил Арнаудов в някои от моногра фичните му изследвания - книгите за Паи сий, Вазов, Яворов, показателни за това, колко плодоносно за критика и литературния историк е трайното навлизане в лабиринта на художествения мир, проникновеното и тънко анализиране на творби и проблеми. Завоевание на психо-биографичния критически метод са и редица от очерците на акад. Пантелей Зарев - „Христо Ботев“, „Димитър Димов“, „Емилиян Станев“, „Георги Караславов", в който той още веднъж показа, че критикът, литературният историк и теоретик не е сух, безпристрастен регистратор на факти и събития, не е документалист-буквояд, безапелационен литературен ментор, а жив, непосредствен възторжен ценител, който може с истинска художествена сила и умение да „разшифрова" художествения организъм, да възпроизведе моменти от жизнения и твор чески път на писателя, да го разкрие непо средствено и вълнуващо. И нас не може да не ни радва фактът, че редица съвременни критици показват значително нараснало майсторство при разкриването на творческата участ и житейската съдба на редица наши поети и писатели. Изследванията на Кръстьо Куюмджиев върху творчеството на Кирил Христов (. Певен на своя живот") и Димитър Димов, хубавите стегнати очерци на Здравко Петров за Никола Фурнаджиев, Гео Милев, Димчо Дебелянов, книгата на Иван Попиванов за Захари Стоянов, тънките свежи наблюдения и анализи на Еф рем Каранфилов в множество негови портрети убедително говорят за една линия в критиката, която намира все по-голямо признание и нарастващ авторитет. Към добрите сполуки можем да отнесем и търсенията на Симеон Правчанов в книгата му за Христо Смирненски „Едно последно лято" и особено новото му произведение „Път размирно ме тежен" - книга за съдбата и творчеството на Христо Ясенов.

В поредицата „Художествено-доку ментални биографии" книгата на Правчанов е посветена на общественика Антон Страшимиров. За автора Страшимиров е „не толкова надарен художник, колкото забележителен човек - неустрашим граж данин-демократ и войнствуващ антифашист". Такова убеждение, макар да иска уточняване (тъй като творецът има стойност не само с величината на дарованието си, но и с идейно-естетическата актуалност на търсенията си), дава основание за специален интерес към гражданската биография на писателя. Очакваме новото изследване да обогати досега изградената представа за Страшимиров, да я конкре тизира. Не оставаме излъгани. Правчанов дава превес на документалното начало, придържа се обикновено към лаконичността на хрониста. Избрал е най-доброто в случая - трябва да навлезе в един богат на събития живот, много неспокоен, много неравен, трябва да се срещне с лич ност от голяма величина, която затруднява биографа с противоречия. А документал ният разказ е среща на живо" с писателя и неговите съвременници, навлизане в ежедневието на историята. своята Правчанов ограничава задача във възстановяване" два периода от живота на писателя - 1903-1905 и 1923- 1927. Безспорно това са върховите моменти в гражданската дейност на Страшимиров, годините на най-голямата му близост с неговия народ, най-пълното съзвучие с демократичните тенденции на времето, години, в които личността му се изявява в своята истинска духовна мощ. За осветляване на тези биографични етапи авторът събира материала, свързан с борбата на Страшимиров срещу монарха и военщината в началото на века и с изобличаването на фашизма в годините на следсептемврий ския погром. Така се обособяват двата акцента в композицията на изследването. Но в същност Правчанов не е могъл да ангажира вниманието си единствено с върховите моменти. Налага му се да стигне до тях, проследявайки изграждането на общественика. Написана е отделна глава - „Кратка, но необходима предистория" - - за учителските години, които предшеству ват първите сериозни политически проявле ния на Страшимиров. Тук е използуван преди всичко разказът на самия писател за преживяното („Творчество и живот"), както и свидетелството на художестве ните му творби. Впрочем началните пи сателски изяви на Страшимиров интере суват автора само като потвърждение на гражданските му позиции. Краткото анали лизиране на „Кочаловската крамола" има за цел да стигне до заключението, че това е най-социално отзивчивият разказ на Страшимиров". Спазвайки ограниченията, които си е наложил, Правчанов още тук дава представа за характера на героя си - характер с подчертана социална заин тересованост, гражданска активност, неудържимо непокорство - големите политически схватки му предстоят. През 1903-1905 г. Страшимиров става значи телна фигура в политическия живот на страната. Той е депутат на младодемокра тическата партия в Народното събрание, името му е в близост с имената на Стоян Михайловски, Найчо Цанов и други ак тивни политици от онова време. Така го е видял Правчанов, събирайки свидетел ствата за големия двубой на Страшимиров с Фердинанд. Статии и изявления на пи сателя, извлечения от дневниците на На родното събрание, съдебни документи потвърждават важни за гражданската биография на Страшимиров факти, важни също за очертаване политическото положение в страната - споровете в Народното събрание по актуални въпроси, изоблича ването на Фердинанд, създаване на „За кона за Особата“ и първия процес по негосрещу Михайловски, обществения протест, забележителните с гражданската си сме лост публикации на Страшимиров в „Ден", конфликтите с българската военщина, процеса срещу Страшимиров. В страниците, посветени на събитията от 1903- 1905 г., Правчанов съумява да докумен тира добре изобличаването на българския монархизъм от Страшимиров, но също и да представи неговото поведение като ярка проява на демократизма на българската интелигенция, на антимонар хическите настроения в страната.

Докато общата история на нашата литература разполага вече с цялостни, макар и будещи в някои отношения критическо недоволство трудове, историята на литературния жанр е още в пионерски етап. Би било силно да се каже дори, че книги от рода на рецензираната се „броят на пръсти" в нашето литературознание. Разбира се, ако само с това се изчерпваха достойнствата на „Традиции и жанр", тя едва ли би представлявала интерес за критикоаналитичното внимание. Но книгата е съ държателно и в редица отношения приносно изследване на закономерностите в жанровото развитие на един от най-активните и оперативни" жанрове на литературата ни - жанра на разказа. Макар и с някои уговорки, рецензираната книга с основание би могла да бъде разглеждана като умно написана глава от бъдещата историческа поетика на жанровете в бъл гарската литература. Макар че изследването има за обект жанровото развитие на разказа, авторът е дал в началото на книгата си бегла, но целенасочена представа за картината на Междужанровите отношения през втората половина на миналия и началото на на стоящия век. При това координатите на тази картина обхващат не само българския, а и европейския и американския литературен процес. Правилно, макар и мимоходом, е отбелязано унисонното развитие на българския литературен процес в жанрово отношение със световния литературен процес в края на миналия и началото на настоящия век. Същевременно вярно е посочена различната изходна точка на нашия и световния литературен процес, водещи към сходен резултат. В тази насока Янев се опира на ценното изследване (на което посвещава и кратка характеристика) на Г. Д. Гачев „Ускорено развитие на ли- тературата“ и на прозорливото обобщение на Т. Жечев за специфичното историческо развитие на българската проза. Авторът на изследването обаче дава значително по-пълна и задоволителна причинна обосновка за своеобразието и самобитността на нашето разказово-жанрово развитие. Янев само маркира в скоби съвпадението процес в ориентацията им към разказа като „домашно стечение на обстоятелст вата", от една страна, и обективни исторически закономерности, от друга. Струва ми се, че този факт, знаменателен сам по себе си, заслужава по-голямо внимание от гледище на ускореното развитие на нашата литература. Едва ли би било правилно този факт да се обяснява еднозначно - само като стечение на обстоятелства. Добрият „шанс“ за изостаналата в своето развитие българска литература е, че тя навлиза в своя решителен, ускорен етап с жанр, който, от една страна, е най-подходящ за нейните културно-социални и национални условия и възмож ности, а, от друга - световният литерату рен процес може да и предложи образци в същия този жанр. По този начин тя успява бързо да „навакса" изоставането си, без да рискува националното си свое образие, защото се касае не за механично влияние, а за органично успоредяване на развитието и за изпълване на една жанрова форма със собствено, национално съдържа ние. Впрочем тук трябва да коригираме автора по отношение развитието на разказа в руската литература, който също в началото се развива в един жанр с повестта. 2 Правилно според мене за сегашното състояние на изследванията на новелата и разказа в българската, пък и в чуждата литература, той решава терминологиче ската проблема, която изниква пред него още в началото на изследването му. Наистина би могло да се възрази дали да признаем за меродавен не дотам прецизния и често дори погрешен количествен признак, с който практиката си служи, за да разграничи разказа от новелата, защото има по-достоверни, научно-съдържателни признаци за теоретическото им описание и критическата им класификация, но в последна сметка Янев е прав, защото българският разказ не прави изключение от онова, което Шубин в цитираното изследване сочи за световния разказ от края на XIX в. „Разказът в този вид - пише съветският изследовател, - в който се е оформил в края на XIX в., изцяло поема в себе си и такава разновидност на прозата като новелата и ред други по-свободни структури, неполучили самостоятелни означения.

В научната литература пръв руският учен К. Калайдович заговорва за прочутата Пох вала за цар Симеон - ранна проява на писаната славянска поетична реч. През 1824 г. в книгата си „Иоан Екзарх болгарский" (Москва, с. 102-103) той напечата текста на похва лата по нейните два преписа, намиращи се в прочутия Симеонов (Светославов) сборник от 1073 г. Оттогава тази поетична творба е предмет на научни занимания, свързани с очерта ване епохата на цар Симеон, с разцвета на българската литература през X в., с развитието на поетическия жанр в старите славянски литератури. Редом с това полагани са усилия за издирване нови преписи на похвалата. Вероятно този ход на научните изследвания е причина да не се обърне нужното внимание на един особено важен факт от живота на похвалата - 142 1 Ръкописът се съхранява в Москва - ГИМ, Синодална сбирка, № 161 (31). наличието на два нейни преписа в един и същ ръкопис, в Симеоновия сборник от 1073 г. и да се направят някои текстологични наблюдения. Цел на настоящото научно съобщение е да изнесе някои текстологични наблюдения, като се използуват и трите днес познати преписа на похвалата. Третият препис се намира в руски ръкопис от XV в., № 5/1082 от сбирката на Кирило-Белозерския манастир, л. 6 об (днес в Ленинград - ГПБ „Салтиков-Шчедрин"). Погрешно в научната литература е навлязла мисълта, че в Симеоновия сборник има само един препис на похвалата и че той е поместен в самото начало на ръкописа. Така се пише и в български, и в чужди публикации. А истината е, че в този сборник пох валата е преписана два пъти - веднъж в началото на ръкописа (л. 2), и втори път - в края на ръкописа (л. 26306-264a). Впрочем, както вече казах, това много добре е показано от Калайдович, който изнася тия подробности и точно обнародва двата текста. Калайдович пише: „Сей бесценный памятник найден мною (10 июня 1817 г.) между рукописями Воскресенской Новонерусалимской библиотеки... В предисловии (которое написано в четвероугольник, украшенном по полям птицами и другими изображениями), сходном с послесловием (л. 263 и 264), означены причины, по коим собрана сия книга. Помещаем и то, и другое: последнее расположено в виде стихов; а в первом, сплошь написанном, каждый стих отделен точкою (с. 102). Веднага след това в две колони той печата текста на двата преписа. Десетилетия по-късно, като описват Симеоновия сборник, Горски и Невоструев отново се спират на похвалата и дават някои нови подробности и наблюдения, засягащи двата нейни преписа. Те не говорят за похвалата като стихотворна творба, наричат я предуведомление“, „предисловие“, „подпись". Обнародват текста само на първия препис (л. 2), също без разбивка на стихове. Приемат мнението на С. Шевирев, според когото сборникът първоначално е бил написан за княз Изяслав: И как великимъ въ кназѣхъ в России в 1073 г. был сначала Изя слав, потом изгнавший его Святослав, и имя Святослава, как уже сказано, писано по скобленному, то очень вероятно предположение Шевирева, что рукопись первоначально писана была для Изяслава, потом уже досталась она Святославу, который и приказал по в торить туже подпись в начале рукописи, где его имя читается не по скобленному, и где изо бражен он сам со всем своим семейством. 1 2. Калайдович обнародва двата текста на похвалата в Симеоновия сборник, но не ги дава стих срещу стих, за да се види по-отчетливо общото и различието между тях. Това не правят по-късно и Горски и Невоструев. Тъкмо поради това тук давам текстовете на двата преписа успоредно по стихове.

Симеон Янев е писател с твърде разностранни интереси - наред с опитите му в областта на детско-юношеската беле тристика („Но преди да изляза на ринга", „Прочетено крадешком") привлече вниманието литературно-историческото му изследване „Традиция и жанр“, един от ред ките опити да се проследи историята на даден жанр (разказа) в органична връзка с цялостния литературен развой. За нашите привички подобен творчески диапазон е немного обичаен, а и съдейки по досегашните му изяви, мнозина, предполагам, биха отдали предпочитанията си на литературния историк пред белетриста. Ала новата му книга, необичайна за автора си и като тематика (защото той не е проявявал досега по-специален интерес към Възраждането и националноосвобо дителните борби), и като жанр, подсказва и плодотворността на тяхната симбиоза. Защото ако в много отношения (богата фактическа основа, научна добросъвестности пр.) тя е труд на един прецизен учен, то умението на автора да разкрие психологическия пълнеж на отделния жест, на отделната реплика, за да изгради от отделните детайли един цялостен образ, „издава" белетриста. Разбира се, подобно деление е съвсем условно - позволявам си го, защото то ни насочва към нещо твърде съществено в замисъла на книгата: да се видят три ярки фигури от нашата история, обединени около кулминацията на националноосвободителното ни движе ние - Априлското въстание, - и в пълнотата на интимно-психологическото си битие, и като изразители на отделни страни от националната ни характерология. В краткия предговор С. Янев пише: „В Панагюрище... са събрани един до друг трима големи водачи на Априлското въстание - Георги Бенковски, Панайот Волов и Захари Стоянов. Още от първите класове на училището научаваме каква голяма и колко чиста обич към отечеството ги е сродя вала. Но различията между тях - разли 8 Литературиа мисъл, кн. 8 чия, които дават лица на тяхното родолю бие, са интригували малко хора след „Записки по българските въстания". „Тези различия - различия на характе рите, различия на биографиите, различия на целите и на общуването им с народа, - запечатани освен в голямата българска книга на Захари Стоянов, са останали и в хиляди спомени на въстаници и очевидци; те са дълбоко в духа на въстанието. На гребена на един поврат в историята, те, към всичкото дотук, не изразяват само себе си; те изразяват релефно и високо националната характерология, националната психология от различни страни, националния живот в неговата традиция и в тръпното присъствие в него на новото време. " От тази отправна точка тръгва С. Янев, за да изгради един своеобразен есеистичен триптих. А съпоставени помежду си, и тримата се разкриват в нова светлина, открояват нови черти от своето присъст вие в голямото дело. Така например в есето, посветено на Бенковски, авторът превръща в своя изходна точка онова, което досега ебило препъникамък за толкова изследователи - енигматичното двуединство на Гаврил Хлъ тев и Георги Бенковски, невероятното прераждане на дребния вагабонтин в легендарен войвода. (В това отношение той се позовава на Иван Хаджийски, пръв отбелязал с рядко проникновение вътреш ния драматизъм на тази сложна личност.) И с това вече е открита не само възмож ността да се обясни противоречивото му поведение - открит е вътрешният двигател на постъпките му, които, видени в нова светлина, разкриват истинската си цел и значимост: . . . неговата цел е била не да освободи Бъл гария, а да освободи бълга рина" (разр. С. Я.) — да го освободи от робското у него, наслоявано цели пет столетия.

Близо три десетилетия Симеон Султанов участвува неотменно в литературния живот. Но това участие етвърде своеобразно, както впрочем всичко, което създава Симеон Султанов, след един период на активна критическа дейност, неособено ценен очевидно от самия него, той се обърна към еталонните стойности на нашата литература, за да ги преоткрие за нов живот. Подобна „абдикация" от живия литературен процес най-често отпраща критика в далечините на литературната история, откъдето гласът му достига по-слабо до съвременниците. Със Симеон Султанов стана точно обратното: неговото присъствие в съвременната литература е все по-осезаемо и в суетнята на литературното ежедневие отеква още по-респектиращо пестеливото и точно негово слово. Парадокс ли е това, ще стане ясно - надявам се по-нататък. Пък и с парадокси от този род творчеството на Симеон Султанов смущава всяко повърх ностно мислене. За леснописците, които „се трудят в името на гризливата критика на мишките“, е необяснимо друго: за толкова години той е написал всичко шест-седем недебели книги; интересите му са съсредоточени в кръга на неколцина любими писатели, разширяван бавно и със строга мярка. А неголямото творчество на Симеон Султанов е в същност един от най-ярките плодове на критическия „ренесанс" след Априлския пленум. При това той няма бързия рефлекс на критик, нито темперамента на полемист — но са му чужди и такива псевдоакадемични добродетели като абстрактните теоретизации или неодухотворената фактологичност. Разбира се, наивно е Симеон Султанов да бъде сравняван с критическите еднодневки или с жилавото наукоподобие. Но ми е правило впечатление, че понякога писаното за Симеон Султанов като че ли се затваря в кръга на констатации, извлечени сякаш от скритата съпоставка с такива неравностойни партньори. И се стига до верни, но твърде общи преценки - изтъкват се зрелият му вкус и естетическа принципност, голямата му любов към литературата (какво ли пък би представлявал литератор, който я мрази?), изящният му стил и т. н. Разбира се, за тези качества мечтае всеки, който се е посветил на неласкавата критическа муза, ала ги притежават малцина. И все пак това са само предпоставк и за създаването на едно значително творческо дело, чийто патос и стойност понякога остават в сянката на искреното възхищение. Не искам да кажа, че именно аз сега ще разкрия същността на творче ството на Симеон Султанов - в една кратка статия подобни амбиции са безпочвени. Бих желал да се спра само на някои същностни негови черти, които 77 според мен свързват Симеон Султанов с развитието на нашата критическа мисъл в последното двадесетилетие, а - от друга страна - в конкретното си приложение още повече открояват индивидуалното своеобразие на критика.

Не бих започнал тая статия с думите, че новата книга на С. Султанов е по-добра или по-слаба от предишната - или от пре дишните, защото той има зад гърба си вече няколко монографични изследвания, всяко от които дълго време е бивало обект на литературни разговори. От времето, когато той остана в съзнанието на читателя като автора на „Йовков и неговият свят, до днес, до публикуването на тоя сборник от есета, студии, портрети и статии, С. Султанов завоюва едно завидно ниво и продължава да го отстоява с всяка своя нова творба. Той се появява рядко в печата, но затова пък стреля с дългобойните оръдия на монографията, очерка, студията, портрета и затова присъствува неизменно в нашия литературен ден. В това отношение неговата критическа дейност е сериозна поука - и в същото време суров укор - за ония критици от по-младото критическо поколение, които твърде много бързат и въпреки това се движат много бавно по стръмните пътеки на съвременната литература, увлечени от количестве ните показатели и занемарили качестве ните. Далеч съм от мисълта да противопоставям С. Султанов на такива „оперативни" критици - те трудно могат да му бъдат партньори, а и той в полемичните бележки в края на тази книга говори за кризата в рецензията и мечтае за появяването на нов Гео Милев, за особеното критическо Дарование, което умее чрез рецензията да остане и в утрешния ден. Ако става дума за съпоставка, а не за противопоставяне, С. Султанов можем да го разглеждаме наред с талантливи, неспокойни критици, участвуващи с кратките критически жанрове в литературния процес и допринасящи с перото си за неговото ускорение и динамизиране. Авторът дълбоко уважава тяхната драма, техния конфликт - ежедневен и дългогодишен - с посред ствените изяви и посредствените писатели, 152 техния мъчителен въпрос за трайността на оперативната критика. Но С. Султанов, авторът на книги, студии и очерци за Иор дан Йовков и Георги Караславов, Георги Стаматов и Георги Райчев, Ангел Каралийчев и Илия Волен, Николай Хайтов и Ивайло Петров, често споделя с читателя на най-новата си книга една своя любима мисъл - за съвременния поглед към класиката: „Не обичам литературоведчески и кри тически книги, в които се пристъпва към разглеждането на писатели от класиката и Литературното наследство с мъртви анти кварни средства. Човек не може да избяга от своята съвременност: тя присъствува навсякъде дори ако е решил да разглежда и интерпретира исторически лица и проблеми. Обичам книги, за които може да се каже например: Елин Пелин прочетен днес (с. 292). Това не е теоретическо оправдание на „бягството от оперативната критика“, както би го изтълкувал повърхностният и незапознат с творчеството на С. Султанов ум. А и самият той, доколкото го позна вам, твърде отдавна показва влечение към мащабните изследвания и твърде отдавна те са бивали неизменно пронизани от това „прочетен днес“, за което той говори в цитирания откъс. Може би затова ехото от неговите публикации се чува и в уни верситетските аудитории, и в писател ските кафенета, и сред широката читател ска маса, пред която никога не е стоял въпросът примерно дали Йовков е и наш съвременник или той принадлежи повече на миналото, каквито гласове са се чували според свидетелството на С. Султанов при подготовката на 7-томното издание на нашия класик (с. 291). Може би затова читателите посрещат така радушно кни гите на автора, укрепвайки по този начин волята му да върви по избрания на младини и твърдо и неотклонно следван вече десе тилетия път. Неговият талант се реализира в годините след Априлския пленум - не говоря само за книгата му за Йовков, но и за изследванията му на Светослав Минков и на другите автори, които бяха споменати по-горе и които са герои и на този сборник.

Сред нашата обогатена и разнообразна литера турнокритическа и литературоведческа продукция, наброяваща над 60 заглавия годишно, новата книга на един от най-активните ни литературни критици се откроява със своеобразния си замисъл, който е израз на напрегнато внимание към въз лови проблеми на съвременната литература. И не само с него - критически сборници от подобен тип, събрали отрицателните" рецензии и критическите статии на даден автор, рядко се появяват. Те все още се смятат за донякъде необичайни, Тихомълком са недолюбвани. В този аспект близко сродна по насоченост и осъществяване беше книгата на Михаил Василев „Критически стрели", издадена от същото издателство през 1978 г. „Критически прицели" от Симеон Хаджикосев е ново доказателство за порастващия дух на полемичност и критицизъм в нашия литературен живот, за широките възможности все по-пълно и категорично да се отстоява комунистическата правда в литературата. „Днес повече от всякога имаме нужда от честна и нелицеприятна литературна критика, която да не замазва" и подправя реалната картина на нашата съвременна лите ратура, да навлиза в същността на процесите и явленията, без да се бои от реакцията на честолюбиви автори, които се чувствуват засегнати от една или друга конкретна оценка" (с. 5), основателно пише Хаджикосев в кратките преди словни редове, наблягайки на очевидния факт, че много по-съществено и важно е да бъде посочена и разкритикувана една тревожна тен денция в литературата, отколкото да бъде осъ дена една слаба творба" (с. 6). И добавя: В този смисъл отрицателната" рецензия неизбежно прераства в проблемна статия, в която се критикуват погрешни насоки и тенденции. Но истинската проблемна статия (...) е винаги и конкретна, тя не осъжда погрешните насоки изобщо" (с. 6). Знаем, че истина изобщо не съществува, истината винаги е конкретна. Затова в спор с времето може да влезе само конкретната критическа оценка, ярко и талантливо изразяваща литературната и човешката позиция на автора критик. Сякаш неусетно се налага впечатлението, че убедителни, категорични изяви в развитието към дух на критичност имат - дори и да е малко парадоксално това!- не толкова онези литературни специалисти, които познаваме само като оперативни пера, обвързани по-тясно с делника на работните литературни площадки в съюзните издания, а тези, за които като че ли оперативността е по-малко присъща, представите лите на нашата „академична и университетска" критика, които създават не само изследвания с по-фундаментален характер, клонящи към литературноисторическия поглед и теоретичното обобщение, а се обръщат и към най-новото и найспорното в живия литературен процес, към явле ния и тенденции, които все още се зараждат и понякога бързо отшумяват.

Симеон Султанов владее дарбата да пише интересно, увлекателно. Сигурно е прав Димо Кьорчев, когато още в началото на века казва, че страстта към интересното облагородява душата. Преди още да сме проникнали в смисъла на критическите книги на Султанов, ние долавяме благород ството на критическия дух. Тук не ни очакват резки интонации, твърди изречения, груби или прислужващи мисли. Намираме се в един етичен критически свят, в който мислите съдържат моралистичен патос, разтварят духовни пространства, отвеждат ни встрани от „нормалното“ критическо ежедневие, диалогично се вплитат в собствените ни размисли, не ни оставят равнодушни и студени. Симеон Султанов гледа на литературното минало, на литературната история с очите на критика и успява да слее в своите думи вчерашния и днешния литературен ден, успява да говори за миналото, но да мисли за настоящето, да преплита лични споме ни и наблюдения с това, което документално е било. Той съпреживява своите критически сюже ти и теми. Те оживяват, започват да звучат романово, литературните факти и явления се героизи рат, трудно податливата критическа езикова ма терия заблестява от художествени образи, от мъдри сравнения, от афоризми и сентенции. И неусетно книгата намира пристан в нашето съзнание, засяда трайно в него, става наш спътник завинаги Симеон Султанов има вкус към писателски лич-. ности и произведения, за които като че ли всичко вече е казано. Той не е откривател на нови имена, на неизвестни таланти, не е от тези братя по перо, които бързат да заявят своето мнение. Предпочи та усамотението, тихата кабинетна работа, дълго носи и таи в себе си своите критически сюжети и идеи. Той умее с деликатно чувство да открива неизвестното в известното, в дребни наглед житейски и творчески детайли да докосва големи духовни истини, ярки прояви на различни художествени светове. Проблематиката на неговите изследвания често е скарана с някои прекалено научни" представи за литературоведските жанрове. Но точно това скарване ражда оригиналното критическо виж дане; жанровия експеримент, особената полифонич на структура на неговите книги. Критическите творби на Султанов възвръщат синкретизма на критическото изразяване. Те органично вклиняват естетическите проблеми в социо логичните, анализът на художествеността" тук е немислим без диалектичната връзка с проблемите на творческата биография, наблюденията върху фор малните равнища на литературната творба са неотделими от подчертания акцент върху разноликите прояви на проблема „творческа личност", сти ловите проблеми на творчеството неочаквано пре растват в проблеми, свързани със стила на литературния живот. Синкретизмът на тази лична методология превръща критическите книги на С. Султа нов в своеобразни критически романи, в които всеки детайл, всеки елемент има отношение към цялото, той е част от това цяло. Дори композиционното разполагане на отделните глави, непрестанните, отлитания на фантазията" напред и назад в литера турното време, ретроспекциите и ретардациите на критическия сюжет имат свой вътрешен смисъл, своя критическа логика. Казаното дотук може да се приеме и като щрих към портрета на критика и литературния историк Симеон Султанов. То няма претенцията за изчерпателност, но не скрива и амбицията да се види но вата книга на автора в по-широк план, в контекста на една вече намерила читателско доверие критическа методология.